Джонатан Келерман
Кръвна проба (3)

3.

Западният педиатричен център се помещаваше в масивен комплекс с размерите на неголямо холивудско имение. Някогашният първокласен квартал сега бе свърталище на наркомани, проститутки, травестити и сутеньори от всякакъв вид. Уличните момичета бяха подранили тази сутрин, разголени, готови за поредното чукане, те излизаха от алеите и сенчестите входове с плавна походка и подвикваха след мен, докато се движех на изток по булевард „Сънсет“. Курвите си бяха част от интериора на Холивуд, точно както и бронзовите звезди по тротоарите от двете страни на булеварда. Бих могъл да се закълна, че разпознавах някои от силно гримираните лица, които бях виждал и преди три години. Деляха се на две категории: бледолики пришълки от Бейкърсфийлд, Фресно и другите съседни селца и мършави, дългокраки, но вече поовехтели черни момичета от южната част на Лос Анджелис. Чудно как се бяха надигнали още в осем и четиридесет и пет. Ако цялата страна стане толкова работлива, японците направо бяха загубени.

Болницата се издигаше внушително — смесица от стари каменни сгради и модерна постройка от бетон и стъкло. Дотътрих „Севил“-а до паркинга, определен за лекарския състав, и се запътих пеш към „Принцли“ — една от новите сгради.

Онкологичното отделение се намираше на петия етаж. Кабинетите на лекарите бяха разположени във формата на буквата „П“ около регистратурата.

Като шеф на отделението Раул разполагаше с четири пъти по-голяма площ от останалите онколози. Кабинетът му бе в дъното на коридора, вратите от двойно стъкло изолираха шума. Влязох в приемната и тъй като не видях никого, насочих се към една врата, на която пишеше „ВХОД ЗАБРАНЕН“ и влязох.

Би могъл да се шири в огромен апартамент, но бе предпочел да използва почти цялото пространство за своята лаборатория и в крайна сметка кабинетът му бе с размери едва три на четири. Обстановката си бе все същата — бюрото затрупано с кореспонденция, списания и послания, останали без отговор. Сега, обаче, камарата бе прилежно подредена. Библиотеката заемаше цялата стена, но не можеше да побере всички книги, та част от тях бяха струпани на земята. На една от полиците бяха подредени бутилки „Маалокс“. До бюрото висяха избелели бежови завеси, закриващи единствения прозорец, както и гледката към планините.

Познавах добре този изглед, тъй като бях прекарал значителна част от времето си в Западния педиатричен център с поглед, вперен в потрошените букви на надписа „ХОЛИВУД“. Раул обикновено определяше срещи, но неизбежно забравяше за тях. Често в мое присъствие водеше нескончаеми междуградски телефонни разговори.

Огледах се, за да зърна някакъв признак на живот. Забелязах полупразната пластмасова чаша с изстинало кафе и коприненото сако с цвят на сметана, прилежно преметнато върху стола до бюрото. Почуках на вратата на лабораторията, но отговор не получих, а и тя беше заключена. Пооткрехнах завесата и се опитах да се свържа чрез пейджъра, ала той отново не се обади. Часовникът ми показваше девет и десет. Старото усещане за нетърпение и възмущение се надигна у мен.

Казах си, че ще чакам още петнадесет минути. Стига толкоз.

Минута преди да изтекат, той влетя в стаята.

— Алекс, Алекс, благодаря ти, че дойде. — Докато говореше, енергично тръскаше ръката ми за добре дошъл.

Беше поостарял. Шкембето му бе придобило яйцевидна форма и вече напъваше до скъсване копчетата на ризата. Последните няколко кичура коса от венеца на темето му бяха изчезнали, а черните къдрици от двете страни ограждаха череп, който бе висок, валчест и блестеше. Тънките мустачки, някога с цвета на абанос, сега представляваха пъстра смесица от сиви, черни и бели косми. Само приличните му на кафеени зърна очи, винаги подвижни и нащрек, сякаш бяха без възраст и загатваха за огъня, който гореше зад тях. Той беше нисък и тантурест и макар да се обличаше скъпо, гардеробът му не бе подбиран с окото на вещ познавач. Тази сутрин носеше бледорозова риза, черна вратовръзка на розови глухарчета и памучни панталони с цвят на сметана, които подхождаха на сакото върху стола. Обувките му бяха излъскани като огледало. Мокасини — швейцарски тип от перфорирана кожа и с доста остри върхове. Дългата бяла престилка бе колосана и безупречно чиста, но прекалено голяма за него. На врата му висеше лекарска слушалка, а джобовете бяха провиснали от натъпканите в тях писалки и документи.

— Добро утро, Раул.

— Закуси ли вече?

Обърна ми гръб и дългите му пръсти бързо заопипваха камарата книжа върху бюрото, сякаш сляп човек с огромна скорост четеше Брайловата азбука.

— Не, нали ти каза, че…

— Какво ще кажеш да прескочим до лекарската трапезария на разноски на отделението?

— Добре би било — отбелязах примирено.

— Чудесно, прекрасно.

Той потупа джобовете си, търсейки нещо из тях и промърмори някаква ругатня на испански.

— Моля те само да се обадя на няколко места и после ще…

— Раул, вече съм доста притиснат от времето. Ще ти бъда много благодарен, ако тръгнем веднага.

Той се обърна и ме погледна с огромно учудване.

— Какво? О, разбира се. Веднага, наистина.

Хвърли последен поглед към бюрото, сграбчи новия брой на списание „Блъд“^[1] и вече бяхме навън.

Макар краката му да бяха по-къси от моите поне с десет сантиметра, наложи ми се да подтичвам, за да вървим заедно, докато си проправяхме път през остъклената топла връзка между „Принцли“ и главната сграда.

— Името на семейството е Суоуп. Произнесе го буква по буква.

— Момчето е Хейууд — накратко Ууди. Петгодишен е. Локализирана лимфома на болестта „Не-Ходжкин“. Първоначално е открит в стомашно-чревния тракт. Скенерът за метастази бе отличен, съвсем чист. Хистологията е не-лимфобластична, което също е чудесно…

Стигнахме до асансьора. Едва си поемаше дъх. Разкопча яката на ризата и разхлаби възела на вратовръзката си. Плъзгащите врати се затвориха и ние пътувахме мълчаливо до приземния етаж. Тишина, но съвсем не и спокойствие, защото той не можеше да стои мирно. Почукваше по стените на асансьора с пръсти, играеше си с крайчетата на мустаците си и непрекъснато щракаше химикалката.

Коридорът на приземния етаж представляваше гъмжащ тунел, претъпкан с лекари, сестри, технически персонал и стажанти. Той продължи да говори, докато не го потупах по рамото и му изкрещях, че нищо не чувам. Кимна рязко и започна да си проправя път. Изнизахме се през кафенето и влязохме в елегантната лекарска трапезария с приглушено осветление.

Група хирурзи и стажанти, облечени в зелени престилки, седяха около кръгла маса, ядяха, пушеха и си приказваха. Шапките им висяха, поклащайки се на гърдите, сякаш бяха лигавници. Иначе други посетители нямаше.

Раул ме заведе до една маса в ъгъла. Той обви скута си със салфетка, взе един пакет с хартиени освежителни кърпички и започна да го обръща в ръце. Прахът се стичаше между хартията като пясък в стъклен часовник. Повтори жеста още няколко пъти и скоропоговорката отново започна. Спря единствено, когато сервитьорката дойде да вземе поръчката ни.

— Алекс, спомняш ли си протокола ЦОМП?

— Смътно. „Циклофосфамид“… ъ-ъ… „Меторексат“ и „Преднизон“, нали? Забравих „О“-то какво беше.

— Много добре. „Онковин“. Ние го преоткрихме за лечение и на „Не-Ходжкин“. Действа прекрасно, когато го комбинираме с „Интратекал Меторексат“ и облъчване. Осемдесет и един процент от болните получават облекчение за тригодишен период и продължаване на живота. Това сочи националната статистика. При моите пациенти числото е по-високо — над деветдесет процента. Наблюдавам голяма група деца между пет и седем години, които се чувстват великолепно. Помисли за това, Алекс. Болест, която преди десетилетие убиваше буквално стопроцентово, сега е потенциално лечима.

Светлината в очите му блесна още по-силно.

— Фантастично!

Храната пристигна. Той си сервира две шункови рулца, разряза ги на фини късчета и се зае систематично да ги поглъща. Приключи много преди аз да съм преполовил хлебчето си. Сервитьорката наля прецедено кафе със сметана. Раул потупа устните си и премахна въображаеми трошици от мустаците си.

— Забележи. Употребих думата „лечима“. Няма вече свенливи приказки за удължаване срока на живот. Ние победихме тумора на Уълмс, справихме се и с рака на Ходжкин. Сега е ред на „Не-Ходжкиновата“ липома.

Междувременно завършена бе дисекция на трето рулце, а частите му изпратени също така методично при другите. Той направи знак на сервитьорката за още кафе. Когато тя се отдалечи, каза:

— Това не е истинско кафе, приятелю. То си е само една топла отвара. Майка ми знаеше как да приготвя кафе. Един от прислужниците ни, стар негър, мелеше зърната на ръка, много ситно. Меленето му е майката на хубавото кафе.

Той отпи още малко и бутна чашата настрана. На нейно място пое тази с водата и я изпразни на един дъх.

— Заповядай у дома и ще ти направя истинско кафе.

Мина ми мисълта, че съм работил с този човек три години, познавах го от двойно повече, но никога не бях виждал дома му.

— Някой ден може би ще приема поканата ти. Къде живееш?

— Недалече от тук. Кондо он Лос Фелис… Жилището е малко, но когато някой живее сам, по-добре е да опростява нещата, съгласен ли си?

— Предполагам, че е така.

— Ти също живееш сам, нали?

— Свикнал съм. Живея с прекрасна жена.

— О, добре, добре.

През черните му очи сякаш премина облак.

— Разкажи ми за Суоуп. Какви са проблемите ти с тях?

— Възможно най-лошите, Алекс. Те отказват лечението. Желаят да заведат момчето вкъщи и да го оставят бог знае кому.

— Мислиш ли, че са холистици^[2]?

Той потръпна.

— Възможно е. Те са провинциалисти, идват от Ла Виста, малко градче близо до границата с Мексико.

— Познавам областта. Там хората се занимават със земеделие.

— Да, така мисля. По-важна е близостта до провинция Летрил. Бащата е фермер или овощар. Глупав човек, винаги се опитва да прави впечатление. Предполагам, че някога се е занимавал малко с наука… Обича да произнася биологични термини. Огромен, здраво сложен мъж, малко над петдесетте.

— Старичък, за да има петгодишно дете.

— Да. Майката е в края на четиридесетте. Чудя се дали детето не е плод на някаква грешка. Може би именно чувството за вина ги подлудява. Нали разбираш, самообвиняват се за този рак и всичко останало.

— Не е необичайно. — Имал съм, макар и рядко, случаи, когато в семейството преживяват кошмарно откриването на рак у детето им. Част от кошмара е, че „виновните“ родители се самобичуват с въпроса „Защо точно аз?“. Или непрекъснато си повтарят: „Трябваше да направя това… Защо не направих онова…“. Това не е разумен процес. Повечето родители успяват да го преодолеят.

— Разбира се, в конкретния случай би могло да се търси и друга причина — разсъждаваше хипотетично Раул, — възрастни яйчници и т.н. Е, хайде стига догадки. Нека продължа. Докъде бях стигнал? А, да, г-жа Суоуп. Ема. Една мишка. Дори раболепна. Бащата е шефът. И едно малко допълнение — сестра на около деветнайсет.

— Кога е поставена диагнозата на момчето?

— Официално преди няколко дни. Местният участъков лекар взел проба за изследване от разширения стомах на детето. Известно време то имало болки, а през последните пет дни — настинка. Участъковият лекар изпитвал съмнения (което говори много добре за един провинциален доктор). Не се задоволил с наличната апаратура за изследване и изпратил пробите тук. Трябваше да извършим екстензивен тест, да повторим физическите и кръвните проби, БЮН, пикочна киселина, костен мозък от две различни места, имунодиагностика, направихме всичко според изискванията на протокола „Не-Ходжкин“. Успяхме да го установим едва преди няколко дни. Локализирахме заболяването, няма метастази. Проведох диагностична среща с родителите, казах им, че прогнозата е добра, защото туморът не се е разпространил. Те попълниха необходимите документи, че дават съгласие за лечение и бяхме готови да започнем. Напоследък момчето развива повторяеми инфекции и в кръвта му открихме пневмоцистит. Затова го поставихме в „Ламинарния поток“, като планирахме да го държим там през първия етап на химиотерапията, а после да проверим как работи имунната му система. Случаят изглеждаше лесен за разрешаване. Но точно преди началото на лечението колегата Оджи Валкроа ми се обади, и ми съобщи, че родителите са загубили кураж.

— Нямаше ли признаци за някакви проблеми при първия разговор с тях?

— Наистина никакви, Алекс. Бащата в това семейство говори от името на всички. Тя седеше и хлипаше. Направих всичко възможно да я успокоя. Той зададе много и все претенциозни въпроси, както вече ти казах, опитваше се да ме впечатли, но общо срещата мина в много приятелски дух. Те приличаха на интелигентни хора, не на измет.

Раул поклати глава разстроен.

— Отидох там веднага след обаждането на Валкроа, говорих им, като си мислех, че това е само моментна слабост. Нали знаеш, понякога родителите да чуят нещо за лечението и си въобразяват, че ще тормозим детето им. Започват да търсят „нещо по-простичко“ — например костилка от кайсия. Ако лекарят има достатъчно време да обясни значението на хемолечението, обикновено възвръща доверието им. Но не и на Суоуп. Те вече бяха взели своето решение. Използвах черна дъска. Начертах им графиката на оцеляването. Осемдесетте и един процента, които ти споменах, са валидни само в случаите, когато туморът е локализиран. Ако вече има метастази, числото пада на четиридесет и шест. Въобще не се впечатлиха, когато им съобщих, че основният фактор е скоростта на лечението. Използвах чар, придумвах ги, молих, крещях. Те въобще не спориха. Просто отказаха. Поискаха да си го заведат у дома.

Той разчлени поредното рулце на малки късчета и ги нареди в полукръг върху дъното на чинията.

— Ще си поръчам яйца — обяви безапелационно.

Повика сервитьорката отново. Тя прие поръчката и ме погледна зад гърба му, сякаш казваше: „Свикнала съм с това“.

— Имаш ли някаква теория какво ги е довело до този обрат?

— Имам две. Първата е, че Оджи Валкроа е оцапал работата. Втората — онези проклети „Тачърс“ са отровили мозъка на родителите.

— Кой?

— Тачърс. Така ги наричам. Те са от някаква смахната секта, чиято главна квартира е близо до дома на Суоуп. Обожават гуруто, наречен Благородния Матей. Себе си наричат „Тач“^[3]. Това ми каза социалният работник.

Гласът на Раул бе изпълнен с презрение.

— Дева Марийо, Алекс, Калифорния се превърна в свещена обител за психари, отхвърлени от света.

— Те холистици ли са?

— Социалният работник каза, че са. Голяма изненада, нали? Повече приличат на тъпанари. Да лекуват болест с моркови, трици и миризливи треви, хвърлени през рамо в полунощ. Това е върхът! Във века на научните постижения — доброволна културна регресия!

— Какво всъщност правят хората от „Тач“?

— Нищо, мога да го докажа. Всичко си вървеше гладко, съгласието бе подписано и тогава двама от тях — мъж и жена, посетили родителите и ето ти беда!

Препълнена чиния с бъркани яйца, подкрепена с купичка жълт сос кацна на масата. Сетих се, че той харесва холандската кухня. Изсипа наведнъж соса върху яйцата и ловко раздели с вилицата ястието на три. Средното парче бе погълнато веднага, последва го дясното, а накрая и лявото изчезна. И отново ритуалът с избърсване на устните и пак махане на трошици от мустаците.

— А каква е ролята на твоето приятелче в цялата тази работа?

— Валкроа ли? Сигурно доста голяма. Нека ти разкажа за този хубавец. На книга изглеждаше прекрасно — доктор на медицинските науки от „Макгил“. Френски канадец е. По линията на международните връзки се заселил в Майо. Една година изследователска работа в Мичиган. Наближава четирийсетте. По-възрастен е от повечето стажанти, затова реших, че е помъдрял. Ха! Когато го интервюирах, всъщност разговарях с добре образован, интелигентен мъж. След шест месеца обаче, се оказа, че той си е само едно възрастно „дете на цветята“^[4].

— Умен е, но не е професионалист. Говори и се облича като тийнейджър, опитва се да слезе до нивото на родителите. Те как да му се доверят! А може би и децата го съзнават. Има и друго. Преспал е с поне една майка на пациент, за която аз знам, а подозирам, че е имало и още няколко. Сдъвках го, а той ме гледаше сякаш лудият съм аз, та само местя въздуха за такива работи.

— Малък спад в морала на отделението?

— Той въобще не притежава морал. Бас държа, че понякога идва пиян или е смъркал наркотици, но не мога непрекъснато да вървя като хрътка по петите му. Той се е подготвил, винаги има верен отговор. Но все още не е лекар. Просто е едно високообразовано хипи.

— Как се справяше със семейство Суоуп?

— Може би прекалено добре. Беше много интимен с майката и изглежда вярваше на бащата повече от всеки друг.

Заби поглед в празната чаша от кафе.

— Не бих се изненадал, ако е решил да преспи с дъщерята. Тя хваща окото. Но точно сега това не ме безпокои.

Той присви очи.

— Струва ми се, че д-р Огъстъс Валкроа има слабо място в сърцето си за шарлатанството. По време на събрания на персонала той говореше, че трябва да бъдем по-толерантни към т.нар. „постижения на алтернативната медицина“. Прекарал е известно време в индиански резерват и бе впечатлен от техните знахари. Докато ние обсъждаме списание „Нова Англия“, той продължава да си бае за шаманите и змийския прах. Невероятно.

— Мислиш ли, че всъщност те саботира?

— Враг от вътре? — Помисли малко и отвърна: — Не, поне не явно. Просто мисля, че той поддържа плана за лечение по начина, който се очаква от него. По дяволите, Алекс. Това да не е абстрактен философски семинар? Има едно болно момче с отвратителна болест, което мога да лекувам и да спася, а те искат да попречат. Това си е убийство!

— Можеш да се обърнеш към съда — предложих аз.

Той кимна тъжно.

— Вече зачекнах въпроса пред адвоката на болницата. Той мисли, че ще спечелим. Но ще бъде пирова победа. Спомняш ли си делото Чад Грийн? Детето бе болно от левкемия, а родителите го измъкнаха от детската клиника в Бостън и избягаха през Мексико за Летрил. Превърна се в медиен цирк. Родителите станаха герои, а лекарите и болницата — големи лоши вълци. Накрая, след всички съдебни решения, детето никога не бе лекувано и умря.

Той притисна вената си с пръсти. Пулсът му вибрираше. Потрепери.

— Страдаш от мигрена?

— Тъкмо започва. Мога да се справя.

Пое дълбоко въздух. Коремът му се разтресе.

— Може би трябва да ги изправя пред съд. Но искам да го предотвратя. Именно за това те повиках, приятелю.

Наведе се напред и постави ръцете си върху моите. Кожата му бе неестествено гореща и леко влажна.

— Поговори им, Алекс. Използвай всички трикове, които криеш в ръкава си. Енергия, съчувствие, все едно. Направи опит да ги накараш да разберат последствията от действията си.

— Тежка задача.

Той отдръпна ръцете си и се засмя.

— Единствената, с която разполагаме тук.