Джонатан Келерман
Кръвна проба (21)

21.

Бях получил впечатления за Суоуп от множество източници, но сега беше време да си съставя собствена, логично последователна представа за това разбито семейство.

Всеки смяташе Гарланд за чешит — емоционално неадекватен, потаен, негостоприемен към непознатите. Но е бил доста приказлив за отшелник — Бевърли и Раул го бяха описали като човек с мнение по всички въпроси, а приказките му граничеха с дебелащината. Въобще, той бе всичко друго, но не и сдържан.

Ема бе в ролята на раболепната подчинена в семейството, едва ли не антисъщество, като изключим гледната точка на Оджи Валкроа. Канадският лекар я бе описал като силна жена и не бе отхвърлил възможността тя да е подбудителка на отвличането.

По отношение на Нона имаше най-голямо единодушие. Тя бе дива, хиперсексуална и намусена. И си бе такава от доста време.

И накрая бе Ууди, сладко малко момче. Както и да го погледнеш — една невинна жертва. Дали се самозалъгвах, като вярвах, че той може би е все още жив? Или проявявах същата невъзприемчивост към твърдението, че е мъртъв, която бе превърнала един великолепен лекар в обществена опасност?

Интуитивно подозирах Матиас и „Тач“, но нямах никакви доказателства, на които да се облегна. Валкроа ги бе посетил и аз се чудех дали е било само най-обикновено посещение, както се твърдеше. Няколко пъти го бях виждал да се държи по начин, който ми напомняше за сектантите от „Тач“. Сега бе мъртъв. Каква бе връзката, ако въобще имаше такава?

Още нещо тормозеше съзнанието ми. Матиас бе казал, че сектата е купувала семена от Гарланд Суоуп един или два пъти. Но според Езра Маймън, Гарланд не е имал нищо за продаване. Стара къща и акри прахоляк било всичко, което е криел зад оградата си. Дали това е маловажно? Вероятно. Но защо е тази необходимост от лъжи?

Множество въпроси, като никой от тях не водеше доникъде. Някакъв лудешки сглобен пъзел, чиито парчета трябваше да оправя. Но колкото и упорито да работех, крайният резултат бе вбесяващо неправилен.

Минах през покрития мост и намалих скоростта. Потънал в прах коларски път водеше към ръждясала порта. Вратата не бе висока — най-много два метра, но имаше украса от бодлива тел, която се издигаше на още поне петдесет сантиметра. Беше затворена, както каза Маймън, с верига и катинар.

Изминах още трийсетина метра, докато открия място за паркиране. Гледах предницата на „Севил“-а да бъде колкото може по-плътно в сянката на един евкалипт. Взех инструментите и фенера и заобиколих пеша.

Катинарът бе съвсем нов. Вероятно бе поставен от Хутън. Веригата бе от стомана, покрита с пластмаса. Тя се съпротивляваше за момент на болторезачката, а после увисна като преварен кренвирш. Отворих вратата, плъзнах се тихо вътре и я затворих, като пренаредих повредените брънки, за да прикрия хирургическата намеса.

Алеята в двора бе камениста и поскърцваше под стъпките ми. Светлината на фенера разкри двуетажна къща, която от пръв поглед не приличаше на онази на Маймън. Сякаш конструкцията хлътваше в основата си. Дървото бе овехтяло и поразядено. Покривът тук-таме бе оголял. Стъпих с крак на първото стъпало и пропаднах — дъската суха и изгнила, бе поддала под тежестта ми.

Чух крясък на бухал и пляскане на разперени криле над главата си. Протегнах се да хвана голямата птица в полета й. После паднах, изпитах панически страх, чух се тихо да викам и отново настъпи тишина.

Предната врата бе заключена. Обмислях различни начини за отключване, но спрях на средата на мисълта си. Почувствах се подъл престъпник. Като вдигнах поглед към надвисналата над мен полусъборетина, си спомних за съдбата на обитателите й. Да причинявам нови щети си бе една форма на вандализъм. Реших да си опитам късмета със задната врата.

Натъкнах се на нова дупка и едва запазих равновесие. Обиколих къщата. Не бях направил и десетина крачки, когато чух звук от непрекъснато капане — ритмично и съмнително мелодично.

На същото място, както в къщата на Маймън имаше електрическо табло. Бе прашасало и ръждясало. Наложи ми се да използвам лоста, за да го отворя. Опитах няколко бутона, но без резултат. Четвъртият донесе светлина.

Видях една-единствена оранжерия. Влязох в нея.

Дълги маси от тежко дърво се простираха по цялата дължина на стъклената сграда. Колбите, които осветих, бяха мръсни и над съществата в тежките стъкленици се поклащаше дебел пласт млечна тиня. На тавана бяха монтирани лебедки и макари, направени, за да се отваря покрива.

Източникът на звука от капките стана видим. Демодирана напоителна система с часовников механизъм и гъсенична верига висеше от напречната греда.

Маймън грешеше като казваше, че зад вратите на Суоуп няма нищо освен прах. Оранжерията съдържаше изобилие от растящи неща. Не цветя, не дървета. Неща.

Сетих се за разсадника на Сефарадския градинар — то си беше един рай. Онова, което бе пред очите ми сега, определено бе гледка от ада. Нямо свидетелство на положена изключителна грижа за създаването на биологични чудовища.

Имаше стотици рози, които никога не биха се превърнали в букет. Съсухрени, вкаменени, оцветени в мъртвешко сиво. Всяко цвете бе с назъбени краища, ненормално на вид и покрито с нещо като влажна козина. Бодлите на някои бяха израснали по десет сантиметра и стъблото се бе превърнало в едно смъртоносно оръжие. Не преставах да мириша цветята, но ме преследваше все една и съща воня — остра и агресивна, на гранясало.

До розите имаше колекция от месоядни растения, а и множество други, които не можех да определя. Всичките бяха огромни и по-здрави от нормалните представители на вида. На масата имаше ръждясал кухненски нож с къс овнешко, нарязано на малки парчета. Множество мухи, някои вече умрели, бяха накацали по месото. Едно от месоядните растения бе успяло да наведе „устата си“ до масата и бе докопало с мъртвешки сладкия си сок някои от белите червеи. Съвсем наблизо имаше още лакомства за месоядните — разрязана наполовина консерва от кафе бе натъпкана с изсушени пчели и мухи. Изведнъж купчината в тенекията се размърда и отвътре изпълзя живо насекомо, прилично на оса. Погледна ме и отлетя нанякъде. Проследих траекторията му. Когато излетя вън през вратата, я затръшнах с все сила. Прозорците задрънчаха.

Тръбната система на тавана продължаваше невъзмутимо да капе и да създава здравословна обстановка…

Гадеше ми се, а коленете ми бяха омекнали, но продължих обиколката си. Имаше колекция от олеандри и листа, стрити на прах, в една кутийка от чай. Гранулите очевидно бяха изпробвани като отрова на полски мишки. Всичко, което бе останало от гризачите, бяха зъби и кости, обвити тук-таме в плът, вкочанена от смъртта. Бяха замръзнали в последната си агония, а лапичките им бяха неестествено протегнати. Капките всъщност трябваше да снабдяват с влага съдове с отровни гъби. Всяка имаше табелка с ботаническото й название.

Растенията в следващата секция бяха свежи и красиви, но не по-малко смъртоносни. Всяко от тях съдържаше огромно количество отрова.

Имаше и плодни дръвчета. Портокали и лимони с парлива миризма, видоизменени до ужасно състояние. Ябълково дърво, обсипано с тумори, вместо с плодове. Малинов храст, целият лепкав от слизеста обвивка. Сливи, с цвят на човешка плът, бъкащи от червеи. Плодове, зарити с пръст. Колкото повече виждах, толкова повече у мен се затвърждаваше впечатлението, че това е една фабрика за кошмари. И изведнъж видях нещо различно.

Срещу най-отдалечената стена на оранжерията имаше единствено дърво, засадено в ръчно боядисана кашпа. Добре оформено, здраво и натрапчиво нормално сред останалата обстановка. От мръсотията, преливаща из помещението се бе оформило хълмче, в което дървото се развиваше като обект на обожание.

Прекрасно дърво с елипсовидни листа и плодове, напомнящи за елхови шишарки.

Щом се намерих навън, жадно погълнах свеж въздух. Зад оранжерията имаше огромно празно пространство, простиращо се до черна стена от горски дървета. Мястото бе добро за скривалище. Използвах светлината на фенера, за да си проправя път през масивни дънери с червена дървесина и лишеи. Подът на гората бе гъбест дюшек от хумус. Малки животинчета подскачаха наоколо и ме плашеха допълнително. Двайсетминутното ми търсене не доведе до никакви следи от човешко присъствие. Върнах се обратно и изключих светлината в оранжерията. С едно леко натискане на лоста успях да отворя задната врата, която изскърца шумно. Влязох в тъмната къща през тясно коридорче, което водеше към голяма студена кухня. Токът и водата бяха изключени. Очевидно оранжерията имаше собствен генератор. Пак използвах фенера да ме води.

Стаите на долния етаж бяха доста скромно обзаведени, стените — лишени от картини или снимки. Овална черга покриваше пода на дневната. Диванът явно бе купуван от магазин за употребявани стоки. Имаше и два сгъваеми алуминиеви стола. Столовата бе превърната в склад за мукавени кашони, пълни със стари вестници и подпалки за печка. Спални чаршафи се използваха вместо пердета.

На горния етаж имаше три спални, обзаведени бедничко с овехтяла мебел и метални легла с пружини. Само стаята, която вероятно е била на Ууди, носеше някакъв гостоприемен дух. До леглото имаше кутия с детски играчки, по стените — плакати на супергерои.

Тоалетката на Нона бе покрита със стъклени шишенца от парфюми и лосиони. Дрехите в гардероба й бяха предимно джинси и младежки блузки. Единственото изключение бе едно късо заешко сако от типа, използван от холивудските проститутки, за да правят впечатление, както и две по-елегантни рокли — червена и бяла. Чекмеджетата й бяха препълнени с найлонови опаковки и бельо и облицовани с домашно направено саше. Но както и долните помещения стаята й бе лишена от емоционален заряд, нямаше лично присъствие. Нямаше дневници, любовни писма или сувенири. В най-долното чекмедже на скрина открих смачкани парченца от тетрадка. Бяха кафяви и доста стари, а написаното в тях — многократно едно и също: „По дяволите Мадронас“ — приличаше на наказание.

Спалнята на Гарланд и Ема напомняше оранжерията. Имаше две единични легла с нощно шкафче помежду им. Цялото свободно място на пода бе заето от кашони. Отворих гардероба. Дрехите на родителите бяха съвсем безлични, предимно в сиви и кафяви цветове и с десетилетие извън модата.

На тавана над гардероба имаше малка вратичка. Открих сгъваема стълбичка, скрита между едно зимно палто и някаква рокля, измъкнах я и я разпънах достатъчно, за да мога да притисна силно горната врата. Отвори се с бавно въздушно свистене, а стълбичката автоматично се върна в предишната си форма. Нагласих я отново и се качих.

Таванът бе върху цялата площ на къщата, почти сто и двайсет квадратни метра. Помещението бе преобразувано в библиотека, макар и не много елегантна. По четирите стени бяха закачени полици от шперплат. От същото евтино дърво бе направено и бюрото. Пред него имаше метален сгъваем стол. Подът бе покрит с един пръст прах. Огледах се за друг вход към стаята, но не видях. Прозорците бяха малки и покрити с паяжини. Вратата на пода бе закрепена с планки, занитени една към друга.

Прекарах светлината по томовете, подредени по лавиците. Преобладаваха биологическите, градинарските и нашумели издания все на тази тема. Изключение правеше течението на списание „Рийдърс Дайджест“ с трийсетгодишна давност и една касета с „Нешънъл Джиографик“^[1]. Имаше стотици брошури от съюза на градинарите в Ривърсайд и печатницата на федералното правителство. Купища с писма за поръчки бяха прилежно подредени в каталог. Видях пълен комплект „Енциклопедия на плодовете“ с кожени корици, печатана във Великобритания през 1879 година с цветни литографии — ръчна изработка. Събирани бяха огромни количества университетски издания за патологията при растенията, биологията на почвата, поддържане на горите, генно инженерство, ръководство за отглеждане на дървета в Калифорния. Пълна колекция от списание „Градинарство“, копия от патенти на изобретатели на селскостопанско оборудване.

Четири от лавиците, които се намираха най-близо до бюрото, бяха натъпкани със сини папки с пружинки, номерирани с римски цифри. Извадих том I. Върху корицата пишеше 1965 година. Вътре имаше осемдесет и три страници доста блед ръкописен текст. Почеркът на автора бе много нечетлив — разкривен и с обратен наклон. С една ръка държах фенера, а с другата разгръщах страниците. Накрая успях да разчета един пасаж.

Първият том съдържаше пълния план на Гарланд Суоуп как да стане Крал на Чиримоята. Всъщност той сам бе употребил това название, дори си бе рисувал малки коронки по белите полета на книгата. Имаше подчертани редове за качествата на плода и напомняне, че трябва да се проверят хранителните му свойства. Пасажът завършваше със списък от прилагателни, които да се използват при рекламирането му пред най-перспективните купувачи. Месест. Сочен. Овлажняващ устата. Освежаващ. Божествен.

Останалата част от първия том, както и следващите девет, следваха тази нишка на размисъл. Суоуп бе написал осемстотин двадесет и седем страници текст, проследяващ отглеждането на чиримоята през един десетгодишен период. Отбелязан бе растежът на всяко дърво още от млада фиданка, както и проучването на пазара. „Богатство? Слава? Кое е по-важното? Няма значение, ще притежавам и двете“ — пишеше той.

В един от томовете намерих смачкана фактура от печатар и мостра от брошура с цветни илюстрации. Една от снимките показваше Суоуп с голям кош от екзотичния плод. Като млад е приличал на Кларк Гейбъл, висок, строен, с тъмна вълниста коса и тънки мустачки. Представяше се като световноизвестен градинар и ботанически изследовател, специализирал се в отглеждането на реколта от редки плодове и посветил живота си на прекратяването на световния глад.

Продължих да чета. Имаше подробни описания на кръстоските между чиримоята и други видове „Аннонакае“. Суоуп е бил ревностен летописец, педантично отразяващ всяка климатична и биохимична промяна. Накрая тази линия на изследване бе прекратена със забележката: „Нито един хибрид не можа да достигне перфектността на «А. Чиримоя»“.

Оптимизмът свършваше с внезапен удар в том X. Натъкнах се на изрезки от вестници, съобщаващи за ужасяващия студ, унищожил реколтата от чиримоя. Имаше описания на огромните щети в земеделието, причинени от студените ветрове и прогнози за покачване цените на хранителните продукти, събирани от вестниците в Сан Диего. Специална статия в „Ла Виста Клейриън“ бе посветена на тъжната съдба на Суоуп. Следващите двайсет страници бяха изпълнени с драскулки, неясни писания, хартията бе дълбоко нарязана, на места до скъсване — писалката бе използвана за промушване и раздиране на страниците.

После нови данни от експерименти.

Докато прелиствах страниците, пред очите ми се разстилаше пълната картина на увлечението на Гарланд, довело го стъпка по стъпка до гротескното. „Мъртвороденото“ му творение бе породило и възхищението от убийството. Започваше с теоретични разсъждения за мутантите и хипотези за тяхната екологична стойност. В средата на XI том Суоуп бе открил смразяващ отговор на всичките си въпроси: „Най-отвратителните мутации на иначе нормалните същества трябва да са доказателство за изначалната омраза на Създателя“.

Записките ставаха все по-непоследователни за сметка на увеличаването на сложността им. На моменти ръката съвсем му изневеряваше в разкривени, почти нечетливи завъртулки, но успях да се справя с по-голямата част от тях. Имаше резултати от тестовете на отрови върху мишки, гълъби и врабчета; внимателна селекция на генетично деформирани плодове на различни култури; отрицание на нормалното, възхищение от дефектното. Всички части на едно търпеливо, методично изследване на крайния градинарски ужас.

После изведнъж следваше нов обрат в спираловидното пътешествие на мозъка на Суоуп. В първата глава на том XII той сякаш се бе отървал от болезнените си фиксидеи и се бе върнал към работата с „Аннонакае“, концентрирайки се върху вид, неспоменаван от Маймън: „А. Зингибър“. Бе провел серия експерименти за опрашване, като внимателно бе записвал датата и часа на всеки от тях. Въпреки всичко новите проучвания скоро бяха прекъснати от работата по създаване на отровни видове гъби като „Фоксглъв“ и „Дайфинейча“. Изпитал бе див възторг от невротоксичните качества на последните екземпляри. С печатни букви бяха отбелязани наименованията на растенията, историята на развитието, та чак до способността им да парализират гласните струни.

Сравнението между тези му опити и отглеждането на новата аннона се появиха в средата на тринайсетия том и продължаваха до петнайсетия.

В том XIV записките приемаха оптимистичен тон, когато Суоуп ликува при създаването на „нова култура“. И отново внезапно, както се бе и появила, „Зингибър“ бе изчезнала и изличена от съзнанието му като „показваща здрав размножителен потенциал, но липса на всякакво по-нататъшно приложение“. Погледът ми бързо премина през нови сто страници на лудост и после оставих на място папките.

Библиотеката съдържаше няколко книги за редки плодове, повечето извънредни издания, печатани в Азия. Прегледах всичките, но не открих нищо за „Аннона Зингибър“. Доста озадачен, продължих да ровя из рафтовете и се натъкнах на един том с прегънати ъгли, озаглавен „Ботанически класификатор“.

Намерих отговора в края на книгата. Трябваше ми малко време, за да осмисля онова, което току-що бях прочел. Неизречимо заключение, но агонизиращо логично.

Изясни ми се картината на остра клаустрофобия, която непрекъснато се бе задълбочавала с нарастващо напрежение. Пот обля гърба ми. Сърцето ми биеше лудешки, дъхът ми секна. Стаята бе един кът от ада и трябваше бързо да се махам оттам.

С неистова скорост събрах няколко от сините папки в един кашон. Понесох го заедно с инструментите надолу по стълбичката, затворих спалнята и се втурнах към долния етаж. Ченето ми тракаше и бях зашеметен. Тичах безразсъдно по стълбите, пресякох ледената дневна с четири големи разкрача и успях да отворя предния вход. Стоях върху прогнилата веранда, докато успях да поема дълбоко въздух.

Тишината ме обгърна. Никога не се бях чувствал толкова самотен.

Изчезнах, без да се оглеждам назад.