Филип Розенберг
Могъщите (3)

3.

Бяха казали на групата да спре да свири по време на вечерята. Джони Болс и Джейк Огъст, вокалът и басистът, се възползваха от възможността да излязат навън на снега, но другите двама останаха на постовете си. Китаристът упражняваше поредица от тихи облигато рифове, комбинирани с някакви безкрайно сложни джаз акорди, а барабанистът се зарови в сака си за чифт палки, които не беше използвал от години. Двамата музиканти изглеждаха толкова отпуснати и спокойни, колкото музиката им. Очевидно им беше приятно.

Никой, и най-вече децата, не беше очаквал подобно нещо от „Фолинг Рок Зоун“. Крис Мамолян, шеф на „Тринити“, чийто баща беше започнал като рекламен мениджър в „Кълъмбия Рекърдс“ и който понастоящем имаше собствен лейбъл, заведе гаджето си до сцената и завърза разговор с барабаниста с намерението да ги привлече за компанията си.

Музиката беше поставила приятна основа на вечерята, която се оказа точно такава, каквато беше обещал Стасни. На особена популярност се радваха горещо препоръчваните от сервитьорите задушена патица, скариди, задушени в сос от стриди, и печено агнешко, които пожънаха горещи овации — самият Стасни лично излезе от кухнята, за да приеме поздравленията. Супите също бяха изключителни, както и зелената салата — единствената, която се сервираше всяка вечер в „Стасни“, толкова крехка и сочна, че кожата ти настръхваше.

Единствените, които не се наслаждаваха на вечерята, бяха Джефри и Филис Блейн, които вместо да седят на масата, само си търсеха оправдания да намерят поне далечен изглед към мястото, където седяха Джесика с трите й приятелки и четиримата им чернокоси кавалери. На пръв поглед нямаше нищо страшно, поне по отношение на алкохола. Но въпросът не беше в това, нали? Филис вече предчувстваше, че историята няма да свърши добре. Тя вярваше в магията на кръвта и средата с упоритостта на хората, родени без нито едното от двете. Преди двайсет и няколко години беше дошла на изток, след като беше завършила колежа „Макалистър“, и само след няколко месеца беше открила Джефри Блейн. Той излъчваше успех. Още не беше постъпил в „Лейн Бентли“ и още не беше завоювал собствена територия, но беше съвършено очевидно, че скоро ще покори света. Той беше първата й любов и още преди връзката им да навърши половин година, тя знаеше, че той ще й даде онова, което тя иска от живота. Тогава си мислеше, че ще имат три деца, но и двамата се задоволиха с едно, което обградиха с цялото внимание на света и чието правилно възпитание се превърна в център на нейната вселена. За нея Джесика беше връх на жизнения й път. Самата тя никога не беше криввала от правия път и очакваше същото от дъщеря си.

Джефри не гледаше точно така на нещата, сигурно защото съжаляваше за собствения си праволинеен път през живота. Сега, когато се обръщаше назад, откриваше, че не би имал нищо против няколко фал старта и няколко погрешни хода преди в крайна сметка да се озове на правия път, и това го караше да толерира онези грешки на Джесика, които самият той никога не беше правил.

Освен това не беше съвсем убеден, че зрялата интимност, с която Джесика свеждаше главата си към младия мъж, е чак толкова осъдителна. В засекретяването на отношенията й с него определено имаше елемент на предателство, както и в това, че го беше представила на родителите си като абсолютно свършен факт. Самият Джефри никога не беше предавал никого, и най-вече родителите си и болезнените им амбиции спрямо него. И това беше още една причина да наблюдава развитието на нещата.

 

 

Ейми Ледлоу гледаше десерта в чинията си, като че ли беше някаква мърдаща гадинка, и клатеше глава в усилие да фокусира погледа си. Джорджи постави ръка на рамото й и тя се облегна на гърдите му. Грейс и Рене бяха също толкова пияни.

Джесика вдигна поглед към Еди и се усмихна. Сложи ръката си в неговата и каза:

— Тя май се е отцепила тотално.

Еди сви рамене. Не беше пил нищо, защото така го беше помолила Джесика. И без това не пиеше често и дори когато пиеше, никога не се напиваше.

Другите трима си носеха плоски бутилки, от които наливаха алкохол в колите на момичетата.

Джорджи се изправи и каза:

— Хайде. — След което хвана Ейми под ръка и й помогна да се изправи.

— Къде отивате? — изсмя се Джесика. — Тя не може да танцува.

След десерта оркестърът отново беше подхванал музиката.

Ейми залитна.

— Не мога да танцувам, Джорджи — каза и се изкикоти. — Я, току-що ти казах Джорджи.

— Да, да — отвърна той. — Хайде.

И я поведе през помещението.

— Къде отиват? — попита отново Джесика. Този път се обърна към Еди.

— Всичко е наред — отговори й той.

— Нали няма да я води вкъщи?

Изглеждаше ужасена от мисълта, че партито ще свърши толкова рано за най-добрата й приятелка.

— Ще се върнат — каза Еди и я покани на танц.

Групата по принцип свиреше пънк, но тази вечер, без усилвателите и микрофоните, изпълниха най-хубавите си песни; мелодиите, които иначе се губеха в заглушаващите баси, изпъкнаха по удивителен начин. Джони Болс се оказа доста добър текстописец и обикновено пронизителният му глас сега беше нежно ироничен. Което не би изненадало много феновете им, ако знаеха, че преди десет години Джони Болс е бил Джони Гил, влязъл в топ 40 с кавър на една песен на Дайна Уошингтън.

Еди я прегърна и двамата танцуваха бавно под звуците на бързата песен. През главата й мина мимолетната мисъл, че дори родителите й се държат прилично. Можеха да й вдигнат скандал заради Еди и приятелите му, но не го направиха. Не че нямаше да го направят по-късно, но засега всичко беше наред.

Когато Джесика и Еди се върнаха на масата си, Грейс и Рене и техните кавалери също ги нямаше.

 

 

В „Стасни“ имаше четири много дискретни помещения. Намираха се на втория етаж. Преди ремонта на къщата всяко от тях беше служило за спалня. Във всяко имаше маса за двама и барплотове в ранноамерикански стил, отрупани с позлатен порцелан, кристал от осемнайсети век, сребърни прибори и ленени покривки и салфетки. Освен това имаше кът за сядане с диван и две кресла с бродирани дамаски. Двете по-големи стаи имаха камини, но дори и най-малката беше достатъчна, за да побере по-голяма маса, въпреки че това се правеше много рядко.

Малцина от най-тачените посетители на „Стасни“ знаеха за тези стаи. Клинтънови бяха вечеряли в една от тях. Също така и Лорен Бакол, защото Стасни обожаваше филмите й. Рупърт Мърдок. И принцеса Даяна при последното си посещение в Ню Йорк преди да загине. Но при редките си визити на града губернатор Патаки беше настаняван в основната трапезария заедно с всички останали. Кметът също вечеряше там. Арнолд и Мария също. Питър Дженингс, Джо Тор, Бил Гейтс и Уейн Грецки също. Светските клюкари не обсъждаха правилата на тази йерархия, защото и те не знаеха за съществуването на тези стаи. Ерил Стасни умееше да пази тайните си.

Повечето вечери стаите оставаха празни, дори когато известни политици, финансисти и личности от света на изкуството се обаждаха за резервация и им се отговаряше, че всичко е заето. На Стасни и през ум не му минаваше да настани някого горе само защото долу е пълно.

— Къде отиваме? — попита Ейми, като се опитваше да не звучи глупаво.

Припомни си с усилие, че бяха изкачили някакво стълбище с килим. Сега стояха пред някаква врата, която плуваше пред очите й.

— Никъде — отвърна Джорджи. — Вече стигнахме.

— Сериозно ли? — изкикоти се тя.

— Сериозно. Хайде.

Той отвори с една ръка вратата и побутна момичето с другата. Тя пристъпи напред. Ребрата й се напипваха под роклята. Беше най-кльощавото момиче, което познаваше, но циците й бяха страхотни. Ако изобщо бяха истински. Не мислеше, че на нейните години си е помпала циците, макар че тия богаташи не можеха да го учудят с нищо.

Както и да е. Сега щеше да разбере.

Погледът на Ейми заплува из стаята, сякаш очакваше Джорджи да я попита какво вижда.

Той я хвана за ръката и я обърна, притисна я до себе си и я целуна грубо.

Устните й бяха влажни, а устата й беше толкова безжизнена, че Джорджи за миг я помисли за припаднала. Той я сграбчи за задника и я придърпа към слабините си. Тя се размърда и прокара език по зъбите му. Не, определено не беше заспала. Никак.

Сега бедрата й се движеха срещу неговите и езикът й тършуваше из устата му. Боже, та тя вършеше цялата работа. Страхотно, поне от негова гледна точка. Харесваше момичета, които не чакаха друг да ги обслужва.

Тя отдръпна лицето си и леко вирна брадичка, като че ли така й беше по-лесно да го гледа. Незнайно защо му напомни за старица, която се опитва да чете дребен шрифт. Джорджи имаше леля, който си държеше така главата, когато четеше вестник.

— Харесвам те, Джордж — каза тя.

Той пъхна пръста си между устните й и я остави да го целуне. След това го прокара от брадичката до врата й и от врата до гърдите й. Роклята й беше съвсем затворена и не откриваше гърдите й и на милиметър. Което го навеждаше на мисълта, че може да открие в деколтето й само пълнеж. Той бръкна под яката, или както там му викаха, във всеки случай под горната част на роклята, и пъхна ръката си навътре. Платът на роклята не поддаде, плътта й също. Панделката в горната част на роклята й, собственото му тяло върху нейното и неудобно прегънатата му китка, всичко това беше като турникет и Джорджи си помисли, че кръвта в ръката му много скоро ще спре да циркулира, ако не разкопчае роклята.

Напипа едната й гърда и се учуди от мекотата й. Изобщо не беше плоска, това беше ясно. Другата му ръка опипваше гърба й и търсеше ципа. Намери го и го дръпна надолу. Натискът върху пръстите му отслабна, но стегнатата материя на врата й изобщо не се отвори и продължи да стяга ръката му.

Ейми издаваше някакви странни стенания и клатеше глава. Устните й притискаха неговите толкова силно, че чак го болеше. Едва тогава осъзна, че тя не стене, а се опитва да каже нещо. Освен това осъзна, че изобщо не го интересува какво е то. Но тя освободи устните си и каза:

— О, Джордж, има… по дяволите. — Тъкмо когато теленото копче на врата й се откъсна заедно с плата и роклята изведнъж се разтвори.

— Има копче, Джордж — каза тя с неочаквано трезвен глас.

— И защо не ми каза, по дяволите?

— Опитах се.

— Какво значи „опитах се“?

— Ти не ме остави, за бога!

— Не съм ти пречил.

— Така ли?

Тя се замисли за секунда, след което избърбори едно „Ох“ и се изкиска.

— Колко ръце смяташ, че имам? — попита Джорджи, а тя му отвърна:

— Не знам, Джордж. Колко са?

Интонацията й определено беше флиртуваща, пияна и предизвикателна.

Тя се дръпна от него и скъсаната и разкопчана рокля се свлече до кръста й. Той се озова срещу най-големите, най-белите, най-стегнатите и най-кръглите цици, които беше виждал, поддържани от сутиен без презрамки, изрязан точно толкова ниско, колкото високо беше деколтето.

— Страхотна си — каза той.

— Харесват ли ти? — Тя се наведе леко, за да разкопчае сутиена си.

Ейми Ледлоу се гордееше с бюста си. Майка й също имаше голям бюст. Беше го наследила от нея. Но майка й беше ниска и дебела, а Ейми беше стройна като манекенка.

Джорджи не беше изпитвал такава възбуда при вида на женски гърди от тринайсетата си година. Той ги докосна с две ръце и зърната й щръкнаха.

— Ей, по-полека — каза тя.

Той вече мачкаше плътта й с пръсти.

И тогава тя каза:

— Мамка му. Ох. Какво? — И изведнъж изчезна. Беше се свлякла на пода с трясък, който беше по-скоро тревожен, отколкото провокиращ. Дори Джорджи, който се смяташе за мъж, пред когото не минават номера, и който щеше да я чука дори да беше умряла, припаднала или с пяна на устата, дори Джорджи коленичи до нея и я попита дали е добре.

Не чу отговора й и затова се наведе още по-близо и я попита отново. Този път му се стори, че чува нещо като „Олеле“.

— Пияна ли си? — попита.

— Глупости.

Щом беше пияна, добре. Даже още по-добре. Той запуши устата й със своята, разтвори краката й и пъхна лявата си ръка под бикините й. Намери онова, което търсеше. Твърдите косми на катеричката й се оплетоха в пръстите му. Усети влагата и пръстът му проникна в нея. Изведнъж тя изписка изненадано.

Главата й се мяташе в опит да се освободи от устата му. Тя сграбчи китката му с две ръце. Само че беше пияна и поначало не беше никак силна.

Ухапа го по устната и когато той се дръпна, каза:

— Не го прави, Джордж.

— Добре.

Момичето беше съвсем мокро. И какви бяха пък сега тия глупости?

Но очевидно имаше причина, тъй като тя се бореше с всички сили и риташе, въпреки че така само вкарваше ръката му по-навътре. Накрая успя да се измъкне изпод него и да застане на една страна, но това не продължи дълго, защото той я придърпа обратно по гръб на пода. Тя се опита да го наплюе, но плюнката потече по брадичката й. Ейми се разплака.

— Какво ти става бе, мамка му? — изръмжа Джорджи. — Да не би изведнъж да стана девствена или какво?

— Млъквай, Джордж, млъквай, млъквай! — изкрещя тя.

Работата беше в това, че Ейми Ледлоу наистина беше девствена. Още от осми клас си сваляше блузата, ризата или горнището на банския почти с всяко гадже. Правеше го охотно, дори триумфално, и обожаваше реакцията, която предизвикваше у момчетата. Но това не означаваше, че само ги дразни. Винаги удовлетворяваше потребностите им. Правеше им чекии или им позволяваше да трият членовете си между гърдите й, докато свършеха отгоре й. Но доколкото знаеше, беше единствената в класа, чиято майка не я водеше на гинеколог, не й даваше хапчета против забременяване и дори никога не беше говорила с нея за презервативи и безопасен секс. Ейми вярваше в секса, но не вярваше, че той е изживяване за двама. Според нея той беше нещо, което момичетата даваха на момчетата, но не и в нейния случай, защото тя даваше достатъчно.

Всички момчета го знаеха. И ако не им харесваше, можеха да си търсят някоя друга. При Ейми Ледлоу парашутът им нямаше да се отвори.

Досега на всички им беше харесвало.

 

 

Момичетата като Рене лазеха по нервите на Ричи Демарест. Не че познаваше момичета като нея. Но беше сигурен, че ги знае какви са. Богати кучки, които нямаха и представа, че по света има хора, които трябва да изплащат коли, хора само с по една къща, хора, които си купуват дрехи от разпродажби. Момичетата като Рене говореха особено. Като че ли се намираха на сцена или нещо подобно и като че ли някой им беше писал репликите. Абсолютно това и положително онова и тотално нещо друго. И когато нещо не й харесваше, казваше, че било отблъскващо.

„Е — мислеше си Ричи Демарест, — ще видим тая работа.“

Той затвори вратата. Когато погледна към Рене, тя оглеждаше стаята.

— Каква приятна малка стая — каза тя. — Ти откъде знаеш за нея?

Тя се подпря на стената, защото залиташе.

Ричи не беше в настроение да отговаря на въпроси.

Рене беше възпълна и не беше чак толкова хубава, въпреки че изглеждаше съвсем прилично със сложната си прическа и роклята, която повече нямаше да облече през живота си, защото вече я беше обличала веднъж. Но роклята безспорно беше страхотна. Лъскава. Така би я определил Ричи, ако се наложеше. И я правеше по-слаба, отколкото беше в действителност.

Той се приближи към нея и я целуна. Тя му отвърна така, като че ли се опитваше да изсмуче езика му от устата.

„Добре — помисли си той. — Щом го иска, така да бъде.“

Ръцете й се сключиха зад гърба му, опипвайки раменете и силния му врат, но той я хвана здраво за китката, отмести ръката й и я сложи върху чатала си. Този път не се изненада от това, че тя знае какво да прави. И то как. Отне й не повече от две секунди да свали ципа.

Ръката й беше в панталона му и галеше пениса му. Единият й пръст докосваше скротума.

Той сложи ръка на раменете й и тя коленичи пред него. Знаеше, че едва ли ще стане, но всъщност изобщо не го интересуваше.

В съседната стая Грейс Тъни изведнъж се уплаши дотолкова, че да се запита в какво се е забъркала. Почти не познаваше този младеж. Беше приятел на приятеля на Джесика, Еди, но тя беше скъсала с Тод Гейлън, с когото ходеха от три години, и донякъде беше доволна, когато Джесика я попита дали е съгласна да се запознае с приятеля на Еди Били Франко.

Сега Били Франко вървеше към нея, вратата зад гърба му беше затворена и тя не знаеше дали да се смее, или да крещи, или нещо друго. След това той я налегна, тя се озова на пода и можеше да се разкрещи, но не искаше да разваля партито на Джесика.

 

 

Франклин остана на поста си пред вратата докъм единайсет. Впоследствие отричаше да е получавал подкуп от Ноел Гарвър, за да остави входа неохраняван, и твърдеше, че бил влязъл само да си вземе нещо за пиене. В друга версия на историята си твърдеше, че отишъл до бара не за да си вземе питие, а за да смени Артър, който бил на смяна още отпреди началото на празненството. Никой не го попита, а и той не каза кой му е наредил да го направи. Не го разпитваха повече, защото оправданията му нямаха никакво значение. Щом беше решил да лъже, никой не можеше да му попречи. Имаше обаче значение, че на вратата нямаше никой, който да предотврати влизането на Ноел Гарвър с Шарън Лам под ръка.

Двамата журналисти гледаха да стоят близо до стената и да не се отделят един от друг, тъй като знаеха, че в момента, в който някой от семейство Блейн ги забележи, скандалът ще е неминуем. Което всъщност беше идеята. Сцената щеше да послужи идеално за целите на Гарвър. В главата му вече се оформяше уводната част на репортажа за това как е бил изхвърлен от най-тежкарското парти на новото хилядолетие. И все пак, преди това да се случи, искаше да види колкото може повече.

Шарън Лам не споделяше сантиментите на колегата си. Всъщност тя изобщо не смяташе Ноел Гарвър за колега. Ако я изхвърлеха, щеше да умре от срам, и перспективата направо я караше да съжалява, че се е съгласила да влезе. Ако не беше толкова премръзнала, ако не беше сигурна, че дотук е хванала настинка, а до сутринта ще е хванала пневмония, щеше да пасува. В интерес на истината, беше се опитала.

— Остави ме на мира — беше казала.

— Вътре е по-топло, драга — беше прошепнал Гарвър с най-лъстивия си и мазен тон. Беше мъж на възраст, всъщност мъж на доста напреднала възраст, но очевидно продължаваше да се изживява като Клифтън Уеб. Не заслужаваше отговор и не получи такъв.

— Щом предпочиташ да стоиш тук, твоя работа — каза Гарвър. — Аз ти предлагам журналистическия шанс на живота ти.

И така пресякоха заедно улицата. Гарвър кимна на дежурния полицай, който също им кимна и не направи никакво усилие да ги спре. Само след секунди бяха в „Стасни“ и наблюдаваха тълпата разглезени тийнейджъри, танцуващи под звуците на неопределима, но определено ненатрапчива тежка музика.

Шарън огледа помещението. Тези, които не танцуваха, разговаряха на групички. По масите бяха останали не повече от десетина души. Уолстрийт й беше професия и тя осъзна, че за пръв път в живота си вижда толкова финансови акули на квадратен метър. Помисли си, че една добре насочена бомба като нищо би могла да върне икономиката на Щатите в петдесетте години на двайсети век.

— Ти с това ли си изкарваш прехраната? — попита шепнешком. Много добре знаеше отговора и нямаше нужда да й се напомня, че Ноел Гарвър изкарва три и половина пъти повече пари от нея.

Гарвър все пак й го напомни, като придружи отговора си с подигравателно извиване на веждите. Които изглеждаха като нарисувани с молив.

— Добре, Ноел, ти си чест за професията. Какво точно търсим все пак? — попита тя.

Веждите му изпълниха сложен танц.

— Гледаме с какво са облечени. Какво пият. Кой е тук.

— Или кой не е тук — допълни тя и отново огледа помещението.

За първи път той я погледна, както се гледа мислещо същество.

— Искаш да ми кажеш нещо ли?

— Грейс Тъни — отбеляза тя. — Нали помниш, че тя дойде с Джесика Блейн и Ейми Ледлоу и цялата тълпа.

— Ти да не би да познаваш тия хлапета? — попита саркастично Гарвър.

Преди половин година бащата на Грейс, Грант Тъни, бе обвинен в незаконна търговия с вътрешна информация. Именно Шарън беше извадила историята на бял свят, но впоследствие се беше сближила доста със семейство Тъни покрай разследването на ексцесиите, проявени от страна на Окръжната прокуратура на Насау в хода на делото. Тъкмо миналата седмица беше открила, че Комисията по ценните книжа и прокуратурата на Южния окръг са проучили същите доказателства като прокуратурата на Насау и са се отказали да предявят обвинение. Сега общественият натиск прокуратурата на Насау да се откаже от делото беше голям. Шарън беше интервюирала Тъни в седемнайсетстайния му палат в Плейнвю, където живееше с любовницата си, откакто се беше изнесъл от апартамента на Йорк авеню, в който бяха останали Грейс и майка й. Беше събота и Грейс беше дошла на ежеседмичното си посещение. Шарън беше харесала момичето, което й се беше сторило плахо и объркано.

— Много интересно, няма що — изсумтя Гарвър. — Може и да не го знаеш, но дори богатите момичета трябва да пикаят.

Само че не беше точно така. Шарън Лам забеляза, че и трите най-близки приятелки на Джесика — дъщерите на Тъни, Ледлоу и Голдшмит — липсват. Изминаха няколко минути. След това още няколко. Прекалено дълго време за момичешки клюки в тоалетната. Тя реши да не споделя наблюдението си с Гарвър.

Но това нямаше никакво значение, тъй като в този момент Филис Блейн каза:

— Това е частно парти, Ноел. Шарън, не е много уместно от ваша страна. Ти поне трябва да си наясно.

Точно този беше и моментът, когато писъкът на Ейми Ледлоу изпълни помещението. Продължителен и пронизителен писък, който заглуши неусилените звуци на музикантите, които спряха да свирят и се огледаха тревожно. Всички разговори спряха като по команда.

Отначало никой не разбра откъде е дошъл писъкът. След първите няколко секунди гробна тишина хората се разшушукаха — чудеха се дали е дошъл отвън, откъм мазето или от кухнята. Сигурно някой в кухнята се беше порязал или ударил. Но писъкът определено беше женски.

Филис се огледа панически и потърси дъщеря си. Джефри се втурна към Стасни, който на свой ред се беше втурнал към кухнята. Реакцията на двамата мъже повиши объркването в помещението почти до нивото на паниката. Никой не разбираше какво става, освен това, че някъде някой е изпищял. Мъжете се щураха и задаваха въпроси, на които не получаваха отговори. Жените стояха неподвижно, сякаш очакваха мъжете им да им съобщят какво става. Филис извика Джесика, с което допринесе още повече за объркването и убеди поне десетина жени, че писъкът е бил на Джесика. Но след малко я видяха да тича към майка си, следвана от Еди Винченцо. Някои решиха, че с нея всичко е наред, други — точно обратното. Към тях се люшна вълна от хора.

Джефри хвана лакътя на Стасни тъкмо когато ресторантьорът се канеше да изчезне в кухнята.

— Какво става? — попита с нетърпящ възражения тон.

— Ако знаех, щях да ви кажа, моншер — процеди Стасни, след което издърпа ръката си и бутна вратата.

— Някой изпищя — каза Джефри. Това не беше споделяне на информация. Искаше разумен отговор и не го получаваше.

Стасни го погледна уплашено и дори отчаяно.

— Не знам нищо, моншер. Не мога да направя нищо. — Каза го напрегнато, като намек, че Джефри няма да постигне нищо, като го задържа.

Накъде над трапезарията се разнесе втори писък, по-кратък от първия. Джефри се огледа трескаво, но не разбра откъде идва. Когато отново се обърна към Стасни, превзетият дребосък тичаше към една необозначена врата в дъното на помещението.

Но Ноел Гарвър вече беше стигнал дотам и затова пое водачеството по стълбите. Джефри изблъска Стасни, проби си път през другите мъже, които бързаха в същата посока, и сграбчи Гарвър за рамото. Изобщо не му направи впечатление, че този човек няма работа тук. Всъщност Джефри почти не забеляза кого изблъсква. Просто искаше да се качи горе, и то бързо.

Но Гарвър се откопчи и отново му прегради пътя. Надушваше сензациите отдалеч и нямаше да позволи да го спре нито Джефри Блейн, нито никой друг. Двамата се счепкаха за миг, препречвайки пътя на останалите. Но само за миг. Джефри изблъска Гарвър настрана, втурна се към първата врата на етажа и я отвори.

Рене Голдшмит правеше трескави опити да влезе в роклята си. Набитият младеж, с когото Джефри беше разменил няколко думи в началото на вечерта, беше облечен, но доста разгащен. Той протегна ръце, за да попречи на Блейн да влезе, и каза:

— Не беше тя, мой човек, ние сме добре.

— Добре съм — каза Рене. — Добре съм. Наистина.

Придържаше горнището на роклята си с ръце.

През главата на Джефри премина лавина от объркани мисли. Не знаеше къде е дъщеря му и единственото, на което се надяваше, беше да не е изкрещяла тя. Защо изобщо беше изпуснал тези момчета от поглед?

Той се обърна и излетя от стаята, като подмина Ноел Гарвър, който тъкмо влизаше. Ричи Демарест пристъпи към него и каза:

— Омитай се.

— Кой си ти? — попита Гарвър. — И какво става тук?

Ричи Демарест го блъсна в стената толкова силно, че застаряващият светски клюкар си помисли, че ще изпадне в несвяст. Реши, че е паднал, въпреки че продължаваше да се държи на краката си. Ричи Демарест го хвана за реверите, избута го навън и затръшна вратата пред физиономията му.

Междувременна Джефри беше стигнал до втората врата и се опитваше да я отвори. Беше заключена. Той задумка с юмрук.

— Отваряй веднага!

Отвътре се чу раздвижване.

— Отваряй — повтори той. — Веднага.

Зад гърба му се бяха събрали доста мъже и няколко жени.

Той чу превъртането на ключа и сам отвори вратата. Джорджи Вало го погледна право в очите и каза:

— Тя е добре. Нищо й няма.

Ейми Дъдлоу лежеше неподвижно на пода. Чорапогащникът й се въргаляше до главата й, а тежките брокатни поли на роклята й от Унгаро бяха омотани около кръста й.

 

 

Уоли Шлистър не спеше. Почиваше си със затворени очи, нещо като полудрямка, напълно осъзнаващ къде е и напълно осъзнаващ, че образите, кръстосващи главата му, не са съвсем истински. Виждаше себе си, у дома в Сейнт Луис, извън града, в колата, паркирана на брега на реката, бръснещата лапавица, колата и дигата, и водата, и прозорците, които бяха отворили, за да не се задушат от тютюневия дим. Пушеха цигари и евтини пури, защото скъпите им се струваха тежкарски. Бяха трима и си бяха взели три пакета от по шест бири, които държаха на пода, за да могат да ги бутнат под седалките, ако се появят ченгета. Вече им се беше случвало на два пъти, но втория път ченгетата не бяха същите и затова просто ги предупредиха и ги пратиха по домовете им. Ако бяха същите, можеше да им вземат книжките.

„Честно, офицер, нищо не правим — спомни си думите си Шлистър. — Седим си ей тъй като три хайнекенчета.“

Всъщност не го беше казал на ченгетата. Каза го, когато репетираха какво да говорят, ако се появят пак. Смяха се до припадък, което не беше много трудно с целия цигарен дим, дима от пурите и шестте бири на човек. По-късно всички се съгласиха, че като оправдание не става, но като шега е страхотно. Смешен беше начинът, по който го беше казал — с точната смесица от невинност и пиянско заваляне. Това не можеше да се преразкаже. След това месеци наред се заливаха в смях само при думата „хайнекенчета“.

Доброто старо време. Точно като в песен на Брус Спрингстийн. Той се засмя в полудрямката си и точно тогава лакътят на Гогарти го събуди. Шлистър се зачуди дали някое от момчетата ще се разсмее, ако му се обади посред нощ сега, десет години по-късно, и му го каже. Вече не поддържаха връзка.

— Готов ли си, младежо? — попита Гогарти.

Шлистър беше само на двайсет и осем години и беше млад за Службата за борба с организираната престъпност. Откакто полицейското управление на Сейнт Луис го беше отстъпило на заем на службата, Гогарти не го беше наричал другояче, освен „младежо“.

Гогарти отвори вратата и бръснещият леден въздух окончателно събуди Шлистър. Не беше в Сейнт Луис, беше из улиците на Италианския квартал в края на остров Манхатън в Ню Йорк. Гогарти разчистваше снега от предното стъкло и осветлението в колата се подобряваше с всяка секунда. Парното работеше и стъклото не беше успяло да замръзне. Иначе Гогарти щеше да го чегърта с часове. Сега свърши за по-малко от минута, влезе, затвори вратата и каза:

— Да тръгваме. Искаш ли да видиш къде ще отиде?

— Ако има поне капка ум, ще си отиде вкъщи — предположи Шлистър.

Гогарти включи на скорост и Шлистър се наведе, за да погледне през разчистената част на предното стъкло. Главата му почти легна на рамото на Гогарти. Всъщност легна.

— Какво те прихваща, по дяволите? — изръмжа Гогарти.

Шлистър се поизправи. Колата се подхлъзна и занесе странично. Колелата продължиха да се въртят и задницата се завъртя на още двайсетина градуса и затъна още по-дълбоко в пряспата между тротоара и улицата.

— Ето го, в шибания мерцедес — изръмжа отново Гогарти и подвикна на колата: — Давай, давай, давай.

Шлистър не виждаше никакъв мерцедес. Обмисли възможността да каже на Гогарти да отпусне малко газта, за да не приплъзват задните гуми, но реши да не се обажда. Може би след още няколко месеца. Вместо това попита:

— Той кара ли, или се пързаля?

— Много смешно — процеди Гогарти. — Ще го изпуснем.

Обикновено, когато гумите започнат да се въртят, те се въртят, докато някой не направи нещо. Гогарти не направи нищо. Продължи да натиска газта, да ругае, да спира, да натиска, да ругае, да спира, да натиска-ругае-спира. Но някой, изглежда, се вслуша в ругатните му, защото гумите изведнъж закачиха нещо твърдо под снега и колата подскочи и се засили право към затрупаните със сняг коли от отсрещната страна на улицата.

— Боже! — възкликна Гогарти и изви волана като хлапе на картинг.

Това не ги спаси, защото посоката, в която сочеха колелата, нямаше нищо общо с посоката, в която се носеха. Спаси ги единствено това, че спряха на сантиметри от колите.

Гогарти превключи на заден ход, изправи колата и пое след мерцедеса, който тъкмо правеше десен завой на пряка и половина отпред.

Гогарти също зави надясно. Останалото беше лесно.

Мерцедесът на Чет Фиоре ги поведе по Първо авеню до кръстовището с Четирийсета, където зави наляво.

— Какво, по дяволите, прави отрепка като Фиоре в този квартал? — учуди се на глас Шлистър.

Чет Фиоре беше всичко друго, но не и отрепка. Беше трийсет и пет годишен и толкова привлекателен, че дори мъжете признаваха този факт. Беше висок метър и осемдесет, с правилни черти и тъмни очи, с които би могъл да бъде филмова звезда. Но за какво му е на човек да е филмова звезда, когато може да е най-могъщият бос на организираната престъпност в Ню Йорк?

Но в този момент Фиоре беше дясната ръка на Гаетано Фалконе. Ако не и десният му ташак. Пред този мъж се откриваше невероятно бъдеще.

— Излиза от шибаната кола, това прави — каза Гогарти.

Фиоре слезе от задната седалка на мерцедеса. Шофьорът не изгаси двигателя. На отсрещния тротоар се беше скупчила цяла тълпа журналисти с камери, зад ограждения, пред които стоеше полицай. Като съдеше по квартала и по това, че сградата на ООН беше само на няколко преки, Шлистър предположи, че някоя от сградите е посолство, само че нямаше никакви знамена. Гогарти предположи същото.

Проследиха с поглед Фиоре, който прекоси почистения тротоар, влезе под козирката и изчезна в неидентифицираната сграда.

— Какво е това? — попита Шлистър.

Въпросът беше реторичен, а Гогарти мразеше реторичните въпроси повече дори от истинските, освен ако не ги задаваше самият той. Естествено, че не знаеха какво е това, по дяволите. Ако знаеха, нямаше да са тук, да му се не види.

Шлистър излезе от колата, приближи се до полицая, показа му значката си и попита:

— Какво става?

След минута се върна в колата.

Гогарти го погледна, което бе най-близкото до въпрос.

— Някакъв шибан рожден ден — каза Шлистър. — Представяш ли си?

 

 

Джефри предположи, че мъжът е ченге, защото овладя ситуацията с поразителна увереност — преодоля тълпата пред вратата с ефикасността на футболен нападател, погледна Ейми Ледлоу, която все още лежеше на пода и плачеше, и вдигна поглед към Джефри.

— Вие ли сте Блейн?

— Аз съм.

— И това е вашето парти?

— Партито по случай рождения ден на дъщеря ми — каза Джефри, но бързо осъзна, че отговорът му звучи малодушно, и затова побърза да добави. — Да, моето парти е.

Чет Фиоре го погледна в очите и на Джефри му се стори, че в този миг зададе въпросите и получи отговорите, крито не беше изрекъл на глас. Почувства се така, както сигурно се чувстваха жените, когато мъжете ги разсъбличаха с поглед.

Фиоре клекна при девойката и коленичи до главата й. Тя лежеше свита на една страна. Той се наведе толкова ниско, че устните му почти докоснаха ухото й, и каза нещо, което Джефри не чу. Момичето се обърна по гръб и отвори очи. Фиоре избърса сълзите й с пръсти. Джефри се удиви на този нежен жест и дори би се усмихнал, ако ситуацията не беше толкова ужасна.

Ейми не каза нищо и Фиоре се изправи, показвайки й с жест, че не е нужно да става.

— Това ли е момчето? — попита и посочи Джорджи Вало.

Джефри отвърна просто:

— Да.

Фиоре кимна. Беше му ясно, че Джефри го мисли за ченге, и поне засега не виждаше никакъв смисъл да го разубеждава. Още по-добре.

— Не пускайте никого. Някой да се обади на родителите й.

Джефри понечи да излезе, за да се обади. Чувстваше се като съпруг, когото акушерката е изпратила за гореща вода.

— Не вие — отсече Фиоре. — Някой друг да се обади. — След което се обърна към Джорджи Вало. — Ти ела с мен.

Роджър Богарт, млад служител на „Лейн Бентли“, който също се беше озовал пред вратата, каза, че той ще се обади.

— Обадете се на майка ми — каза Ейми. Гласът й беше тънък като на малко момиченце. Това бяха първите й думи и присъстващите въздъхнаха облекчено.

Джефри не беше доволен, че се налага да стои при Ейми, която очевидно не се нуждаеше от неговите грижи. Ситуацията и без това беше достатъчно неприятна и ако някой не я овладееше, събитията щяха да поемат собствения си ентропичен ход и много бързо и много неизбежно щяха да станат още по-неприятни. На Джефри му беше пределно ясно, че първо трябва да говори с полицая. Искаше да се очертае точна граница между нещата, които трябваше да се направят, и онези, които можеше да се избегнат. Докато търсеше с поглед из стаята някой, който би могъл да остане с Ейми, видя Филис да се промъква странично, пробивайки си път през мъжете, запушили вратата като опадали листа върху решетката на водосточен канал.

Филис не попита нищо и Джефри не изпита потребност да й обяснява.

Тя клекна до Ейми и започна да я успокоява, а Джефри побърза да излезе в коридора. Провери другите помещения на етажа, но те бяха затворени и празни, с изключение на един младеж, който събираше някаква счупена посуда в стаята, където Джефри беше намерил Рене Голдшмит. Чистачът вдигна глава към Джефри, след което отново заби поглед в метлата си, сякаш мръсотията, която почистваше, беше най-важното нещо на света.

Джефри излезе в коридора и затвори вратата. От долния етаж долетя музика и той се зачуди кой е казал на групата да продължи да свири. А може да не беше толкова лоша идея. Партито пак щеше да стане парти. Той тръгна към стълбите и понечи да слезе, когато видя, че детективът се качва.

— Дайте да я свалим долу — каза мъжът. — В офиса ще й е по-добре.

Джефри го последва в стаята. Костюмът на мъжа беше италиански, скъп, и прилягаше идеално на плещите му средна категория и на тесните му хълбоци лека категория. Обувките му също не приличаха на нещо, което би носил полицай, и Джефри едва сега се зачуди кой всъщност е този човек.

Преди да влезе в стаята Фиоре нареди на събралите се отпред мъже да се върнат на долния етаж и изчака да се махнат, след което отвори вратата. Ейми седеше на един стол. Беше облечена и дори прическата й изглеждаше в ред. Филис. Тя ги умееше тези неща. Беше седнала до момичето. Нямаха вид да са водили разговор.

— Хайде да слезем в офиса — предложи Фиоре. — Там няма да ни безпокоят.

Ейми поклати глава — рязко, като глухоням човек, който неистово се опитва да каже нещо.

— Не, не — каза Фиоре. — По-добре да слезем долу.

Той й подаде ръка и тя я пое. Слязоха по друго стълбище, което ги отведе право в кухнята, а оттам в офиса на Стасни. Фиоре седна на един малък диван до Ейми. По рафтовете имаше провизии и счетоводни книги. Бюрото беше отрупано с фактури и документи за доставки. Филис и Джефри застанаха до вратата.

— Ще ми кажеш ли какво стана? — попита тихо Фиоре.

Ейми поклати глава.

— Как се казва момчето? — попита той, за да й зададе въпрос, на който да отговори, без да се налага да казва друго

— Джордж — отвърна тя. — Джорджи.

Добре, това поне беше някакво начало. Той я попита дали това е била първата им среща с Джорджи и тя поклати глава.

— Ейми, правили ли сте секс досега?

Тя се разплака и Филис пристъпи напред, за да я защити. Фиоре вдигна ръка и я спря насред стаята. Ейми рида безмълвно още доста време, след което думите започнаха да се изливат несвързано от устата й. Досега не били правили секс. Пробвали това и онова, но никога не стигали до края. Тя поклати глава, за да подчертае думите си. След което каза:

— Аз почти му бях обещала. — И отново потъна в мълчание.

Фиоре изчака търпеливо продължителното мълчание. Накрая каза просто:

— Обещала си му?

— Казах му, че този път ще е различно. Казах му, че на партито на Джесика ще е различно.

Филис потрепери, сякаш я бяха зашлевили. С какво право това момиче раздаваше обещания за партито на Джесика?

— Че ще е различно? — повтори Фиоре.

Ейми кимна. Тялото й се тресеше от хлипове. Тя вдигна поглед към другия край на стаята и каза:

— Съжалявам, господин Блейн. — Сякаш знаеше какво мисли в този момент майката на Джесика.

На вратата се почука тихо и Джефри отвори. Показа се Стасни.

— Баща й дойде.

— Той ще ме убие! — изстена Ейми и сграбчи и двете ръце на Фиоре. — Казах мама. Казах да се обадите на мама.

— Аз ще говоря с него. — Фиоре се надигна.

Тя сякаш не осъзнаваше, че трябва да го пусне.

Джефри се обади:

— Кажете му да изчака отвън.

Фиоре излезе. Джефри се зачуди дали е решил какво да каже на бащата на момичето. Вече знаеше отговора от поведението му до този момент. Има хора, който са винаги с един разговор напред и чиито думи не се нуждаят от изричане. Джефри го последва навън.

Набит, с глава като статуя от Великденските острови, която изглеждаше прекалено голяма дори за масивната му фигура, Уинстън Ледлоу ги очакваше със страховито изражение, което нямаше нищо общо с настоящата ситуация — това беше обичайният му поглед. Ледлоу беше старши съдружник в една от най-могъщите счетоводни фирми в града, важен активист и спонсор на Републиканската партия и собственик на впечатляваща колекция от жребци, включително Приятеля на губернатора, който се обсъждаше като възможен победител в трите най-важни състезания за годината. Хората, които си бяха имали работа с него, рядко намираха добри думи за изживяването. Всички го смятаха за фактор, който винаги трябва да се включва в сметката, но на никого не му се щеше да е част от тази сметка.

Той видя тъмнокосия мъж, който се беше запътил към него, но прикова поглед в Джефри.

— Какво става, Блейн? — запита с тон, в който имаше обвинение, но не и гняв.

— Тя е в офиса — отвърна Джефри. — Идвам оттам.

Ледлоу премести погледа си върху Фиоре, а след това отново го прикова в Джефри, сякаш изчисляваше наум най-простия начин, по който да се отърве от всички тези външни хора. След това мина покрай Джефри и Фиоре и се устреми към вратата.

— Изглежда, е била изнасилена — каза Фиоре.

Ледлоу спря и се обърна към него.

— Кой сте вие?

— Чет Фиоре.

— И кой изглежда, че я е изнасилил? — „Изглежда“ беше произнесено с убийствен сарказъм.

— Джордж.

— Джордж чий?

— Не е ваша работа.

Малките черни очи на Ледлоу пламнаха на широкото му лице като въглени. Самоличността на младежа, изнасилил дъщеря му, определено беше негова работа и освен това не беше свикнал да му се противоречи.

— Къде е той?

— Пуснах го да си върви.

Ледлоу пристъпи към него, но Фиоре демонстрира същото свръхестествено спокойствие както с дъщеря му. Имаше един много разпространен и много достоверен слух как Ледлоу хвърлил един свой подчинен през някаква стъклена врата. Говореше се, че обръщал заети столове и маси върху хора, които му противоречали. Вълните от ярост струяха от него буквално като талази жега от нагорещен асфалт.

Фиоре също ги виждаше, но нещо в него говореше, че му е повече от равностоен противник. Не беше просто самоувереност, макар че самоувереността имаше голям дял. „Този филм съм го гледал — сякаш говореха очите му. — И знам края.“

— Тя сама се е качила с него — каза той. — Тази част е била доброволна. Тя наесен отива в колеж, нали? Искате ли съдебен процес?

Беше ред на Ледлоу да се замисли.

— Май не искате — продължи Фиоре. — Приберете дъщеря си.

Ледлоу не каза нищо, защото просто нямаше какво. Засили се към вратата на офиса и влетя вътре.

Джефри го последва.

В момента, когато видя баща си, Ейми каза:

— Татко, моля те… — След което изхлипа. — Аз му казах да се обади на мама.

— Майка ти не си е вкъщи. Хайде.

Ейми отново се разплака.

— Ще отида при мама.

— Ще говорим за това в колата.

Когато Ледлоу отведе момичето, Джефри осъзна, че Фиоре не беше влязъл в офиса заедно с него. Бяха само той и Филис. В безмълвния безпорядък на помещението инцидентът сякаш беше приключил. Но това изглеждаше много малко вероятно.

— Кой беше този, по дяволите? — попита Джефри.

Знаеше, че тя разбира кого има предвид.

— Мисля, че е гангстер — каза Филис.