Филип Розенберг
Могъщите (11)

11.

Илейн Лестър веднага усети, че ще се случи нещо странно и дори опасно. Не знаеше какво я кара да се чувства така, но усещането беше осезателно като допир на студена ръка. Това беше част от разследването, нали? И затова беше поела инициативата за контакта. При това много изобретателно.

Тя се облегна на гардероба в спалнята си с няколко панталона в ръка. Усмихна се доволно — ако сама трябваше да опише усмивката си, щеше да я определи като дяволита. И като малка все така й се случваше — все си навличаше неприятности, без всъщност да е лошо дете. Удивителен беше този смътен страх, който съжителстваше с приятното усещане за олимпийско спокойствие, сякаш можеше да бъде студена и гореща едновременно.

Припомни си, за пръв път от години, че майка й казваше същото. Беше средата на април и тя беше плувала в езерото зад къщата, дължина след дължина в ледената вода, и когато малката Илейн в дългото си синьо палто й беше подала хавлията и я беше попитала: „Не ти ли е студено?“, майка й се беше засмяла и беше отговорила: „Ами да, студено ми е от водата. Но ми е горещо от плуването. Защо не опиташ?“.

Така и не беше опитала. Може би опитваше сега.

Реши, че панталоните са най-подходящи. Не оставяха място за двусмислици. Ключовата дума беше предпазливост. В крайна сметка този мъж беше обект на разследване от страна на нейната институция. Не че някой си даваше труда да разследва нещо. Особено пък Шлистър и Гогарти. Те двамата би трябвало да се вкопчат със зъби и нокти във възможността, както го бяха направили преди извратеният й предшественик да им нареди да приключат разследването на връзката Уолстрийт — Мълбъри стрийт. Но не би. Повече ги вълнуваше безперспективното следене на далаверите на Гюс Бенини в Джавитс Сентър.

Добре. Щеше да проведе разследването сама. Няколко питиета, един разговор, а сега и среднощното обаждане на Джефри Блейн. С каква цел? Мозъкът й на юрист прехвърли възможностите. От гледна точка на невинността и от гледна точка на вината. От гледна точка на възможността Блейн да си постила пътя във федералната прокуратура, която един ден можеше да възбуди наказателно преследване, и от гледна точка на възможността човекът просто да има нещастен брак.

Облече си първо една блуза, след това друга, след това отново първата. Сложи си обувки, но после ги свали, защото й се стори по-естествено да е боса в апартамента си посред нощ.

Сигурно щеше да попита какво е правила, когато й се е обадил. Щеше да се извини, че идва толкова късно. „Нали не те събудих“ — щеше да каже и щеше да се наложи да му отговори нещо. Тя включи телевизора и намери някакъв филм. „Не, не си ме събудил. Гледах филм.“ Така беше по-добре. Остави телевизора, докато отиде в банята да си оправи косата, но след като се върна, го изключи, защото нямаше да може да каже нищо за филма, ако я попиташе.

Звънецът прозвуча като аларма и сложи край на суетенето й.

— Аз съм — каза той по домофона, което й се стори много самоуверено. Тя натисна бутона. Озова се пред вратата й минута по-късно и вместо очакваното извинение й предложи една плаха усмивка.

— Прочетох книгата — каза.

Отново самоуверен и очакващ тя да знае какво има предвид. Но тя знаеше.

Предложи му нещо за пиене.

— Каквото имаш — каза той и я последва в кухнята, където тя отвори бутилка вино. Червено.

— Май не те изненадах — каза той, докато тя наливаше виното в двете чаши.

— Че се обади ли?

— Че съм я прочел.

Самият той се беше изненадал, че я е прочел.

— Малко неща са в състояние да ме изненадат.

— Никога не съм знаел дали човек трябва да се гордее, или да се срамува от това качество.

— Аз май се гордея.

— Добре тогава.

Чукнаха се и отпиха.

Беше му лесно да я вижда като красива жена, макар да не притежаваше грацията на повечето красиви жени. Всъщност в нея имаше нещо точно обратно на грацията. Представяше си я как стои пред масата в някое казино и купчината чипове пред нея се уголемява с всяко завъртане на рулетката. Притежаваше интензивност, каквато досега не беше срещал в никоя друга жена.

Стояха в полутъмната кухня, осветена само от бледата лампа над мивката и говореха за книгата с чаши в ръце. Беше я чел във влака, в колата и когато уморен от работа не искаше да се прибира у дома. Отначало му беше трудно да навлезе в действието. Животът на героите беше прекалено трескав. Толкова несигурност и толкова страст в тази несигурност. Самите герои бяха обрисувани с щрихи, като в скица, с такъв аскетизъм, че дори страстите им изглеждаха аскетични. И все пак в нито един момент не се изкуши да я остави.

Не й каза обаче, че си беше представял нея, жената от книжарницата, жената, с която беше сега, като Тереза. Но не с отчаяната палеща пасивност на Тереза. Илейн Лестър изобщо не приличаше на пасивна жена. Но в движенията и жестовете й имаше не по-малко отчаяние, макар и от съвсем различен характер.

Онова, което тя не го попита, беше дали жена му не е намерила за странно, че чете източноевропейски романи.

След това отидоха в дневната и ядоха скариди, големи колкото нокът, направо от консервата с една вилица. Той започна да й разказва за баща си и тя го слушаше, без да го прекъсва. В гласа му имаше не толкова болка, колкото отчужденост, сякаш болката беше изчезнала много отдавна.

— Никога не съм можел да го защитя — каза той.

Тя го попита защо смята, че това е негова работа.

— Защото тя ме използва, за да го мачка. Цял живот само това прави.

— И вината е твоя, така ли?

— Естествено.

Не й каза, въпреки че тя и без това го знаеше, че баща му го преследва като призрак, както го преследваше и усещането, че още не е доказал на свръхвзискателната си майка онова, което е имало нужда от доказване много преди да се роди, както и че никога няма да й го докаже.

В гласа му липсваше самосъжаление — беше плътен и спокоен, но уверен, не оставяше никакво място за противоречие. Тя направи единственото възможно нещо. Пресегна се през масата и докосна ръката му — и моментът увисна помежду им като нещо осезаемо, може би като топящо се ледено кубче в чиния, и двамата го изчакаха да се разтопи.

— Бих запалила цигара — пошегува се неловко тя. — Макар че не пуша.

— Тогава не знам дали има смисъл да ти предлагам пура — каза той.

Тя се засмя.

Той извади една тънка пура от кутията във вътрешния си джоб и я запали. Увери се, че е разпалена добре, и й я подаде през масата. Тя дръпна дълбоко и издуха кръгче със съвършено кръгла форма — то се понесе към тавана, без да губи очертанията си. Тя го погледа известно време и му върна пурата.

Замълчаха. Той подпря пурата на кутията от скариди и се изправи. Тя също се изправи. Тръгваше ли си? Искаше да го спре и искаше да го остави да си тръгне, защото вече знаеше, че ако остане, ще се любят. И тя после щеше да го предаде. Знаеше, че ще го направи, когато дойде времето, и се отвращаваше от тази мисъл. Щяха да станат любовници и тя щеше да го шпионира.

Но нали в това беше цялата работа?

Той пристъпи към нея и я прегърна. Димът от пурата се процеди вяло между телата им и изпълни въздуха с аромата си. Тя го притегли към себе си и се целунаха бавно и страстно със същия вкус на дим в устите си. Ръцете му се плъзнаха по гърба й и под колана, търсейки голата кожа.

Любиха се на канапето, без да се събличат, и не си казаха почти нищо, когато тя го изпрати до вратата.

Под намръщените образи на поколенията директорки, наблюдаващи от тежките позлатени рамки, абитуриентките се изсипаха в залата, която преди няколко години се беше възползвала от една многомилионна операция за подмладяване. Креслата бяха удобни като в бродуейски театър и видимостта беше идеална. Джесика се появи с мантия и капела и се усмихна на майка си. Филис стисна ръката на Джефри. Джефри се обърна към родителите си, за да се увери, че са я видели.

Рене Голдшмит беше говорителката на випуска, а Грейс Тъни поднесе подаръка на класа вместо Ейми Ледлоу, за която бяха гласували абитуриентките. Ейми в последната минута се беше отказала да говори и Грейс се съгласи да го направи вместо нея. Нямаше време да се печатат нови програми и те все още носеха името на Ейми.

Приятелките знаеха какво изживява Ейми и забелязваха промените в нея след изнасилването. Тя никога не беше била от най-приказливите, въпреки че беше жизнена, забавна и интелигентна. А сега, когато Ейми трябваше да вземе участие, в разговорите се появяваха кръпки кухо мълчание.

Рене и Грейс произнесоха чудесни речи, изпълнени с радостен оптимизъм за бъдещето им на млади жени с висок социален статус. Обрисуваха един свят на вечно приятелство, в който никоя няма да забрави другата, вървейки по благородния път на грижите за не толкова облагодетелстваните хора. Абитуриентките слушаха с половин ухо и сортираха спомените си, сякаш щяха да ги подреждат в албуми, докато в седалките отзад родителите им с просълзени погледи си мислеха, че поне малка част от всичко това може и да се окаже вярно, но че най-вярната от тези бляскави представи е, че дъщерите им ще бъдат винаги млади и винаги красиви.

Церемонията по дипломирането беше последвана от кратко изпращане на випускничките във вътрешния двор с изглед към Ийст Ривър. То продължи около час и отбеляза последния път, когато класът щеше да е заедно, и затова имаше привкус на преднамерена тъга и носталгия по още неизживяната липса и по още неотлетелите моменти. Веднага след изпращането трите поколения Блейн и Армстронг посетиха коктейла за най-близките приятелки на Рене и семействата им, който семейство Голдшмит организираха в къщата си на Парк авеню. Ейми, която беше получила аплодисменти при връчването на дипломата, през цялото време седя до Джесика в един ъгъл, където можеше да бъде далеч от майка си и баща си, които се бяха озовали в едно и също помещение практически за пръв път след развода си. И двамата не бяха имали смелостта да отклонят поканата.

След това всичко свърши. Веднага щом салатите, пилето с подправки и коктейлите от скариди бяха заменени с кейкове, сладкиши и още някакви екзотични десерти, Джесика се възползва от момента, за да се сбогува набързо с всички. Четирите приятелки излязоха заедно — Джесика, Ейми, Грейс и Рене. Филис откара майка си и свекъра и свекървата в апартамента с такси, а Джефри каза на Мартин да го закара в офиса, като се поздравяваше, че е превел успешно дъщеря си през този толкова важен период от живота.