Джонатан Келерман
Кръвна проба (13)

13.

На следващата сутрин Майло почука на вратата ми и ме събуди в шест и четиридесет и пет. Небето бе притъмняло. Цяла нощ бе валяло и въздухът бе пропит с влага. Щом излязох, костите ми просмукаха неумолимия студ, приютил се в долчинката.

Върху измачканата си риза, вратовръзката на кафяви и сини шарки и кафявите панталони, той носеше тънък, лъскав, черен шлифер. Брадичката му синееше от наболата брада, а клепачите му натежаваха от умора. По грубите му обувки имаше кал и той я изстърга о ръба на терасата преди да влезе.

— Открихме двама от семейството — майката и бащата — близо до каньона Бенедикт. Застреляни са в гръб.

Говореше бързо без да ме поглежда и ме подмина, за да влезе в кухнята. Последвах го и сложих да се вари кафе. Докато кипне, си измих зъбите на умивалника в кухнята, а той намери парче от франзела и го задъвка. Не проговорихме преди да седнем на старата дъбова маса и започнем да изливаме на големи глътки парещата напитка в гърлата си.

— Някакъв старец с детектор за метали ги открил около един след полунощ. Човекът е заможен, пенсиониран зъболекар с голяма къща до Бенедикт, но обича да скитосва в мрака. Уредът му уловил монетите в джоба на мъжа — той и жена му не бяха заровени дълбоко. Дъждът бе отмил малко от калта и той видял част от човешка глава на лунната светлина. Горкият, целият трепереше.

Той погледна унило надолу.

— Със случая се бе заел друг детектив, но като идентифицирали труповете, той се сетил, че аз се занимавам с това и ми се обади. Така или иначе колегата е в отпуска и беше щастлив да се отърве от случая. Бях там в три часа.

— Нямаше ли някаква следа от Ууди и Нона?

Майло поклати глава.

— Нищо. Претършувахме целия район. Мястото, където ги открихме, е точно преди пътят да се изкачи към Долината. В голямата си част пътят е много добър, но от западната страна има едно съвсем малко дере, което строителите са пропуснали. Представлява вдлъбнатина, подобна на котловина, покрита с храсти и насъбрана около половин метър шума. Ако караш бързо, неминуемо ще я пропуснеш, защото е отделена от пътя от голям евкалипт. Претършувахме я сантиметър по сантиметър. Най-смешното е, че докато копаехме, открихме друг труп, но от него бе останал само скелета. По формата на таза експертът по съдебна медицина определи, че е на жена. Престоял е там поне две години.

Той се концентрираше върху подробностите, за да превъзмогне емоционалното въздействие, което му оказваха убийствата. Отпи голяма глътка кафе, потърка си очите и потрепери.

— Изстискан съм. Чувствам се като изцеден лимон.

Свали си шлифера и го преметна през стола.

— Няма ли да грейне слънце над тая проклета Калифорния? — изръмжа накрая. — Чувствам се така, сякаш съм ровил в оризище.

— Искаш ли суха риза?

— Не. — Той потърка ръцете си една в друга, отпи още кафе и стана да си налее отново.

— Нямаше следа от децата — повтори, като се върна на масата. — Има няколко вероятности: първо, не са били с родителите си и са пропуснали случилото се. Когато са се върнали в мотела, са видели кръвта и са избягали от уплаха.

— Но защо цялото семейство да не е заедно, ако са се прибирали вкъщи?

— Може да го е извела на сладолед, докато родителите опаковат багажа.

— Не, Майло, той бе твърде болен за такова нещо.

— Да, все забравям. Сигурно несъзнателно потискам тази мисъл.

— Сигурно.

— Добре тогава, втора хипотеза. Не са били заедно, защото сестрата е отмъкнала детето. Ти ми каза, че според Бев, тя не понасяла родителите си. Значи, може и така да е станало.

— Не трябва да приемаме стопроцентово за чиста монета нещата, които Бев казва за момичето, Майло. Нона е спала с любовника й и тя я ненавижда.

— Сам ми каза, че момичето е било намусено, когато си го срещнал и се е сопнало на Мелендес-Линч. От това, което Рамбо и Кармайкъл ни разказаха, излиза, че е доста странно момиче.

— Вярно е. Явно има много проблеми. Но защо ще отвлича брат си? Според всеобщото мнение, тя е егоцентрична, откъсната от семейството си. Не е била близка и с Ууди. Рядко го е посещавала и то обикновено нощем, когато той спял. Мога да приема това, че не е била с другите, но не и останалото.

— Я, колко си забавен — каза Майло, — ще ти звънна следващия път, когато ми трябва някой да ме подкрепи.

Устата му се разтвори в огромна прозявка. Когато си пое достатъчно въздух, продължи:

— Всичко, което казваш е логично, приятелю, но аз трябва да разгледам всяка възможност. Преди да дойда тук се обадих на Хутън в Ла Виста. Горкият дявол, събудих го и му казах да прерови града за нея и детето. Остана потресен като чу какво се е случило с родителите. Каза, че вече е преровил навсякъде още първия път, когато му се обадих, но обеща да го направи отново.

— Включително мястото, където се събират „Тач“?

— Най-вече там. Може да се окаже, че Мелендес-Линч е бил прав от самото начало. Дори Хутън нищо да не открие, заподозрени има. Още тази сутрин отивам там да ги проверя. Особено двамата, които са дошли на посещение на Суоуп. Няколко мои момчета ще идат днес в болницата да разпитат всеки, който е имал контакт със семейството. Специално внимание ще отделят на този тиквеник Валкроа.

Предадох му информацията на Сет Фиакър за „Тач“ и мнението му, че са уединена секта, която избягва да привлича внимание и добавих историята на Норман Матиас, предадена ми от Мал.

— Не търсят привърженици — изтъкнах аз, — усамотяват се. Каква може да бъде мотивацията им да се забъркват с външни хора?

Майло не обърна внимание на въпроса ми и изрази учудване от личността на Благородния Матиас.

— Матиас ли е водачът им? Все се чудех какво е станало с него. Спомням си онзи случай. Убийството бе станало в Бевърли Хилс, така че ние не се занимавахме. Пъхнаха съпруга в затвора в Атаскадеро и след шест месеца той си забърка отровен коктейл. — Усмихна се тъжно. — Какво ли знаеш ти?

Отново се прозина и отпи още кафе.

— Мотивация ли търсиш? — повтори. — Може би са мислили, че са успели да убедят Суоуп да лекуват сина си по техните методи, но после родителите са се отметнали и онези са ги изтървали от контрола си.

— Цялата история е извън контрол.

— Не забравяй какво ти казах в мотелската стая: светът все повече се побърква. Освен това сектантите може да са били кротки и свенливи по-рано, когато твоят приятел професорът ги е проучвал, но вече да не е така. Странните хора също се променят, както и всички останали. Помниш ли как смятаха Джим Джоунс за герой, докато не се превърна в Иди Амин^[1].

— В тази догадка има резон.

— Естествено, аз съм про-фе-си-о-на-лист.

Той се засмя. Топлият ромон на смеха му скоро бе заменен от студената тишина на затаените подозрения.

— Има още една възможност — не издържах аз накрая.

— Е, щом отваряш дума — да, има. — Зелените му очи потъмняха меланхолично. — Децата да са погребани на друго място. Този, който го е направил, се е изплашил от нещо преди да успее да зарови и тях в Бенедикт. Там е пълно с койоти и какви ли не твари. Виждаш две очи и си глътваш езика. Правдоподобно е.

Сърцето ме сви и се бях вцепенил още когато разбрах за убийството и през цялото време вниманието ми се щураше между това, което казваше Майло и образите, които непрекъснато изникваха пред очите ми. Но сега цялата тежест на думите му се стовари върху мен и ми се наложи да събера всичките си сили, за да не рухна смазан.

— И все пак ще продължиш да го търсиш, нали?

Той ме погледна, учуден от настойчивия ми тон.

— Обръщаме цял Бенедикт от призори, Алекс, ходим от врата на врата да разпитваме дали случайно някой не е видял нещо. Но беше тъмно, така че е почти невероятно да има очевидци. Ще обходим и останалите каньони — Малибу, Топанга, Колдуотър, Лоръл, както и Глен. Това са хиляди часове безплодно търсене.

Върнах се на темата за убийството на родителите, защото от цялата потресаващо мрачна история предпочитах да говоря за това, отколкото да си представям какво се е случило на Ууди.

— В Бенедикт ли са били застреляни?

— Изглежда, не. По земята нямаше следи от кръв и не открихме гилзи. Не сме съвсем сигурни заради дъжда, но всеки от тях има по шест куршумни рани. Толкова много стрелба трябва да е вдигнала доста шум, а освен това щяхме да открием гилзите. Били са убити другаде, Алекс, и след това заровени. Няма никакви следи от стъпки или автомобилни гуми, но те явно са заличени от дъжда.

Той яростно късаше от франзелата с малките си, остри зъби и дъвчеше шумно.

— Искаш ли още кафе? — предложих му.

— Не, благодаря. Нервите ми са опънати до крайност.

Той се наведе напред и опря широките си, дебели пръсти върху масата.

— Съжалявам, Алекс. Знам, че детето не ти е безразлично.

— Все едно сънувам кошмари — признах му. — Опитвам се да не мисля за него.

В този момент, сякаш нарочно, малкото бледо лице изплува в съзнанието ми. Играехме на „Дама“ в полиетиленовата стая…

— Като видях мотелската стая наистина помислих, че са си заминали вкъщи, че е имало някаква семейна разпра — говореше той мрачно. — От огледа на телата съдебната експертиза предполага, че са били убити преди няколко дни. Може би скоро след като детето е изчезнало от болницата.

— Безсмислено е да умуваме за това, Майло — опитах се да го кажа успокоително. — Нямаше начин да се досетим.

— Така е. Мога ли да ползвам тоалетната?

Когато той си отиде, се насилих да се съвзема — почти без успех. Ръцете ми трепереха, а главата бучеше. Последното, от което имах нужда сега, бе да остана сам, в безпомощност и терзание. Исках да се разсея като правя нещо. Бих отишъл до болницата да кажа на Раул за убийствата, но Майло ме помоли да не го правя. Започнах да се разхождам из стаята, напълних чаша с кафе, хвърлих го в мивката, взех вестника и отворих на програмата на телевизията. Рано сутринта щяха да дават нова версия на сериала „Санта Моника“ и документален филм за Уилям Бъроуз. Последното звучеше достатъчно чудновато, за да ме откъсне от действителността. Тъкмо излизах, когато Робин ми се обади от Япония.

Не й казах за историята със Суоуп. Ние винаги сме били откровени един към друг и съвестта ме загриза, че съм скрил нещо от нея. От друга страна, продължих да размишлявам, така трябваше да направя, защото ужасните новини чути от такова голямо разстояние щяха само да я обременят с голямо притеснение.

В опит да потуша чувството си за вина, прекарах доста време в телефонен разговор с един цветар, който щеше да изпрати от мое име дузина червени рози от другата страна на земното кълбо.