Филип Розенберг
Могъщите (15)

15.

Последния път, когато се обади у дома, Джесика беше по-разговорчива, отколкото през цялото лято. Каза на майка си, че е използвала компютъра в някакъв клуб, за да влезе в страницата на Йейл. Записала се за всички дисциплини по мрежата.

Филис едва успя да скрие радостта си. Цяло лято от колежа бяха пристигали каталози и писма, на които нямаше кой да отговори. Разговорът й вдъхна сериозна надежда, че Джесика ще се прибере у дома и ще тръгне на училище. Всичко звучеше толкова нормално, че й беше лесно поне за малко да забрави, че дъщеря й практически се е превърнала в непознат човек.

Филис забрави да й каже, че Ейми се е обаждала, и се сети чак когато си казаха „дочуване“ и когато се накани да затвори телефона. Извика Джесика. Втори път, трети.

— Да. Какво има? — Джесика раздразнено върна слушалката до ухото си.

— За малко да забравя — извини се Филис. — Ейми Ледлоу се обади преди няколко дни. Каза да й звъннеш. Стори ми се, че е важно.

От четирите неразделни приятелки Ейми и Джесика бяха най-близки. Но Джесика каза само: „Да. Добре“, и то с тон, който подсказваше, че едва ли ще се обади.

— Тя не си е у дома, а в Мейн.

Филис й продиктува номера.

Същата вечер Джесика докара почти до припадък майка си, а и баща си, като влезе в апартамента, сякаш това беше най-нормалното нещо на света и като че ли само преди половин час беше излязла за пица. Филис и Джефри имаха гости. Тя просто показа главата си през вратата на трапезарията и заяви:

— Здрасти. Прибрах се. — След което изчезна в стаята си.

И двамата скочиха едновременно. Когато Джефри се беше прибрал, Филис му каза за разговора и двамата стигнаха до извода, че може би ще се прибере навреме за училище. Но определено не я очакваха още същата вечер.

— Дъщеря ни отсъства доста време — каза Джефри на гостите. — Нали ще ни извините?

Гостите, Хлое и Бил Тод, се усмихнаха и казаха, че разбират, макар погледът, който Хлое метна на съпруга си, да подсказа на Филис, че не разбира нищо.

Филис побърза към стаята на Джесика, а Джефри ги изпрати до вратата.

— Дай да те видя — извика радостно Филис, след като влезе в стаята й.

Джесика се обърна и зае демонстративна поза, сякаш обръщаше всичко на шега.

Филис спря и не можа да реши дали да я прегърне. Искаше, но освен това искаше Джесика да дойде и да я прегърне. Цялото това позиране май означаваше, Че Джесика не желае емоционални сцени.

Е, поне се беше сдобила с хубав тен. Прическата й беше ужасна, но какво ли друго можеше да се очаква?

— Скъпа, толкова се радвам, че се прибра.

Джефри почука на отворената врата и влезе. През целия дълъг път от Лас Вегас Джесика се беше страхувала точно от този момент.

— Добре дошла, бебчо — каза баща й.

Забеляза почти обезцветената синина на лицето й, когато се обърна към него, но преди да успее да каже нещо, Джесика си пое дълбоко въздух и изтърси:

— Ейми е мъртва. Погребението е утре. Мисля, че двамата с мама трябва да дойдете.

Лицето й беше безизразно като каменна маска, скована и безчувствена, но когато той пристъпи към нея, самообладанието я изостави и тя падна в ръцете на майка си и се разплака. На Джефри му оставаше само да положи нежно ръка на рамото й и да я утеши.

 

 

Службата беше в презвитерианската църква на Броуд стрийт в най-южната част на Манхатън, на пряка и половина от офиса на Уинстън Ледлоу. Това не беше семейната църква, защото такава нямаше. Ледлоу не бяха презвитерианци. Единствената връзка с църквата на Броуд стрийт, ако изобщо можеше да се нарече такава, беше, че Уинстън Ледлоу се беше венчал там с втората си съпруга, брак, приключил злощастно седмица преди първата си годишнина.

— За бога, Уинстън, тя изобщо не е стъпвала там — възпротиви се Карла Ледлоу, когато разбра за службата. — Защо трябва да я погребва някаква си църква, в която дори не я познават?

Когато Мартин докара Джесика и родителите й, Грейс Тъни чакаше на тротоара пред църквата. Двете девойки се втурнаха една към друга, прегърнаха се и заплакаха. Около тях се събраха други опечалени.

Докато стоеше заедно с Филис и чакаше момичетата да изплачат скръбта си, Джефри осъзна, че дъщеря му е осемнайсетгодишна и че до този момент не е знаела нищо за смъртта. И двамата родители на Джефри бяха живи. Бащата на Филис беше починал, когато Джес беше на десет, достатъчно голяма, за да разбира, но през последните три години от живота си старецът дотолкова не беше с всичкия си, че тя, както между другото и Филис, едва ли бяха изстрадали някаква загуба. Но смъртта на Ейми беше нещо различно. Тя беше истинска.

— Майка й ми се обади снощи — каза Грейс. — Вчера. Не, беше нощта. Помоли ме да кажа нещо в църквата. Смяташе, че ти трябва да кажеш нещо, но не могла да те намери и не знаеше дали ще дойдеш. Предполагам, че ще мога, но мисля, че ти трябва да го направиш.

Джесика каза:

— Да.

Не беше спала цяла нощ, а дори и да беше спала, не беше усетила нито кога е заспала, нито кога се е събудила. През цялото време беше гледала часовника до леглото си и й се струваше, че е видяла всички цифри до сутринта. Преди да си легне беше стояла с родителите си в кухнята, и тримата, обгърнати в болезнено и непробиваемо мълчание, което й се беше сторило като цяла вечност. По някое време Филис беше попитала как е умряла Ейми и Джесика я беше изгледала с пламтящи зачервени очи преди да отговори:

— Самоубила се е. Някакви други въпроси имаш ли?

И Джефри, и Филис знаеха какъв ще е отговорът на въпроса и Джефри затова не го беше задал и се беше надявал и Филис да не го зададе. Не искаше да чува думите от устата й и когато ги чу, те го пронизаха остро като физическа болка. По свой собствен начин той почти колкото дъщеря си беше невинен за смъртта на Ейми, още повече за смърт като тази, без болест, без катастрофа, без всички онези слепи прищевки на съдбата, белязали всяка смърт, която познаваше. Тук беше налице съзнателно намерение, а не злощастен случай. Съзнателно намерение от страна на Ейми, разбира се. Но баща й също беше допринесъл за смъртта й, а преди него и Фиоре, и дори самият Джефри. В тази верига се преплитаха много възможности за избор и много бягства от избора, започнали от нощта на партито на Джесика и стигнали до… докъде?

Краят на веригата не се виждаше, но докато седеше с жена си и дъщеря си в тихата кухня и докато стоеше сега пред тротоара на старата каменна църква, Джефри с убийствена яснота осъзна, че ако смъртта на малката Ейми Ледлоу е първото злощастие, произтекло от връзката му с Фиоре, то няма да е последното. И видя толкова ясно, колкото виждаше отражението си в огледалото, че приемеше ли този факт — а нямаше избор да го приеме или не — всяка промяна на курса, който сам беше избрал, нямаше да има никакво значение.

Джесика вече знаеше какво ще каже, без дори да се замисля по въпроса. „Всички обичахме Ейми — щеше да каже. — Само че не я обичахме достатъчно. Тя понесе толкова болка през последните три месеца. Обади ми се, но когато аз й се обадих, вече беше мъртва. Ако не бях толкова заета със собствения си живот, ако я обичах повече… ако баща й й беше дал поне глътка въздух, ако не беше такъв параноик и ако я беше подкрепил в момент, когато тя имаше нужда от помощ… ако майка й просто беше казала: «Ейми, остани при мен, разчитай на мен, ще се преборим с всичко…». Никой от нас не направи нищо, за да я спаси. Затова нека не бъдем мили и любезни, нека не говорим празни фрази като «Тя бе едно прекрасно цвете, което увехна много рано», защото това са глупости и всички го знаем. Всички казват, че сме се събрали тук, за да почетем Ейми, но нека не мислим за Ейми. Нека да помислим за себе си. Защото причината да сме тук сега сме ние самите.“

Тя седна при приятелките си и впери поглед в ковчега. Родителите й седнаха няколко реда по-назад. Карла Ледлоу седна при семейството си — двама братя, ако се съдеше по приликата, и съпругите им. Свещеникът се качи на амвона и занарежда ужасната си реч, компилирана от набързо нахвърляни бележки. Нито дума от тази реч нямаше нищо общо с Ейми. Досадата се разля над паството първо като мъгла, а после като вода, видима, а после доловима и за слуха, под формата на шумолене на рокли, шумолене на костюми и шумолене на обувки, плъзгащи се по износения дървен под.

— Мисля, че сега — каза накрая свещеникът и прикова разсеяното внимание — е уместно да чуем няколко думи от приятелките на Ейми. Защото приятелството беше важна част от живота на Ейми. — Погледна бележките си и каза: — Джесика Блейн беше най-близката приятелка на Ейми и затова би желала да сподели с нас някои свои мисли. Джесика.

Джефри видя как дъщеря му се надигна от скамейката и тръгва към амвона и го изпълни огромна гордост, че от всички присъстващи бяха избрали нея да каже онова, което се полагаше. Тя не понасяше преструвки и абстракции като например порцеланови чаши за кафе в кола, не понасяше неистински и нищо незначещи неща. И щеше да скандализира всички присъстващи, ако я принудеха да се преструва, а ако се съдеше по изправените й рамене, докато крачеше към амвона, възнамеряваше да направи точно това. Каквито и да бяха прегрешенията й — бунтарство или себичност, или умишлена слепота, когато й изнасяше — компромисът не беше сред тях. За самия Джефри компромисът беше и сила, и слабост, и начин на съществуване, и той почти се зарадва, че дъщеря му не е като него.

Вниманието му беше толкова погълнато от Джесика, че не забеляза как Уинстън Ледлоу става от мястото си, не забеляза как отиде до нея; видя го чак когато застана между нея и сатенената драперия на ковчега. Лицето му беше моравочервено, като че ли всеки момент щеше да получи апоплектичен удар. Изсъска нещо на Джесика, но толкова тихо, че Джефри не го чу, макар да беше само на няколко реда от тях и в църквата да цареше пълна тишина. Но тези от първия и втория ред очевидно го чуха, защото се запоглеждаха сконфузено.

Джефри се надигна и усети ръката на Филис върху своята. Погледна я.

— Моля те — прошепна почти нечуто тя.

Той пак погледна към Джесика и видя Карла Ледлоу — бързаше към бившия си съпруг.

— Аз я помолих да говори — каза тя и гласът й отекна в църквата със забележителна настойчивост.

— Сядайте си по местата — каза Ледлоу. — И двете.

Джефри не чу какво му отговори Джесика, но когато Ледлоу вдигна ръка, молбите на Филис нямаха никакво значение. Той закрачи бързо по прохода между скамейките, а Филис закри лицето си с две ръце, ужасена от неизбежната сцена.

Ледлоу се обърна към него, още преди да стигне до тях.

— Махай се оттук, Блейн, и махни и нея — изрева той, вече без да се съобразява с нищо.

Джесика се обърна към баща си. Ледлоу я стискаше здраво за рамото. Зачуди се как баща й успява да запази спокойствие в такива моменти.

Всъщност спокойствието на Джефри идваше именно в моменти, когато всички останали бяха под напрежение.

— Пусни я, ако обичаш — каза той.

Ледлоу я стисна още по-силно. Джесика се намръщи и се опита да се освободи. Стори й се, че двамата мъже всеки момент ще се вкопчат един в друг тук, насред църквата.

— За бога, Уинстън! — викна Карла Ледлоу.

— Просто я махнете оттук. Махнете я оттук! — изръмжа Ледлоу. — Имай малко благоприличие, Блейн. Това е семейна работа.

— Жена ти я е помолила да говори — каза Джефри. — А аз те помолих да пуснеш дъщеря ми.

Свещеникът тръгна към тях, но спря объркано и нерешително.

Ледлоу изведнъж блъсна Джесика в гърба и тя полетя към баща си, като че ли беше парцалена кукла. Джефри я подхвана, но тя успя да се изправи сама.

— Щеше да е жива, ако не бяхте вие! — изкрещя Ледлоу. — Ти и пропадналата ти дъщеря.

Думите подействаха на Джефри като шамар, а на Джесика като нещо по-лошо от шамар — все едно запрати в лицето й нещо мокро, безжизнено и отвратително. Изражението на Джефри не се промени, но Джесика пребледня и затрепери.

— Не е вярно — прошепна тя. — Не е вярно. — В един толкова кратък и толкова наситен миг, че съзнанието й едва ли го регистрира, освен като миг на отчайващ смут, се почувства все едно е Ейми, която се устремява към студената и твърда мокрота на скалите и океана далеч отдолу, спокойна и почти щастлива от това, че се е отървала от този мъж. — Тя се страхуваше от теб. Страхуваше се да дойде при теб — каза тя, припомняйки си последния разговор с приятелката си в спалнята на вилата в Кейп.

Ледлоу се хвърли към нея и замахна с разперена длан, но Джефри реагира светкавично и го хвана за ръката. Мислите му се върнаха назад и извадиха от спомените му почти същата сцена, но тогава друг хвана неговата, и то изотзад.

Джесика се обърна и се отдалечи от тях. Токчетата на обувките й отекнаха по прохода към вратата на църквата. Отвори вратата, вътре нахлу слънчева светлина и тя изчезна в нея.

Всички в църквата ридаеха горчиво, като че ли току-що бяха научили за смъртта на Ейми, плачеха и виеха и в показната им скръб и объркване имаше нещо почти библейско. Свещеникът пелтечеше по микрофона и несвързаните му думи се лееха от високоговорителите над амвона — прошка, опрощение, Божията милост.

Джефри осъзна, че е пуснал ръката на Ледлоу още докато Джесика тичаше към вратата.

— Тя ти каза истината — обърна се той към Ледлоу. Беше толкова убеден, че дъщеря му не греши, сякаш беше говорил със самата Ейми. — Ако не можеш да живееш с нея, господ ми е свидетел, че не мога да те виня.

Свещеникът продължаваше да говори за надежда и състрадание и изцелението от Божията ръка. Джефри се обърна и последва дъщеря си, успокоен от знанието, че е готов да поеме своя дял от този товар.

Филис го настигна и двамата излязоха от църквата, следвани от гласа на свещеника, който говореше за мъдрост и прошка и за неведомите пътища на Господ, който в крайна сметка нямал нищо общо с всичко това.

 

 

Джефри беше излъгал Болинг, че няма да е единственият инвеститор. Беше го казал, за да си осигури подкрепата му, но нямаше никакво намерение да въвлича в плана и други хора. Колкото повече хора знаеха какво става, толкова по-голяма беше опасността, а Джефри нямаше никакво намерение да поема повече от абсолютно минималния риск за себе си. Всъщност след като работата тръгнеше по план, нямаше да му е необходимо дори съдействието на Болинг. Но поне за момента, докато не се убедеше, че системата работи както трябва, и докато не отстранеше всички пропуски, му беше необходим послушен партньор, на който можеше да разчита да си държи устата затворена, ако в инвестиционните сметки се появят нередности.

След като се върна от Оклахома, първата му задача беше да открие в „Лейн Бентли“ човек, който да свърши компютърната част от работата. Това означаваше да прерови досиетата на служителите. Не можеше да го направи през работно време, без да предизвика въпроси какво търси и с каква цел. Но във фирмата вече бяха свикнали на работата му до късно и никой нямаше да задава въпроси, ако продължеше да го прави.

Часовете, докато брокерите си тръгнеха, прекарваше в педантично нанасяне в графици на движението на цените от всяко затваряне на борсата до следващото. Групираше ги и ги прегрупираше, докато стигнеше до оптималното решение за целите си. Чувстваше се като човек, който вижда през стени, чете мислите на хората, посещава бъдещето когато пожелае, и се връща, когато пожелае. Естествено, знаеше, че това могъщество е илюзорно. Виждаше в бъдещето, защото беше открил трик, който му позволяваше да превръща миналото в настояще всеки път, когато му беше нужно. Осъзнаваше, че го възбужда именно незаконността на постъпката и мащабът на престъплението, което извършваше. Всичко не толкова нагло щеше да е просто хитро. И щеше да е онова, което в началните класове се наричаше „ограничено мислене“. Джефри не мислеше ограничено. Беше се освободил от гравитационното ограничение на всички звезди и планети. Беше безтегловен и свободен.

Когато най-после всички си тръгваха, отиваше в стаята на личния състав и изваждаше дебел наръч лични досиета. Отнасяше ги в кабинета си, запалваше пура и започваше да ги проучва. Понякога, когато преценеше, че е свършил достатъчно работа, вместо да се прибере у дома, отиваше при Илейн. Нейната кооперация нямаше портиер. Звънеше на домофона и тя го пускаше, без дори да пита кой е. Отваряше вратата на стълбището и се връщаше в леглото. Любеше се с всеотдайност и жар, каквито не беше срещал в друга жена. А той не беше пропуснал да отбележи, че любовната му връзка с един прокурор може да му влезе в работа, ако аферата му с Фиоре някога излезе на бял свят. Някога беше чувал, че майсторите на обирите с взлом първо отваряли задната врата, за да могат да се измъкнат, ако собственикът ненадейно се прибере вкъщи. Съмняваше се, че ще се стигне дотам, но ако се стигнеше, щеше да им даде гангстера.

Когато часовникът на Илейн я събуждаше, леглото до нея беше празно — Джефри винаги се прибираше преди Филис да се събуди. Дори тя да знаеше кога се прибира, не го споменаваше.

И така нощ след нощ. Търсеше човек, който да познава софтуера на банката като петте си пръста. Нещо повече, от досието на този човек трябваше да лъха алчност и амбиция.

Животът на един младеж на име Габриел Енрикес грабна вниманието му още щом зачете папката, и Джефри я чете внимателно няколко нощи подред. Енрикес беше син на кубински бегълци — бивши богаташи. Баща му беше известен хавански хирург, а майка му беше декоратор и списъкът й от клиенти включваше най-богатите семейства на острова. След като Кастро беше взел властта, семейството беше останало в Куба чак до инвазията в Залива на прасетата през 1960-а, когато бяха избягали във Флорида с лодка. Очевидно бяха имали деца в Куба и очевидно, ако бяха оживели до 1960-а, тези деца бяха останали там. Според автобиографията в досието на Енрикес самият Габриел не знаеше нищо за съдбата на братята или сестрите си и дори не знаеше колко са били. В Маями бащата на Енрикес си беше намерил работа като шофьор на лимузина. Майка му може и да работеше, но това не беше отбелязано. Доктор Енрикес беше прехвърлил петдесетте, а жена му беше на четирийсет и пет, когато бяха сложили началото на второто си семейство. Първо им се беше родила дъщеря, а година и половина по-късно син, Габриел.

Онова, което заинтригува Джефри, не беше историята на подложеното на експроприация и унижения семейство. На седемнайсет години Габриел беше напуснал майка си, баща си и сестра си в Маями, за да отиде да следва. Беше завършил сред първите трима и беше взел магистърска степен от „Уортън“ преди да започне работа като брокер във „Фърст Бостън“. Беше се задържал там по-малко от година, след което беше взел втора магистърска степен, този път по математика и компютърни науки от Нюйоркския университет. Онова, което най-вече заинтригува любопитството на Джефри, беше краят на трудовия му стаж във „Фърст Бостън“. Беше напуснал през март, а обучението му в Нюйоркския университет беше започнало чак през септември, което означаваше, че не е напуснал заради училището. Можеше да се предполага, че е бил уволнен; освен това се налагаше и предположението, че причината за уволнението му е била заличена от архивите на „Фърст Бостън“, иначе „Лейн Бентли“ никога не биха го наели.

Джефри отиде да потърси Енрикес в миниатюрните офиси, където се пишеше софтуерът на фирмата, и откри един смайващо красив млад мъж, висок над метър и осемдесет, с черни очи и черна коса, която се спускаше доста под меката яка на разкопчаната му риза. Беше единственият от компютърния екип с панталон с ръб, а не по джинси. Джефри се запозна с него и го покани на вечеря в клуб „Йейл“.

— Ако си свободен довечера, разбира се — добави той.

Енрикес обмисли поканата, като че ли в нея имаше нещо, което не разбираше съвсем или на което не можеше да се довери. Гласът му беше учудващо мек, без акцент, но с едва доловими следи от испанска мелодика.

— Не. Свободен съм, напълно съм свободен. По кое време?

— В седем — отвърна Джефри.

Енрикес кимна. Не попита нищо за целта на срещата, но беше ясно, че липсата му на любопитство не се дължи на плахост. Точно обратното — начинът, по който гледаше Джефри право в очите, беше почти дързък.

— Ще се видим в седем — каза Джефри и добави: — Там пускат само със сака и вратовръзки.

 

 

Гаетано Фалконе не беше търпелив човек, но имаше желязно правило при никакви обстоятелства да не показва нетърпението си. Усмихваше се, когато беше ядосан, и изглеждаше спокоен, когато беше нервен, и затова сега се облегна в мекия диван и вдигна краката си в дълги чорапи на масата за кафе. Ръцете му лежаха смирено преплетени в скута, но Чет Фиоре познаваше стареца достатъчно добре, за да познае признаците. Не хранеше никакви илюзии относно положението си при господин Фалконе, защото знаеше колко опасни могат да бъдат илюзиите. Беше като син на стареца, но всъщност той имаше син, с когото не си говореха от години.

Фиоре обви пръсти около тъмната керамична чаша с кафе. Беше толкова дебела, че едва усещаше топлината. Зачака господин Фалконе да заговори.

— Налага се да ми обясниш, Чарлз — бавно каза Фалконе, сякаш обсъждаше маловажни въпроси, — защо това продължава толкова дълго?

— Мислите ли? — попита Фиоре с най-момчешката си усмивка. — Като се има предвид какво искаме, изобщо не смятам, че е дълго.

— Искаш да кажеш, че нещата се развиват ли?

— Разбира се, че се развиват.

Фалконе огледа пръстите си. Беше работил в градината. Винаги му се струваше странно, когато някой кажеше, че се е изцапал в градината, тъй като малко неща бяха по-чисти от почвата. Всичко на този свят излизаше от почвата.

— Банкерът сътрудничи ли ти?

— Да.

— А ти си го попритиснал, така ли? Чрез семейството му? С такова впечатление останах.

— Вече не го притискам, господин Фалконе. Имаше известен натиск, но го прекратих.

Едната ръка се вдигна от шкембето и показалецът се размаха предупредително.

— В такъв случай те съветвам да си много внимателен. Малко неща са по-опасни от честен човек, който е загърбил честността си.

 

 

Габриел Енрикес чакаше на тротоара на Вандербилт авеню. Колата на Джефри влезе в паркинга малко след седем. Джефри каза на Мартин, че няма да има нужда от него преди девет. Колата обаче остана на паркинга. Джефри прекоси улицата и се здрависа с госта си. Енрикес беше облечен с лимоненозелена риза и леко демодиран блейзър „Бил Блас“, явно реликва от брокерските му дни във „Фърст Бостън“.

— И цялата вечер ли ще стои на паркинга? — попита Енрикес и махна към колата и шофьора.

— Не знам — отвърна Джефри.

— Скучна професия.

— Не му плащам, за да му е интересно.

Джефри беше запазил една малка трапезария на втория етаж, където вратата се затваряше и осигуряваше достатъчно дискретност. Помещението имаше само една маса, но разполагаше с добре зареден бар, както и с шкаф, пълен с порцелан, кристал и сребърни прибори. Албърт, който вече имаше няколко десетилетия стаж в клуба още когато преди няколко години Джефри започна да го посещава, им наля питиета, докато Габриел Енрикес хвърли един бърз поглед към листовката, която служеше за меню. Най-отгоре беше изписана датата, а под нея обяснение, че ястията, изброени по-долу, се предлагат срещу допълнение към обичайната цена. Нямаше никакви цени и никакви други обяснения каква е обичайната цена.

Пред младия мъж се появи чаша с шотландско уиски и той остави менюто.

— Вие си познавате мястото — каза той. — Разчитам на вашия избор.

— Някакви предпочитания? — попита Джефри.

— Не.

— Прекрасно качество.

Енрикес се усмихна. Зъбите му бяха бели и равни.

— Това не е житейска философия, господин Блейн. Чисто и просто удобство.

Джефри поръча по две порции салата, патица в гъша мас и билки и печено агнешко с арпаджик. Написа поръчката си в тефтера на малката масичка отстрани и Албърт я взе веднага щом Джефри остави молива.

— Поръчката ви ще стане всеки момент, господин Блейн — каза сервитьорът и излезе.

— Учудвам се, че не ме попита за какво те каня на разговор — започна Джефри.

Габриел сви широките си рамене.

— Ще ми кажете, когато вие пожелаете — отвърна спокойно. — Предполагам, че точно това се каните да направите.

— И не те гризе съвсем никакво любопитство?

— Не съм казал такова нещо.

— Знам какво си казал и какво не. Затова питам.

Габриел посегна към уискито си, но след това промени решението си и отпи глътка вода.

— Вижте какво, това ми прилича на някакъв тест. Затова по-добре ми кажете кой е верният отговор. Ако не питам нищо, значи не съм любопитен, ако пък питам, значи не съм добър войник.

— А ти искаш да си добър войник, така ли?

— Аз съм добър войник.

— Добре. Дотук издържа теста.

Габриел го гледаше търпеливо, без следа от усмивка. Младежът беше бодлив като таралеж — качество, което не се нравеше особено на Джефри, но пък отговаряше на целите му.

— Имам още няколко въпроса, ако нямаш нищо против — каза Джефри. — Защо си напуснал „Фърст Бостън“?

Сприхавото и донякъде добродушно раздразнение, характерно за реакциите на Габриел до този момент, се превърна в нещо по-остро, много близо до гняв.

— Какво означава това, по дяволите? — отвърна той моментално и дори нападателно.

— Енрикес, това, което се каня да ти предложа, е напълно незаконно. Но преди да направя предложението си, трябва да съм сигурен, че ти си човекът, който ми трябва.

— Аз съм човекът, който ви трябва — отвърна без никакво колебание Габриел.

Вратата се отвори и Албърт влезе с огромна дървена купа, пълна със салата. Остави я на помощната масичка и я разбърка с две неудобни на вид дървени лъжици, добави олио и оцет толкова съсредоточено, като че ли освещаваше зеленчуците, след това посипа всичко с няколко щипки подправки, които взе от една малка дървена купичка с капак. Разпредели салатата в две порции и им ги поднесе. В голямата купа остана салата за още поне четирима души. Предложи им прясно смлян черен пипер, остави мелничната за пипер на помощната масичка до купата със салата и се оттегли.

— Благодаря, Албърт — каза Джефри точно преди вратата да се затвори и това бяха единствените думи, произнесени откакто сервитьорът беше влязъл.

— Добре — каза Джефри. — Това вече не е тест. Не искам да казваш нищо. Само ще слушаш.

Габриел кимна в знак на съгласие, взе вилицата си и започна да се храни.

Джефри обясни, че се нуждае от човек, който да влиза в компютрите на фирмата и да прехвърля инвестициите от един фонд в друг, както и да манипулира инвестициите в отделните фондове и, когато е необходимо, да ги прехвърля от една сметка в друга. Освен това трябваше да променя автоматичното отчитане на датата и часа на всички трансакции така, че незаконните промени да изместват първоначалните трансакции, но с по-ранна дата. Всичко това било лесната част.

Габриел вдигна вежди и сви рамене, сякаш преценката на Джефри за това кое е лесно и кое не, го развеселяваше.

— Добре — съгласи се Джефри, — не знам кое е лесно и кое не. И не ме интересува. Основното, което имам предвид, е, че от нещата, които можеш да направиш или твърдиш, че можеш да направиш, не ме интересува нищо друго освен онова, за което можеш със стопроцентова сигурност да ми докажеш, че няма да остави никакви следи в записите от първоначалните трансакции.

Габриел размисли за момент и кимна. Без да взема отношение, просто като съгласие, че подобно нещо е възможно.

— Никакви следи в записите — повтори Джефри. — И никакви следи от програмата, която ще използваш, за да го направиш.

Габриел кимна пак. Джефри взе вилицата си.

— Това е. Чу предложението. Сега можеш да говориш.

— Въпроси или твърдения? — попита Габриел.

— И двете.

— Въпрос. За присвояване на пари ли говорим?

— Има ли причина да се интересуваш от отговора?

— Ако ще се замесвам в нещо, трябва да знам какво е.

Джефри обмисли отговора си. Беше възнамерявал да посвети младежа във възможно най-минималните подробности, но явно нямаше да стане. Въпросът на Енрикес беше съвсем оправдан.

— Не — отвърна той. — Не става въпрос за присвояване на пари.

— Значи пране на пари — каза Габриел съвсем небрежно.

В интонацията му нямаше и следа от въпрос. Изложи твърдението си като съвсем логичен извод от мъглявите обяснения на Джефри. Ако не беше изстрел в тъмното — а Габриел не му приличаше на човек, който си играе на въпроси и отговори — оставаха две възможности. Изводът беше или плод на забележително бърз анализ, защото измамите в банковото дело бяха толкова, колкото бяха и законните трансакции, или Габриел Енрикес вече беше размишлявал над абсолютно същия проблем.

Габриел прие мълчанието на Джефри като потвърждение.

— Твърдение. Софтуерът на фирмата има вградени протоколи за сигурност, които да предотвратяват точно тези неща, за които ми говорите. Самият аз съм писал някои от тях и знам механизма им на действие. Те са удивително лесни за преодоляване. Всъщност са направо детска работа.

Джефри кимна.

— Твърдение — продължи Габриел. — Има и разпечатки на счетоводните записи. Те трябва да се намерят и да се унищожат.

— Разпечатките са моя грижа. Те идват при мен.

— Няма ли обща разпечатка?

— Има. Тя идва първо при мен.

— Значи този проблем е решен.

— Какъв друг проблем да очаквам?

— Подреждането — отвърна младежът и се впусна в подробни технически обяснения. Ставаше въпрос за основната операционна система на компютъра, която му нареждаше къде да складира новите записи в устройството за съхранение на данни на системата. — Представете си го като най-обикновена счетоводна книга — каза Габриел. — Представете си, че в четвъртък сутрин решавате да се върнете назад и да промените нещо, което сте направили във вторник. Изтривате внимателно номерата и датата и ги променяте така, че трансакцията да е извършена чак в четвъртък. Дотук добре, но един запис от четвъртък няма ли да изглежда странно в средата на страницата от вторник? — Той вдигна пръст, за да предотврати прекъсването, и продължи лекцията си: — При компютъра нещата не са толкова прости, но не са и кой знае колко по-сложни. Той слага новите записи на първото свободно място, което намери. Ако изтриете нещо, то всъщност не се изтрива. Просто мястото, където е било, се освобождава за други неща. Имате ли компютър вкъщи?

— Да.

— Случвало ли ви се е да изгубите някой файл и да преравяте диска, за да го откриете?

— Не.

— Е, ако ви се беше случвало, щяхте да откриете страхотна бъркотия. Три страници от бележника ви за срещи, половин страница от домашните на детето, една или две страници с готварските рецепти на жена ви, откъси от извлеченията от кредитните ви карти. И ако напишете текста на „Отче наш“ и после го прегледате на диска, ще видите, че между „Отче наш“ и „Ти, който си на небето“ има сто парчета от други файлове.

— Така не става ли по-трудно да се забележи, че записите не са в ред?

— На домашния ви компютър, да — съгласи се Габриел. — Проблемът със софтуера на фирмата е, че той почти никога не изтрива нищо. Когато извършите някаква трансакция, се създава запис. Когато отмените трансакцията, се създава нов запис с отмяната, но старият не се изтрива. Разбирате ли какъв е проблемът?

Джефри разбираше.

— Твърде много ред и недостатъчно хаос. Има ли решение?

Габриел довърши салатата си, преди да отговори.

— Разбира се, че има. Трябва да създадем наш хаос. Тази вечер ще отида и ще създам към хиляда файла. Чист боклук. Големи, малки, всякакви. И след това ще започна да ги трия, един по един. И ще добавям нови. И ще трия. Само след седмица никой няма да може да разбере какво е трито и какво е вкарвано. Магия, нали?

Джефри се усмихна за пръв път от няколко седмици, защото беше в настроение. Наистина беше магия.