Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (11)

9.

Стоун се събуди бавно. В първия момент не можа да се ориентира в непознатата стая. Леглото беше разбъркано, постилки и чаршафи лежаха от двете страни. Беше сам. Протегна се и се замисли за приятно протеклата нощ. Телефонът иззвъня и той подскочи. Часовникът на масичката показваше шест и половина. Сграбчи слушалката.

— Ало?

— Обажда се Бил Егерс. Защо не ми позвъни веднага? Чаках те половината нощ.

— Здрасти, Бил. Не знаех, че си ме търсил.

— Не получи ли съобщението ми?

— О… — измънка Стоун и разпечата плика. На листчето пишеше: „Обади ми се тази вечер, без значение колко е часът“. — Извинявай, Бил, бях… зает и така и не го прочетох.

— Как, по дяволите, се запозна с Дейвид Стърмак?

— Ами снощи се видяхме на парти в дома на Ванс Колдър.

— Снощи? Той ми позвъни, за да се поинтересува за теб още вчера следобед… значи преди да сте се запознали, така ли е?

— Изглежда.

— Боже господи, какво правиш в Холивуд — вечеряш с филмови звезди и рушветчии?

— Рушветчии?

— Не знаеш ли кой е Дейвид Стърмак?

— Знам, че има силно влияние в кинобизнеса… и горе-долу това е всичко. Искаш да ми кажеш, че е и нещо друго?

— Стоун, ако нещо не се случи в северната част на Ийст Сайд между 42-а и 86-а улица, ти така и няма да разбереш за него, нали?

— Длъжен ли съм да знам кой е Дейвид Стърмак?

— Е, може би не си длъжен. Само шепа хора знаят кой е той и по една случайност аз съм сред тях.

— Защо се знае толкова малко за човек с такова влияние?

— Защото той иска да бъде така. А нещата обикновено стават така, както иска Дейвид Стърмак.

— О!

— Да, можеш да се обзаложиш. Вчера двамата с него проведохме един много запомнящ се разговор. Той ми се обади ей така, без предупреждение. Доволен съм, че ме намери.

— Бил, щеше да ми разказваш кой е Стърмак.

— Ами той е шибаният Принц на мрака.

— Това реплика от някой филм ли е?

— Дори да е, това не означава, че не е истина — оправда се Егерс.

— Да допуснем… сега искам да ми обясниш по-подробно.

— Началото е съвсем просто: бащата на Стърмак, чието име е Морис или Мо, бил дясната ръка на Мейр Лански в продължение на трийсет години.

— Сериозно?

— Абсолютно сериозно. Говори се, че пратил сина си Дейвид да следва право, за да го направи едновременно почтен и полезен за семейния бизнес.

— И той бил полезен?

— И още как. Специализирал се във връзките на мафията с профсъюзите и бил много гъст с Хофа, Тони Ското и една дузина момчета от тежката артилерия на профсъюзите. В края на 50-те заминал на Запад и станал посредник между холивудските синдикати и мафията. Винаги бил изключително дискретен и изоставил адвокатската практика, така че никой нямал основание да тича до колегията и да се оплаква от методите му. С годините излизал все повече и повече на сянка, докато станал практически невидим, но в същото време затягал хватката си върху града.

— Откъде ти е известно всичко това, Бил?

— Аз знам всичко за всеки — не си ли наясно?

— Хайде де, кажи откъде знаеш?

— Имах някога клиент, който въртеше съвместен бизнес с него, и той ми пошушна някои неща. Обичаше да разказва истории за едно време. Изглежда, е споменал името ми пред Стърмак. Това обяснява защо ми се обади, когато е трябвало да научи нещо за теб. Сега обаче аз имам един въпрос.

— Давай.

— С какво, по дяволите, успя да впечатлиш Стърмак за толкова кратко време? Нали ме разбираш, аз те познавам доста по-добре от него и… и не съм чак толкова впечатлен.

— Благодаря за откровеността. Цялата история е все още мистерия за мен. Единственото общо, което имаме със Стърмак, е познанството ни с Ванс Колдър, а Колдър и аз никога не сме вършили нещо заедно.

— Може и да не сте, но несъмнено Ванс знае някои неща за теб от леглото.

— Да, той наистина спомена, че Арингтън доста му е говорила за мен, но въпреки това…

— Добре, мисля, че трябва да се възползваш от открилата се възможност, момчето ми, но имай предвид, че името на „Уудман и Уелд“ никога няма да се появи на документ, който би го свързал по някакъв начин — пряко или косвено — с името на Стърмак. Разбираш ли мисълта ми?

— Да, но аз все още нищо не съм приел. Той изглежда един от онези хора, които могат да монополизират цялото ми време. В момента съм доста независим, но хвана ли се на пълен работен ден за него, цялата ми свобода отива на кино.

— Разбирам те и се радвам, че мислиш по този начин.

— Има още нещо, което ме тревожи: той каза, че част от бизнеса му била в Ню Йорк — малко недвижима собственост, няколко ресторанта — но от друга страна, подметна, че сегашните му адвокати получавали над милион долара годишно от него. Нещо не се връзва, не мислиш ли?

— Така е. Ако плаща по милион долара годишно на адвокати, или върши голям бизнес тук, или има сериозни неприятности. На твое място бих го подпитал невинно по този въпрос.

— Ще го направя. Освен това ми каза, че ако работя за него, съм щял да имам изгодни възможности за инвестиране.

— Бих бил крайно внимателен в това отношение, момчето ми — сториш ли го, рискуваш да те изправят пред съдебно жури, или най-малкото пред сенатска комисия, разследваща нещо сериозно. За каквато и инвестиция да стане дума, увери се на всяка цена, че е абсолютно чиста.

— Аз още не съм решил дали да се захвана с него. Що за име е това Стърмак всъщност?

— Той е шведски евреин… ако си готов да му повярваш.

— Предполагам, че евреи има навсякъде. Защо да няма и в Швеция?

— Защо не, наистина. Доколкото ми е известно, дядото на Стърмак бил едър търговец на риба в Стокхолм, но неговият син Мо нещо загазил, и то сериозно — май убил някого — така че се наложило да избяга от страната. Запрашил към Ню Йорк, благодарение на някакви семейни връзки се запознал с Мейр Лански и… това се оказало любов от пръв поглед.

— Между другото, на вечерята се запознах с един друг тип, който ми се стори малко странен. Казва се Онофрио Иполито. Името говори ли ти нещо?

— Банкер е. Доколкото ми е известно — почтен.

— Странно, той повече ми се стори човек на мафията.

— Стоун, бил си полицай прекалено дълго. Не всеки с италианско име е мафиот.

— Да, знам…

— Кажи ми сега какво правиш в Ел Ей?

— О, играя във филм.

— Какво!?

— Вчера имах пробни снимки и ме одобриха. Както изглежда, сега съм изгряващата звезда на града.

— Окей, явно не искаш да ми кажеш, така че да приключваме.

— Не се шегувам, Бил — каза Стоун, но Егерс вече бе затворил.

Взе душ и си поръча закуска, но когато сервитьорът пристигна, Стоун видя на масичката за кафе в дневната оставен плик. Разпечати го и намери вътре сценарий. Е, най-сетне малко работа за вършене, каза си той.

Старателно прегледа репликите си през следващия един час и в един момент телефонът иззвъня.

— Ало?

— Стоун Барингтън?

— Да.

— Казвам се Боби Рутън и отговарям за гардероба в „Извън съда“.

— Добре, как сте.

— Пришпорен, както обикновено. Вижте, отделът ни не е готов да изработи облекло така набързо за прокурорската роля, която играете, така че трябва да намерим палиативно решение.

— Окей.

— Какви костюми и ризи носите нормално?

— Костюми на Ралф Лорън — „Пърпъл Лейбъл“, когато мога да си ги позволя. Ризи на „Търнбул енд Асър“.

— Да, имат ги в „Нейман“. Кой размер?

— Четиридесет и втори за костюма, трябва само да се оправи дължината на крачолите.

— А ризите?

— Шестнайсет, дължините на ръкавите на „Търнбул енд Асър“ са еднакви.

— Размер на обувките?

— Десет.

— Записах всичко. Ще имаме нещо за проба, когато дойдете в студиото в единайсет. Бельото си е ваша грижа, но помнете, че винаги може да ви удари трамвай, така че… не карайте майка ви да се черви после.

Стоун се засмя.

— Ще се видим в единайсет — и остави слушалката. — Господи — каза той на глас, — май вече не съм в Канзас.