Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (63)

61.

Стоун седеше с Рик Грант и Дино в подземния гараж на „Сейф Харбър“. Той свали кобура с пистолета и го даде на Рик.

— Предполагам, че не биха ме пуснали в кабинета на Иполито с това, нали така? — риторично попита той и облече сакото си отново.

— Едва ли — съгласи се Рик.

Дино, който бе запазил съвсем нетипично за него мълчание по време на цялата подготвителна фаза, най-сетне проговори:

— Стоун, има доста неща, които не ми харесват.

— Какви например?

— Влизаш в сграда, за която не знаеш нищо. Освен това единственото, което ти е известно за този Иполито, е, че той е много, ама много лош тип, който вече се е опитал да те убие веднъж. Не бих казал, че това е рецепта за един добър ден.

— Разбирам, Дино, но аз имам личен интерес в цялата история, така че не искам да седя върху ръцете си и да чакам цял живот федералните да се наканят и да съберат достатъчно улики срещу този човек. Искам сам да го ударя.

— Вече си го направил два пъти — напомни Дино.

— Вкарал съм го в разноски, нищо повече. А аз искам да го натикам в затвора завинаги.

— Добре — съгласи се Дино, — щом трябва да го направиш, направи го тогава.

— Стоун — намеси се Рик, — всъщност не си длъжен да го правиш. Мога да отменя цялата операция на секундата.

— За бога, искам да го направя — каза Стоун. — Сега млъкнете и двамата и ме оставете на мира.

— Съжалявам, трябва да те запозная със ситуацията — продължи Рик. — Имаме бус, паркиран от другата страна на улицата, който е с надпис на електрическата компания. Момчетата навън са отворили капака на шахтата и нещо ровят из нея. В буса е цялата техника за връзка с теб. Там ще получават твоя сигнал, ще го усилват и ще го излъчват до всички нас, а ние ще го чуваме с ръчните си радиостанции през цялото време. В гаража имаме два буса с антитерористични екипи на ФБР. Техниците блокираха асансьора тук долу, така че ще можем да го ползваме веднага щом ни потрябва. До всеки пункт на банковата охрана вече се навъртат наши цивилни хора и те ще им попречат да уведомят Иполито, че сме на път за офиса му. Имаме хора край Дейвид Стърмак и Мартин Бероун, които ще заковем в секундата, в която си в безопасност. Федералните имат съдебна заповед за обиск на „Сейф Харбър“ и всичките й клонове, както и за „Бероун Файненшъл“, и за „Албакор Фишърис“. Нашите инспектори ще влязат в минутата, в която ти излезеш от сградата.

— Звучи обнадеждаващо — каза Стоун и посочи нещо с пръст. — Я виж там.

Покрай тях мина „Ролс-Ройс“ кабрио и паркира в отсрещната клетка. От него слезе Дейвид Стърмак и се отправи към асансьорите.

— Може би се качва при Иполито — каза Рик.

— А може да иска да осребри чек — допълни на майтап Дино.

— Няма ли да е страхотно, ако ги заловим и двамата — замечтано попита Рик.

— Ще направя каквото мога — обеща Стоун. Слезе от колата и чукна като испански танцьор двата тока върху бетона.

— Проба, проба — каза той.

Рик вдигна радиостанцията.

— Чувам те ясно и силно — потвърди той. — Успех!

— Да — измърмори Дино, — успех! Бих искал да съм с теб.

Стоун на свой ред тръгна към асансьорите. Почака малко, понеже единият, както му бяха казали, не работеше, но накрая се върна вторият, той се качи в кабината, натисна бутона за последния етаж и пое към върха на сградата. Асансьорът спира на няколко пъти, за да обслужва други хора, но когато стигна на двайсет и петия етаж, Стоун отново беше сам.

— Пристигнах — каза той за микрофоните.

Излезе от асансьора и се озова в голяма, луксозно обзаведена приемна. Дейвид Стърмак седеше в едно от креслата и прелистваше последния брой на списание „Форчън“. Изобщо не вдигна поглед.

— Мога ли да ви помогна? — сърдечно попита секретарката.

— Да, бихте ли съобщили на м-р Иполито, че…

Разнесе се сигнал.

— Извинете — спря го тя и вдигна слушалката. — Да, сър. Веднага ще го пусна. — После се обърна към Стърмак. — М-р Стърмак, м-р Иполито ще ви приеме сега.

Стоун се обърна с гръб и се изкашля в ръката си, докато Стърмак минаваше покрай него. Не че той му обърна внимание. Секретарката натисна скрит бутон под плота на бюрото си и вратата на кабинета се отвори за Стърмак.

— О, ето го и Дейвид — каза й Стоун с усмивка и на свой ред тръгна към вратата. — И аз съм за срещата.

Тя кимна и се усмихна в отговор.

Стоун стигна до вратата малко преди да се затвори и се вмъкна точно зад Стърмак. Иполито беше зад писалището си с гръб към вратата и говореше по телефона. Стърмак още не беше забелязал, че след него върви друг.

Кабинетът беше просторен, приятно обзаведен и предлагаше прекрасна картина на града, особено в посока към океана, където гледката беше завладяваща. Стърмак отиде при бюрото и се намести в едно от креслата. Стоун се приближи и седна в другото.

Стърмак го погледна, сепна се и панически се изправи. В същия момент Иполито остави слушалката и се обърна към тях. Стоун невъзмутимо се намести по-удобно в креслото.

— Добро утро, господа — проговори той.

Стърмак изглеждаше като че ли всеки момент ще получи сърдечен удар, но Иполито, макар да се бе изненадал за момент, си беше възвърнал хладнокръвието.

— Седни, Дейвид — каза той. После бръкна под бюрото и задържа там ръката си за малко.

— Ти откъде дойде? — с треперещ глас попита Стърмак.

— От дълбините на Пасифика — отговори Стоун. — Извинявам се, че ви разочаровам.

В кабинета нахлуха двама мъже, всеки с пистолет в ръката.

— Претърсете го — нареди Иполито и го посочи, като че ли можеше да стане грешка.

Стоун стана и позволи да го отупат през дрехите.

— Чист е, с изключение на телефона — каза единият от мъжете, с телефона на Стоун в ръка.

— Благодаря ти, Томи, можеш да му го върнеш.

Мъжът върна на Стоун клетъчния му телефон и той го пъхна в джоба си. Двамата телохранители погледнаха въпросително Иполито и той ги отпрати с кимване.

— Значи наистина си бил ти — замислено каза Иполито. — Капитанът на яхтата ми те описа, но аз не можех да му повярвам.

Стоун сви рамене. Не искаше да признава потопяване на яхтата по време на записван разговор.

— Не разбирам — заекна Стърмак, който определено изглеждаше зле.

— Нашият м-р Барингтън е потопил яхтата ми. Всъщност и двете ми яхти.

Стоун се усмихна все така мълчаливо.

— И какво ви води при нас, м-р Барингтън? — вежливо се осведоми Иполито.

— Помислих си, че можем да вършим съвместен бизнес — отговори Стоун.

— След всичките пари, които ми струвате? — възмути се Иполито. — Бизнес с вас?

— Я оставете това, м-р Иполито. И аз мога да се оплача, че сте отвратителен домакин, след като ме поканихте на парти, а се опитахте да ме убиете по пътя. Какво ще кажете на това?

— Вие ми стояхте на пътя — сви рамене Иполито. — Убивам хората, които ми се изпречват.

Стоун се усмихна. Надяваше се микрофоните да са уловили това малко признание.

— Добре, в такъв случай сме квит — каза Стоун. — Вие се борите срещу мен, аз — срещу вас. Не мисля, че това трябва да пречи на другия бизнес, нали така?

— За какъв друг бизнес става дума? — раздразнено попита Иполито.

— Бих желал да инвестирам в „Албакор Фишърис“ — обясни Стоун. — Мисля, че акциите й ще скочат нагоре. С моя помощ, естествено.

— И как ще помогнете това да се случи? — студено се осведоми Иполито.

— Като ви помогна да установите контрол над „Центурион Студиос“ — отговори Стоун. Импровизираше естествено, но беше приковал вниманието им.

— По какъв начин може да стане това?

Стърмак изглежда най-сетне бе успял да се овладее.

— Това е нелепо — каза той на Иполито. — Убий го веднага, нека Томи и Зип го откарат някъде и го застрелят. Нямаме нужда от него.

Иполито вдигна ръка и Стърмак замълча.

— По-спокойно, Дейвид, нека чуем какво има да ни каже м-р Барингтън. — Той отново насочи вниманието си върху Стоун. — Та щяхте да ни обясните по какъв начин можете да ни помогнете в изкупуването на „Центурион“.

— Като начало мога да накарам Ванс Колдър да ви даде акциите си, на съответната цена, разбира се. И мога да го убедя да приеме поканата ви да се превърне в телевизионното лице на „Сейф Харбър“.

— Бъдете по-конкретен, интересува ме как ще го постигнете — каза Иполито.

— Нека само кажа, че аз и м-р Колдър постигнахме взаимно разбирателство. Той цени съветите ми.

— Вие сте интересен човек, м-р Барингтън — констатира Иполито. — Знам някои неща за вас, естествено, всъщност знам почти всичко, което има смисъл да се знае. Знам, например, че притежавате около милион долара в търсени ценни книжа, така че бихте могли наистина да инвестирате в „Албакор“. И ако уредите размяната на акциите на м-р Колдър в „Центурион“ срещу акции на „Албакор“, аз бих могъл да ви разреша да придобиете и вие някакъв дял.

— О, аз мога да направя нещо по-добро, м-р Иполито — каза Стоун. — Мога да ви уредя да купите акциите на м-р Колдър в кеш, и то според мен на приемлива цена. Няма нужда да му давате акции на „Албакор“, особено след като цената им ще излети през покрива.

— Това звучи много интересно — призна Иполито.

— Всъщност мога да ви помогна да купите всички — или нека бъда точен, почти всички — акции на „Центурион“, включително онези, които в момента са притежание на Лу Регенстайн.

— Удивлявате ме, м-р Барингтън. Откъде изведнъж толкова много влияние у вас?

— Смених м-р O’Xapa в сърцето на Лу Регенстайн.

— Точно това дойдох да ти съобщя, Они — намеси се внезапно Дейвид Стърмак. — Регенстайн вчера е уволнил O’Xapa и аз изобщо не можах да го намеря.

Думите му дадоха на Стоун идеята:

— Няма и да го намерите — с безразличен тон каза той.

— И защо не? — погледна го Иполито.

— Защото снощи м-р О’Хара ни напусна по време на разговора, които имах с него. Предполагам сега е там, където смятахте, че пребивавам аз.

— Мъртъв е?

— За съжаление.

— И вие сте го убили?

— Не преди да ми каже всичко, което знаеше за вас и плановете ви по отношение на „Центурион“. Както впрочем и за убийствата на Винсент Манкузо и Маноло Лобианко.

Иполито се замисли над думите му в продължение на няколко секунди, после стана, отиде до прозореца и повика при себе си Стоун.

Стоун се приближи, застана до него и погледна навън.

Иполито сложи ръка връз рамото на Стоун и посочи с другата:

— Това там е „Центурион Студиос“ — каза той, говорейки за големия комплекс земя и сгради на няколко километра от тях. — А ето другото там е Сенчъри Сити, един от най-успешните строителни проекти в цялата история на Лос Анджелис. Онова, което искам да направя, е да построя нещо два пъти по-голямо и поне два пъти по-скъпо. Печалбата ще бъде милиарди долари през следващите десетина години и тя ще бъде разделена между група избраници. Това ли ви интересува, м-р Барингтън?

— Да — потвърди Стоун. И в същия момент забеляза нещо в картината извън прозореца на Иполито. Напрегна зрение, за да смени фокуса, защото нещото се намираше съвсем наблизо. Наведе се по-близко до стъклото и се вгледа. В стъклото имаше паяжина от почти микроскопични жички, по-тънки от човешки косъм. Той изведнъж разбра, че никакъв радиосигнал не може да напусне този кабинет.

Иполито се върна на мястото си зад писалището и направи знак на Стоун да седне в своето кресло.

— Мисля, че мога да ви кажа как бихте могли да финансирате проект от такъв мащаб — проговори Стоун, разчитайки, че касетофонът в тока на обувката му наистина работи.

— Ще ви бъда признателен — каза Иполито.

— Вие перете по някакъв начин — не разбрах как точно — милиони, може би милиарди долари от лихварство, наркотици, далавери в казината — имайки предвид опита на м-р Стърмак в последното, разбира се — като ги наливате в „Албакор“, после използвате изпраните суми, за да купите фирми като „Центурион“ например. Колко земя успяхте да купите около студиото?

— О, общо към хиляда декара.

— Господи — ахна Стърмак, — не му казвай тези неща!

— Дейвид, млъкни, ако обичаш — сряза го Иполито, — м-р Барингтън няма да спомене нито дума от нашия разговор пред никого. Това няма да бъде в негов интерес, нали, м-р Барингтън?

— Не, ако двамата с вас стигнем до споразумение — отговори Стоун.

— Ето какво — каза Иполито и стана, — Дейвид и аз трябва да участваме в съвещание, което има отношение към досегашния ни разговор. Защо не дойдете с нас? Ще научите още много за нашата стратегия.

Думите му обезпокоиха Стоун, но той знаеше, че хората на Рик и федералните агенти ще се ориентират в мига, в който отново започнат да получават сигналите от предавателя.

— С удоволствие — каза той. — Къде отиваме?

— Ще видите — успокои го Иполито. Той натисна бутон под писалището и отново се появиха Томи и Зип. — Придружете м-р Барингтън — нареди той. — Ще пътуваме заедно всички.

— Оттук, м-р Барингтън — вежливо го покани Томи и посочи страничната врата, през която двамата бяха влезли.

Стоун стана и отиде до вратата, следван отблизо от Иполито и Стърмак. Очакваше там да има частен асансьор, но вместо това се озова в коридор, в дъното на който имаше стълбище, водещо само нагоре! И понеже така или иначе бяха на последния етаж, идеята никак не му се хареса.

— Кажете ми — каза той на Иполито, докато се качваха по стъпалата, — никога ли не сте имали неприятности с полицията?

— Определено не — късо отговори Иполито.

Излязоха на покрива, където ги чакаше хеликоптер. Витлата му бавно набираха обороти.

— Чудесно — каза Стоун. — Защото замисълът ви може да се реализира само докато полицията не надуши какво става. Къде отиваме с този хеликоптер?

— Ще видите — все така немногословно каза Иполито, но думите му потънаха в грохота на хеликоптера.