Филип Розенберг
Могъщите (22)

22.

Чет Фиоре се появи на рецепцията на „Лейн Бентли“ малко преди шест. Дженифър слезе при него само след минута.

— Много се извинявам — каза тя, — но господин Блейн си тръгна.

Той я изгледа, сякаш го е обидила. Черните му очи бяха толкова тъмни и студени, че тя буквално почувства как температурата във фоайето спада. Ако не беше сигурна, навярно щеше да й трудно да познае, че това е същият мъж, който беше идвал в офиса. За този Фиоре пишеха във вестниците, осъзна тя. В него нямаше и намек за другия.

Разбра, без дори той да й го казва, че отговорът й е глупав, и добави:

— Сигурна съм, че ще успея да се свържа с него. Само секунда.

До канапетата имаше няколко телефона и тя се обади. Фиоре дойде и застана до нея. Искаше да знае какво казва на Блейн и какво й отговаря той.

— Господин Блейн, Дженифър е. Господин Фиоре току-що дойде. Иска да се види с вас.

Изчака. След това закри слушалката с ръка.

— Има билети за концерт. В момента пътува към Линкълн Сентър. Пита дали можете да се срещнете там.

— Да — отвърна Фиоре. — Става.

Накара Джими да го остави срещу Линкълн Сентър. Каза му да не го чака. Докато пресичаше огромното кръстовище, вдигна поглед към трите чудовищни сгради с неудоволствие, което се дължеше по-скоро на настроението му, отколкото на нещо друго. Тези сгради не отиваха на Ню Йорк. Не приличаха на нищо друго в града. И след като бяха сложили фонтан точно помежду им, защо не бяха посадили и трева, та поне малко да заприлича на парк? Едната сграда беше изцяло каменна, другата изцяло стъклена, а третата беше някаква кръстоска между първите две.

Видя Блейн близо до фонтана. Мястото не беше крайно лошо за среща. Двама мъже със свободно време нямаше да изглеждат подозрително — просто двама любители на музиката, пристигнали малко по-рано, отколкото трябва.

Блейн го забеляза и тръгна към него. Заговори преди Фиоре да си е отворил устата.

— Нашият приятел от Оклахома се спомина.

Беше му трудно да разбере дали намеква нещо. В гласа му имаше някаква остра нотка. Какво? Не одобряваше ли? Никой не му искаше мнението.

Фиоре захапа уста и вдигна рамене.

— Стават и такива работи.

— Предполагам — отвърна Джефри. — Дай да си вземем нещо за пиене.

Не изчака Фиоре да му отговори и тръгна към един павилион, който скоро щеше да бъде разглобен — все пак зимата наближаваше. В момента обаче въртеше оживена търговия с огромна надценка на сладкиши, сандвичи със скариди и авокадо и коктейли и вина.

Фиоре го последва. Знаеше, че Блейн е разбрал какво е станало в Оклахома. Никой не забогатяваше, вярвайки в съвпадения, а Блейн беше дяволски богат. За праволинеен и солиден гражданин Блейн беше постигнал прекалено много за прекалено кратко време. Никакви истерии. Никакво хленчене на обидена невинност или гневни крясъци. „Нашият приятел от Оклахома се спомина.“ Той „предполагал“, че стават такива работи. Не плачеше по този повод и нямаше да се разплаче.

Стояха на опашката точно зад един възрастен господин, чийто костюм така му висеше, че по гънките му можеше да се проследи развитието на смъртоносната болест. Мъжът си поръча, като сочеше с пръст, и благодари на момичето, което му подаде поръчката, с толкова немощен глас, че тя едва ли го чу. Фиоре и Джефри взеха пълните си чаши. Бутилката остана на бара, така че ако някой се интересува, да прочете етикета. Фиоре хвърли една двайсетачка преди Блейн изобщо да е бръкнал в джоба си. Не изчака рестото. Докато вървяха към бляскавите светлинни на операта, Фиоре каза:

— Моят старец се стопи така навремето. Трябва да има по-добро решение.

Джефри устоя на изкушението да отбележи, че Фиоре очевидно е държал по-доброто решение в ръцете си. „Евтаназия“ означаваше „добра смърт“, но оставяше въпроса за чие добро. Понякога за доброто на умиращия, друг път, като в случая с Болинг, за доброто на други.

Заобиколиха концертната зала и минаха отстрани, където нямаше толкова хора. Изведнъж ръката на Фиоре стисна Джефри за рамото и го обърна с неочаквана и жестока злоба. Преди Джефри да успее да каже нещо, лицето на Фиоре бе на сантиметри от неговото, а лявата му ръка го стисна за гърлото. Яростта беше избликнала отникъде, като включена с бутон. Може да я беше имало през цялото време, покрита от усмивките и любезностите, както снегът покрива земята. Имаше нещо страшно в този човек, който умееше да потиска свирепостта си и да й дава воля с такава бързина.

— Ти си важен човек, Блейн. Но ако се ебаваш с мен или с който и да е от хората ми, ще съжаляваш. Аз съм този, който те направи важен. Ясно ли е?

Още от момента, когато Гаетано Фалконе го беше уверил, че се е погрижил за проблема му с Еди Винченцо, Джефри знаеше, че този миг ще настъпи.

— Приятелчето ти Еди продължава да се вижда с дъщеря ми. Не се бяхме разбрали така.

Хватката върху гърлото му се засили. Болката беше толкова жестока и отчетлива, че можеше да каже къде е всеки един от пръстите му. Покрай тях минаваха все повече хора. Никой не спря и не обърна глава към мястото, където един мъж душеше друг на половин метър от страничния вход на Ейвъри Фишър Хол.

— Не ме интересува — изсъска Фиоре. — Ако имаш проблем, ще дойдеш при мен. Ще ми кажеш какъв е и аз ще се погрижа за него. Ясно ли е?

— Да — отвърна с мъка Джефри.

— Няма да ходиш при Фалконе. Ще идваш при мен. Ясно ли е?

— Да.

Фиоре го пусна и Джефри си пое дъх. Фиоре отстъпи няколко крачки назад и отпусна лицето си в усмивка — същата усмивка, с която се беше появил на площада.

— Единствената причина да си жив е защото си мисля, че може да не знаеш правилата. Знам, че не е така, но ти разрешавам да се възползваш от съмнението. В колко ти започва концертът?

— В седем и половина — отвърна Джефри. Отново бяха двама нормални мъже.

— Това не е ли жена ти? — каза Фиоре, докато вървяха към фонтаните, и посочи Филис, която се запъти към тях.

Джефри и Филис си размениха протоколни целувки.

— Вече се притеснявах, че ще закъснееш. Радвам се да ви видя, господин Фиоре. С нас ли идвате?

Джефри се учуди, че тя помни името му, и още повече се учуди на въпроса й. Беше направила всичко възможно, за да изхвърли от съзнанието си всичко свързано с последствията от рождения ден на Джесика.

— Боя се, че не съм голям ценител на музиката — каза Фиоре.

— Тогава защо сте тук?

— Господин Фиоре отскоро ми е клиент — каза Джефри, без да сваля очи от Фиоре.

— Така ли? — каза тя. — Надявам се съпругът ми да ви докарва добри пари.

— Казва, че моментът бил подходящ за инвестиции — уклончиво отвърна Фиоре.

— Нормално — каза тя. — И когато пазарът е във възход, и когато е в спад, Джефри винаги смята, че трябва да се инвестира. Сигурна съм, че има билети. Елате с нас.

Фиоре смая Джефри, като прие поканата. На касата беше пълно с билети. Всъщност билетите за всичките останали четири места на първия ред на балкона, където седяха Блейнови, бяха върнати.

Оркестърът свиреше Втората симфония на Айвс. В програмата пишеше, че я е композирал през 1902-ра, когато бил на двайсет и девет години и все още се надявал музиката му да се свири. По времето на премиерата, четиридесет и девет години по-късно, бил твърде стар да присъства на живо и я слушал у дома си по радиото.

— Доста тъжно — каза Фиоре, когато Филис му изложи тези факти.

Музиката му се струваше странна, необичайна и непохватна, сякаш на места се подхлъзваше. Но имаше моменти, които му звучаха познато, и той се отпусна в стола и остави глъчта на оркестъра да завладее сетивата му. Погледна Филис Блейн. Тя усети, че я гледа, и отвърна продължително на погледа му, сякаш разговаряха за нещо. Блейн седеше сковано от другата страна на жена си. Фиоре го мразеше.

Музиката изведнъж гръмна, като дете, настояващо за внимание, и погледът му се върна на сцената. Диригентът жестикулираше с всичка сила пред сто музиканти, които така ожесточено стържеха с лъковете по инструментите си, че нямаха никакво време да го погледнат. Ръката на Филис се плъзна по облегалката и се озова върху неговата. Той я погледна отново, но тя вече беше вперила поглед в сцената. На ъгълчето на устните й трептеше едва доловима усмивка.

Музиката премина от танц в марш. Фиоре беше, поне така говореха, най-могъщият човек в Ню Йорк и той със сигурност знаеше, че това е почти вярно. Само един могъщ човек можеше да убие един от най-приближените си хора, защото го е излъгал. В случая Фиоре нямаше никакъв избор. Ако имаше някакъв избор, нямаше да го направи. Това й беше странното на силата. Тя не ти дава свободата да правиш каквото си искаш. Напротив, ограничава ти възможностите. Издава команди. Повелява ти какво да правиш и ти го правиш.

Когато музиката забави темпо и притихна като спиращ часовник, той си припомни една случка, когато беше малък, седемнайсет или осемнайсетгодишен и с Джими и още двама приятели се бяха сбили с някакви чернокожи хлапета, които чакаха метрото на спирката на 125-а улица. Сбиха се за някаква глупост, някой се заяде как го гледал другият. Последваха обиди, и след това тупаници, и всичко беше наред, докато едно чернокожо момче не извади нож и не сряза ръката на Алберт, приятел на Фиоре, когото всички наричаха Анжел. Сега той отново си беше Алберт и работеше за Ед Боцмана, но онази нощ беше Анжел и продължи да се бие, а кръвта му се лееше по дрехите и по платформата. Беше лято и беше само по риза и острието на ножа не беше срещнало никаква преграда. Тогава Фиоре носеше пистолет. Джими също носеше. Анжел и другото момче явно не носеха, защото бяха само по ризи. Фиоре носеше своя в джоба си и не го извади дори след като чернокожият извади ножа, защото дори на тази възраст му беше ясно, че ако застреляш чернокож на 125-а улица, следва край на играта. В белите квартали нещата бяха различни. Но Джими, който не беше стигнал до същото заключение, понеже не можеше да се бие и да мисли едновременно, а и не познаваше някой, който да може, с изключение естествено на Чарли (така му викаха на Фиоре в онези дни), извади пистолета си и изкрещя: „Стой, мръсен негър такъв!“. Момчето с ножа се смрази с налудничаво ужасена физиономия, като че ли току-що беше видяло Исус, и в това време Анжел му заби със здравата си ръка един десен прав, който го събори на платформата, а оттам и на релсите. За миг всички застинаха като снимки на самите себе си. Никой не помръдваше, сякаш че ако останеха неподвижни, някой щеше да им каже какво следва. Момчето падна от платформата наистина смешно — с вирнати подметки на маратонките „Фелони Флайърс“. И тогава едното от чернокожите момчета каза: „Мамка му“, защото идваше влак. Всички се втурнаха към ръба на платформата и погледнаха надолу. Момчето лежеше по гръб. Все още стискаше ножа, със странно извита глава, леко килната към рамото и настрани, и краката му също изглеждаха странно, един върху друг, този отдолу прегънат под ъгъл, какъвто не се полагаше на никой крак. „Господи, прилича на Тайсман“ — каза Анжел, защото точно така изглеждаше Джо Тайсман, когато Лорънс Тейлър му го счупи в Медоуландс. Само че на Джо Тайсман главата не зееше разцепена, а тази на момчето беше и вратът му не беше счупен, докато този на момчето най-вероятно беше и към Тайсман не идеше влак, докато лежеше на двайсет и три метровата линия. Тогава едно от чернокожите момчета, това, с което се беше бил Фиоре, жилаво и кльощаво хлапе с дълги провиснали ръце, скочи на релсите пред приближаващия влак и извика нещо, но никой от приятелите му не помръдна. Той клекна до приятеля си и му каза нещо и ръцете му зашариха над момчето, големи дългопръсти ръце, пърхащи като птица, която нещо не може да излети, пърхаха, сякаш не знаеше нито как да го докосне, нито къде. В следващия миг се затича по релсите, право към едноокия влак, и крещеше: „Спри, спри!“, и размахваше дългите си ръце като вятърна мелница. Това беше най-смелата постъпка, която Фиоре беше виждал някога — черна кожа и черни дрехи, тичащи право срещу влака в черния мрак, но все пак не беше безсмислена, защото все още имаше шанс да предупреди машиниста навреме.

Незнайно защо музиката звучеше, сякаш я беше слушал поне сто пъти, макар да знаеше, че я чува за пръв път, и ръката на Филис Блейн още лежеше върху неговата и той не разбираше защо си мисли за Гюс и защо се сети за онази история на спирката на метрото, която дори не знаеше, че още помни, само че я помнеше, и то така ясно, като че ли беше станала вчера. Помнеше, че когато момчето се затича към влака, той сам скочи на релсите, макар да не знаеше какво го подтикна да го направи. „Дай да го вдигнем“ — викна на Джими и скочи на релсите, а четвъртото момче, приятелят на Анжел, скочи при него и двамата го гледаха и се чудеха как да го подхванат, така че да не се разпадне в ръцете им. Главата му лежеше в локва кръв и не бяха сигурни, че трябва да го местят. Само че влакът идваше. Спомни си, че гледаше релсите и приближаващия се влак и се страхуваше като никога през живота си. Но продължаваше да стои коленичил на релсите и влакът се приближаваше и ръцете му бяха целите в кръвта на чернокожото момче, и тогава чу писъка на спирачките на влака, наистина писък, като човешки. Фиоре извика: „Аз ще го хвана за краката“, но когато докосна момчето, кракът му се вдигна като пръчка и момчето изстена; поне беше живо. И тогава Фиоре извика: „Чакай, чакай“, защото писъкът заглъхваше. След което спря, което означаваше, че влакът е спрял. Затова каза: „Давай да се махаме оттук“ и двамата рипнаха на платформата и изхвърчаха от гарата, Фиоре, Джими и Анжел, чиято ръка продължаваше да кърви от удара с ножа, и приятелят на Анжел. Така и не разбраха какво беше станало с момчето на релсите и дали беше оживяло, или не.

И изведнъж Фиоре осъзна защо си мислеше за всичко това и каква беше връзката. Връзката беше страхът. Защото в момента се страхуваше, а от онзи момент на релсите не помнеше да се беше страхувал от нещо.

Но тази работа с Блейн беше различна. Фиоре цял живот си беше имал работа с опасни хора, а този тип беше просто някакъв банкер. И не трябваше да го е страх.

Само че го беше.

Музиката го връхлетя като водопад от неразбираеми звуци.

 

 

По време на полета до Оклахома Габриел Енрикес разгледа папките и се запозна с подробностите по инвестициите на Болинг. На летището го посрещна един мексиканец с картонена табелка с ръкописни букви „ЛЕЙН БЕНТЛИ“. Мексиканецът не беше особено щастлив нито че банкерът, който му бяха изпратили, е латиноамериканец, нито че е толкова млад. Беше посвоему мъдър по един простичък начин и веднага схвана значението на избора. Габриел влоши още повече нещата, като се качи на предната седалка, проявявайки обидно пренебрежение към социалните различия. Единият беше момче за всичко, а другият беше банкер. Различията имаха значение.

По пътя никой не каза нищо, докато градът не изникна отпред и после от двете страни на магистралата.

— По-голям е, отколкото си го представях — каза Габриел на испански.

Мигел прониза пътника си с поглед, но не обърна глава. Веднага позна, че акцентът не е пуерторикански, но не се сещаше откъде е. Беше помпозен и напевен и му звучеше женствено.

— Да — отвърна на испански. — Голям град. Ти не си от Пуерто Рико. Куба, нали?

— Родителите ми бяха кубинци, да.

— Но ти си американец, така ли?

— Да.

Мигел познаваше кубинци в Мексико и ги смяташе за стабилни и сериозни хора, но американските кубинци се смятаха за солта на земята. Собствените му деца се смятаха за мексиканци, макар че също бяха родени в Съединените американски щати. Този тук наричаше себе си американец.

В колата се възцари мълчание. Мигел обмисляше какво да каже. Така отминаха двайсет километра и градът остана зад тях.

— Сеньор Болинг беше добър човек — каза той накрая. — И макар че вече го няма, паметта му заслужава голямо уважение.

— Да, разбирам — каза Габриел.

— А сеньора е много млада. Разбирате ли и това?

— Не знаех. Но разбирам какво имате предвид.

Когато „сеньора“, както я наричаше шофьорът, посрещна госта в голямата стая за рисуване, тъмна и хладна като пещера, тя също изглеждаше изненадана, че са й изпратили млад „латино“, защото се поколеба за миг на вратата, когато Габриел Енрикес пристъпи, за да я поздрави. Всички завеси в стаята бяха спуснати и пропускаха само приглушена землиста светлина. Той се зачуди дали тъмнината е знак на жалейка. Май че някъде беше чел нещо подобно. Или просто тази жена вирееше на тъмно, като орхидея.

Роклята й я обвиваше като облак, ефирен и безформен, ярък облак от червени и златни божури на пастелен фон. Тялото й беше стегнато, ръцете — мускулести.

Той се представи.

— Тук съм по молба на господин Блейн, за да обсъдим някои от инвестициите на покойния ви съпруг — каза той.

— Знам защо сте тук, господин Енрикес — сопна се тя.

Естествено, че знаеше. Срещата беше уговорена; беше изпратила кола да го вземе. Той се побоя, че думите му са прозвучали снизходително, все едно не я вземаше на сериозно. Не беше искал да се държи снизходително, но не знаеше как да се поправи.

Тя му предложи да му покаже стаята и когато влязоха, той видя, че куфарът му, който шофьорът беше взел, вече е на леглото. Огледа помещението и погледът му почти веднага попадна върху двете картини, които висяха една до друга на иначе голата стена. Когато се приближи, за да ги разгледа отблизо, видя, че са масло, но боите бяха наслагвани толкова фино, приглушените цветове се преливаха един в друг с толкова мека деликатност, че отпърво ги помисли за акварели. Фигурите, къщите, пейзажът зад селото бяха изобразени в изящна дъговидна геометрия. Нямаше прави линии и нямаше модел, сякаш всяка човешка фигура и всеки предмет по някакъв начин споделяха идентичността си с предметите пред себе си и зад себе си и с пространствата между тях. Нямаше изкривяване, нямаше субективност, нямаше гледна точка.

— Ваши ли са? — попита и се извърна, за да погледне сеньора Болинг.

— Да — отвърна тя. — Това е селото, където съм родена.

— Сигурно сте го обичали.

Тя го изгледа и се обърна, без да отговори, като че ли й беше отправил предизвикателство, което не възнамеряваше да приема. Спря с ръка на отворената врата и предложи да поплуват и да обядват, преди да се заемат с бизнес. Щял да намери бански в гардероба. Басейнът бил точно под прозореца му. Щял да го намери без проблем.

— Хълбоците ви са толкова тесни — каза тя. — Надявам се да намерите бански, който да ви става. Приятелите на съпруга ми… бяха по-тежки мъже.

След това го остави, като му позволи с тези последни думи да надникне за миг в самотата на живота й.

Когато той отиде на басейна, тя вече беше във водата и плуваше. Той се загледа, хипнотизиран от силата и красотата на най-съвършеното тяло, което беше виждал. Беше намерил само един бански, който да не му се смъква, но и в него си личеше, че красотата й му влияе.

Той се гмурна и преплува без усилие половината дължина преди да се покаже на повърхността близо до коридора, в който плуваше тя. Спря, когато стигна до нея, и двамата запориха водата един до друг. Тя дишаше учестено и гърдите й в черния бански се повдигаха и спускаха точно на повърхността. Предложи му да поплуват заедно няколко дължини и той се съгласи. Беше добър плувец, със силни гърди и рамене, но тя направи обръщането първа и той я остави да наложи темпото. Усети, че не й е никакъв съперник и че може да го изпревари, когато си поиска. Усещаше присъствието й във водата до себе си.

Още преди края на първата дължина ръцете и краката му свикнаха с ритъма, движението на водата покрай тялото му го покори и плуването му се стори лесно, сякаш басейнът беше река, която го носеше по течението си, а съзнанието му установи контакт с нея като чиста воля и съглашение. При втората дължина вече се чувстваше напълно освободен от тялото си, носен от енергията на ръцете и краката си — струваше му се безгранична. Изгуби усещането за време и пространство, престана да брои дължините и продължи да плува, дължина след дължина.

Накрая тя спря и се хвана за ръба на басейна; той също спря. И двамата не можеха да продумат нищо. Тя отметна косата си с рязко движение на главата и излезе от басейна. Отведе го до двата шезлонга и се излегнаха един до друг. Известно време тишината се нарушаваше само от учестеното им дишане и от плискането на водата в басейна, която още не се беше успокоила.

Той чу стъпки и отвори очи. Една ниска мексиканка с квадратно лице слагаше отрупани чинии и пълни чаши от дървения поднос в ръцете си на масата между двата шезлонга. След като свърши, се отдалечи, без да каже нищо.

— Добре плуваш — наруши мълчанието Рейчъл.

Докато ядяха, разговаряха за неговото детство в кубинската общност във Флорида и за нейното в Мексико. След като свършиха, той я попита дали иска да говорят за инвестиционните й сметки.

— Мисля, че господин Блейн не е наясно колко малко ме интересуват тези неща.

— Тогава защо съм тук?

— Идеята беше на господин Блейн.

— А ти не си искала да му откажеш ли?

— Може би — отвърна загадъчно тя, протегна ръка и докосна гърдите му. — Случайно обърна ли внимание на кристалната купичка в банята?

— Със сребърната лъжичка до нея ли? Забелязах я.

Не беше употребявал кокаин поне от три години. Това му беше струвало работата във „Фърст Бостън“ и тогава се беше заклел никога повече да не припари до кокаин. Сега обаче не беше сигурен какво ще й отвърне, ако му предложи.

— Съпругът ми се грижеше стаите за гости да са добре заредени. Аз вече изгубих вкус към кокаина. Заради съпруга ми, ако разбираш какво имам предвид. Заради начина, по който умря.

Габриел не беше запознат с подробностите около смъртта на Болинг, но тя явно искаше да говори и затова той не отвърна нищо и продължи да я слуша внимателно.

Пръстите й погалиха гърдите му, спуснаха се надолу и спряха, когато стигнаха корема му. Деликатността на докосването, толкова открито провокиращо, накара тялото му да потръпне от възбуда. Ако ставаше въпрос за елементарно прелъстяване, щеше да го разбере, още повече от страна на толкова наскоро овдовяла млада жена. Но не и докато говореше за починалия си съпруг.

За миг се почувства почти срамно млад и виновно наивен, сякаш трябваше досега да е разбрал какво иска тя от него и да е знаел как да съвмести думите с докосването на пръстите й. Почувства се глупав. Всички знаят, че животът е пълен с противоречия. Защо тогава се чувстваше толкова объркан от тях?

— Ти не знаеш ли от какво умря? — попита тя.

— Не.

Ръката й върху тялото му застина.

— Малко преди да умре съпругът ми се забърка в някакви незаконни инвестиционни схеми.

Усети внезапното стягане на мускулите под пръстите си. „Ясно — помисли си. — Господин Габриел Енрикес знае повече отколкото показва. Изплаших го.“

— Предупредиха го, че могат да го убият, ако ги предаде — продължи, сякаш разказваше приказка. — Не знам какво стана, но направиха това, което казаха.

Разбира се, Габриел знаеше за каква схема става въпрос. Самият той я беше задействал. Изведнъж усети студа от изпаряващата се от тялото му пот. Образите на бележките с почерка на Джефри Блейн проблеснаха в съзнанието му като десетки накъсани кадри. Отначало трансакциите винаги включваха сметките на Болинг. След около седмица изникнаха нови сметки и името на Болинг скоро изчезна от записите. „Сигурно грешиш — искаше да й възрази. — Смъртта на съпруга ти няма нищо общо със схемата, за която говориш. Той почти не беше замесен.“ Но още преди да беше произнесъл и дума, разбра какво е станало, какво сигурно беше станало, какво трябва да беше станало. Болинг не беше предал никого. И точно затова беше мъртъв. Беше мъртъв, защото участието му в схемата вече не беше необходимо.

Пръстите й отново се раздвижиха и пропълзяха към ластика на банския му. Ръката й се плъзна отдолу и сграбчи пениса му.

— Толкова си твърд — каза тя. — Толкова прекрасен и твърд. Надявам се, че не провалих всичко.

Усети как пенисът му оживява, въпреки предупрежденията, които отекваха в съзнанието му като пронизително скърцане на метал в метал.

Тя се наведе към него. Устните й докоснаха ухото му.

— Ти си подкупът, който ми предлагат — прошепна. Дъхът й беше почти толкова възбуждащ, колкото докосването на пръстите й. — С теб искат да ми затворят устата.

Пръстите й погалиха главичката на пениса му, после го стиснаха. Тя се свлече от шезлонга си и коленичи на плочките. Свали презрамките на банския си и подпря глава на корема му — наблюдаваше ефекта, който предизвикваше. Дългата й коса, все още мокра, се разстла по тялото му и го възбуди по неочаквано нов начин.

Тя го остави и се изправи, банският й се свлече от тялото й като змийска кожа. Той задържа погледа си първо върху очите й, след това върху идеалните й гърди, докато стигна до тъмния триъгълник между бедрата, толкова тъмен и плътен, че скриваше всичко. Той се наведе към нея и зарови лице в гъсталака, придърпа я към себе си. Краката й обвиха врата му.

Усещаше мимолетното докосване на устните й върху пениса си, докато собственият му език я изследваше и главата му се замайваше от ароматния букет на тялото й.

Искаше тя да спре, да изчака, да свърши първа. Тя сякаш прочете мислите му. Чу, че изстена тихо, и тазът й потръпна в отговор на неуморния му език. Пенисът му помръдна леко върху неразтворените й устни.

Тогава тя застена по-силно и бедрата й се раздвижиха и за него не остана друго усещане, освен чудната мокрота на вулвата й, която се плъзгаше по устните му, по брадичката му, по носа му. Тя притисна устните си към неговите и той плъзна езика си още по дълбоко, и тя замря неподвижна.

После се претърколи много бавно, като залез, и отново коленичи до него. Пое го дълбоко в устата си, стисна го здраво с ръка и заработи с език, устни и ръка едновременно. Той сведе поглед и видя как главата й се издига и спуска, видя се как влиза и излиза от нея и се опита да се сдържи възможно най-дълго и да устои на изкушението да свърши.

Усети захапката й в основата на члена си първо като гъдел, отначало възбуждащ, а след това болезнен. Само след миг болката го прониза и тя престана да се движи и остана само болката, все по-силна и по-силна. Той изкрещя: „Спри!“, като че ли беше някакво недоразумение и сякаш тя беше сгрешила разликата между онова, което възбуждаше и което болеше, но знаеше, че не е така, вече знаеше. Сграбчи косата й, впи пръсти в нея и се опита да я отблъсне, но зъбите й продължаваха да се впиват и той усети как нещо се скъсва и как устата й се изпълва с кръв, и пак не успя да я спре, болката беше непоносима, и обзет от паника си помисли, че дори да изскубне цели шепи от косата й, тя ще остане там, впита като пиявица, и ще продължи да стиска със зъби.

Усети как кръвта му преля от устата й и потече по бедрата и тестисите му и си помисли: „Господи, моля те, спри я“ — и само по безкрайната и много отчетлива болка разбираше, че още не го е отхапала целия.

Тя спря. И се изправи. И изплю кръвта. Но устните й бяха червени от нея.

— Мигел ще те заведе на лекар — каза тя. — Непременно предай на господин Блейн какво стана.

Той остана цялата нощ в болницата, а и по-голямата част от следващия ден, след което хвана полет обратно за Ню Йорк. Взе си болничен и се обади да каже, че ще отсъства до края на седмицата. Но изобщо не каза на Блейн какво беше станало. Изобщо не каза на никого.