Джонатан Келерман
Кръвна проба (7)

7.

На кибрита бе написан телефонен номер, но нямаше адрес, затова Майло се обади в отдела за борба с наркотиците и сексуалното насилие, да му го продиктуват. Дадоха му също и сведения за „Адам и Ева“.

— Имат информация за бюрото — каза той. Караше по „Пико“ и се отправи на изток. — Собственичка е някаква мацка на име Ян Рамбо, която има по малко пръст в какво ли не. Татко й е клечка в мафията във Фриско, а Ян е неговата радост и гордост.

— Какво е това бюро всъщност? Прикритие за забранени услуги?

— Да, но вършат и някои други работи. В отдела смятат, че понякога служителите пренасят наркотици, но това е странична дейност, един вид импровизация, само ако някой закъсал клиент се нуждае от услуга. Занимават се с нещо относително законно — купонджийски шеги. Например, когато шефът има рожден ден, млади момичета идват на купона, събличат се и забавляват рожденика. Бизнесът им е главно продажбата на секс — по един или друг начин.

— Което хвърля нова светлина върху Нона Суоуп — казах аз.

— Може би. Нали ми каза, че изглежда добре.

— Изглежда прекрасно, Майло. Необикновено красива е.

— Значи знае какво притежава и е решила да се възползва от него. Като се замислиш, по дяволите, този град е издигнат върху купуването и продаването на плът, нали така? Едно момиче, дошло от провинциалната сивота, открива блясъка на големия град и му завъртат главата. Случва се всеки ден.

— Това трябва да е най-баналният монолог, който някога си произнасял.

Той избухна в смях и весело удари по таблото, осъзна, че примижава заради слънцето и спусна двата сенника.

— Добре, а сега е време да си поиграем на ченгета. Какво мислиш?

 

 

Стаите на Ян Рамбо се намираха на десетия етаж в една висока светлобежова сграда на „Уилшър“, точно на изток от Барингтън. Указателят във фоайето изброяваше около сто различни фирми, чиито имена не говореха нищо за дейността им. С лека ръка бяха писани думи като „предприятие“, „системи“, „комуникации“, „мрежа“. Една трета от тях завършваха гръмкото си титулуване с „ООД“. Ян Рамбо бе надминала всички останали като бе нарекла своя пазар за живо месо „Съвременна комуникационна мрежа ООД“. Ако това не бе достатъчно да те убеди в почтеността на фирмата, то месинговите букви на вратата от тиково дърво и не по-малко фрапиращата емблема щяха със сигурност да свършат тази работа.

Вратата беше заключена, но Майло я удари толкова силно, че стените се разтресоха и тя се отвори. Висок, добре сложен ямаец на около двайсет и няколко, подаде глава и заговори недружелюбно. Майло натика значката си в махагоновата му мутра и му затвори устата.

— Здрасти — каза Майло, ухилен до уши.

— Какво мога да направя за вас, полицай? — попита черният, като арогантно натъртваше думите.

— Като за начало можеш да ни пуснеш да влезем.

Без да чака съдействие, Майло се облегна на вратата. Това свари ямаеца неподготвен. Той отстъпи и ние влязохме.

Стаята не приличаше много на приемна, беше малко по-голяма от килер, но „Съвременните комуникации“ надали имаха голямо посещение. Стените бяха боядисани в слонова кост, единствената мебел бе хром-никелова маса, върху която се мъдреха електрическа пишеща машина и телефон, а зад масата — въртящ се стол.

Стената отзад бе украсена с фототапет на двойка сърфисти в Калифорния. Те позираха като Адам и Ева, а отдолу пишеше: „Пратете специално послание до специалния човек“. Езикът на Ева бе в ухото на Адам и въпреки че лицето му бе застинало в досада, смокиновото листо се бе надигнало в знак на задоволство.

Вляво от масата имаше врата. Ямаецът застана пред нея с ръце на кръста, разкрачен и намръщен като караул.

— Искаме да говорим с Ян Рамбо.

— Имате ли разрешение за обиск?

— Господи — рече Майло с отвращение, — в този скапан град всеки си мисли, че играе във филм. „Имате ли разрешително за обиск?“ — имитира го той присмехулно. — Ти да не си втори клас бе, чешит? Хайде, почукай и й кажи, че сме тук.

Ямаецът не помръдна.

— Без разрешително не може да влезете.

— Леле какъв е нападателен — подсвирна Майло.

Той пъхна ръце в джобовете си, попрегърби се и тръгна напред докато носът му стигна на милиметър от ямаеца. Все едно че щеше да го целуне по ескимоски.

— Няма смисъл да усложняваме нещата — каза той. — Зная, че госпожица Рамбо е заета жена, че е чиста като току-що паднал сняг. Ако не беше така, можехме вече да претърсваме помещенията. Тогава наистина щяхме да се нуждаем от разрешително. Всичко, което искаме обаче, е да си поговорим с нея. Тъй като явно не си напреднал много в правните науки и не си наясно с тия работи, нека ти обясня, че когато човек идва за обикновен разговор разрешително не му е необходимо.

Ноздрите на ямаеца се разшириха.

— А сега можеш да направиш две неща — продължи Майло, — или да улесниш разговора, или да ни пречиш упорито. В случай че избереш втората възможност, ще ти причиня тежки телесни повреди, без да споменавам голямата болка и ще те арестувам под предлог, че си оказал съпротива на полицай при изпълнение на служебния му дълг. Като те арестувам, ще затегна белезниците толкова здраво, че китките ти ще гангренясат, а като прибавиш и факта, че ще те обискира садист и ще те хвърлят в килия с половин дузина членове на Арийското братство, нещата съвсем загрубяват.

Ямаецът помисли върху избора си. Отстъпи назад докато гърбът му опря плътно вратата, но Майло отново се залепи за него, като му дишаше в лицето.

— Ще погледна дали е свободна — измънка бодигардът, отвори леко вратата и се плъзна през нея.

Появи се веднага, очите му тлееха от изтощение, та само успя да посочи с глава към отворената врата.

Последвахме го в празно преддверие. Той спря пред двойната врата и набра шифър на таблото с бутони. С тихо бръмчене вратата се отвори.

Зад цилиндрично метално бюро с мраморен плот седеше тъмнокоса жена. Кабинетът бе голям като бална зала. Подът бе покрит с мек фабричен килим с цвят на мокър цимент. Зад гърба й имаше стена от матово стъкло, която откриваше неясна гледка към планината Санта Моника и долината отвъд.

Някакъв щур дизайнер бе вихрил фантазията си в кабинета — безмилостно модерни бледоморави кожени столове, пластмасова масичка за кафе, на чиито ръбове можеше да се реже хляб, бюфет от палисандрово дърво и шагрен в стил „Арт Деко“. Подобна мебел бях видял наскоро в каталог на „Сотби“. Продаваха я за сума по-голяма от целогодишната заплата на Майло. До тази композиция следваше работен кът: палисандрова маса за преговори, етажерки пълни с черни папки, два компютъра, а в един ъгъл имаше фотографско оборудване.

Ямаецът се облегна на вратата и отново зае позата на часовой. Опитваше се да добие войнствено изражение, но кръвта нахлу под черната му кожа.

— Можеш да си вървиш, Леон — каза жената. Гласът й бе дрезгав.

Ямаецът се поколеба. Лицето й придоби сериозен вид и той бързо напусна.

Тя остана зад бюрото, без да ни покани да седнем. Въпреки това Майло седна, изпъна дългите си крака и се прозина. Седнах до него.

— Леон ми каза, че сте много груби — каза жената. Беше около четиридесетте, набита, с мътни малки очи и къси, топчести пръсти, които барабаняха по мрамора. Косата й бе права, късо подстригана. Носеше черен, делови костюм, шит по поръчка. Надипленият корсаж на бялата й блуза от крепдешин не подхождаше на останалото й облекло.

— Много съжалявам, госпожице Рамбо — каза Майло — Надявам се, че не сме накърнили чувствата му.

Жената се изсмя. Смехът й по-скоро бе гърлено ръмжене.

— Леон е „примадона“. Държа го за украшение.

Тя извади много дълга черна цигара от кутия „Шърман“ и я запали. Гледаше как облакът дим, който бе изпуснала, се издига към тавана. Когато се разпръсна окончателно, тя заговори:

— Отговорите на първите ви три въпроса са: Първо те предават поздравления и не са курви. Второ — това, с което се занимават в свободното си време е тяхна работа. Трето — да, баща ми е и говорим по телефона горе-долу веднъж месечно.

— Аз не съм от отдела за борба с наркотиците — каза Майло, — и пет пари не давам дали служителките ви предлагат сексуални услуги на мазолести старци, смъркат кокаин или играят комар.

— Колко сте толерантен — каза тя студено.

— Известен съм с това. Девизът ми е „Приемай хората такива, каквито са“.

— Тогава какво искате?

Той й подаде визитната си картичка.

— Отдел „Убийства“? — Тя вдигна вежди, но остана невъзмутима. — Кой е извършил убийство?

— Може би никой, може би няколко души. Засега всичко изглежда като подозрително отвличане. Семейство от град близо до границата. Сестрата е работила за вас. Нона Суоуп.

Тя всмука дълбоко и цигарата се нажежи.

— А, Нона. Червенокосата хубавица. Заподозряна ли е, или е жертва?

— Вие ми кажете какво знаете за нея — върна въпроса Майло и отвори бележника си.

Тя извади ключ от едно чекмедже на бюрото, стана, оправи си полата и отиде при папките. Беше изненадващо ниска — около метър и петдесет и пет.

— Предполагам, че очаквате да увъртам, нали? — Сложи ключа и го завъртя. Отвори се един шкаф. — Мислите, че ще откажа да ви дам информация и ще пищя, че няма да говоря без адвоката си.

— Такъв беше сценарият на Леон.

Това я забавляваше.

— Леон е добро куче пазач. Не — каза, вадейки някаква папка, — не ме интересува, че ще прочетете нещо за Нона. Нямам какво да крия. Тя не ми е никаква.

Отново се настани зад бюрото и подаде папката на Майло. Той я отвори и аз надникнах през рамото му. Първата страница бе молба за постъпване на работа, написана с колеблив почерк.

Пълното име на момичето бе Аннона Блосъм Суоуп. Посочената дата на раждане показваше, че е само на двайсет, физическото описание напълно съвпадаше със спомена ми за нея. Като местожителство бе отбелязала някакъв адрес на „Сънсет Булевард“ — Западен Педиатричен Център — без телефон.

Имаше осем или десет снимки, направени в същия този кабинет — познах по кожените мебели — които я представяха в различни пози, все страстни. Снимките бяха черно-бели и я ощетяваха, защото не можеха да отразят шеметния цвят на косите й. Въпреки това, тя притежаваше онова, което професионалистите наричат „излъчване“ и то можеше да се усети дори в тези снимки.

Разгледахме фотографиите — Нона с оскъдни бикини около таза си, бразилски тип; Нона с джинси и прозрачна блуза, без сутиен, а зърната на гърдите й набъбнали през плата; Нона прави любов с някакъв мухльо; Нона, нежна като котка, облечена в ефирен халат, а в тъмните й очи се чете „Майната ти“.

Майло подсвирна тихичко. Нещо неволно ме присви под лъжичката.

— Жестока мадама, а? — попита Ян Рамбо. — Много плът минава през тези врати, господа. Но тя се отличаваше от другите. Започнах да я наричам Дейзи Мей, защото в нея имаше нещо наивно. Почти нямаше житейски опит. Но като изключим това, беше момиче, което знаеше какво иска, ако разбирате какво искам да кажа.

— Кога са правени тези снимки — попита Майло.

— Още първия ден щом дойде, което значи преди седмица. Погледнах я и извиках фотографа. Направихме снимките и ги проявихме същия ден. Стори ми се, че е добро капиталовложение и я назначих като служителка във фирмата.

— В какво точно се състоеше работата й? — продължи да разпитва Майло.

— Точно в това да предава поздравления. Имаме няколко основни пароли: лекар и сестра, учител и ученичка, Адам и Ева, господар и робиня или обратното. Стари клишета, но средният простак не може да се отърве от клишетата дори когато фантазира. Клиентът си избира парола, ние изпращаме съответната двойка и те разиграват поздравления. Например: „Честит Рожден Ден, Джо Смит, това е от момчетата от покер компанията, с която се събираш във вторник“ и така започва купонът. Всичко е законно — те се забавляват, но не правят нищо, което да противоречи на наказателния кодекс.

— А колко струва това на покер приятелите?

— Двеста долара. Шейсет от тях са за моите служители — делят ги на половина и си взимат бакшиша.

Смятах наум. Като работи на половин работен ден, Нона може да изкарва над сто долара дневно. Това са големи пари за провинциално момиче, едва излязло от пубертета.

— Ами ако клиентът плати повече, за да види повече? — попитах аз.

Тя ме изгледа остро.

— Чудех се дали въобще можете да говорите. Вече ви казах, че служителите ми могат да правят каквото си искат в свободното си време. Щом номера с паролата приключи, те са свободни. Обичате ли джаз?

— Обичам хубав джаз — отговорих аз.

— Аз също. Обичам Майлс, Колтрейн и Бърд. И знаете ли кое е онова, което ги прави велики? Умението да импровизират. Не очаквайте от мен да не поощря импровизацията.

Тя извади нова цигара и я запали от догарящата в устата й.

— Значи само това е била работата й, а? — настоя Майло. — Поздравления.

— Може и други неща да е правила. Имах планове за нея — да участва във филми и да се снима в списания.

Месестото й лице се разтегли в усмивка.

— С нея се работеше лесно — сваляше си дрехите без да й мигне окото. Сигурно в провинцията ги възпитават такива необуздани.

Размачка цигарата между късите си пръсти.

— Да, имах планове, но тя ме напусна. Работи една седмица — тя щракна с пръсти — и хайде…

— Не спомена ли къде отива?

— Нито дума. И аз не попитах. Ние не сме заместител на семейството. Тук само работим. Не се държа като майка и не бих искала да се отнасят с мен като с такава. Плътта идва и си отива — този град е пълен с идеални тела, които си мислят, че ще направят големите пари. Някои учат по-бързо от другите. Колкото по-високо летиш, толкова по-силно ще се удариш като паднеш. Но червенокосата — призна тя — имаше мозък.

— Познавате ли някой, който би могъл да ни каже нещо за нея?

— Не мога да се сетя за никого. Тя нищо не споделяше.

— Ами онези, на които е носела поздравления?

— Онзи. Той беше един. Тя се задържа само седмица. Не мога веднага да си спомня името му, а и нямам намерение да ровя в документацията да го търся. И без това дотук получихте много безплатна информация. — Посочи папката. — Даже можете да видите това.

— Поразмърдайте паметта си — притисна я Майло, — не е чак толкова трудно — колко коне имате в тази конюшня?

— Ще се изненадате — каза тя и прекара ръка през мраморния плот. — Закривам срещата.

— Слушайте какво — настоя Майло, — помогнахте ни малко, но това не означава, че сте велика. Навън е горещо, а тук имате страхотен климатик и прекрасна гледка. Нужно ли е да се потите в полицията и да чакате адвоката си да се появи бог знае кога? — Той подаде ръцете си с дланите нагоре и с момчешка усмивка добави: — Искате ли да опитаме отново?

Мътните очички се присвиха, а лицето й доби противен свински вид. Натисна някакво копче и Леон изникна.

— Кой работеше с червенокосата, онази Суоуп?

— Дъг — отговори той без колебание.

— Как е фамилното му име? — озъби се тя.

— Кармайкъл. Дъглас Кармайкъл.

Тя се обърна към нас:

— Това достатъчно ли е?

— Дайте ми папката — протегна ръка Майло.

— Дръж — нареди и ямаецът я взе. — Дай им да я разгледат.

Майло я пое и тръгнахме към вратата.

— Ей, чакайте малко! — запротестира грубо тя. — Не може да я вземете със себе си. Тя ми върши работа.

— Ще извадя ксерокопие и ще ви пратя оригинала по пощата.

Тя започна да спори, но спря по средата на думата. Като излизахме чухме, че крещи на Леон.