Джонатан Келерман
Кръвна проба (11)

11.

Нито изчезването на Суоуп, нито плъхът на Ричард Мууди бяха в ресора на Майло. И в двата случая ми помагаше само от приятелски чувства. Неудобно ми бе да го безпокоя толкова скоро с информацията за Валкроа.

Онова, което Бевърли ми каза миналата нощ, бе тревожно. Както твърдеше Раул, канадецът нямаше морал и бе пияница, а неговата фамилиарност с посетителите от „Тач“ осветли и съмнение за съучастие в тайното отвличане на Ууди Суоуп от болницата. Чувствах известно задължение да уведомя Майло за новото развитие на нещата. Макар че се колебаех дали не прибързвам на дребно, защото той беше сигурен, че тепърва ще има раздвижване. Все пак исках да се консултирам със специалист, преди да се включат пиротехниците.

Майло, господ да го поживи, изглеждаше изключително доволен да ме чуе.

— Не се притеснявай. И без това сам щях да те потърся. Фордибранд отиде в „Бедабай“, за да дъхне на Мууди, но когато пристигнал, онзи тъпанар си бил отишъл. Оставил след себе си стая вмирисана на пот — сякаш е имало битка между смръдльовци. Навсякъде са разхвърляни хартийки от бонбони. Фуутхил ще го държи под око, а и моите момчета ще се поразшетат, но и ти внимавай. Освен това ми се обади онзи юнак Кармайкъл. Същият, дето заедно с момичето на Суоуп участвал в представления по поръчка. Можех да го изтръскам по телефона, но приятелчето беше някак пренапрегнато. Сякаш седеше върху буре с барут. И той си има досие при нас — преди няколко години го заловили да проституира. Затова излизам и ще се видя на четири очи с него. А ти какво имаш да ми кажеш?

— Ще дойда с теб при Кармайкъл и ще ти обясня в колата.

 

 

Той погълна информацията за Валкроа, докато пътувахме по магистралата за Санта Моника.

— Какъв е той, нещо като студент?

— Твърде далече е от това. Едно старо, ерзац хипи. Отпуснато и мършаво лице, увиснало тяло, някакъв мърляч. Но се страхувам, че описанието е съвсем повърхностно. Той е животно, което се храни с мърша, Майло. Движи с жени, които се намират в стресово състояние, представя се за д-р Чувствителност, дава им нещо, което минава за любов и разбиране.

Той докосна с пръст носа си и смръкна.

— И малко нещо смъркач, а?

— Евентуално и това.

— Ще ти кажа какво ще направим. След като свършим с Кармайкъл, ще отидем в болницата и ще го разпитам. Пак малко ще кривна встрани, защото моята банда красавци, дето ти разправях, започна да действа — навсякъде гъмжи от самопризнания. Стрелците са били четиринайсетгодишни. Ще бъдат изпратени в Поправителното. Всеки момент и магазина за ликьор ще бъде затворен — Дел Харди разпитва един доносник, който изглежда многообещаващ. А аз чакам резултати от компютъра, ако изобщо той може да даде отговор.

Той напусна „Четвърто авеню“, продължи на юг към Пико, насочи се към Тихия океан и продължи в южна посока към Винъс. Мина покрай студиото на Робин — незабележима фасада с боядисани отвътре прозорци — но и двамата нищо не споменахме. Околността се бе променила от бедна и мръсна до чиста и доста привлекателна, когато влязохме в пристанището.

Къщата на Дъг Кармайкъл бе в пешеходната зона западно от океана, почти на брега. Представляваше кораб, акостирал на сушата. Всички части на трюма и амбразурите бяха високи и тесни, със здраво забити клинове. Екстериорът бе решен изцяло в синьо, стените бяха облицовани с дървена ламперия и бели первази. Морски чакъл украсяваше фронтона над входната врата, елегантно декорирана с непрозрачно стъкло. Пространството пред нея преливаше от различни увивни и висящи растения. Ограда от жив плет и бели дървени стълбове завършваше творението. Всичко изглеждаше чисто и добре поддържано.

Място толкова близко до морето сигурно струваше доста солидна сума пари.

— Може би за изпълняване на фантазиите се плаща добре — казах аз.

— Винаги е било така.

Майло натисна звънеца. Вратата бързо се отвори и един висок мъж с черно-бяла карирана риза, избелели джинси и тиранти, ни обля с усмивка, в която прозираше страх. Представи ни се със: „Здрасти, аз съм Дъг“ и ни покани вътре.

Бе моя възраст. Изненадах се, защото очаквах някой по-млад. Косата му бе рядка и руса, подстригана на стълби и изсушена със сешоар, така че да изглежда елегантно разрошена. Освен нея притежаваше късо подрязана червено-руса брада, небесносини очи като на манекен от списание и гладка златиста кожа. С една дума застаряващо, но добре запазено момче от плажа.

Вътрешните стени бяха разрушени, за да се създаде едно помещение от 300 квадрата — за по-добър живот. Мебелите бяха от светло дърво, стените — бели като стриди. Във въздуха се долавяше мирис на лимоново масло. Имаше литографии с морски пейзажи, аквариум със солена вода, миниатюрна кухничка и полуразгънато пухено легло. Всеки предмет бе на мястото си, сякаш току-що изваден от кутия.

В средата на помещението нивото на пода бе по-ниско и бе полузапълнено с модулна холна гарнитура от тъмнозелено кадифе. Слязохме долу и седнахме. Предложи ни кафе от кана, поставена върху масичката.

Наля три чаши и седна срещу нас, все така усмихнат и все така уплашен.

— Детектив Стърджис — гледаше ту към мен, ту към Майло, който потвърди с кимване на глава, — по телефона ми казахте, че посещението ви е свързано с Нона Суоуп.

— Правилно, г-н Кармайкъл.

— Още в началото бих искал да ви кажа, че едва ли ще ви помогна много, защото я познавам съвсем бегло.

— Участвали сте заедно с нея в представления по поръчка. — Майло извади дежурния си бележник и молив.

Кармайкъл се засмя нервно.

— Три или четири пъти. Тя не остана за дълго.

— А-ха.

Кармайкъл отпи от кафето, постави чашата на масата и щракна със ставите на пръстите си. Имаше стоманени плещи, виждаше се всеки мускул, а вените на ръцете му бяха изпъкнали.

— Не знам къде е — каза той.

— Никой не е казал, че е изчезнала, г-н Кармайкъл.

— Ян Рамбо ми се обади и ми обясни за какво става дума. Тя каза, че сте извадили досието ми.

— Това притеснява ли ви, г-н Кармайкъл?

— Да, притеснява ме. То е лично и не виждам какво общо има с другите работи.

Опитваше се да се вземе в ръце, но въпреки мускулите у него имаше нещо прекалено хрисимо и детско.

— Г-н Кармайкъл, нещо ви тревожеше при разговора ни по телефона, бяхте прекалено нервен. Искам да знам защо?

Майло се облегна назад и кръстоса крака.

Винаги е много впечатляващо, когато някой със здрава физика започва да се изтощава. Сякаш гледаш как се срутва паметник. Видях изражението върху лицето на русия мъж и ми се прииска да съм някъде другаде.

— Разкажете ни — подтикна го Майло.

— Това си е моя идиотска грешка. Сега ми се налага да плащам.

Той стана, отиде в кухнята и се върна с шишенце пълно с хапчета.

— Витамин „В 12“. Необходим ми е, когато съм в стрес. — Отвъртя капачката, изсипа три капсули, сдъвка ги и ги глътна с кафе. — Не би трябвало да приемам толкова много кофеин, но той ме успокоява. Парадоксална реакция.

— Какво си намислил, Дъг?

— Работата ми в „Адам и Ева“ бе тайна. Поне досега. През цялото време знаех, че е рисковано, че мога да се натъкна на някой познат. Не знам, може би това е част от играта.

— Не се интересуваме от частния ти живот. Просто ни кажи какво знаеш за Нона Суоуп.

— Но, ако тази история завърши в съда, ще бъда призован, нали?

— Има вероятност да се случи — съгласи се Майло, — но още сме твърде далече от това. Засега искаме да намерим Нона и родителите й, за да можем да спасим живота на едно малко момче.

Детективът разказа с големи подробности за липомата на Ууди. Той бе запаметил всичко чуто от мен и сега го бълваше в красивото лице на Кармайкъл. Русият направи всичко възможно да не слуша, но се провали. Разбра всичко и изглеждаше наранен. Очевидно бе чувствителен човек и си дадох сметка, че го харесвам.

— Господи, тя ми каза, че има болно братче, но въобще не обясни от какво е болно.

— Какво още ти разказа?

— Честно казано, почти нищо. Тя не говореше много за каквото и да е. Твърдеше, че иска да стане артистка — обичайната заблуда, която можеш да чуеш от повечето момичета. Но не приличаше на депресирана, както бихте очаквали, заради болното момче.

Майло смени темата.

— Какви пиески изпълнявахте двамата с нея?

Връщането към най-важната тема на работата му отново го развълнува. Той дърпаше пръстите на ръцете си, а после ги извиваше. Върху раменете му се появиха изпъкнали възли.

— Вероятно трябва да си взема адвокат, преди да продължим разговора.

— Уреди си го сам — отговор Майло като посочи телефона.

Кармайкъл въздъхна и поклати глава.

— Не, това би усложнило нещата още повече. Слушайте, бих могъл да ви разкажа някои свои впечатления за личността на Нона, ако това ви интересува.

— Ще ни помогне.

— Но това е всичко, което мога да ви предложа. Впечатления, не факти. Какво ще кажете, ако ви помоля да забравите откъде сте ги получили?

— Дъг, ние знаем кой е баща ти, знаем и всичко за провала ти, затова престани да се въртиш около темата, а пристъпи направо.

Кармайкъл се втрещи и независимо от последствията, май бе готов да офейка.

— Не изпадай в паника. Въобще не ни пука за тази работа.

— Не съм перверзен тип — настояваше Кармайкъл. — Щом сте ме проучили толкова обстойно, сигурно знаете как се случи.

— Разбира се. Ти си бил танцьор в „Ланселот“. След представлението една дама от публиката те е спипала. Преговаряли сте за секс срещу пари и тя те е провалила.

— Хвана ме в капан, кучка мръсна!

„Ланселот“ бе малък стриптийз клуб в западен Лос Анджелис, сборище на жени, които си въобразяват, че свободата означава копиране на най-долните прояви на мъжкото поведение. Клубът доста време създаваше затруднения на квартала и преди няколко години полицейски и пожарникарски инспектори му отделиха особено голямо внимание. Нещастен случай със собственика доведе до неговото затваряне.

Майло потръпна.

— Както и да е, тати те извади, а досието ти беше затворено. Ти обеща да се държиш прилично.

— Да. Край на приказката, правилно ли се изразих? Само че не бе толкова просто.

Сините очи проблеснаха.

— Баща ми започна да се разпорежда с парите, наследени от мен след смъртта на мама. Беше незаконно, сигурен съм, но адвокатът, който отговаряше за завещанието, е приятел на баща ми от клуб „Калифорния“ и преди да се усетя, старецът получи контрол върху цялата сума. А аз се стиснах за палците. Все едно че отново бях малко дете, което трябва да иска разрешение за всяко нещо. Насила ме караше да ходя на училище, защото трябвало да мога сам да правя нещо. По дяволите, на трийсет и шест години съм, а уча в младежки колеж! Ако си взимам изпитите с отличие, щяло и за мен да се намери място в „Кармайкъл Ойл“. Какъв нещастник! Нищо няма да ме промени и да ме направи такъв, какъвто не съм. Какво, по дяволите, иска той от мен?

Погледна ни умоляващо, търсейки подкрепа. Инстинктът ми подсказа, че трябва да му я дам, но това не беше терапия. Майло му даде възможност да се успокои, преди да заговори отново.

— Ами, ако той разбере за настоящата ти работа, край, а?

— Да върви по дяволите. — Той зачеса брадата си. — Нищо не мога да направя. Харесвам работата си. Господ ме е дарил с великолепно тяло и красиво лице и аз го споделям с другите хора. То е нещо като изпълнение на роля, но частно, затова е и по-хубаво, по-интимно е. Когато танцувах, усещах погледите на жените върху мен. Играех за тях, отнасях се добре с тях. Исках да се подмокрят още там. Все едно че правиш любов.

— Казах на шефката ти, ще го повторя и на теб — рече Майло. — Въобще не ни пука кой с кого спи в този град. Става лошо, само когато хората изчезват, или пък биват убивани.

Кармайкъл изобщо не го чу.

— Това не значи, че аз проституирам, или нещо такова — продължаваше да настоява. — Парите не ме интересуват — в добри седмици вадя по шест, може би и седем хиляди долара.

Той отстрани въображаемото купче пари с един жест на ръката. Гледаше през кривото огледало на родения в богатство.

— Дъг — авторитетно каза Майло. — Престани да се оправдаваш, а слушай: не се интересуваме какво правиш с члена си. Досието ти ще остане запечатано. Просто ни разкажи за Нона.

Забележката най-накрая стигна до предназначението си. Изражението на Кармайкъл беше като на дете, получило неочакван подарък. Дадох си сметка, че продължавах да го възприемам като едно голямо дете, защото като изключим големия му мъжки пакет, всичко останало у него бе детско, незряло. Класически случай на спрян растеж.

— Тя бе от типа „баракуда“. Трябва да я държиш настрана, защото става агресивна. Последният път, когато работихме заедно, бе на едно ергенско парти за възрастен мъж, който щеше да се жени за втори път. Няколко мъже на средна възраст, тип търговци, се бяха събрали в апартамент в „Канога Парк“. Преди да отидем, бяха подпийнали порядъчно и бяха гледали порнофилми. Тази вечер трябваше да изпълним пиеската „Шотландски войник и клакьорка“. Бях облечен във футболен екип, а тя носеше жарсено бюстие, малка плисирана поличка и маратонки. Косата й бе цялата сплетена на плитчици и осеяна с помпони. Онези бяха безсрамни дърти простаци. Преди да пристигнем, си бяха говорили най-различни мръсотии по време на филма и бяха като разгонени псета. Като влязохме и те я видяха, помислих си, че някой от тях ей сега ще пукне. Тя започна да мърда напред-назад, мигаше с дългите си мигли, плезеше език. Пародията разигравахме изцяло по сценарий, но тя реши да импровизира. От нея нямаше да стане актриса, нямаше душа, прекалено животинска бе за тази работа. Но публиката се взриви — мисля, че погледите, които им хвърляше, бяха виновни за това. Както и да е, старците пощуряваха, а тя ги подклаждаше. Това може би й втълпи идеята да стане непредвидима. Изведнъж тя приближи ръка до панталоните ми, сграбчи ме за члена, започна да го друса и мачка и да го масажира, като през цялото време движеше задника си напред-назад. Исках да я спра — не беше разрешено да нарушаваме сценария, освен ако не го поиска клиентът.

Той спря. Чувстваше се неудобно.

— Освен това трябваше да ни се плати. Но не можах да я спра, това би скапало сценката й и щеше да разочарова всички тези стари копелета. Те не откъсваха поглед от нея, тя продължаваше да ме мачка, а аз се смеех на цялата работа. После ме заряза и с валсова стъпка се тръсна върху един от тях, който вече се бе възбудил — тантурест малък човечец с големи диоптри на очилата. Пъхна ръка под панталона му. Всички притихнаха. Той почервеня като цвекло, но не смееше да каже нищо, защото би излязъл глупак в очите на приятелите си. Лицето му придоби болнав вид, но се опитваше да се усмихне. Започна да опипва с език ухото му, докато стискаше члена му. Другите прихнаха да се смеят, за да се освободят от напрежението. Почти веднага закрещяха мръсотии. Нона бе във висините, сякаш самата тя получаваше оргазъм, докато друсаше нещастника. Накрая успях да я измъкна, без това да прилича на скандал. Качихме се в колата и аз й се разкрещях. Гледаше ме, сякаш съм луд и даже невинно попита какво се било случило, направили сме голямо шоу, нали. Разбрах, че е безполезно да й говоря и се предадох. Качихме се на магистралата. Карах бързо, защото нямах търпение да се отърва от нея. После изведнъж усетих, че тя ми отваря ципа. Преди да разбера какво става, членът ми бе вече навън и тя го пое в уста. Карахме с над 100 километра, а тя ме смучеше и ми каза да се наслаждавам. Хареса ми. Бях безпомощен, само се молех да не ни спипа пътен патрул. Вината щеше да бъде моя, нали? Помолих я да спре, но тя не го направи, докато не ме довърши. На следващия ден се обадих на Рамбо и настоях повече никога да не работя с нея. Шефката просто се засмя и каза, че Нона би била велика във филм. По-късно узнах, че е напуснала, просто си отишла.

Този разказ го накара да се изпоти. Той се извини, отиде в банята и се върна свежо сресан и напръскан с дезодорант. Ухаеше на афтършейв. Преди още да успее седне, Майло започна пак да задава въпроси.

— И въобще нямаш идея къде би могла да бъде сега?

Кармайкъл поклати глава.

— Някога да е говорила за нещо лично?

— Не. Няма нищо лично за нея, което да ми е известно. Тя си беше такава, каквато я виждахме.

— Някакво предположение, накъде може да е поела?

— Тя никога не е споделяла от къде идва. Както вече ви казах, направихме три или четири представления и после тя се омете.

— Как се е свързала с „Адам и Ева“?

— Нямам представа. Всеки отива там по различен начин. Рамбо ми се обади след като ме бе гледала в „Ланселот“. Други го намират чрез информация от уста на уста. Тя дава реклами в „жълтите вестници“ и порносписанията. Получава повече заявки, отколкото са й необходими.

— Добре, Дъг — каза Майло, докато ставаше. — Надявам се, че беше откровен с нас.

— Наистина бях, детектив Стърджис. Моля ви, не ме вкарвайте в беля.

— Ще се постарая.

Тръгнахме си. В колата Майло провери телефонния секретар. Нямаше важни съобщения.

— Е, каква е диагнозата на Сърфиста? — попита ме той.

— Извън нашия случай ли? Личностни проблеми, вероятно нарцисизъм.

— Което означава?

— Че той има лоша самооценка, а тя се изразява в егоцентризъм — мускули, витамини, постоянно внимание, което отделя на тялото си.

— Прилича на половината граждани на Лос Анджелис — пробуча той и завъртя стартера.

Когато излизахме от улицата, Кармайкъл вече беше нарамил сърфа, хавлиената кърпа и лосиона за тен и се насочваше към плажа, облечен в бански.

Видя ни и махна за сбогом.

 

 

Майло паркира в забранената зона, близо до входа на „Уестърн Педс“.

— Мразя болниците — процеди късо, докато влизахме в асансьора, който ни качи на петия етаж.

Загубихме малко време докато открием Валкроа. Той преглеждаше пациент и се наложи да го изчакаме петнайсетина минути.

Щом влезе, погледна ме накриво и каза на Майло да побърза, защото бил зает. Когато детективът заговори, той демонстративно извади един медицински картон, започна да го разлиства и да си води записки.

Майло е опитен професионалист, но канадецът го затрудни.

Валкроа продължаваше да си драска по картона, без да трепне, когато детективът му съобщи, че знае за посетителите от „Тач“ и за любовната му връзка с Нона Суоуп.

— Свършихте ли, полицай?

— За момента, да, докторе.

— Какво се очаква да направя, може би да се защитавам?

— Бихте могли да започнете с обяснението на вашата роля в изчезването на момчето.

— Това е много лесно. Такава роля не съществува.

— Няма сътрудничество между вас и хората от „Тач“, така ли?

— Абсолютно никакво. Посетих ги веднъж. Това е обяснението на всичко.

— Каква бе целта на вашето посещение?

— Образователна. Интересувам се от комуните.

— Много ли научихте, докторе?

Валкроа се засмя.

— Това е едно спокойно място. Там не се нуждаят от полицаи.

— Как се казваха хората, които посетиха Суоуп?

— Мъжът се казва Барън, а жената — Дилайла.

— Презимена?

— Не употребяват.

— Колко пъти сте посещавали „Тач“?

— Веднъж.

— Добре, това ще го проверим.

— Моля, заповядайте.

Майло го погледна твърдо. Приятелчето се усмихваше надменно.

— Нона Суоуп каза ли ви нещо, което би могло да ни заведе при семейството, където и да е то?

— Не сме разговаряли много. Ние просто се чукахме.

— Докторе, струва ми се, че трябва да преосмислите поведението си.

— Така ли?

Кривогледите му очи се превърнаха в две тиренца.

— Вие прекъснахте работата ми, за да ми задавате глупави въпроси за личния ми живот и очаквате от мен по-добро поведение?

— Във вашия случай професионалното и личното изглеждат доста омесени.

— Колко сте наблюдателен.

— Това ли е всичко, което можете да ни кажете, докторе?

— Какво повече бихте искали да чуете? Че обичам да чукам жени? Е, добре, така е. Копнея за това. Ще имам колкото жени успея да сваля в този си живот, ако пък има и друг после, надявам се, че той ще ми предостави безкрайна верига от горещи, желаещи жени, така че да мога да си продължа чукането. Бях чувал, че половият акт не е криминално престъпление, или може би в Америка са прокарали нов закон?

— Върнете се на работа, докторе.

Валкроа събра бумагите си и напусна със сънлив поглед.

— Какъв кретен — каза Майло, докато се връщахме в колата. — Не бих го допуснал и до малкия си пръст.

Върху страничното стъкло на колата бе залепен стикер за неправилно паркиране от охраната на болницата. Той го скъса и го пъхна в джоба си.

— Надявам се, че не е типичен представител на съвременното лекарско съсловие.

— Единствен е по рода си. Няма да се задържи дълго тук.

Тръгнахме на запад по булевард „Сънсет“.

— Смяташ ли да провериш тази история? — попитах го аз.

— Мога да питам хората от „Тач“ доколко го познават, но ако има някакъв заговор помежду им, те ще ме излъжат. Най-добре е да повикам местния шериф и да разбера дали този шут е бил забелязван повече от един път там. В малко градче като това законът се стреми да забелязва всичко.

— Познавам някого, който може би е близък със сектата „Тач“. Искаш ли да му се обадя?

— Защо не. Няма да боли.

Докара ме до дома и остана малко край езерцето ми да погледа рибата „Кой“. Рибките го хипнотизираха с колорита си и той се смя от сърце, докато им хвърляше късчета храна, а те се бореха да ги лапнат. Когато все пак се насили да си тръгне, голямото му тяло изглеждаше тромаво и натежало.

— Хайде да тръгвам, че мога да зяпам тук докато ми побелее брадата.

Стиснахме си ръце и той се запъти да прекара още един следобед в разпити и изследване на най-лошата част от човешката природа.