Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (17)

15.

Стоун се събуди без лявата си ръка. Леглото беше обляно в слънчева светлина, гръдният му кош бе покрит с дълги червени косми, а лявата му ръка я нямаше. Трябваха му няколко секунди, за да разбере, че върху нея лежи Бети. Той внимателно я освободи и започна да свива и разпуска пръсти, за да възстанови кръвообращението си.

— Колко е часът? — попита тя, без да помръдва.

Стоун повдигна глава и видя, че на масичката до него има часовник.

— Шест и десет.

— О, боже, няма време да се позанимая с теб — простена тя.

— Сигурна ли си?

Бети се измъкна от леглото и прибра косата от лицето си.

— След двайсет минути трябва да пътувам към студиото!

След това се скри в банята и Стоун чу шума на душа. Остана да лежи по гръб, загледан в сенките по тавана. Чувстваше се удивително добре за прекараната нощ. Това момиче бе дяволски добро и сериозният му подход към секса все повече му допадаше. Стоун също стана от леглото, обу си гащетата, слезе в кухнята и се залови да прави кафе. Когато слезе и тя — вече облечена — той й подаде пълна чаша.

— Искаш ли да ти приготвя закуска?

— О-о-о — пое дълбоко въздух тя, — мечтата на всяко момиче, а аз трябва да ходя на работа! — Тя изля кафето си в термосна чаша. — Виж, не ме търси на никой друг номер, освен на този. — Надраска номера на листче и му го подаде. — Този номер няма да звъни навсякъде като останалите, а само на моето бюро и ако чуеш не моят глас, а нечий друг, просто затвори. Къде ще ходиш днес?

— Трябва да реша. — Той взе химикалката и друго листче. — Това е номерът на клетъчния ми телефон — минава през нюйоркска централа, но можеш да ме търсиш на него. Не е лошо да си купя номер и в Ел Ей, за да бъде по-просто.

— Не паркирай колата си в моята алея — не искам някой да забележи. Намери си място на улицата, не би следвало да е трудно.

— Окей.

— Искаш ли днес нещо от мен?

— За момента нека приемем, че в отсъствието на Арингтън нещо дълбоко не е наред, така че ще бъде добре, ако се ослушваш за потвърждение на това или за някаква друга използваема информация.

— Номерът на пейджъра ми е на картичката — ако не можеш да ме намериш в офиса, използвай него и аз веднага ще ти се обадя.

— Добра идея.

Тя го целуна страстно, изтича към вратата и спря за миг на прага, колкото да му хвърли двата получени вестника, след което изчезна надолу по външните стълби.

Стоун изяде кексче, изпи чаша сок и чаша кафе, след което прочете „Ню Йорк Таймс“ и „Ел Ей Таймс“. Приключил със сутрешния ритуал, се качи горе, взе душ, избръсна се, облече се, слезе в кабинета на Бети, седна зад бюрото й и започна да мисли. Накрая се обади на Дино.

— Лейтенант Бакети.

— Здрасти, Стоун е.

— Здравей, приятел, върна ли се вече?

— Не, ще поостана тук още малко.

— Какво става?

— Историята е много дълга и в нея има някои неща, на които едва ли ще повярваш.

— Опитай де.

Стоун му разказа за случилото се, откакто беше дошъл в Ел Ей.

— Мноооого странно — проточи Дино. — Как, казваш, било името на онзи италианец?

— Иполито?

— Да, нещо ми звучи познато. Имаше някакъв тип с такова име преди много време, който се въртеше около Лучано, ако не се лъжа.

— Не може да е същият, но може да е роднина.

— Нека видим дали мога да изровя нещо.

— Окей, но преди да направиш това, имам нужда от малко местна помощ. Помниш ли, когато преди няколко години екстрадирахме дебелия мафиот?

— А-а, никога няма да забравя обратния полет.

— Как се казваше лосанджелиският полицай, който ни го предаде? Мисля, че беше към отдела за борба с организираната престъпност или нещо подобно.

— Да, така беше. Казваше се… чакай малко… беше някакво бяло име… Грант?

— Ричард Грант, точно така.

— Да, сега и аз се сещам, той изглеждаше свестен.

— Ще му се обадя.

— В кой хотел си? Искам да ти се обадя, като науча нещо за Иполито.

— Намирам се в най-хубавия хотел, с обслужване по стаите, което не можеш да си представиш.

— Вече? Ти си отвратителен.

Стоун му даде номера.

— Ако никой не вдигне, не оставяй съобщение — просто ми се обади на клетъчния.

— Работи ли там?

— Ще разберем.

— Добре, чао засега.

Стоун затвори и позвъни в полицейското управление на Лос Анджелис.

— Здравейте, опитвам да се свържа с детектив Ричард Грант. Бихте ли ми казали къде мога да го намеря?

— Той е тук, в Централното управление, сър — сега ще ви свържа.

Сигнал в слушалката.

— Детектив Грант.

— Рик? Обажда се Стоун Барингтън, бивш от нюйоркското управление. Моят партньор Дино Бакети и аз ви отървахме от един мафиот преди няколко години.

— Да, Стоун, помня много добре. Правилно ли чух „бивш“?

— Напуснах преди две години.

— Какво става в Голямата ябълка?

— Всъщност в момента не съм в Ню Йорк, а в Ел Ей, и се питам дали си склонен да заработиш нещо допълнително?

— Опасявам се, че това вече не е възможно, но ти винаги можеш да ме поканиш на обяд.

— Само кажи кога и къде?

— Помниш ли стария „Бистро Гардън“ на Кенън Драйв?

— Не, Ел Ей за мен е чужд град.

Грант му даде адреса.

— Сега се нарича „Спейго Бевърли Хилс“. Ще се видим там в дванайсет и половина, аз ще резервирам маса.

— Става и не забравяй, че аз черпя.

— Окей, чао.

Стоун набра номера в офиса на Бети.

— Ало?

— Твоят гост се обажда. Можеш ли да говориш?

— Давай бързо.

— Каква кола кара Арингтън?

— Близнак на мерцедеса на Ванс — онази, която ти беше дал — само че в бяло.

— Модел от коя година?

— Чисто нова.

— Случайно да знаеш регистрационния номер?

— Това е ВИП номер. — Продиктува му го по букви: — А-Р-И-Н-Г-Т-Н.

— Благодаря, това беше всичко.

— Чао.

— Довечера кога?

— Около седем — ще ти се обадя, ако ми се наложи да закъснея — и тя затвори.

Стоун се обади на Бил Егерс.

— Още ли си в Ел Ей?

— Да. Спомена ми, че си познавал някакъв от едно време с връзки с мафията, който обичал да говори.

— Да.

— Обади му се и го попитай чувал ли е някога за тип на име Иполито, който е работил за Чарли Лучано.

— Ти още ли се занимаваш с този Иполито?

— Аха.

— Окей.

— Попитай го и дали въпросният е имал син, който също движи семеен бизнес.

— Окей, къде мога да те намеря?

— Опитай на клетъчния ми телефон, защото ще съм в движение.

— Ще бъде следобеда — мое време.

— Чудесно.

Следващото обаждане беше на секретарката му в Ню Йорк — искаше да провери дали няма нещо неотложно за него. Излезе за обяд с малко време в резерв. Съзнаваше, че без съдействието на съпруга на изчезналата, ако никое от обажданията му не придвижеше нещата напред, трябваше да започне всичко от самото начало.