Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (59)

57.

Ванс легна да дремне в апартамента си, а Стоун се залови да анализира ситуацията. Разполагаше със свидетел, нещо повече — обвинител, човек, който знае какви неща се вършат в империята на Иполито, но не желае да дава показания в съда. На всичко отгоре, след като бе приел — макар и в известна степен — да бъде адвокат на Ванс, той бе загубил част от убедителността си, като например заплахата да разкаже на таблоидите какво му е известно за делата на кинозвездата. Налагаше се да „продаде“ част от Ванс на федералните и вече беше време да види какво могат да му предложат те в замяна. Обади се на Хенк Кейбъл във ФБР.

— Здрасти, Хенк, Стоун Барингтън е.

— Здрасти, Стоун.

— Нещо ново?

— Хванал съм няколко специалисти по кодове да обработят натрупания материал от подслушването на „Бероун Файненшъл“, но даденото ни разрешение е на път да изтече, а още до никъде не сме я докарали и не съм сигурен, че разполагаме с достатъчно уличаващ материал, за да искаме удължаване на срока.

— Може би ще мога да помогна.

— Надявах се на нещо такова. Тук сме забили в първа глуха и ако момчетата не изчовъркат нещо от кодираните разговори… направо не знам.

— Познаваш ли в Ел Ей някакъв… примерно главен данъчен инспектор.

— Да, често се чуваме с един приятел.

— Бих желал да се видя днес с двама ви, колкото е възможно по-рано.

— Задръж така, Стоун, и ще проверя по другата линия каква е ситуацията.

— Добре. — Стоун изчака около две минути.

— Там ли си още?

— Ти как мислиш?

— Какво ще кажеш за един делови обяд? Ти черпиш.

Стоун му даде номера на апартамента си в „Бел Еър“.

— След час?

— Става.

Стоун затвори и се обади на Рик Грант.

— Рик, имам уговорка за обяд с Хенк Кейбъл и данъчен инспектор. Искаш ли да присъстваш и ти в апартамента ми?

— Разбира се. Какво се е случило?

— Мисля, че ще има и нещо за теб във всичко това, но трябва да те предупредя — федералес ще намажат най-много.

— Ами то това си е ясно по принцип, не разбрах кое му е новото.

— Можеш ли да дойдеш след един час?

— Мога, но бих искал преди срещата да науча какво се е случило.

— Това в момента не е от голямо значение. От теб очаквам само да си тук, да слушаш внимателно и да ме подкрепиш, когато се наложи.

— Ще слушам и ще те подкрепя, но ако започваме да действаме официално, ще трябва да защитавам и интересите на отдела.

— Не знам дали това ще ти прозвучи утешително, но мога да те уверя, че отделът ти ще получи повече признание, отколкото биха ви дали федералните, ако не бяхте забъркани в цялата история от началото й. Аз поне вече имам нещо, което знам, че те искат. Остава да разберем колко силно го желаят.

— Окей, ще ти се доверя.

— Тогава ще се видим след час — каза Стоун. Затвори, разходи се до офиса на управителя и поиска назаем компютър. Хората с удоволствие му услужиха.

— Между другото, м-р Барингтън, търсиха ви на два пъти, но както пожелахте, ние заявихме, че не знаем къде сте — информира го дежурната администраторка.

— Някой остави ли име?

— Не, сър.

— Така и предполагах.

Той седна на компютъра, написа набързо един документ, разпечати го в няколко екземпляра и се върна в апартамента. Ванс междувременно се беше събудил.

— Какво става? — попита той.

— Уредих си тук среща с едни хора и искам да не те виждат, докато не ми потрябваш. Защо не си поръчаш обяд в твоя апартамент?

— Окей.

— И не излизай. Някой ме е търсил по телефона и мисля, че и двамата можем лесно да се досетим кой е той.

— Не се безпокой, ще бъда по-нисък от тревата.

— Ванс, ако те поканя на срещата, това ще означава, че е дошъл моментът да разкажеш всичко на тези хора, разбираш ли?

— Да… предполагам. Разчитам изцяло на теб да защитиш интересите ми.

— Ще им обясня ситуацията, преди да те поканя да говориш.

— Добре, но помни, че не искам никакво даване на показания и никакво известяване на пресата за личното ми участие.

— Това е крайната ми цел — обеща Стоун.

Хенк Кейбъл и данъчният му приятел бяха точни. Инспекторът изобщо не изглеждаше както Стоун бе очаквал: висок, към петдесетте, с посребрени слепоочия — повече му подхождаше да бъде съдия.

— Стоун, това е Джон Рубенс — представи го Кейбъл. — Той е шеф на следствения отдел към Главното данъчно управление на Южна Калифорния.

Двамата си стиснаха ръцете. Пристигна Рик Грант и на свой ред бе представен. Малко след това се появи и сервитьорът със салата от раци, която Стоун предварително бе поръчал за всички и две бутилки превъзходно калифорнийско шардоне. Обядът бе сервиран на терасата към апартамента на Стоун. Хапнаха и изпиха шардонето. Поднесоха им кафе.

— Е, господа, време е да ви разкрия с каква цел се вкарвам в тези разноски — усмихна се Стоун.

— Моля те — отговори Рубенс. — И благодарим за обяда.

— Имам за клиент човек, който може да се окаже ключов свидетел в голям процес — започна Стоун.

— Какво е престъплението? — поинтересува се Рубенс.

— Като начало, укриване на данъци на обща стойност може би стотици милиони долари — кротко обясни Стоун.

— Това ми пълни душата — призна инспекторът.

Обади се Кейбъл:

— Мога ли да предполагам, че става въпрос за лицата, за които си говорим от известно време?

Рубенс остро го погледна.

— Говорили сте си? От колко време?

— Няколко дни — успокои го Кейбъл.

— За укриването на данъците се разбра тази сутрин — допълни Стоун.

— Добре, продължете — успокои се данъчният.

— Клиентът ми не може да ви даде всичко необходимо за стигане до справедлива присъда, но аз вярвам, че неговата информация ще се окаже безценна.

— И какво иска клиентът ти? — попита Рубенс.

— Няколко неща, и всички те, господа, са в правото ви да му ги дадете или откажете.

— Например?

— За начало имунитет — пълен и изцяло.

— Имунитет срещу какво?

— Клиентът ми е проявил наивност — бил е въвлечен в инвестиционна схема, разработена от известни бизнесмени, която в крайна сметка се е оказала… как да се изразя… извънзаконна.

— Колко е загубил клиентът ти? — продължи да се интересува Рубенс.

— В интерес на истината, нищо до момента — точно обратното, спечелил е голяма сума, която е позволил да бъде реинвестирана от същите бизнесмени в, предполагам, същата схема.

— Това включва ли офшорни банкови сметки, укриване на данъци и неща от този род? — попита Рубенс.

— В огромен мащаб.

— И участието на твоя клиент е пропорционално на този мащаб?

— Общата му инвестиция е един и половина милиона долара.

— Е, според мен, проблемът не е непреодолим — спокойно каза Рубенс. — Хенк, как изглежда от твоя страна?

— Още не сме чули какво точно желае клиентът на Стоун — напомни Кейбъл.

— Ами, както казах, имунитет срещу федерално съдебно преследване… и Рик, аз очаквам същото да важи и за местните власти. Но също толкова важно, колкото имунитета, е и искането на клиента ми самоличността му да не бъде разкривана пред никой извън вашите служби.

— Да схващам ли, че клиентът ти не желае да дава показания в съда? — погледна го Кейбъл.

— Неговата ценност като свидетел няма да бъде в даването на показания, а в насочването на вашите разследвания в правилната посока — обясни Стоун.

— Има ли клиентът ти криминално досие? — внезапно попита Кейбъл.

— Не, няма. Той е виден гражданин, голям данъкоплатец и човек с безукорна репутация.

— С изключение на това малко прегрешенийце, за което ни спомена — напомни Рубенс.

— Да, единственото му прегрешение и повярвайте ми, той вече горчиво е заплатил за него. — Стоун съзнаваше, че казва полуистини, но трябваше да спечели в тези преговори, ако искаше да има шанс да защити Ванс.

— Добре де, нека чуем какво има да ни каже и аз ще обсъдя предложението с моите началници — предложи Кейбъл.

Стоун поклати глава.

— Моят клиент няма да каже нищо, докато не постигнем ясно споразумение по тези условия, и трябва да ви кажа, че това предложение няма да остане в сила неограничено дълго. Клиентът ми съзнава, че ако не каже нищо, има голяма вероятност никога да не разберете, че изобщо се е случило нещо нередно.

— Но това си е шантаж — отбеляза Рубенс.

— Аз бих използвал термина „изнудване“ — отговори Стоун, — техника, небезизвестна и на данъчните инспектори.

За негова чест Рубенс се засмя.

— А какво ще стане, ако сега се съгласим, а после арестуваме клиента ти? Сигурен съм, че тогава ще се съгласи да даде показания — замислено каза Кейбъл.

— Хенк — погледна го Стоун, — ти вече ми разказа докъде сте я докарали засега. Мисля, ти най-добре започваш да усещаш, че без помощта на моя клиент, цялото ви разследване просто ще спре от само себе си.

Двамата мъже се спогледаха и Стоун прекрасно съзнаваше какво си мислят.

— Господа, сигурен съм, че ще се чувствате по-спокойни ако съгласувате това с вашите началници и с Главния прокурор^[1] на САЩ. В дневната има телефон и аз ви обещавам, че никой няма да ви подслуша. — Той им подаде по едно копие на документа, който беше изготвил преди малко. — Можете направо да им прочетете това.

Те прочетоха документа.

— Че ти нищо не искаш — саркастично го погледна Кейбъл.

— Клиентът ми иска много по-малко, отколкото е готов да предложи — простичко отговори Стоун, отказвайки да реагира на провокацията.

Без нито дума повече, двамата мъже станаха и тръгнаха към телефона.

— Ти си бил опасна работа — проговори Рик. — Мислиш ли, че ще се вържат на този номер?

— Допускам, че точно това ще се случи — каза Стоун и му подаде третото копие на документа. — А ти?

— Ами…

— По-добре е да започнеш да убеждаваш областния прокурор, ако държиш отделът ти да намаже от заслугите.

Рик стана и на свой ред се отправи да търси телефон.