Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (35)

33.

Акостираха в Лонг Бийч малко след три часа сутринта. Облечен в дадени му назаем джинси и потник с инициалите на Калифорнийския университет, Стоун им помогна да затегнат въжетата и да наместят лодката, след което тримата тръгнаха заедно към парка.

Дженифър подаде на Стоун пластмасова пазарна торба с голям мокър куп в нея.

— Дрехите ти — обясни тя.

— Стоун, да те откарам ли донякъде? — предложи Хелфорд. — Ще ти бъде малко трудно да намериш такси по това време на нощта.

— Колата ме чака на Марина Дел Рей, това далече ли е за теб?

— Няма проблем. Дженифър, мила, върни се на лодката и се опитай да поспиш. Ще се върна до половин час.

— Нямам сили да споря — уморено каза тя.

Стоун се качи в маздата заедно с Том Хелфорд и двамата потеглиха.

— Продължавам да имам чувството, че трябва да направя нещо повече, за да ти помогна — проговори след малко Том.

— Наистина няма какво повече да направиш — отговори Стоун. — Дай ми адреса си и ще ти изпратя дънките и потника.

— По-добре ги подари на първия бездомник.

След малко спряха на паркинга в Марина Дел Рей.

— Наистина бих искал да мога да ти кажа повече за случилото се — каза Стоун, — но историята е много, много дълга, а и в нея има много объркани неща.

Хелфорд надраска нещо на листче и му го подаде.

— Тук са адресът и номерът ми. Повярвай, някой ден бих искал да чуя тази объркана история.

— Ако има хепиенд — въздъхна Стоун. Бръкна в джоба си и извади парите.

Хелфорд вдигна ръка.

— Забрави.

Стоун отлепи три стотачки.

— Просто искам двамата с Дженифър да си купите възможно най-добрата вечеря, която някога сте си позволявали.

Хелфорд се усмихна и прие парите.

— Щом поставяш нещата по този начин.

Стиснаха си ръцете на сбогуване, Стоун слезе и проследи с поглед отдалечаващата се кола. После намери своята. Огледа се и видя на стотина метра от себе си нощния пазач, който за щастие вървеше в другата посока, отвори багажника на колата, хвърли подгизналите дрехи в него, извади щангата за гуми и затвори багажника.

Внимавайки да не го забележи някой закъснял гуляйджия, той се промъкна бос по понтоните до мястото, където беше акостирана „Мария“. Качи се безшумно и установи, че навсякъде е тъмно. Съмняваше се, че Вини и Мани спят на яхтата, но малко предпазливост нямаше да му навреди.

Надникна през стъклената врата на кабината. Светлината от понтона му помогна да види, че е празна. Вратата беше заключена, но ключалката беше слаба да се противопостави на щангата. Дори не вдигна шум. Осъзна, че тайно в себе си се надява поне единият да е останал на борда, за да използва щангата и по друг начин. Мина през каюткомпанията, погледна в каютите — навсякъде беше празно.

Свободен да действа без притеснение, той намери моторното отделение и запали осветлението. Видя два големи бензинови двигателя и ги разгледа внимателно — както се надяваше, охлаждаха се със студена морска вода. Намери отвертка, разхлаби пристягащите гривни, свързани към отворите за засмукване на водата от морето, и освободи маркучите. Огледа се за нещо друго, но не видя, така че отвори клапите и с удовлетворение видя от тях да бликва мощна струя вода. После отиде на носа и повтори операцията с крана, подаващ вода за измиване на тоалетната. Доволен от свършеното, се качи на палубата и се огледа дали няма хора. Нямаше, и той прибяга все така бос до колата си. На сутринта „Мария“ трябваше мирно да се поклаща на морското дъно.

Върна се в „Бел Еър“ и избягвайки предния паркинг, мина през задната врата и паркира колкото можеше по-близо до апартамента си. Прибра се, взе душ, преоблече се, хвърли джинсите и потника, събра си багажа и го отнесе при колата. Когато потегли, слънцето вече изгряваше на хоризонта. Върна се в „Льо Парк“ — все още плащаше за апартамента там — вкара колата в гаража и отнесе багажа си по задните стълби до апартамента. Хвърли се в леглото и моментално заспа.

Събуди се в единайсет, обади се на Рик Грант и уговори с него среща на обед.

Обядът този път беше хотдог на кея Санта Моника.

— Как вървят нещата? — поинтересува се Грант.

— Ще ти кажа, но предварително ти заявявам, че не съобщавам за престъпление и че каквото ти кажа, е абсолютно неофициално.

— Съгласен — кимна Грант.

— Вчера Онофрио Иполито ми се обади в „Бел Еър“ и ме покани на вечерно парти на яхтата си, стояща на котва някъде край Каталина. Отидох до Марина Дел Рей, за да ме вземат оттам и ме откарат на яхтата. Там намерих Винсент Манкузо и негов приятел на име Мани, които ме чакаха с, предполагам, по-малка яхта. Потеглихме за Каталина, но малко преди да пристигнем, единият от тях извади пистолет, след което ми завързаха ръцете и краката, приковаха ме към верига за котва и ме изритаха през борда. В последната секунда преди да го направят, един от тях ми каза „С най-добри чувства от Онофрио Иполито“.

Грант косо го изгледа.

— И какво още правиш тук?

— Извадих късмет, отървах се от котвата и се добрах до една рибарска моторница. Двама много мили млади хора ме върнаха на сушата.

— И казваш, че не съобщаваш за престъпление? Не искаш да арестувам Иполито и момчетата му с обвинение „опит за убийство“?

— Не, поне не още. Сигурен съм, че ще се намерят основания да задържим двамата бандити, но не мисля, че разполагаш с каквито и да е било доказателства срещу Иполито на базата на един учтив телефонен разговор, а Вини и Мани със сигурност няма да свидетелстват срещу него.

— Вероятно. Какво искаш да направя?

— Ами, аз вече започнах някои неща: за начало потопих яхтата им „Мария“ рано тази сутрин. Тя е в средата на Марина Дел Рей, ще им бъде доста трудно да я извадят и още по-важно — ще им струва адски скъпо.

Грант се изсмя гръмко:

— Ти си прав, това е добро начало. Какво следва?

— Казах ти, че според мен магазинът на Мани е само прикритие за незаконна букмейкърска дейност. Не можеш ли да организираш една полицейска акция срещу него?

— За да получа съдебен ордер, имам нужда от вероятна причина.

— Не можеш ли да се позовеш на сигнал от информатор?

— Кой например?

— Аз например, можеш да използваш и името ми, стига да се налага.

— Става.

— Добре. Надявам се момчетата да не се стараят да не счупят нещо.

— Ще им подметна. Друго?

— Онзи пич… как беше, Мартин Бероун? Искам да знам всичко за него и за „Бероун Файненшъл Сървисис“.

— Окей.

— Разполагаш ли с човек във ФБР, на когото може да се има вяра?

Грант се замисли дълбоко.

— Кой отдел на ФБР?

— Този, който се занимава с финансовите институции.

— Да, познавам едно момче.

— Трябва да се срещна с него.

— Ще видя какво мога да направя.

— Кажи му, че става дума за отвличане — нашите хора обичат да отвличат.

— Окей. Къде да те намеря?

— Върнах се в „Льо Парк“. Нещо ми подсказва, че няма да ме търсят там.

— Може би, но дали няма да изпратят някой да почисти?

— Господи, за това не се бях сетил. Значи трябва да се махна оттам колкото се може по-бързо.

— Ако искаш, аз живея на три преки оттук, хлапето е в колеж и спокойно можеш да се настаниш в стаята му.

— Благодаря, но предпочитам хотелите. Ще ти съобщя къде съм отседнал. — Стоун извади клетъчния си телефон и натисна бутона за включване. Индикацията светна, сякаш нищо особено не се бе случило. — Мамка му, работи! Трябва да напиша благодарствено писмо на „Моторола“.

— Мога ли да ти звъня на този номер?

— Да. Нещо друго?

— Рик, можеш ли да ми намериш пистолет?

— Предполагам, нещо, което да не може да се проследи?

— Разбираш, че не бих искал да попълвам федерални формуляри при закупуване.

— Стоун, да не замисляш да застреляш някого?

— Не в момента, но човек никога не знае.