Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алекс Делауер (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood Test, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джонатан Келерман

Кръвна проба

 

Американска

Първо издание

 

Редактор: Светла Мънгърова

Художествено оформление: Росица Кремен

 

ИК „Ера“, София, 1996

История

  1. — Добавяне

20.

Завоят бе внезапен. Освен че нямаше никаква маркировка, това, по което се движехме, трудно можеше изобщо да се нарече път. Бе просто една прашна ивица земя, на пръв поглед бразда, като многото, прорязващи необятното поле. Всеки, който не познаваше местността, би пропуснал да го забележи. Но Меймън караше бавно, а аз следвах габаритите на колата му през облените в лунна светлина ягодови градини. Скоро шумът на магистралата остана зад нас. Нощта бе притихнала, само тук-таме бляскаха устремени към звездите светулки, бързащи неистово и безнадеждно към жарта на далечни галактики.

Планината се бе надвесила и хвърляше над нас зловещи тромави сенки. Камиончето на Меймън бе старо и залиташе, когато сменяше на по-ниска предавка, изкачвайки се към хълмовете. Следвах го на близко разстояние в тъмнината, а тя бе толкова гъста, та имах чувството, че мога да я пипна.

Изкачвахме се с километри и накрая стигнахме платото. Пътят рязко зави надясно. Отляво остана обширен хълм, ограден с бодлива тел. Над равната земя се издигаха пирамидални кули. Това бяха неподвижните скелета в изоставените нефтени полета. Меймън зави в обратна посока и продължи изкачването.

Следващите няколко километра бяха заети от плодни горички — една непрекъсната стена от дървета бягаха зад страничните стъкла. Докоснати от звездната светлина, назъбените силуети на пистата наподобяваха блестящ сатен на фона на кадифено небе. После дойде поредица от жилища, стопански дворове и едноакрови парцели, засенчени от яворови и орехови дървета. Докато минавахме покрай тях тук-таме проблясваха светлинки.

Меймън даде ляв мигач и след около петдесет метра сви към една отворена порта. Имаше дискретен надпис „РЕДКИ СОРТОВЕ ПЛОДОВЕ И СЕМЕНА“. Той спря пред една двуетажна къща, опасана с широка веранда. Между два стола се изправи куче, застана на хълбоци и близна ръката на Меймън, когато той слезе от пикапа. Бе тежък и флегматичен лабрадор, очевидно невпечатлен от моето присъствие. Господарят му го погали и то отиде отново да спи.

— Елате с мен отзад — каза Меймън.

Тръгнахме към лявата част на къщата. На задната стена бе монтиран електрически комутатор. Отвори го, щракна едно копче и светлината започна да струи на определени ритмични импулси, сякаш хореографски спектакъл.

Онова, което се разгърна пред очите ми, бе гъсто и зелено като в картина на Русо. Един шедьовър, наречен „Вариации на тема «Зелено»“.

Навсякъде имаше растения и дървета, много от тях в период на цъфтеж и всичките обсипани с богата листна маса. Най-едрите бяха поставени в големи контейнери, а малка част — посадени направо в богато наторената почва. По-малки растения в кашпи с торф бяха поставени на маси и покрити с мрежест балдахин. До навесите имаше оранжерии с тройни стъкла. Въздухът бе пропит със смесица от мирис на тор и нектар.

Той ме разведе наоколо. Познавах повечето плодове, но откривах и нови сортове. Имаше необикновени представители на прасковите, нектарините, сливата, ябълката и зарзалата. Зад една ограда се точеше цяла редица кашпи със смокинови дървета. Меймън откъсна две смокини. Подаде едната на мен, а другата изчезна в устата му. Никога не съм обичал смокини, но сега опитах, за да не го обидя. Очарован бях, че я изядох.

— Какво мислите?

— Прекрасно. Има вкус на суха смокиня.

Зарадва се.

— „Челесте“. Най-добрият вкус, според моите разбирания, макар някои да предпочитат „Паскуале“.

Продължихме обиколката все по този начин. Меймън ми сочеше с неприкрита гордост получени от него хибриди, понякога спираше, откъсваше някой плод и ми го даваше да опитам. Отгледаните от него не приличаха на нищо от онова, което намирах по пазарските щандове. Бяха по-едри и сочни, по-ярко оцветени и с по-силен аромат.

Накрая стигнахме до екзотичните растения. Много от тях цъфтяха с цвят като орхидея, с нюанси в жълто, розово, аленочервено и лилаво. В почвата пред всяка група растения бе забита дървена табелка, на която имаше цветна фотография на плода, цвета и листото. Под илюстрацията бяха означени ботаническото и популярното име, изписани грижливо с четлив почерк и придружени с географски, градинарски и кулинарни бележки.

Имаше растения, които смътно познавах — личи[1], необикновени видове манго и папая, локат[2], гуавас — плодовете на страстта и много други, за чието съществуване не бях и подозирал: сапоти, саподилас, хинапа, тамарина, домати, растящи по дърветата.

Едно отделение бе посветено на винарските сортове грозде, киви, малини в нюанси от черно до златисто. В друга част бяха редки видове цитрусови плодове, например Чандлър помелос — три пъти по-голям от грейпфрут и много сладък — Моро, Сангинели.

В главната оранжерия се отглеждаха най-нежните насаждения от колекцията. Тях Меймън бе придобил от млади пътешественици, изследващи флората и фауната на най-отдалечени части от света. Чрез подходящо регулиране на топлината, светлината и вредителите, той бе създал микроклимат, осигуряващ успех в култивирането им. Оживи се, когато започна да описва работата си.

Няколко парника бяха отделени за купчини грижливо надписани кутии. Върху една маса имаше пощенски метър, ножици, лента и амбалажни пликове.

— Семена — каза той, — главното в бизнеса ми. Пращам по целия свят. — Отвори една врата и ме въведе сред група малки дървета. — Семейство „Аннонакае“.

Той бръкна между листата на първото дръвче и откри голям жълто-зелен плод, покрит с месести люспи.

— Това е „Аннона муриката“, а онази черната е „Аннона ретикулата“ — ябълка с вкус на млечен крем. На това дръвче няма плодове и така ще бъде до август. „Аннона скуамоза“ — най-сладката от всичките, безсеменен бразилски вид. А тези — той посочи дузина дръвчета, с падащи елипсовидни листа, — са „Чиримоя“. Точно сега имам няколко разновидности — „Буут“, „Бонита“, „Бяла“ и „Делисиоза“.

Приближих се и докоснах едно листо. Долната част бе мъхеста. Лъхна ме ухание, подобно на портокал.

— Чудесен аромат, нали? — Отново разрови между клоните. — Това е плодът.

Не изглеждаше кой знае как — огромен, заоблен, с формата на сърце, бледорозов, накапан с множество точици и мек на пипане като направена от фина кожа млада шишарка.

— Елате вътре. Ще опитаме една.

Кухнята му бе голяма, стара и чиста. Хладилникът, готварската печка и умивалникът бяха емайлирани, подът, застлан с линолеум, излъскан до гланц. В центъра имаше маса и столове от твърд клен. Издърпах един стол и седнах. Огромният лабрадор бе влязъл, лежеше и похъркваше до печката.

Меймън отвори хладилника, извади чиримоя, донесе я заедно с две купички, лъжици и нож. Разряза я на две и постави всяка половинка в купичка. Сърцевината бе бяла като сметана с вид на яйчен крем.

— Десерт за богове — каза Маймън и напълни устата си с цяла лъжица. Подържа го малко, за да го усети с небцето си и после го глътна.

Загребах плода с лъжицата си. Тя се плъзна и потъна. Извадих я пълна с крем и я поднесох към устните си. Вкусът бе неописуем. В съзнанието ми изникнаха много други аромати: сладък, после тръпчив, отново сладък. Неусетно се плъзгаха по езика. Семките бяха едри като грахови зърна и твърди като дърво. Досадно, но търпимо.

Ядохме в мълчание. Вкусвах с наслада чиримоята, особено като знаех, че тя е разбила сърцето на Суоуп, но не позволявах това да развали удоволствието ми. Когато всичко бе изгребано, остана една празна зелена черупка.

Меймън ядеше бавно и свърши след няколко минути.

— Прекрасно — казах. — Откъде може човек да си ги купи?

— По принцип има две места. По испанските пазарища ги продават сравнително евтино, по плодовете са малки и недоброкачествени. Ако отидете в магазин, ще платите петнайсет долара за две парчета с отлични размери, опаковани в красива хартия.

— Значи все пак те се отглеждат в промишлени количества за продан?

— В Латинска Америка и Испания — да. В по-ограничено количество — тук, в САЩ и най-вече близо до Карпентерия. Климатът е доста хладен за истински тропически растения, но е по-постоянен от нашия тук.

— Няма ли студове?

— Досега не.

— Петнайсет долара — помислих на глас.

— Да. Не успя да стане популярен плод, много семки има и е твърде сочен, а хората не обичат да си носят лъжици в джоба. Пък и още не е открит начин за машинно опрашване, затова отглеждането е много трудоемко. И въпреки всичко, чиримоята е деликатес с верни последователи, а търсенето определя предлагането. И ако не беше намесата на съдбата, Гарланд сега щеше да е заможен човек.

Ръцете ми бяха лепкави от плода. Измих ги в кухненския умивалник. Когато се върнах на масата, кучето се бе свило на кълбо в краката на Меймън, със затворени очи и по кучешки изразяваше благодарността към господаря си, който го галеше по козината.

Приятна гледка, но аз станах нетърпелив. Твърде много се бях шлял из рая на Меймън, а ми предстоеше да свърша още много неща.

— Бих искал да хвърля поглед на къщата на Суоуп. Тя не беше ли една от фермите, покрай които минахме на път за тук?

— Не. Те живеят… живееха още по-далече, след моята къща. Онези не са истински ферми, просто стари къщни дворове, твърде малки, за да бъдат употребявани за търговски цели.

Спомних си за внезапния гняв на Хутън, когато заговори за земеделие и попитах дали шерифът някога е обработвал земя.

— Напоследък не — каза той с неохота. — Рей имаше парцел тук наблизо. Отглеждаше иглолистни растения, които продаваше на търговците на коледни елхи.

— Защо говорите в минало време?

— Той продаде мястото, след като загуби дъщеря си. Премести се в мебелирана квартира в един блок, близо до кметството.

Вероятността шерифът да ме беше излъгал, за да ме отблъсне от мисълта да се навирам наоколо, не ми бе излязла от ума. Усетих, че искам да узная повече за човека, представляващ закона в Ла Виста.

— Разказа ми за жена си, която умряла от рак. Какво е станало с дъщеря му?

Меймън повдигна вежди и престана да гали лабрадора. Кучето започна да ръмжи, като му отнеха удоволствието.

— Самоуби се. Преди четири-пет години. Обеси се на един бор в парцела.

Спомена го като обикновен факт, сякаш смъртта на момичето не е била изненадваща. Попитах го за това.

— Беше трагедия, но не от онези случаи, когато нечия първична реакция е втрещяващо неочаквана. Марла винаги е приличала на обременено дете според мен. Беше грозничка, прекалено пълна, твърде свенлива, нямаше приятели. Носът й винаги бе забит в някоя книга. Понякога забелязвах, че това са детски приказки. Никога не я видях да се усмихне.

— Колко годишна почина?

— Около петнайсет.

Направих сметка, че ако бе жива, щеше да е връстничка на Нона Суоуп. Двете момичета живееха наблизо. Попитах Меймън дали между тях е имало някакви контакти.

— Съмнявам се. Като деца понякога играеха заедно. Но не и след като отраснаха. Марла се затвори в себе си, а Нона се втурна с оная банда диваци. Не сте виждали две по-различни момичета.

Меймън отново спря да гали кучето, стана, избърса масата и започна да мие чиниите.

— Загубата на Марла промени Рей — каза той, като спря водата и взе кърпата за бърсане на чинии. — Градът също се промени заедно с него. Преди смъртта й бе остър като бръснач. Обичаше да пие, да се бори, разказваше цветисти вицове. Когато я свалиха от бесилката, той потъна в себе си. Не приемаше утеха от никого. Отначало хората мислеха, че е сломен от скръб и постепенно ще се оправи. Но това не стана. — Той лъскаше купичките, докато не започнеха да блестят. Струва ми се, че оттогава Ла Виста стана по-мрачен град. Сякаш хората очакват от Рей да им разреши да се усмихват.

Той току-що бе описал диагнозата на „масовата анхедония“ — отказ от забавленията. Чудех се дали тук не е ключът за толерантността на Хутън към привидно самоотреклите се „Тач“.

Меймън привърши с бърсането и подсуши ръцете си.

Станах.

— Благодаря за времето, което ми отделихте, обиколката и почерпката. Създали сте много красота тук. — Подадох ръката си.

Пое я и се засмя.

— Някой друг я е създал. Аз просто съм я показал. За мен бе удоволствие да разговарям с вас, докторе. Вие умеете да слушате. Сега ли ще отидете до къщата на Гарланд?

— Да, просто да се поогледам.

— Продължете по пътя, по който дойдохме. Ще преминете през половинкилометрови авокадови насаждения, притежание на консорциум лекари в Ла Виста — начин да си укриват данъците. После ще преминете през покрит мост над сухо дере. След моста ще карате още половин километър. Мястото на Суоуп е отляво.

Благодарих му отново, а той ме изпрати до вратата.

— Минах преди няколко дни покрай него. Имаше катинар на вратата.

— Добър катерач съм.

— Не се и съмнявам. Но си спомнете, че ви уведомих колко недружелюбен беше Гарланд. По края на стената има навита бодлива тел.

— Имате ли да ми дадете нещо, с което да я разрежа?

Той се правеше, че наблюдава кучето и каза с фалшиво безразличие.

— Имам работилничка с инструменти близо до задната веранда. Събрал съм разни странни неща. Поразровете и си изберете нещо полезно.

Отдалечи се, а аз излязох от къщата. „Странните неща“ бяха колекция от висококачествени ръчни инструменти, смазани и грижливо завити. Избрах си здрава винторезка и лост и ги отнесох в „Севил“-а. Сложих ги на пода заедно с фенера, запалих двигателя и потеглих.

Обърнах се към ярко осветения разсадник. Вкусът на чиримоята все още бе в устата ми. Когато се отдалечих, светлините в имота угаснаха.

Бележки

[1] Личи — азиатски плод с твърда обвивка като на орех, но с мека и вкусна сърцевина. — Бел.пр.

[2] Локат — малък жълт плод от дърво, което расте в Япония и Китай. — Бел.пр.