Филип Розенберг
Могъщите (21)

21.

Гюс Бенини живееше в половината от една следвоенна двуфамилна къща в квартал Рего Парк. Съседите му мислеха, че се занимава с недвижими имоти, защото така им беше казал, когато се беше нанесъл преди двайсет и пет години. Жена му не знаеше с какво точно се занимава, но знаеше, че не е с недвижими имоти, и знаеше да не задава въпроси. Дъщеря му, която беше двайсет и две годишна, току-що дипломирала се от колежа „Куинс“, имаше твърде добра представа, но я държеше за себе си. Когато беше в долните гимназиални класове, един неин съученик я беше подразнил, че баща й е гангстер, но тя много бързо му беше затворила устата с: „Ти какво искаш, да ти счупят краката ли?“.

Като цяло нямаше проблем, че баща й е гангстер. Прекарваше доста време вкъщи, което й харесваше, защото никога не й се караше и беше много забавен. Всяко лято ходеха на почивка с колата за по две седмици, като нормално семейство, и обикаляха страната — Ниагарския водопад, фабриката за стъкло в Корнинг в северната част на щата Ню Йорк, бойното поле при Гетисбърг и няколко наистина прекрасни пещери във Вирджиния.

Имаше собствен апартамент и работеше в една компания за производство на зъболекарски уреди в Куинс, но си беше у дома в деня, когато двамата федерални агенти позвъниха на вратата, докато баща й беше в тоалетната. Беше си вкъщи, защото майка й беше болна от грип и някой трябваше да приготви закуската на баща й.

От години знаеше, че този ден все някога ще дойде. Беше мислила много какво ще направи, ако тогава си е вкъщи. Щеше да им се моли да не го отвеждат или щеше да им каже на достатъчно висок глас, че не си е в къщи, та той да може да избяга през задната врата. Но когато денят дойде, не направи нито едното, нито другото. Просто ги пусна вътре.

Те я последваха в малката дневна и в малката кухня — свалените от огъня бъркани яйца още стояха в тигана, а препечените филийки вече бяха изскочили от тостера. Тя беше религиозна девойка и устните й зашепнаха най-пламенната молитва в живота й баща й да не се окаже нещо ужасно, като например убиец.

Уоли Шлистър огледа обстановката. Печката и хладилникът бяха по-възрастни от момичето. Имаше миялна машина, но и тя беше стара. Знаеше, че приказката, че организираната престъпност не носи добри доходи, е лъжа, защото носеше. Но беше повече от ясно, че това не се отнася за хората като Гюс Бенини. Сигурно щеше да печели повече като шофьор на градски автобус.

Шлистър си помисли, че момичето ги води при Бенини, но той очевидно не беше в кухнята.

— Къде е господин Бенини, госпожице? — попита той.

— Ей сега ще слезе — каза тя.

Двамата агенти се спогледаха. Може и да беше някакъв номер, но едва ли. Вторият агент, този, който още не беше казал нищо, се отдръпна до вратата на кухнята, която се беше затворила зад гърба му. Открехна я, за да види, ако някой слезе по стълбите и се опита да се промъкне през предната врата, докато те са отзад.

— В тоалетната е — каза дъщерята на Бенини. — Нали не е необходимо да го вадите от тоалетната? — Гласът й беше изпълнен с презрение. Беше ниска и доста пълна, но имаше хубаво лице, което сигурно беше наследила от майка си.

— Вие дъщеря ли сте му, госпожице? — попита Шлистър.

— Длъжна ли съм да отговарям на въпросите ви?

— Не, не сте. Не сме дошли да арестуваме баща ви. Само искаме да му зададем няколко въпроса.

Тя се зарадва, но не го показа. Обърна се, извади хляба от тостера и го намаза с маргарин от една пластмасова тубичка. Беше я яд, че им беше показала какво мисли и че не беше направила никаква услуга на баща си — на практика им беше казала, че дъщерята на Гюс Бенини знае, че идват да го арестуват. Изсипа яйцата в чиния. След като не бяха дошли да го арестуват, се надяваше, че поне ще го оставят да закуси. Той изобщо не ядеше. Ако пропуснеше закуската и след това цял ден не хапнеше нищо, щеше да го боли корем.

Отгоре се чу пускане на вода в тоалетната, след това се чуха стъпки по стълбището. Вторият агент — казваше се Мат Томпсън — пристъпи към вратата, за да остане зад нея и зад Бенини, когато той влезе. Не че Бенини би направил нещо безразсъдно, след като дъщеря му беше в стаята, а пък дори и да я нямаше. Но предпазливостта никога не беше излишна.

В една операция под прикритие не беше обичайно агентът под прикритие да взема участие в ареста или в разпитите. За да не се компрометира. Но Шлистър искаше да участва. Наложи се да спори доста по този въпрос с Илейн Лестър, която беше твърдо решена да не го допусне до тази част на операцията. Според нея в случая с Бенини беше важно да не издават, че са имали агент. Шлистър смяташе, че това е абсурдно, и й го каза.

— Ако искаш да го пречупиш, трябва да му покажеш колко е затънал. Като ме види, ще разбере, че три месеца е въртял далавери с федерален агент. Как ще му се отрази според теб?

Стигнаха до компромис, като не включиха Гогарти, който беше изиграл ролята на една от жертвите на рекета. Това беше най-добрият вариант — картите на масата и един туз в джоба.

Бенини отвори вратата и каза:

— Закуската готова ли е? След малко имам среща с едни хора и…

И спря се на средата на изречението, когато видя Фред Линклетер до масата в собствената си кухня.

— Какво правиш тук? — попита объркано. — Откъде разбра къде…

За втори пореден път не успя да довърши изречението си, защото ръката на Шлистър вече излизаше от вътрешния му джоб и Гюс Бенини разбра какво ще извади и какво следва.

Шлистър отвори полицейския си портфейл, в който имаше карта с неговата снимка.

— Аз съм агент Уоли Шлистър, а това е агент Мат Томпсън. Искаме да дойдете с нас, за да ви зададем няколко въпроса, господин Бенини.

Дъщерята на Бенини каза:

— Татко, те не те арестуват.

Ченето на Бенини увисна и той се втренчи в Шлистър, като че ли агентът имаше две глави.

— Как каза, че се казваш? Шлистър? Това германско име ли е?

— Бенини какво име е? — попита Шлистър. — Италианско ли?

— Затова ли е цялата работа? — възмути се Бенини. — Въобразяваш си, че понеже съм италианец, можеш ей така да дойдеш тук с всичките тези лайна? — След това погледна дъщеря си и каза: — Извинявай, мила.

Никога не говореше мръсотии пред дъщеря си.

— Няма нищо, татко — каза тя.

— Ти си гаден плъх, Линклетер, знаеш ли? Аз се грижех за теб. Искаше пари и аз ги давах. От чий джоб мислиш, че излизаха?

— Съжалявам, Гюс. Имаш ли нещо против да си вдигнеш ръцете?

Бенини погледна дъщеря си. Чувстваше се унизен, че е видяла всичко това. Но тя кимна, повече или по-малко давайки одобрението си, след което се обърна и се престори, че има работа на печката. Бенини вдигна покорно ръце. Шлистър го обискира с няколко движения. Опипа го под мишниците и прекара ръце по предницата на костюма му, както беше нормално при обиск. Вирна глава, сякаш беше открил нещо, и бръкна във вътрешния му джоб, където миналата вечер беше оставил визитката си. Още беше там. Късмет. Не само че бяха пробутали подслушвателя, но и щяха да си го приберат. Извади визитката, огледа я и я показа на Бенини.

— Това трябва ли ти?

Бенини я погледна и изпита желание да се изхрачи отгоре й. „Фредерик Линклетер: Организатор изложби“. Не помнеше да я е взимал.

— Разкарай ми това от очите, мерзавецо.

— Ти си вършиш работата, Гюс, аз си върша моята — каза Шлистър и прибра визитката в джоба си. Не хранеше особена надежда, че ще накара нервния дребосък, когото полицията претърсваше пред очите на дъщеря му, да погледне на нещата от тази страна, но беше длъжен да пробва. Все пак двамата бяха професионалисти. И нямаше причина за лична омраза.

— Хайде да тръгваме.

— Нали казахте, че не го арестувате? — възмути се дъщеря му.

— Не го арестуваме.

— Той трябва да закуси. Важно е.

Шлистър кимна.

— Закуската е най-важното хранене за деня.

— Хайде да тръгваме — каза Бенини.

— Дъщеря ти ти е приготвила закуска. И се тревожи за теб. Изяж си закуската и тръгваме.

Бенини нямаше никакъв апетит. Но нямаше и избор. Когато седна на масата и придърпа чинията с яйцата пред себе си, Шлистър каза:

— Не се притеснявайте, госпожице. Ние сме закусили.

 

 

Фиоре не че надушваше нещо гнило, но надушваше Мел Готлиб. От този тип се лееше пот. Дрехите му бяха пропити от пот, кожата му и целият му вид беше като на намачкана на топче среда на хляб. Щеше да е по-добре, ако се бяха срещнали някъде на открито, но не можеше и дума да става за това. Готлиб просто цъфна в ресторанта на Елизабет стрийт веднага след отварянето в късния предобед и каза на първия срещнат келнер, че иска да говори с Чет Фиоре.

Келнерът заяви, че няма представа за какво му говори и настани дебелака на една маса до прозореца, където сутрешното слънце се ля върху него, докато той не заблестя като размекнато масло. След час и половина в ресторанта влезе Джими Анджелизи. Вратата се виждаше добре от масата и Готлиб забеляза, че неговият келнер разговаря с някакъв, леко оплешивяващ приятен господин в светлосив костюм. Видя, че го сочи. След това господинът в сивия костюм дойде до масата му и съвсем непринудено седна при него, сякаш се присъединяваше за обяд към приятел. Готлиб си помисли, че това сигурно не е Чет Фиоре, и не сбърка.

— За какво искате да видите господин Фиоре? — попита Джими без никакъв преамбюл. В кошницата имаше хлебчета и той си взе едно.

Пред Готлиб имаше чиния пържени калмари. Беше спрял да яде, когато видя, че говорят за него, но все така държеше един залък.

— Точно така — каза. — Искам да говоря с него.

— Защо искате да говорите с него?

Нещо явно напомни на Готлиб, че държи залъка. Той го лапна, облиза пръсти и ги избърса в салфетката.

— Аз работя в Джавитс Сентър.

Залъкът се завъртя из устата му и изчезна като топка за голф, обиколила дупката, преди да влезе в нея.

— Ще се наложи да ми кажете някои неща, господине — каза Джими, но Готлиб само поклати глава.

— Бих искал, но наистина не мога да говоря за това с друг, освен с господин Фиоре. Уверявам ви, че той ще иска да говори с мен. И ако не ми позволите, ще му направите лоша услуга.

Джими реши, че дебелакът вероятно казва истината. Напомняше му за дебелака от филмите с Хъмфри Богарт, сигурно защото говореше по същия смешен начин. Което означаваше, че сигурно е на неговия акъл, защото ако беше подставено лице, едва ли щеше да подражава на филмов герой.

— Хайде да излезем за малко — каза Джими и стана.

Готлиб погледна чинията с калмари като скъп приятел, с когото не иска да се раздели. Но благоразумно стана и последва Анджелизи в дъното на ресторанта. Джими отвори вратата на мъжката тоалетна и я задържа, след което се обърна и подкани Готлиб да влезе. Очите им се срещнаха. Готлиб имаше големи кафяви кравешки очи. Джими изчака — държеше вратата, докато Готлиб се изклатушка покрай него.

— Сега се обърнете, ако обичате — каза, когато останаха сами в мъжката тоалетна, в която имаше един писоар, една кабинка и мивка. Миришеше сладникаво на дезинфекционни таблетки за писоар. А сега миришеше и на Мел Готлиб, който покорно обърна гръб на Анджелизи.

— Вдигнете си ръцете — каза Джими.

И го претърси щателно. Този тип имаше толкова гънки, че можеха да му скрият подслушвателя къде ли не. Джими не искаше да рискува. Опипа мишниците и чатала на Готлиб, краката му, огромния му задник — като конски задник, даже колкото два конски задника. Човекът беше чист.

— Добре — измърмори Джими. — Елате.

Върнаха се в залата, стигнаха до масата на Готлиб и Джими каза:

— Седнете. И не мърдайте от масата.

Отдалечи се. Готлиб се обърна да погледне накъде, макар да предположи, че не е редно. Явно беше изкарал теста, така че зачака да се случи каквото трябваше да се случи. И без това му трябваше време да се съсредоточи. Сделката с федералните го беше отървала от данъчните, но на каква цена? Беше заложил капан на един гангстер. Той, Мел Готлиб, беше вкарал таен федерален агент в една от фамилиите, занимаващи се с организирана престъпност. Най-идиотската постъпка в целия му досегашен живот.

И дотукашен, ако не поправеше нещата, преди да са станали непоправими.

През последния месец и половина лягаше и ставаше с тази мисъл. Беше като да си мислиш, че си болен от рак, и да те е страх да отидеш на лекар. С всеки ден се убеждаваш, че симптомите се влошават, докато накрая няма смисъл да ходиш, защото е станало твърде късно. Всяка сутрин чаршафите му бяха подгизнали от пот, защото сънуваше сънища, извадени направо от филми за мафията.

Една сутрин имаше чувството, че направо ще повърне и че пикочният му мехур ще се пръсне, и че ще подбели очи и ще се строполи на пода на спалнята си като някоя госпожица. Трябваше да направи нещо, защото иначе щеше да се съсипе окончателно. Грабна телефона и започна да се обажда на всички, които можеше да имат и най-малката връзка с мафията. Не отиде на работа. Прекара целия ден на телефона. Говори с букмейкъри, препродавачи на билети, профсъюзни босове и сводници. Искаше да разбере с кого трябва да говори, за да отърве кожата.

Един препродавач на билети, Лионел, беше първият, който предположи, че рекетът в Ийст Сайд, което включваше изнудванията и в Джавитс Сентър, в крайна сметка се управлява от Чет Фиоре. Който на свой ред работеше за Гаетано Фалконе.

Тогава Готлиб за пръв път чу тези имена във връзка с проблема си. Разтрепери се толкова силно, че едва успя да затвори телефона. Помнеше името на Фалконе от гангстерските войни преди много години. Не помнеше подробности — помнеше само, че бяха убити доста хора. На Гаетано Фалконе изобщо нямаше да му мигне окото да убие този, който му беше пробутал федерален агент.

Още същата сутрин Мел Готлиб взе метрото чак до Канал стрийт, прекоси пеша до Малка Италия и намери ресторанта на Елизабет стрийт, за който му каза Лионел. Но го беше шубе да влезе. Беше го шубе, че повече няма да излезе.

И така цели две седмици. Не ходеше всяка сутрин, но всяка сутрин си казваше, че ще отиде. А след това си измисляше някаква причина да отиде утре. Така и не посмя да припари до ресторанта по-близо от отсрещния тротоар.

И тогава дойде онази сутрин, когато влезе в офиса си и намери федералните агенти, които опаковаха нещата на тайния агент. Казаха, че нямало да се върне.

Първото, което направи Мед Готлиб, беше да отиде до тоалетната. Имаше най-страшната диария в живота си. Седя на тоалетната чиния с глава в ръце и плачеше и се проклинаше, че не е направил нищо. Сега следствието беше приключило. Сега федералните агенти щяха да си свършат работата.

Взе такси и отиде на Елизабет стрийт. Може агентите още да не бяха предприели нищо. Може още да не беше късно да се представи като добро момче, което постъпва правилно, както се изразяваха тези хора.

И затова сега седеше в ресторанта и чакаше. Слънцето, което през цялото време го беше атакувало през прозореца, се предаде и мина от другата страна на улицата. Стана по-хладно и по-приятно, но това не му помогна. Чувстваше се като пуйка, наблюдавана през стъклото на фурната, всеки път, когато минувачите го поглеждаха през витрината на ресторанта.

В един момент мъжът със сивия костюм отново седна на масата му. После го изведе навън в една странична уличка и го вкара в един магазин за бяла техника, толкова претъпкан с хладилници, перални, сушилни и миялни машини, че той едвам се провираше по пътечките между тях. Една жена с бебе в торба на корема се разхождаше между пералните машини. Единственият служител явно беше продавачът по риза и без сако, който се беше лепнал за жената и й обясняваше предимствата на различните модели. Имаше и друг клиент, добре облечен мъж, който разглеждаше хладилниците и крачеше покрай тях с ръце, скръстени зад гърба.

И тогава се случи нещо много странно. Продавачът погледна мъжа със сивия костюм и мъжът със сивия костюм му кимна. Продавачът хвана жената под ръка и каза:

— Дайте да излезем отвън и да поговорим за условията на плащане.

И излязоха и затвориха вратата.

Мел Готлиб с пределна яснота осъзна, че след малко ще бъде труп. Добре облеченият мъж сред хладилниците се обърна. В ръката му нямаше пистолет със заглушител.

— Господин Готлиб, аз съм Чет Фиоре — каза той и протегна ръка. — Искали сте да говорите с мен.

Готлиб преглътна с усилие и коремът му изгъргори като сифон на мивка.

— Тук ли? — прошепна немощно.

— Вие сте тук, аз съм тук. Защо не ми кажете за какво става въпрос?

Готлиб забеляза, че онзи със сивия костюм е застанал до вратата, явно за да не пуска вътре евентуални клиенти.

— Не знам дали това ви интересува, господин Фиоре — започна той. — Не ми е работа и затова няма да питам. Предполагам, че ще ме изслушате и когато свърша, ще си тръгна, а вие ще решите какво да правите. Ако няма нищо общо с вас, няма значение. А аз не казвам, че има.

Спря за момент и избърса потното си лице с месестата си ръка. Искаше Фиоре да му даде някакъв знак да продължи, но лицето на мъжа остана безизразно. Господи, тук беше студено като в хладилник. Но след като вече беше стигнал дотук, продължи:

— Както вашият колега сигурно ви е казал, аз работя в Джавитс Сентър. Директор съм по персонала. Наемам служители. Има един организатор на изложби, който редовно даваше на един ваш колега, ако ви е бил такъв, информация за изложителите. Изобщо не знам кои имена му е давал, нито знам той с кого се е свързвал, какво е ставало, но, вижте, аз не съм глупак. От друга страна, колкото по-малко знаят хора като мен, толкова по-добре. Не си вадя никакви изводи. Просто ви казвам каква беше уговорката, за да разберете какво имам предвид.

Дотук добре. Малко или много нещата се развиваха както се беше надявал. Щеше да е по-добре, ако Фиоре беше казал нещо, но той не казваше.

— Във всеки случай, през пролетта един, когото исках да наема като организатор изложби, отказа работата, защото се премести в друг щат. Веднага след това ми се обадиха някакви хора от федералната прокуратура. Някой си окръг, май беше южния. Не знам точно какви бяха, щеше ми се да бях обърнал повече внимание, но те бяха много дръпнати. И не търпяха възражения. Накараха ме да взема на работа един от техните агенти като организатор на изложби. Не ми казаха защо и аз не ги попитах. Това ми е принцип. Не ща да знам неща, които не са ми работа. В крайна сметка се съгласих да им съдействам, защото реших, че не ми е работа да обсъждам политиката на правителството на САЩ.

— В какво се бяхте забъркали, господин Готлиб? — попита Фиоре. Това беше първият признак, че изобщо го слуша.

Готлиб беше наясно, че всичко зависи от отговора му. Ако се появяха пистолети със заглушители, щеше да е сега. Не трябваше да лъже.

— Данъчните.

Очите на Фиоре не потрепнаха и устните му не помръднаха в оценка на отговора на Готлиб или в покана да продължи. Чет Фиоре очевидно съчетаваше две от най-рядко срещаните сред населението качества — търпение и воля. Чакаше като насекомо; като насекомо щеше да ужили.

Готлиб разбираше всичко това дори само като го гледаше. Събра внимателно нишките на историята си и предпазливо подбра тази, която щеше да следва.

— Ще ви кажа само, че тези агенти ме заплашиха с куп неща, които щели да ми се случат, ако издам самоличността на Линклетер. Направих каквото ми казаха и мълчах, но вече не мога да мълча, господин Фиоре. Затова дойдох при вас.

Усещаше потта, която се стичаше в яката му и от бузите му като от капеща чешма. Фиоре щеше да каже: „Благодаря, че ми казахте, господин Готлиб, постъпихте правилно“. Или щеше да каже: „Пробутал си ми федерален агент, нещастнико“. И целият остатък от живота на Мел Готлиб зависеше от това кое от двете щеше да каже.

Всъщност той не каза нито едното, нито другото.

— Защо тази сутрин, господин Готлиб? — попита той. — Защо не вчера? Или утре?

— Аз… не ми даваше мира — заекна Готлиб и тотално изгуби присъствие на духа. След което затвори очи и изпя всичко.

— Защото дойдоха — каза. — Двама агенти, дето не съм ги виждал. Тази сутрин бяха в офиса на Линклетер. Взеха всичко. Казаха, че нямало да се върне.

Фиоре кимна разбиращо, после кимна леко към пода. Готлиб не разбра. Да си тръгва ли му казваше? Надяваше се да получи благодарност, но тази карта явно я нямаше в тестето. Нямаше как да определи дали в съзнанието на Фиоре признанието му отменя вината. Поколеба се и по едно време усети на рамото си ръката на мъжа, който го беше довел тук. В отчаянието си Готлиб се обърна за последна молба за пощада. Но Фиоре го нямаше.

— Господин Фиоре, моля ви — извика той към претъпкания магазин. — Просто се опитвам да помогна. Опитвам се да помогна.

Спеченият въздух на улицата го обгърна. Осъзна, че стои на тротоара.

Продавачът побърза да се прибере в магазина, като остави вратата отворена за клиентите. Светът малко по малко си идваше на мястото.

Мел Готлиб пристъпи по тротоара и внимателно свлече всичките си сто и седемдесет килограма на тротоара. Седна на бордюра и по кръглото му като пълна луна лице се затъркаляха сълзи, големи колкото дъждовни капки.

 

 

След като слязоха от магистралата по изхода между летището „Ла Гуардия“ и стадион „Ший“, на Гюс му дойде наум, че тези хора не го отвеждат в Манхатън, където бяха офисите на федералната прокуратура. Сигурно имаха предвид нещо друго.

Паркираха пред един мотел с окаян вид, пред който имаше не повече от три-четири коли. „Лошо“ — помисли си Бенини. Познатите му непрекъснато го бъзикаха, че е нервен, ама и укротител на змии би се изнервил, ако двама ледени типове го измъкнат от къщи насред закуската и го отвлекат дявол знае къде. Ако бяха ченгета, а не федерални агенти, щеше не само да се изнерви, а и да се изплаши, защото ченгетата правеха каквото си искат. Федералните не работеха така. Поне не си спомняше да е чувал федералните да работят така. А може и да работеха. Може просто да си държаха устите по-добре затворени от останалите.

Ако бяха федерални само че. Изведнъж съжали, че не беше огледал по-добре значката, която му беше показал Линклетер. Ами ако всичко това беше работа на някой, който имаше да урежда сметки с Чет Фиоре или Гаетано Фалконе? Ами ако някой планираше да изпрати на господин Фиоре пишката на Гюс Бенини по Федерал Експрес?

Спряха далеч от рецепцията на мотела, точно пред едно бунгало в края на редицата. Такива едни никакви мотели имаше на всяка магистрала, същите, в които отсядаха с Люси и Тереза по време на пътешествията си. Даваха им походно легло за детето. Не знаеше, че в Куинс има такива мотели.

Линклетер отвори бунгалото. Вътре имаше масичка, която трябваше да е до прозореца, с лампа отгоре, само че лампата беше на пода и масата беше преместена в средата на стаята, близо до леглото. Мокетът беше мръсен, с изключение на квадрата, където беше стояла масичката. Бенини беше доволен от себе си, че забелязва такива подробности. Това означаваше, че не пропуска нищо.

До масата седеше една дама, която стана, щом вратата се отвори. Беше висока и доста кльощава, а ръцете й направиха нещо по полата, като че ли я пригладиха. Имаше фигура, която напоследък беше доста популярна сред младите. Бенини предложи, че е около трийсетгодишна, плюс-минус две. Радваше се да я види, защото хората, от които наистина се страхуваше, не използваха дами за мръсната работа.

На масата имаше два магнетофона — голям ролков и малък, от онези, дето може да ги пъхнеш в джоба си.

— Седнете, господин Бенини — каза дамата. — Внимавайте да не се спънете в кабела.

„Правилно“ — помисли си Бенини. Щеше да падне по лице и да му се откърти парченце от някой зъб, и да ги съди. И да забогатее.

В някой шибан сън.

— Аз съм заместник федерален прокурор Илейн Лестър — каза тя. — С агент Шлистър и с агент Томпсън вече се познавате.

Бенини прескочи кабела на магнетофона и седна, както му беше казала.

— Удобно ли ви е? — попита тя.

— Да ми е удобно ли? Не, не ми е удобно. От къде на къде да ми е удобно?

— Е, ще се налижи да изтърпите малко, господин Бенини. Да ви донесем ли нещо? Кафе, безалкохолно?

— Ще ми кажете ли за какво става въпрос, да го еба? Простете френския ми.

Гюс Бенини никога не псуваше пред дами. Но тук беше различно.

— Мисля, че вече знаете за какво става въпрос, да го еба — отвърна тя спокойно. — Искаме да ни разкажете за Джавитс Сентър.

— Той е на Единайсето авеню — отвърна Бенини.

Усети нечия ръка на рамото си. Не приятелска. Пръстите й се впиха направо в костта и се опитаха да установят местоположението на всяко сухожилие и мускул и другите боклуци. Болеше адски. Чу гласа на Линклетер.

— Знаем, че е на Единайсето авеню, Гюс.

Дамата каза:

— Знаем, че вие отговаряте за рекета в Джавитс Сентър, господин Бенини. И вие го знаете. Хайде да не се разиграваме.

— Защо ми задавате въпроси, щом знаете всички отговори? — попита Бенини. — Не знам кой кого разиграва.

— Искаме да ни съдействате — каза Илейн Лестър.

В тона й имаше нещо, напомнящо за дама, която моли да й помогнат да си качи куфара във влака. С тия двамата галфони в стаята, единият от които му висеше над главата и се опитваше да му разчлени костите, имаше наглостта да се преструва на безпомощна. Повдигаше му се от нея, но пък можеше да не го прави нарочно. Някои жени просто така си говореха, непрекъснато.

— Какво ще кажете първо да поговоря с адвоката си — предложи той. — Аз ще говоря с него, вие ще говорите с него и така никой няма да е обиден.

Пръстите отместиха едно сухожилие, за да проверят какво има отдолу. Очите на Бенини се насълзиха и той каза:

— И кажете на тоя тип да си махне проклетата ръка от мен.

Тя игнорира последното и каза:

— Не ви е нужен адвокат, господин Бенини.

— Нужен ми е.

Онзи, който досега мълчеше, проговори:

— Недей да й противоречиш, приятел. — И заби още по-дълбоко пръсти. Значи неговите пръсти бяха. Така си и мислеше. Линклетер нямаше такива пръсти. И изобщо не беше толкова силен. Този също не беше много едър, но сигурно си запълваше свободното време с изстискване на сто неща по сто пъти на ден.

— Така изобщо не мога да мисля — каза Бенини. — Знам си шибаните права.

— Мат, моля те — каза тя с безпомощната си дамска интонация. Но имаше резултат. Пръстите го пуснаха. След минута кръвта му започна отново да циркулира.

Тя се наведе през масата и го привика с показалец да се приближи към нея. Той осъзна, че още не са включили магнетофоните, което означаваше, че тази част от малкото им парти не се записва.

— Господин Бенини — каза дамата толкова тихо, че имаше нещо почти сексуално в начина, по който трябваше да се взира в устните й, за да разбере какво му говори. — Разполагаме със записи, на които се уговаряте с федерален агент да рекетирате изложителите в Джавитс Сентър. Разполагаме с всеки долар, който сте платили на агента за услугите, и вие знаете, че разполагаме с тези неща, защото същият федерален агент е тук с нас в тази стая. Дотук съгласен ли сте, господин Бенини?

— Нито съм съгласен, нито не съм съгласен.

— Добре. Освен това разполагаме с показанията на хората, които сте рекетирали. Дотук смятаме, че разполагаме с прекрасни материали за шест дела за рекет и едно за уговаряне за съучастие в рекет. Но тази бройка може да нарасне и съвсем определено няма да намалее. Ако имахте адвокат, той щеше да погледне доказателствата и щеше да ви посъветва да приемете споразумението, но по начина, по който стоят нещата засега, най-многото, което можем да ви предложим в замяна, е препоръката да получите обща присъда по всички дела, вместо да ви ги прибавят една към друга. На колко години сте, господин Бенини?

Не й отговори. Знаеше, че всичко, което му казва, е истина, и затова се съсредоточи върху устните й, за да чуе останалото.

— Може и да нямате седемдесет, като излезете, господин Бенини — каза тя и се усмихна, показвайки зъбите зад тези устни. Хубави зъби. Беше си хубава, няма спор. — Ще бъда откровена с вас — продължи тя още по-тихо, сякаш му се доверяваше. — Напоследък пускат доста хора от затвора, така че може и да сте на шейсет. Шейсет или шейсет и пет.

Гюс Бенини беше на петдесет и три. Шейсет и пет му звучеше съвсем като остатъка от живота му. Прокара език по устните си и тя вдигна поглед над рамото му.

— Мат, мисля, че господин Бенини вече иска нещо за пиене. Кафе или нещо студено?

— Студено — каза Бенини.

— Пепси? Или нещо от сорта. Тук имат само машина.

— Каквото имат. Пепси, добре. — Вратата зад гърба му се отвори. — Диетично пепси, ако има — добави той.

Вратата се затвори и той разбра, че онзи с пръстите е излязъл. Беше сигурен, без дори да се замисля, че ако се обърне, Линклетер ще го фрасне по главата, затова не се обърна.

Линклетер мина в полезрението на Бенини и седна на един стол.

— Видях къщата ти, Гюс — каза той. — Ще бъда откровен с теб. — Тази сутрин всички бяха откровени с него. Кога ли му се беше случвало? — Не е кой знае какво. Моят апартамент е по-хубав, а съм на половината от твоите години и на държавна заплата.

Бенини се изчерви чак до ушите. Шлистър знаеше, че не е само от гняв. Беше гняв, примесен със срам, и той съжаляваше за онова, което му беше казал току-що. Но искаше да му внуши нещо важно.

— Виж какво, умнико — процеди Бенини. — Отгледал съм три деца в тази къща и съм ги изучил всичките в колеж.

— Да, ама кой колеж? — попита Линклетер. — „Сити“ ли беше? И колко пари бяха това? Нали разбираш какво имам предвид? Хората, за които работиш, не се грижат кой знае колко за теб. Ти им носиш пари, от които не виждаш почти нищо. И не им дължиш нищо.

Бенини не отговори. Насоката на разговора взе да не му се нрави.

— Вярно ли е онова, което ми каза в твоята къща? — попита Линклетер. — Че когато съм поискал повече пари, са излезли от джоба ти?

Бенини отново не отговори. Естествено, че бяха излезли от неговия джоб, да му го начука. И още го беше яд.

— Господи, Гюс — каза Линклетер. — Защо не вземеш да направиш малко добро на себе си, просто за разнообразие?

Стана и се отдалечи от масата, сякаш беше казал всичко, което имаше да казва.

Вратата се отвори отново и Пръстите влезе с две кутийки диетична пепси.

— Нямаха в чаши — съобщи той. — В кутийка става ли?

Гюс отвори кутийката и отпи голяма глътка. „В кутийка става ли? Удобно ли му е?“, мамка им. Щяха да си потрошат краката да му угаждат. Сигурно го мислеха за глупак, но той не беше. Историята беше нагласена и той го знаеше. Гюс Бенини не се продаваше за една добра дума и кутия безалкохолно.

От друга страна обаче знаеше, че всичко, което каза този Линклетер, да го такова в германското име, е истина. Гюс Бенини никога не получаваше нищо току-така. Никога. Нито веднъж в живота си. Което означаваше, че наистина не дължи никому нищо.

— Онова, което се опитва да ви каже агент Шлистър, господин Бенини, е, че вие не означавате нищо за Чет Фиоре.

— Кой? — Бенини я изгледа безизразно. Но не вложи цялата си душа в изпълнението.

— След малко ще се занимаем с него. Сега искам да ви кажа, че не означавате нищо и за нас. Ако не ни оставите друг избор, ще ви затворим, но това не ни е нужно и наистина нямаме интерес да го правим. Предпочитаме да се споразумеем. Сигурна съм, че го разбирате, затова предлагам да се върнем на другото. Нали не ни казвате, че не познавате човек на име Чет Фиоре?

— Това име не ми говори нищо.

Тя натисна бутона на малкия магнетофон и Бенини чу собствения си глас, който разправяше на Фиоре, че хлапето от Джавитс Сентър се е изплашило, а Фиоре му казваше да сложи край на нещата и да не се притеснява.

Пуснаха му и много други ленти и Линклетер по едно време му говори за децата му и за дъщеря му, която беше видял в къщата и в кой колеж била учила и къде работела. Поръчаха обяд — сандвичи, които Пръстите донесе от някакъв ресторант, който явно беше съвсем наблизо, защото се върна само след минути. Бенини не беше гладен, но си взе сандвич, защото го караха да яде и не му се разправяше. Не помнеше откога не беше седял толкова време на едно място и ако тази сутрин някой го беше попитал, щеше да каже, че ако му се наложи да седи няколко часа на един стол, ще полудее. Но неясно защо не полудяваше. Седеше и ги слушаше какво му говорят, като че ли беше в църква.

Онова, което наистина го накара да се замисли, беше, както му обясниха Линклетер и дамата, първо тя, а после той и така няколко пъти, че ако внесат делото срещу Фиоре за Джавитс Сентър в съда, ще се наложи да пуснат записа на разговора от ресторанта и тогава Фиоре ще си помисли, че сигурно Бенини е внесъл подслушвател, защото мястото непрекъснато се проверяваше за бръмбари. Но пък ако имаха друга информация за Фиоре, нещо, което да не е свързано с Джавитс Сентър, можеха да тръгнат в съвсем друга посока и даже изобщо да не стане въпрос за Джавитс Сентър и така записът да не стига до Фиоре, нали така?

Точно тогава дойдоха сандвичите. Гюс си взе с яйчена салата. Изяде почти половината.

— Яйца за закуска и яйца за обяд — отбеляза Линклетер. — Не се ли притесняваш за холестерола?

— Ти се притеснявай за холестерола. Аз повече се притеснявам, че някой ще ме намушка с шило за лед във врата.

Всички се засмяха, дори и Бенини, и след това отново станаха сериозни, защото Линклетер каза:

— Гюс, искаме да направим така, че това да не се случи.

Дамата му предложи да си помисли известно време и да се върне при тях с разни работи за Фиоре, в които не е замесен и които няма да му навредят.

Той погледна остатъка от сандвича, след това погледна нея и започна да говори. В този момент включиха втория магнетофон.

Едно от нещата, които каза, съвсем между другото, защото не знаеше почти никакви подробности, беше за някакъв банкер и за съвсем нов начин за пране на пари, но не знаеше никакви имена.

Дамата каза:

— Ами дай тогава да преминем към нещо друго, което знаеш.

В този момент Линклетер стана от масата и започна да крачи из стаята. Ядоса се на нещо, но Гюс не разбра с какво го е ядосал. Всъщност май се ядоса не на него, а на дамата, което пък какъв смисъл имаше?

Никакъв.

Освен това Гюс имаше да се притеснява за други неща.

 

 

Настроението в колата по пътя за Куинс беше напрегнато. Фиоре не продумваше нищо, Джими също.

— Аз да вляза ли? — попита Джими, след като спря пред къщата на Гюс Бенини.

Каза го, като че ли очакваше проблеми.

Фиоре се засмя.

— Я стига. Просто искам да поговоря с него.

Джими остана в колата, без да гаси двигателя.

Фиоре позвъни на вратата и погледът му се зарея към редицата двуфамилни къщи, долепени почти една до друга. Всяка беше отделена от съседната с малка триметрова алея, маркираща края на имота и преминаваща в пътека към задния двор с размер на покривка за маса. Къщите отстояха на около метър от тротоара, пред тях имаше миниатюрни правоъгълници от грижовно поддържана трева. По прозорците имаше сандъчета с теменуги и хризантеми. Но погледът му продължаваше да се връща върху тези тревни квадратчета, докато стоеше с гръб към вратата и с лице към улицата и чакаше някой да отвори. Сандъчетата с цветя ги разбираше. Те бяха това, което бяха. Но тези парчета морава метър на два, споделяни от две семейства, направо го убиваха с тъгата, която навяваха. Те бяха лъжа. Нещо по-лошо, лъжа, която дори не извикваше в съзнанието образа на истината. Не стигаха дори за гроб.

Зад вратата се чуха стъпки и тя се отвори. Фиоре се обърна и се озова пред дъщерята на Бенини.

— Здравей, Тереза. Как си?

Тя отвърна, че е добре, но гласът й беше напрегнат и неестествен.

Фиоре си беше поставил задача да познава семействата на хората, които работеха за него. В сезона на отпуските канеше на вечеря по две или три семейства — сядаше начело на масата, а жена му от лявата му страна. Гостите водеха жените си и децата, ако децата бяха достатъчно големи да седят мирно по време на вечерята. Денят, в който синът или дъщерята за пръв път отиваше на вечерята, беше семейно събитие. Това започваше две седмици преди Коледа и до Коледа Фиоре даваше вечеря за всичките си хора. Много необичайна практика за средите на организираната престъпност. Всъщност досега не го беше правил никой. Самият Гаетано Фалконе го беше привикал на Лонг Айланд, за да го попита що за практика създава.

— Семейството и работата не трябва да се бъркат — беше казал.

— С цялото ми уважение, господин Фалконе — отвърна Фиоре, — как да имам доверие на хора, които не познавам?

Малко съпруги бяха съвсем наясно какво работят мъжете им. Фиоре бе представян на съпругите и на децата просто като господин Фиоре без повече обяснения за характера на връзката му със съпрузите. Беше логично да се очаква известна неловкост, но такава не възникна в нито един момент.

— Баща ти вкъщи ли си е? — попита той Тереза Бенини. — Искам да говоря с него.

Тя поклати глава и каза:

— Няма го.

— Да знаеш кога ще се прибере?

Тя го огледа предпазливо, след което отстъпи от вратата и я отвори по-широко. До този момент той стоеше на стъпалата. Сега влезе и затвори. Личеше й, че едвам се сдържа да не се разплаче.

— Тази сутрин дойдоха полицаи. Отведоха го — каза с нисък глас. — Казаха, че не го арестуват — добави, като че ли много не вярваше на тази част.

От мига, в който бяха отвели баща й, непрекъснато мислеше с какво може да му помогне, но досега не беше измислила нищо. Когато видя кой звъни, се обърка още повече, но накрая реши да помоли господин Фиоре за помощ. Той беше най-могъщият човек, когото баща й познаваше. Само трябваше да вдигне телефона и баща й щеше да се прибере у дома.

— Полицията ли? — попита той.

— Извинявам се. Не полицията, а правителството — поправи се тя.

— Федерални агенти?

— Да.

— Казаха ли какво искат?

Той знаеше отговора. Искаше да разбере какво знае тя.

Тя поклати глава.

— Казаха само, че искали да говорят с него и че не го арестували.

От горния етаж се чу писклив и пронизителен женски глас.

— С кого говориш, Тереза?

— Лежи си, мамо — извика й момичето. — Търсят татко.

Отговорът очевидно беше достатъчен.

— Майка ти добре ли е? — попита Фиоре.

Жената на Бенини беше вечно болна от нещо. Самият Гюс отдавна беше вдигнал ръце от нея.

— Просто грип. Вече се оправя.

Фиоре постави двете си ръце на раменете на девойката и я погледна право в разтревожените очи. Те бяха кухи и безжизнени като камък.

— Не се тревожи, Тереза. Всичко е наред. Аз ще се погрижа.

Тя беше сигурна, че това е вярно, и вече преливаше от благодарност само за това, че й го беше казал и че го беше казал по този начин. Вече знаеше, че е постъпила правилно, като му каза, макар да знаеше, че баща й няма да е доволен.

Господин Фиоре й каза да предаде на баща си да дойде при него. Тя го покани да го изчака и му предложи кафе.

— Имам работа — каза той и тя не настоя повече.

Фиоре каза на Джими да паркира половин пресечка по-нататък и да изгаси двигателя. Искаше да говори с Бенини, преди да е влязъл в къщата си. Нямаше никаква опасност федералните да го докарат до дома му. Ако им беше отказал съдействие, нямаше да се набутат да го изпращат безплатно, а ако им беше оказал, нямаше да рискуват някой да го вижда ненужно с тях.

Не му се наложи да чака много. След половин час Гюс се зададе по улицата с петльовата си походка, наведен напред, като че ли се бореше със силен вятър. Колата на Фиоре беше от другата страна на улицата и той я видя едва когато я отмина. Фиоре излезе от нея и движението привлече вниманието на Бенини.

— Боже — каза и пресече улицата. — Какво правиш тук?

Фиоре никога не беше идвал в дома му. Това трябваше да го притесни. И ако беше по-интелигентен, щеше. Но мисълта премина през главата му толкова бързо, колкото бързо реши, че Фиоре още не може да е разбрал за федералните.

— Беше ми на път за Сити Айланд. Исках да поговорим за някои неща — отвърна небрежно Фиоре. — Хайде, качвай се да поговорим. Нямам много време.

Отвори вратата пред Бенини и се качи след него.

— Как си, Джими? — попита Бенини.

— Добре, а ти? — отвърна Джими през рамо.

Бенини сви рамене и се обърна към Фиоре.

— Дано да не си ме чакал много. Трябваше да се обадиш. Дъщерята си е вкъщи. Щеше да ви направи нещо за хапване.

— Обадих се — каза Фиоре.

В очите на Бенини проблесна объркване. Горната му устна се сгърчи странно.

— Ама ходи вкъщи ли?

— Да — потвърди Фиоре. — Дъщеря ти беше Тереза, нали? Аз й казах Тереза.

Езикът на Бенини се стрелна по устните му като езичето на гущер.

— Да. Тереза е. Тя какво ти каза?

Фиоре забеляза, че Джими ги наблюдава в огледалото за обратно виждане. „Какво ти каза?“ Това беше въпрос, който изобщо не влизаше в работата на Гюс Бенини.

— Каза, че не знае къде си. И че не знае кога ще се върнеш.

Физиономията на Бенини живна на мига.

— Нещо имам проблеми с простатата. Непрекъснато пикая. Най-накрая реших да се прегледам.

— На доктор ли си ходил?

— Да. Не й казах, за да не се тревожи.

Джими Анджелизи нямаше нужда от заповеди какво да прави. Запали двигателя и потегли.

— И какво каза докторът?

Мерцедесът се отлепи от тротоара още преди Бенини да отговори.

— Каза, че не било рак.

Но знаеше, че те знаят, че лъже. Вече знаеше, че е хванал нещо по-страшно от рак.