Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
House of Lords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Филип Розенберг. Могъщите

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 2002

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Валентина Гълъбова

ISBN: 954-585-391-3

История

  1. — Добавяне

Епилог

Няколко седмици след Нова година Джефри Блейн купи къщата на Астор. Много работа трябваше да се свърши, за да се вкара в двайсет и първия век тази къща от деветнайсетия, без да се опорочат интригуващите й идиосинкразии. Илейн Лестър често идваше с него на срещите с проектанта и архитекта. Както за Джефри, така и за Илейн Лестър, привлекателността на това място се състоеше основно в натрапчивата трагична история за безкомпромисната любов, която вървеше заедно с него. Израсналата в разкош богата наследница, за която беше построена къщата, беше отхвърлила всичко, за да последва сърцето си. Четири години по-късно, на двайсет и осем годишна възраст, я бяха открили мъртва и без пукната пара в един неотопляван апартамент в един беден квартал на Лондон.

Една вечер, след като строителите бяха привършили ремонта на горните етажи, Джефри посрещна Илейн и я разведе на оглед из къщата. Беше донесъл вино и сандвичи. Вечеряха седнали на варели от боя и пиха виното от пластмасови чаши. След като огледаха стаите, Джефри помоли Илейн да се омъжи за него, когато разводът му приключи.

Тя каза „да“.

Филис разбра, че съпругът й е купил къщата на Астор, когато се видя с Емили Рудин в „Буксинати“. „Не мога да повярвам, че наистина я купувате“ — изчурулика Емили, а когато Филис й отвърна с недоумяващ поглед, каза: „О, дано да не е било изненада. Развалих я, нали?“.

— С Джефри вече не живеем заедно — каза Филис и излезе от магазина.

Когато се прибра, позвъни на Джефри в офиса; откакто се беше изнесъл, му се обаждаше за пръв път там, а и където и да било другаде. Дженифър каза, че го нямало, което можеше да е вярно, а можеше и да не е. „Добре — отвърна любезно Филис. — Би ли му предала тогава нещо от мен? Кажи му, че е най-гнусният педал на света.“

Беше й се насъбрало доста и това преля чашата. Месеци преди това, когато заглавията на вестниците я бяха халосали със смъртта на Чарлз, изпадна в безутешна скръб, но трябваше да я крие от дъщеря си. Още преди да разстрелят Фиоре пред очите на съпругата му — а скапаните вестници бяха пълни със снимки на съпругата му — Филис беше започнала да се отегчава от тази връзка, с непрестанната й и досадна необходимост да поддържа непосилни нива на страстта. Но все пак да прекъснеш връзката и някой друг да я прекъсне по такъв показен и брутален начин, бяха две различни неща. Дори отиде в хотелската стая, където се срещаха. Съблече се гола и легна на леглото, но след няколко минути осъзна къде е и защо е тук, и се опомни. Облече се, прибра се вкъщи и планира едномесечна екскурзия в Европа заедно с Джесика. Не смееше да я остави сама, а не искаше да я праща при Джефри.

Онова, което измъчваше Филис най-много, беше увереността, че между Джефри и Чарлз бе имало някаква връзка, за която тя никога нямаше да разбере. Беше абсолютно сигурна, че Чарлз по някакъв начин беше участвал в събитията през онзи кошмарен ден, когато Джефри беше довел Джесика увита в мръсна покривка. Джесика не пожела да й каже нищо, а Джефри никога повече не й проговори. Една нощ тя попита Чарлз, но той стана от леглото, без да й отговори. Умря преди тя отново да се накани да му зададе въпроса.

 

 

Шлистър и Гогарти бяха първите федерални служители, които отговориха на централата в Сити Айланд, когато по ефира се разпространи съобщението, че Чет Фиоре е мъртъв. Нюйоркската полиция се опита да не ги допусне с твърдението, че трябвало да отцепи района, за да не се замърси местопрестъплението. Случаят беше голям и те го искаха за себе си.

Наложи се Шлистър да се обади на Илейн Лестър, която се обади на Грег Билингс, който се обади на чиновника с неговия ранг в полицията и едва тогава двамата агенти бяха допуснати на острова. Където намериха всеки телевизионен и вестникарски журналист в града, отдаден на усилен труд. Първото крещящо заглавие, което измислиха, беше „Разплата с пушки“, защото разчистването на сметки с пушка в средите на организираната престъпност беше нещо, с което масовата публика не се сблъскваше често. След това някой започна да нарича убийците „командосите“, защото от полицията беше изтекла информация, че са дошли и са си тръгнали с катер.

При обикновените убийства роднините, приятелите и свидетелите се редяха на опашка, за да кажат на полицаите кой е извършил убийството, дори да не знаеха нищо. При мафиотските убийства всички знаеха всичко и никой не казваше нищо. За всеки що-годе запознат с начина на работа на нюйоркската мафия беше ясно, че убийството на Чет Фиоре може да е наредено единствено от Гаетано Фалконе. Вдовицата на Фиоре явно не беше видяла нищо. Беше паднала на земята в мига, когато беше започнала стрелбата. Шофьорът на Фиоре, който беше имал благоразумието да потърси прикритие още преди започването на стрелбата, не беше видял нищо, защото беше лежал с лицето надолу на кея.

Полицията и федералните организираха съвместен команден пункт в ресторанта. Именно Шлистър забеляза, че на масата, която още не беше вдигната, има прибори за двама, което означаваше, че Джими Анджелизи не беше участвал във вечерята. Но когато детективът от нюйоркската полиция Лу Галаманте разпита Джими какво е правил на Сити Айланд, Джими каза, че е вечерял с господин и госпожа Фиоре.

Анджело Монте, собственикът на ресторанта, се обади на другия ден, за да изглади недоразумението. Без да иска, бил оставил полицията с погрешното впечатление, че семейство Фиоре са вечеряли сами. Приятелят им господин Анджелизи бил с тях. Нямало сметка, която да потвърди този факт, тъй като семейство Фиоре му били роднини. Роднините не плащали.

Някъде по същото време свидетелите, които бяха видели как убийците се изнасят от местопрестъплението с катера, вече не бяха сигурни, че катерът е бил техен. Или че изобщо е имало катер.

Шлистър и Гогарти работиха по случая близо месец заедно със звеното по организираната престъпност на нюйоркската полиция. Първоначалните им подозрения, че зад убийството стои Гаетано Фалконе, се потвърдиха, когато измина една седмица и не бяха открити други трупове. Ако някой друг, а не Фалконе, беше поръчал убийството на дясната ръка на Фалконе, възмездието нямаше да закъснее.

Като се изключат тези чисто дедуктивни постижения, следствието не стигна доникъде. Сътрудничеството между полицията и федералните бе прекратено, полицията остави делото да отлежава и пренасочи най-добрите си детективи към по-обещаващи случаи. Шлистър и Гогарти се върнаха в службата си на Ийст Ривър.

— Върнахме се на шибаното квадратче едно — навъсено каза Шлистър.

— Мисля, че се върнахме на шибаното квадратче нула — поправи го Гогарти.

 

 

Разводът на Джефри беше приключил преди месеци, но Илейн все не успяваше да насрочи дата за сватбата им. Беше му казала, че ще има достатъчно време, след като завършат къщата. Беше напуснала отдавна звеното по организираната престъпност във федералната прокуратура и се беше върнала в антитерористичното звено, където беше постигнала най-големите си успехи. Напусна, докато Шлистър и Гогарти работеха в някаква сграда на нюйоркската полиция, и затова нямаше сбогуване.

След като къщата най-после беше готова, Илейн разбра, че повече не може да отлага решението. Обеща на Джефри да дойде на вечеря в петък и го избягва цели три дни преди това. Трябваше й време за размисъл.

Екип от сервитьори и един стюард по виното от „Жан-Жорж“ им сервира вечерята в трапезарията, сякаш бяха в стая за двама на някой ресторант. Когато вечерята привърши и персоналът си тръгна, Джефри и Илейн излязоха на задния балкон, от който се виждаше реката. Илейн си спомни, че на един такъв балкон, само че от другата страна на острова, беше избягала от друг брак.

— Не ми е лесно, Джефри — каза тя. — Една моя състудентка има малка адвокатска фирма в Чикаго. Смятам да постъпя на работа при нея.

— Нещо не те виждам като защитник. — В забележката си Джефри се опита да вложи галантност, опита се да се въздържи от упреци, опита се да я улесни, като не й показа колко много го е наранило решението й.

Отговорът й прозвуча студено дори за самата нея.

— Така ли? А като обвинител виждаш ли ме? Отказах се от правото да обвинявам, не мислиш ли?

Той я прегърна, но тя каза, че иска да си ходи. Помоли го да не я изпраща до долу.

Когато излезе на улицата, вдигна глава и видя силуета му на прозореца. Обърна се и сви зад ъгъла, откъдето щеше по-лесно да хване такси. Не се обърна повече. Помисли си за дъщерята на Астор, която така и не беше живяла в къщата, построена за нея.

 

 

Когато командировката на Шлистър във федералната служба изтече, Гогарти си помисли, че партньорът му ще използва полагаемата му се отпуска, след което ще се върне в Сейнт Луис.

— Не — каза Шлистър. — Поражението е голяма работа. Влиза ти под кожата. И те дразни.

Гогарти въздъхна и поръча по още една бира.

— Младежо — каза той, — целта на биенето на главата в стената е да ти стане хубаво, като спреш. А ако ти стане хубаво, докато го правиш, значи имаш голям проблем.

Засмяха се.

На следващия ден Шлистър подаде молба за напускане от полицейското управление на Сейнт Луис и прие постоянно назначение като следовател във федералната прокуратура.

След като Фиоре беше мъртъв, срещу Блейн не можеше да има никакво дело. Шлистър и Гогарти се заеха с други работи. Но Шлистър още не беше готов да се откаже. В един ярък мразовит следобед отиде до Сити Айланд и намери къщата на Фиоре. Още преди да отиде знаеше, че не бива да очаква кой знае какво, но къщата се оказа по-зле дори от представите му за нея. Нуждаеше се от боядисване. Откъм водата духаше студен солен вятър. На вратата имаше жалейка. На Шлистър му се стори, че е малко прекалено да се скърби толкова време.

Позвъни и изчака. Вирджиния Фиоре отвори. Усмивката й беше топла и дружелюбна и на него му стана неудобно да й навира значката си в лицето. Прибра я джоба и се представи по нормалния начин — както хората се представят един на друг. Каза, че е от федералната прокуратура и я попита може ли да поговорят.

Тя го покани да влезе. Докато вървяха към удобната старомодна дневна — в Сейнт Луис щяха да я нарекат „приемна“, — тя каза:

— Имате късмет, че ме заварихте. Свекърва ми наскоро почина. Майката на Чарлз. През последната седмица имам чувството, че само се занимавам с къщата й.

Това обясняваше жалейката. Шлистър не можа да не се зачуди доколко смъртта на съпруга й е променила собствения й живот.

Каза й, че все още иска да изправи пред съда хората, отговорни за убийството на мъжа й. И че се нуждае от помощ.

— Всеки божи ден след като умря, преди погребението, след него, дори в деня на погребението полицаите непрекъснато ми повтаряха, че знам кой го е убил. Искаха да им кажа. Но аз не знам. И не разбирам защо ме питате отново.

— И аз не съм сигурен, че разбирам — каза Шлистър. — Понякога и ние не можем да оставим тези неща зад себе си.

— И ние ли? — каза тя много тихо. — Аз не съм сигурна, че не съм ги оставила.

След като напусна Сити Айланд, Шлистър отиде до апартамента на Джими Анджелизи в Бронкс. Беше средата на следобеда. Джими майстореше модел на лодка и ръцете му бяха омазани в лепило.

— Дайте да излезем отвън и да поговорим — каза Шлистър. — Това нали може да почака малко?

— Няма страшно — каза Джими, затвори лепилото и подреди няколко детайла на масата. Облече си палтото и извика на някого в спалнята, че излизал за малко.

Покрай сградата имаше оголял жив плет, отделен от тротоара с висок до глезените железен парапет. Почти всичкият сняг се беше стопил, но в стъблата на плета имаше няколко мръсни купчинки. Двамата стояха пред входа със сгушени рамене от студа.

— Доста време никой не ви е безпокоил относно Фиоре, нали? — попита Шлистър.

— За това ли ме изкарахте навън?

— Ние не сме ви безпокоили. Полицията не ви е безпокоила, нали така? — попита Шлистър, леко извърнат настрани.

Джими си помисли, че този тип е доста странен и нещо увърта, и затова реши да кара направо.

— Не, никой не ме е безпокоил.

— Ами вие?

— Какво аз?

— Добре ли спите? — попита Шлистър.

На Джими му се дощя да го заплюе.

— Махай се оттук — каза той и се обърна да си влезе.

Шлистър го хвана за ръката, обърна го към себе си и приближи лицето си до неговото.

— Ти го прецака, Джими. Познавахте се от деца и ти го прецака. Няма да се махна. Не искам да ми казваш нищо сега, защото няма да ми кажеш достатъчно. Но някой ден ще ти писне да си припомняш как си го прецакал и ще ми кажеш всичко.

Остави Джими до парапета и се върна в колата си.

Същата нощ в един бар на Съливан стрийт Шлистър се опита да придума Гогарти да работи с него по случая с Блейн. Напомни на партньора си, че всичко беше започнало, когато рутинното следене на Чет Фиоре ги беше отвело до ресторанта в центъра. Можеше, ако държаха Джефри Блейн под око, отново да извадят късмет.

— И ти на това му викаш късмет? — удиви се Гогарти. — Все едно някой доктор да открие някоя нова шибана болест, като я прихване.

 

 

Джефри свикна да вижда Уоли Шлистър през прозореца на къщата си или в огледалото за обратно виждане на колата си. Понякога веднъж седмично, понякога два пъти. Без никаква система. Денем, нощем, през ден, през седмица и пак отново. Ако целта беше Джефри да се разтревожи, не я постигаше; ако беше да го дразни, също.

Шлистър беше на поста си вечерта, когато някакъв полицейски лейтенант от Ню Хейвън се обади на Джефри.

— Намерихме дъщеря ви да се лута по улиците, господин Блейн — каза лейтенантът. — Не беше съвсем адекватна.

Джесика вече близо година не употребяваше наркотици и се беше върнала в Йейл. Рецидивът свари Джефри абсолютно неподготвен.

Той се обади в гаража и каза да му изкарат колата. Когато стигна дотам, тя го чакаше. Искаше да каже на гадното ченге или агент, или както там се водеше, да се махне от живота му и че няма право да му натрапва гадната си физиономия в моменти като този. Но нямаше никакво намерение да му доставя това удоволствие.

Фаровете на копелето светиха в огледалото му за обратно виждане чак до Ню Хейвън.

Лейтенантът каза на Джефри, че са отвели Джесика в болницата. Дишането й било неравномерно и не искали да рискуват.

— Признателен съм ви — каза Джефри.

Болницата беше малко по-надолу от полицейското управление, на същата улица. Лейтенантът лично излезе на тротоара, за да му покаже пътя.

Докато потегляше, Джефри забеляза, че Шлистър е излязъл от колата си и разговаря с лейтенанта.

„Този човек е хиена — помисли си Джефри. — И се храни с мърша.“

Джесика спеше. Сестрата каза, че състоянието й е стабилно. Джефри придърпа един стол и зачака дъщеря си да се събуди. Когато тя най-накрая отвори очи, по устните й пробяга плаха детска усмивка.

— Татко — каза с тъничък гласец.

— Всичко е наред, бебчо, всичко е наред. Ще те прибера вкъщи. Можеш да се прибереш с мен.

— Татко — повтори тя.

 

 

Джефри Блейн буквално не си знаеше парите, изкарани, откакто работеше за Гаетано Фалконе. Държеше ги в толкова много сметки в толкова много страни, че дори преброяването им би било доста трудоемко начинание. И определено не желаеше наоколо му да се размотават извлечения. Купи си състезателен кон в Англия и вила и корабче в Италия. Купи къщата в Нормандия, където с Филис бяха прекарали няколко седмици преди Джесика да се роди, и плащаше на вдовицата на фермера месечна пенсия като част от покупната цена. Беше му приятно да знае, че тя ще поддържа къщата, ако някога изобщо му се случи да отседне там.

Финансира анонимно фонда „Дидие“, който беше на път да се разпадне поради липса на инвеститори. Те се занимаваха с изследване на левкемията. Струваше си да ги подкрепи.

Заведе Джесика в Нормандия за месец и половина. Отрази й се добре и когато се прибраха, установи, че още не е изгубил надежда за бъдещето й.

Шлистър се появяваше от време на време и наблюдаваше и чакаше.

Знаеше, че рано или късно Джефри Блейн ще сгреши. Рано или късно Джими Анджелизи щеше да се разпукне като маков цвят.

Уоли Шлистър не бързаше. Разполагаше с цялото време на света.

Край