Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лордът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forbidden Lord, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 120 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2016)

Корица: Ralna

История

  1. — Добавяне

Глава 8

„Кого наричаме джентълмен?

Мошеника, глупака, грубияна?

Но само ако притежават злато,

или пък носят гиздава премяна.“

Елиза Кук, английска поетеса, „Породата на джентълмена“

Няколко минути по-късно, Джордан изхвърча от дома на лейди Астрамонт, след като набързо се сбогува с домакинята. Как смееше лейди Ема да му отказва, пред цял куп хора!

Той скочи в каретата си и нареди на Уоткинс да го откара в клуба. В ушите му все още звучаха думите й: „В такъв случай, животът ви наистина е доста безрадостен“. Малката негодница наистина го съжаляваше. Него! Граф Блекмор! Човекът, който бе направил в живота си повече, отколкото дузина перове!

Само защото не кръстосваше улиците перманентно влюбен, като онзи глупак Полък, не означаваше, че животът му е пуст и безсмислен. В никакъв случай. Всички, които го познаваха, го уважаваха, дори му завиждаха.

Може би наистина прекарваше по-голямата част от нощите си сам. А имаше и случаи — откакто доведената му сестра бе напуснала дома, — по-често, отколкото преди, когато домът му напомняше на величествена гробница на фараон. Понякога животът се обръщаше и по този начин. Преследването на съмнителни обещания за любов не носеха нищо друго, освен разочарование. Бе научил това съвсем млад. Ако някой си позволеше да копнее за обич и щастие и да се надява на нещо повече от просто доволство, щеше да страда. Това беше житейска истина.

И все пак, нейният глас продължаваше да го преследва: „Животът не струва нищо, без подобни емоции.“

Сякаш една жена на нейната възраст би могла да знае нещо за реалния живот! Той презрително изсумтя и погледна през прозореца към прашните улици, които в настъпващия здрач изглеждаха мрачни и сиви, особено в тази част на Лондон. Възрастен търговец мълчаливо и уморено влачеше количка с непродадени ягоди към дома си. Малко по-нататък, под един газов фенер, стоеше улична проститутка, в очакване на клиенти, докато слънцето още не бе залязло.

Макар Джордан да бе израснал в богато и благородно семейство, неведнъж бе ставал свидетел на подобни сцени, особено след като баща му се бе оженил за мащехата му. Понякога се чувстваше виновен, че е избегнал подобен недоимък. Всеки, който бе успял, трябваше да се чувства достатъчно щастлив и да не иска нищо повече.

Да, любовта бе лукс в много по-голяма степен отколкото Емили… лейди Ема… която и да бе тя… можеше да си представи. Преди лорд Несфилд и лейди Дънди да я преоблекат и извадят на показ, тя дори не бе напускала провинцията. Какво можеше да знае за непостоянния характер на любовта, за това как хората даваха обети, а после ги потъпкваха?

Джордан стисна ръце в юмруци. Колко наивна бе Емили с нейните закачки и флиртове и възвишени разсъждения за живота. Смяташе, че щом носи сатенени рокли и се изказва красноречиво, щом събеседниците й жадно поглъщат всяка нейна високопарна дума може да говори каквото си поиска и да се държи безотговорно.

Обаче грешеше. Подобно поведение щеше да й спечели вниманието на най-лошите среди. Ако не внимаваше, мъжете щяха да започнат да се отнасят с нея като с лекомислена, вятърничава жена и съвсем скоро щеше да изпадне в беда.

Ако беше лейди Ема, скоро някой ловец на зестри щеше да я компрометира. А ако все пак беше Емили? Графът се смръщи. Несфилд за нищо на света нямаше да й помогне, попаднеше ли в беда. Блекмор не можеше да проумее защо Несфилд се бе захванал с този маскарад — или пък лейди Дънди, която създаваше впечатление на доста умна жена — но бе очевидно, че не го прави, за да помогне на Емили. Несфилд просто щеше да получи от нея това, което искаше, и да я остави с празни ръце. Но каквото и да се опитваше да постигне, всичко бе обречено на провал, без значение какво мислеше тя.

Най-сетне стигнаха до Брукс. Графът излезе от каретата и забърза към клуба. Брукс бе любимото място за срещи на членовете на парламента, вигите, и бе почти толкова стар, колкото и своят двойник от другата страна на улицата — Уайтс, който приютяваше предимно тори.

Спокойната атмосфера и тежката обстановка на клуба, обикновено веднага успяваха да оправят лошото му настроение.

За съжаление, не и днес. Блекмор не можеше да разбере защо. Тук, сред здравомислещите перове, със сигурност би трябвало да се отпусне. Нямаше ги глупаво кикотещите се дами у Астрамонт, с техните бълнувания за феи и романтични чувства.

Но освен това я нямаше и лейди Ема. Тя бе останала там, с Полък. Същият този Полък сега се докосваше до нея, вдъхваше лавандуловия й аромат и слушаше мелодичния й глас. Дявол да го вземе! И нея също! Как смееше да избере Полък? Разбира се, направила го бе, за да избегне въпросите му. Това трябваше да е. Без значение дали беше лейди Ема или Емили, никой, освен него, нямаше права над нея и следващия път щом видеше Полък щеше да му го разясни.

Лакеят взе плаща му и почтително го уведоми, че лорд Сейнт Клер го очаква в помещението за пушене. Блекмор тихо изруга. Съвсем бе забравил за уговорката си с Йън.

Когато влезе в стаята, му трябваха няколко секунди, за да открие виконта сред облаците тютюнев дим, който изпълваше помещението. Най-сетне графът забеляза приятеля си. Той бе седнал в ъгъла под голям полилей, свободно разположен в кресло, като държеше в едната си ръка лула, а в другата джобен часовник. Поглеждайки към вратата, той видя Джордан и укорително потупа с палец капака на часовника, докато младият мъж се приближаваше.

Блекмор се настани на един стол срещу него и изръмжа:

— Тук съм, Йън. Можеш да разкараш часовника и скептичното си изражение.

Сейнт Клер с усмивка хлопна капака на часовника и го прибра в джоба на жилетката си.

— Вече за втори път, Джордан. И тъй като преди никога не си закъснявал, мога само да предположа, че сигурно се дължи на преждевременното настъпване на старостта. Ако не се вземеш в ръце, съвсем скоро ще започнеш да се разхождаш с развързани ботуши и да си говориш сам.

— Много смешно, предполагам. Вчера закъснях по вина на Полък. А днес просто забравих. Знаеш, понякога се случва. Дори и на мен. В последно време имам много проблеми.

— Лейди Ема може би? — Когато Блекмор го погледна гневно, виконтът добави: — Спомена, че се каниш да посетиш градинското парти на лейди Астрамонт, но и през ум не ми мина, че ще го направиш. Ти, както и всички останали, я считаш за прекалено скучна.

Джордан взе една манилска пура от позлатената кутия, която стоеше на масата, заедно с внушителен куп от Таймс и други вестници. Запали я и вдиша дълбоко, пълнейки дробовете си с успокояващ дим.

— Да, така е. Но Емили Феърчайлд беше там. А вече ти казах, че ще направя всичко по силите си, за да докажа, че е измамница.

Като дръпна от лулата, Йън сви рамене.

— Защо просто не пишеш до бащата на мис Феърчайлд и не го попиташ къде е отседнала в Лондон? Ако даде адреса на лорд Несфилд, тогава ще си сигурен, че лейди Ема и мис Феърчайлд са едно и също лице.

— Вече мислих за това, но се съмнявам, че ще има смисъл. Баща й вероятно също участва в заговора. Иначе защо би й разрешил да замине? Освен това, ако получи писмо от мен, няма ли да възникнат въпроси откъде Емили се познава с граф Блекмор. Много добре знаеш провинциалните нрави — веднага ще тръгнат слухове.

— И какъв е проблемът?

— В това, че преди няколко месеца едва не ни хванаха заедно в една карета.

— Ти! В карета с непорочна девойка? — Сейнт Клер удари с лулата страничната облегалка на креслото си. — Наистина започваш да изкуфяваш. Как, по дяволите, се случи това?

Един от деловите партньори на Йън се приближи към тях, сякаш искаше да ги заговори, но мрачният поглед на Джордан го накара бързо да се откаже. Графът разказа на приятеля си това, което се бе случило в онази нощ, като, естествено, пропусна целувката.

— Така че, както виждаш, никой от нас не е виновен и успяхме да се измъкнем. Но едно писмо от мен може да накара хората да започнат да си задават въпроси какво ли се е случило през онази вечер, когато бяхме сами заедно. А ако случайно греша за Емили…

— Аха, значи допускаш, че би могъл и да грешиш! За Бога, видял си я само веднъж, и то на лунна светлина.

— Разбира се. — Джордан дръпна дълбоко от пурата. Лейди Ема с такава любов описа подробно замъка Дънди. И все пак, в нея имаше нещо… — Не мисля, че греша, но не бива да изключвам напълно и случайността. Ако лейди Ема не е мис Феърчайлд, не бих искал да разруша репутацията на едно невинно момиче. Мис Феърчайлд, с която се срещнах, не заслужава да злословят зад гърба й.

— Може да се намери и друго обяснение за приликата между лейди Ема и твоята позната, мис Феърчайлд.

— Наистина ли?

— Лейди Дънди е родена в онзи край, нали така?

— Да, семейното имение на Несфилд се намира в Дарбишър. Мисля, че графинята е прекарала там детството и младостта си, преди да се омъжи.

— Тогава може да се окаже, че са далечни роднини с Феърчайлд. Много втори синове стават свещеници. Може, мистър Феърчайлд да е братовчед на Несфилд или нещо подобно. Може и заради това да му е предоставил годишна издръжка.

Джордан замислено забарабани по страничната облегалка на стола. Това наистина не бе взел под внимание. Неприятен възел се заформи в стомаха му. Ами ако през последните дни бе досаждал на тази жена без причина? Въпреки че двете имаха сходни черти и изказваха сходни идеи, лейди Ема значително се различаваше от Емили. Сдържаният й флирт нямаше нищо общо с морализирането на Емили. А как само се целуваше…

Боже мой! Бе възможно изобщо да не е прав. И това променяше всичко.

— Щом искаш да научиш истината — продължи Йън, — защо не отидеш до Дарбишър?

— Страхувам се, че това ще е неразумно. Но мога да изпратя Харгрейвс, ако не успее да разбере истината от слугите на Несфилд.

Неясна сянка помрачи лицето на Сейнт Клер.

— Не знам дали там би ти провървяло, дори и с това да се заеме Харгрейвс.

— И защо?

— Днес, докато ти беше на закуската, аз отидох до дома на Несфилд с надеждата да поговоря с лейди Софи. Но слугите категорично ми отказаха, заявявайки, че е твърде болна, за да приема посетители. Не смяташ ли, че е странно, че боледува толкова дълго?

Джордан замислено изпусна няколко колелца дим.

— Не е задължително. Никога не съм срещал някоя млада дама по-предразположена към заболявания от лейди Софи.

— Прав си, но аз мисля, че за всичко е виновен проклетият й баща. Смея да се надявам, че ако се измъкне от железните му лапи, изведнъж ще се оправи. За съжаление, трябва да мина през Несфилд, за да стигна до нея.

Блекмор го изгледа изпитателно. Тази внезапна заинтересованост на Йън към женитбата започна да го безпокои.

— Сигурен съм, че след няколко дни тя ще се възстанови и ще намериш начин да заобиколиш възраженията на баща й.

— Надявам се, че лейди Ема може да ми помогне.

— Лейди Ема?

— Ако ми се удаде възможност да поговоря с нея насаме. Но за това пък имам нужда от твоята помощ.

Джордан замислено погледна приятеля си.

— Ще се радвам да ти помогна, при условие, че ми дадеш възможност да говоря с нея насаме.

Сейнт Клер се намръщи.

— Виж, ако се каниш да плашиш момичето…

— Нямам такова намерение. Просто искам да й задам няколко въпроса.

— Мога да си представя — каза с усмивка Йън.

— Не бих го направил по друг начин — въздъхна Блекмор и остави лулата настрани.

— Ти наистина проявяваш интерес към нея, нали?

Лейди Ема/Емили бе завладяла всички мисли на Джордан, бе го лишила от сън и го бе принудила да се държи като гладно куче в месарски магазин. Нито една жена досега не бе успявала да го отклони от внимателно предначертания път на живота му.

Графът погледна встрани.

— Искам да узная истината. Това е всичко.

— Доколкото разбирам, твоят набег в тъмните недра на имението Астрамонт се е оказал безрезултатен?

— Може и така да се каже.

— Не успя да се добереш до жертвата си ли? Или когато го направи, тя се оказа твърде хитра?

Подигравателният начин, по който приятелят му каза „хитра“, накара Джордан да се наежи.

— Момичето избягваше въпросите ми, ако това имаш предвид — отсече той. — Ако толкова много искаш да узнаеш всичко, което се случи, попитай Полък. Той също беше там.

— Той е бил свидетел на твоя грандиозен провал? С всяка минута става все по-интересно. Предполагам, че ще е по-добре да помоля Полък да ми помогне с лейди Ема, вместо теб.

Без да се замисли, Джордан каза:

— Ако го направиш, кълна се, ще обеся това самодоволно конте на един от нелепите му шалове.

Йън избухна в смях.

— Боже мой! Ти ревнуваш!

— Да ревнувам? От това конте? Не ставай абсурден.

Но когато усмивката на Йън стана още по-широка, Джордан изгаси угарката от пурата си и посегна към кутията за друга. Не ревнуваше. Просто го дразнеше самата мисъл, че толкова изтънчена дама като лейди Ема, бе останала в компанията на такъв идиот като Полък. За съжаление, заради собствения му избухлив характер, тя може би именно в тази минута се разхождаше с онова конте из обширната градина на лейди Астрамонт.

Ами ако наистина бе дъщеря на леърд, която си търси съпруг? Възможно ли бе да реши, че Полък е подходящ? Това денди, за което най-голямото развлечение бе да се разхожда с файтон из града, за да покаже най-новата си безвкусна жилетка?

Ами ако Полък останеше с нея насаме? Ами ако контето бъде възнаградено със същата целувка, с която бе дарен Джордан предишната нощ?

Червена мъгла го заслепи. Мисълта за нея, как стои под черешово дърво в обятията на Полък, как го подканва да я целуне, да я приласкае…

Дявол да го вземе, не биваше да я оставя с този шут! Полък можеше да бъде много сладкодумен, когато искаше да впечатли някоя жена, а съдейки по похотливите погледи, които й отправяше у лейди Астрамонт, лейди Ема бе точно от типа жени, чието внимание Полък би търсил.

Е, ако решеше да приеме ухажването му, щеше много да съжалява за това. Джордан грабна втора пура и я запали със злоба. Щеше да й покаже какъв суетен и надут задник беше Полък.

Нямаше никакво значение, че само до преди няколко дни го бе смятал за нещо като приятел. Сега бе най-лошият му враг. Всеки, който застанеше между него и Лейди Ема/Емили, щеше да се превърне в негов враг.

Дори и Йън.

— Е? — Джордан го погледна косо. — Какъв е твоят план? И в играта ли съм?

— Разбира се. Не бих си отказал удоволствието да наблюдавам как се правиш на глупак заради една жена. — И преди Джордан да успее да възрази, добави: — Ето какво ще направим…

 

 

Емили вече за втори път обикаляше градината с мистър Полък. По време на първата обиколка я бе разпитвал за Шотландия. Тя не можа да насочи разговора към Софи, докато лейди Дънди не се присъедини към тях.

Макар да й се искаше да си върви, това беше идеалната възможност да разпита Полък, особено след като Джордан си беше тръгнал. Някак бе успяла да убеди лейди покровителката си, че иска да остане, но се наложи да бъде по-изобретателна, за да си спечели втора разходка с мистър Полък.

Накрая те се оказаха сами. С настъпването на мрака останалите гости се прибраха в къщата и в притъмнялата градина се възцари интимна атмосфера. Това впечатление се засили, когато в далечината се показа беседка с колони във формата на нимфи и елегантен покрив. Когато се отправиха натам, тишината бе нарушена единствено от звука на стъпките им по покритата с чакъл пътека и песента на славеите.

— Днес наистина ви се удаде да поставите Блекмор на мястото му — поверително произнесе мистър Полък. — Обзалагам се, че повече няма да ви безпокои.

Емили се надяваше да е така, но се опасяваше, че забележката му просто отразява неговите надежди. Лорд Сейнт Клер беше прав — младият мъж наистина бе възмутен от Джордан. Не можеше да си представи защо, освен разбира се, титлата и статуса на графа, които Полък нямаше привилегията да притежава.

Но пък той имаше неща, които липсваха у Блекмор. Като сърце, което не беше от камък.

— Нямах намерение да го поставям на мястото му — искрено отвърна тя. — Само се опитах да го накарам да престане да се надсмива над всичко.

— Страхувам се, че това никога няма да ви се удаде.

Когато стигнаха до беседката, мистър Полък извади кърпичка и избърса една от мраморните пейки за Емили.

— Но нека да не говорим повече за Блекмор. Да поговорим за вас.

— За мен? — Младата жена бързо се отпусна на мястото, което й бе предложил. — Какво би могло да се каже за мен?

Тя предпочиташе да говорят за Софи. Лъчите на залязващото слънце за миг осветиха замисленото лице на придружителя й.

— Мога да ви залея с обичайните баналности: косите ви са като златни нишки, а устните като рубини — но се страхувам, че толкова изтънчена дама като вас е свикнала да чува подобни неща и те ще ви се сторят скучни.

Изтънчена, как не. Само ако знаеше истината!

— Скучни? Не. Нелепи и абсурдни. Уверявам ви, аз съм най-обикновена жена със съвършено обикновени коси и устни. — Тя нервно се заигра с ветрилото, закрепено на китката й, като се чудеше как да обърне разговора в правилната посока. И изведнъж й хрумна. — Моята външност не може да се сравнява с тази на братовчедка ми. С този прекрасен тен на лицето и разкошни черни коси… Не намирате ли, че е възхитителна?

— Лейди Софи не е достойна дори да държи свещ пред вас. — За изненада на Емили Полък седна до нея и стисна неспокойните й ръце в своите длани с перфектно оформен маникюр. — Точно както луната избледнява и се скрива, когато слънцето изгрее, така и нейната красота не може да се сравнява с вашата.

Небеса, никога досега мъж не й бе говорил поетично. Но не смяташе, че това ще допринесе да запазят отношенията си официални. Опита да освободи ръцете си, но той ги стисна още по-здраво.

— Мистър Полък, наистина трябва да ме пуснете!

— За нищо на света, докато не ви кажа това, което изпълва сърцето ми. — Заради слабата светлина не можеше да види чертите на лицето му, но долови хищническия блясък на светлосините му очи. — Струва ми се, че изпитвате към мен определени чувства, иначе не бихте отказала на Блекмор. А идеята ви да дойдете насаме тук с мен, само го доказва.

Боже мой, тя му бе дала основание да изтълкува всичко погрешно.

— Мистър Полък…

— Не говорете. Нека първо ви кажа какво изпитвам. Без съмнение имате безброй ухажори. Моля ви само да ме считате за един от тях и да ми дадете шанс да продължим познанството си редом с тях.

Това беше истинска катастрофа!

— Не ви разбирам. Мислех, че сте влюбен в моята братовчедка. — Емили най-сетне успя да освободи ръцете си и да се отдръпне от него. — И през ум не ми мина, че бихте могли да се отнесете към мен по този начин. Вие почти не ме познавате.

Той отново се приближи към нея.

— Познавам ви достатъчно добре след днес. Не съм познавал братовчедката ви по-добре, когато започнах да я ухажвам. Но вие се появихте и изтрихте всяка мисъл за нея. Тогава осъзнах, че най-малкото богатство на семейството ви бе показано първо. Най-доброто бе запазено за на края — първокласен диамант.

Цветя, небесни тела, а сега и скъпоценни камъни. Някога говореше ли на прост разбираем език? Очевидно чувствата му към Софи бяха непостоянни, щом толкова лесно се отказваше от тях. Не можеше да му позволи да продължава с това, независимо какво очакваше лорд Несфилд.

— Моля ви, не казвайте нищо повече. Вие и аз не бихме могли… не би било възможно…

— Знам какво ще кажете — прекъсна я Полък.

Чудесно, помисли си тя, тъй като аз нямам и бегла представа.

— Знам, че баща ви няма да се отнесе с одобрение към факта, че ви ухажва някой без титла. Но вие, шотландците, не гледате така строго на тези неща като нас, англичаните. Без съмнение, ако му обясните, че мога да ви обезпеча добре, това няма да е от значение.

Емили бързо се хвана за тази идея.

— Вие грешите. Това има голямо значение и не само за баща ми, но и за майка ми. Тя е решена да ми намери изгодна партия. Когато става дума за подобни неща, тя е истинска англичанка. — Но като видя, че той изпадна в отчаяние, състрадателното й сърце не издържа. — Разбира се, лично мен, въобще не ме интересуват такива неща като титли. Вие сте един много мил джентълмен и аз съм уверена, че ще станете прекрасен съпруг за някоя друга. Но не мога да пренебрегна желанията на родителите си и да ви позволя да ме ухажвате. Надявам се, че ме разбирате.

Опитът й да смекчи удара от отхвърлянето само го окуражи още повече. Лицето му грейна и той обви ръка около кръста й, за да я придърпа близо до себе си на пейката. Ветрилото се изплъзна от пръстите и се залюля на китката й.

— Не ме е грижа за чувствата на вашите родители — прошепна той, толкова близо до нея, че задушаващият мирис на тоалетната му вода изпълни ноздрите й. — Ако само това ви притеснява, не бива да се тревожите. Невинаги е необходимо съгласието на родителите за една сватба, навярно сте чували това. — Ухажорът й повдигна вежди. — Както знаете, в някои части на страната мъжете и жените могат да се женят и по свой избор.

Думите му привлякоха вниманието й. Някои части на страната? Навярно е чувала? Нима имаше предвид Гретна Грийн в Шотландия? Дали вече не бе казвал тези думи и пред Софи?

— Мистър Полък, струва ми се, че избързвате. Не може да намеквате, че… че трябва да избягаме и да се оженим тайно.

— Не и ако не се налага. Но няма да позволя на такава дреболия, като съгласието на родителите ви, да застане на пътя на взаимното ни привличане.

Нима той наистина бе способен на това? Толкова ли нетърпелив бе този мъж да се сдобие със знатна жена, че да е готов да прибегне до подобни средства?

Младата жена опита да придаде лекота на тона си.

— Сигурно се шегувате. Винаги ли ухажвате дамите по този начин, предлагайки им да изоставят семейството си и да побегнат към напълно неясно бъдеще?

— Ако се съмнявате в моята искреност, уверявам ви, че съм напълно сериозен. Ще направя всичко по силите си, за да ви имам. Заявявам ви го напълно сериозно.

Хладни тръпки обхванаха Емили, когато привидно слабата му ръка с неочаквана сила я сграбчи през кръста. Не биваше да рискува повече и да остава тук.

— Не е редно да ми говорите тези неща. — Тя опита да се измъкне от ръцете му, но той я притисна още по-силно. Тревогата в гърдите й нарасна. — Сър, аз не мога да пренебрегна желанията на родителите си и, разбира се, никога няма да се съглася да избягам. Трябва да говорите с тях, както го изисква благоприличието.

Другата му ръка се уви около кръста й и прегръдката му стана още по-плътна. Може и да беше конте, но ръцете му бяха изненадващо силни.

— Казахте, че няма да ми разрешат да ви ухажвам, така че ни остава само един избор. Освен това, ми е известно, че вие далеч не се държите винаги толкова благоприлично. — Гневът разкриви чертите на лицето му. — Последвах ви с Блекмор, когато отидохте в градината на Мирингтън. Видях как го целувате.

Косъмчетата на тила й настръхнаха. Той ги бе видял! Мили Боже! Не й беше нужно кой знае какво въображение да си представи за каква я мисли.

Всяка поучителна история, която някога бе чувала, изплува в ума й — мъже, които отнасят млади жени против волята им, мъже, които толкова отчаяно искат да се оженят, че биха сторили всичко, за да подчинят жената на избора си. Тя трескаво обходи с поглед градината отвъд беседката, но никой не се виждаше. Планът й изобщо не се развиваше добре.

— Не е каквото си мислите… — започна да се оправдава.

— Не ви упреквам за вашите действия. Джордан може да бъде много убедителен. Това, че снощи, в края на краищата, го отхвърлихте, след което му отказахте и днес, ми даде смелост да разкрия чувствата си. Очевидно сте разбрала, че е твърде студен за такава страстна жена като вас. — Той разпери пръсти в основата на гърба й. — Но ние с вас си приличаме, трябва да го разберете. Аз мога да ви удовлетворя много по-добре, отколкото Блекмор.

Мъжът хвана брадичката й и повдигна лицето й, за да може да я целуне. Мокрите му горещи устни се впиха в нейните. Усещането бе такова, сякаш някой бе плеснал варени змиорки върху устата й. Отвратена, тя постави ръце на гърдите му, за да го избута, но Полък не помръдна. Опита да освободи устните си, но той се бе впил в нея като пиявица и изглежда се канеше да си позволи още по-голяма свобода.

Дебелият му език премина по ръба на устните й и напарфюмираният му дъх почти я задави.

Обхвана я истинска паника, когато нахалникът стисна гърдите й и задърпа ръба на корсажа й. Опита се да го отблъсне, като го заблъска по раменете, но когато това не постигна никакъв ефект, силно заби сгънатото си ветрило в бедрото му. Той се отдръпна и започна да сипе проклятия.

Младата жена скочи на крака и с треперещи ръце започна да оправя дрехите си.

— Как смеете, мистър Полък! Не съм ви дала разрешение да ме докосвате по толкова интимен начин! — Звучеше повече като скромната Емили Феърчайлд, отколкото като самоуверената лейди Ема, но не я интересуваше. Нямаше да позволи на глупака да развратничи с нея тук, насред градината!

Със сърдито изражение той заразтрива бедрото си.

— На Блекмор му разрешихте. Видях какви ласки му позволихте. Каква изкусителка сте само.

— Не съм давала на Блекмор никаква свобода, уверявам ви.

— На мен не ми изглеждаше така. — Гласът му звучеше заплашително. Контето стана от пейката. — Извивахте гръб и мъркахте като котка пред огнище. И преди да свърши тази вечер, кълна се, че ще ви накарам да направите всичко това и за мен.

Когато Полък пристъпи към нея, Емили насочи ветрилото си към него, сякаш държеше кама. Все още не бе наясно с мъжката анатомия, но знаеше едно: мъжете доста пазеха интимните си части. Неведнъж бе виждала момчетата на село как падаха на земята, гърчейки се от болка, след удар в слабините. Пластинките на ветрилото й изтъняваха към края и завършваха твърдо като острие, така че сгънато изглеждаше доста заплашително.

— Ако се приближите още, ще ви пробода. Чувате ли ме?

Полък с тревога погледна надолу и сякаш се поколеба, преценявайки опасността, която заплашваше неговото съкровище.

— Няма да посмеете…

— Ще посмее и още как — прозвуча съвсем наблизо женски глас.

Когато Емили и мистър Полък едновременно обърнаха глави към нея, лейди Дънди излезе от храстите, обкръжаващи беседката. Изражението на лицето й изглеждаше наистина заплашително.

— Във вените на дъщеря ми тече войнствената кръв на шотландците, глупако! Тя няма да се поколебае да те накълца на парчета.

Емили въздъхна от облекчение, а Полък пребледня и отскочи от нея, сякаш бе змия, в която внезапно бе разпознал усойница.

— Лейди Дънди. Не е това, което си мислите. Аз… аз…

— Напълно разбирам какво става. — Графинята нахлу в беседката. — И мога да ви уверя, че няма да допусна това да се случи отново.

Изражението му се помрачи.

— Тогава би трябвало да държите по-изкъсо своенравната си дъщеря. Аз съвсем не съм единственият с когото се среща на усамотени места.

Емили едва сдържа стона си. Сили небесни, ако разкажеше на лейди Дънди за Джордан…

Графинята измери Полък с леден поглед и усмивката му веднага се изпари.

— Мистър Полък, разбирам, че се движите в много по-висок кръг, отколкото заслужавате.

Той нервно подръпна набрания си на талази шал.

— И така — продължи тя с назидателен тон, — ако някога чуя, че повтаряте тази лъжа… Или по-просто казано, ако чуя, че говорите за дъщеря ми не с уважението, което й се полага, дори пред кухненската прислужница на някое незначително домакинство в най-отдалеченото кътче на Англия, ще направя така, че никога да не ви приемат в обществото. За разлика от дъщеря ми, съм въоръжена с нещо повече от ветрило. И с голямо удоволствие ще използвам своето положение и връзки, за да ви унищожа. Надявам се, че ме разбрахте?

От лицето на мистър Полък бяха изчезнали всички цветове. Графинята се обърна към Емили и с не чак толкова студен глас каза:

— Хайде, Ема, време е да си вървим. Не бива да закъсняваме за бала у Уинстед.

— Да, мамо — бързо отвърна тя и почти скочи от стъпалата на беседката.

Лейди Офелия стисна здраво ръката й, като почти я влачеше през градината. Момичето не я винеше за гнева й. Жената можеше да си помисли Бог знае какво за нея, особено след подлите нападки на Полък.

— Лейди Дънди — осмели се да каже накрая Емили, — моля ви да ми простите…

Дамата спря близо до входа на къщата и я изгледа с недоумение.

— Да ти простя? За какво? Този непоправим луд… — Очевидно думите й не бяха достатъчни и тя погледна назад, където в беседката бе останал да седи Полък, унило отпуснал главата си в ръце. Графинята снижи глас: — Аз виня себе си, не теб. Господи, спаси ни и ни прости. Знаех какво се опитваше да постигнеш, като отиде на разходка с него, но бях длъжна да го предотвратя. Ти си още дете. Нямаш никаква представа колко мерзки могат да бъдат мъжете. Но аз съм достатъчно възрастна, за да го знам. Позволих на Рандолф да те изпрати като агне на заколение. Би трябвало да ме бичуват за това.

— Не бива да се обвинявате. Аз съвсем не съм дете. Знаех за опасността, когато излязох навън. Просто подцених характера на мистър Полък. Следващия път ще бъда по-внимателна.

— Няма да има следващ път. — Възрастната жена изправи решително рамене. — Ще сложа край на този маскарад. От самото начало си беше лудост и не бях против само защото си мислех, че си се съгласила да участваш доброволно. Но достатъчно! Повече няма да стоя и безмълвно да гледам как едно невинно момиче се принася в жертва заради глупавата ми племенница.

— Но вие не можете да прекратите това сега. — Емили много добре познаваше лорд Несфилд. Той със сигурност щеше да изпълни заплахите си.

— Разбира се, че мога. Още днес ще кажа на Рандолф да се оправя както иска. Има трима заподозрени. Нека сам да разбере кой от тях е виновен.

— Не, няма да допусна това. — Когато графинята я погледна недоверчиво, Емили промърмори със заекване: — И… исках да кажа, че съм дала обещание на вашия брат и съм длъжна да го спазя.

Лейди Дънди се намръщи:

— Глупости! Забрави за криворазбраното си чувство на преданост. Сигурна съм, че баща ти е работил усърдно, за да заслужи дохода, който получава от Рандолф. Ти нищо не дължиш на брат ми.

На Емили и без това й бе достатъчно трудно да лъже. А да лъже лейди Дънди бе все едно да лъже баща си — бе много неприятно изживяване. Но се налагаше.

— Не става въпрос за лоялност към лорд Несфилд, а за преданост към Софи.

— Глупости! Когато за пръв път чу за нашия план, отказа да участваш. Нямаше нищо против Софи да се омъжи за всеки глупак, когото пожелае. Съгласи се след разговора с Рандолф. Какво ти каза той? Можеш да ми се довериш, нали знаеш? Аз мога да ти помогна.

Никой не можеше да й помогне. Ако разкажеше на своята покровителка всичко, щеше да даде на лорд Несфилд властта да разгласи цялата истина за смъртта на майка й, която тя не бе в състояние да опровергае.

— Нямам какво да ви кажа.

— Не, определено има нещо. Кажи ми, скъпа. Всичко ще се оправи.

По гласа на лейди Дънди личеше, че не бе свикнала да приема откази. Емили изведнъж си спомни как Джордан се бе опитал да измъкне признание от нея. Проклети да са всички лордове и дами и техните властни гласове!

Е, щеше да устои на графинята, както бе устояла на Джордан.

— Вие ми обещахте, че ще мога да се забавлявам известно време в Лондон, да нося скъпи рокли и да танцувам всяка нощ до зори. Отказвате ли се от обещанието си?

Графинята присви очи и я погледна.

— Можеш да играеш тази роля пред другите, Емили, но не е нужно да се преструваш пред мен. Не забравяй, на мен ми е известно, че не си лекомислена дъщеря на леърд, чиято единствена цел в живота е да се забавлява.

— Лекомислена дъщеря на леърд — това е част от мен. Нима сама не ми го казахте?

На графинята явно не й хареса, че използваха думите й срещу нея.

— Емили…

— Ако кажете на лорд Несфилд, че не трябва да продължавам с това, а аз заявя, че възнамерявам да продължа, как мислите, какво ще стане тогава?

Лейди Дънди скръсти ръце пред гърдите си.

— Не можеш да продължиш този маскарад без мен, така че дори не си помисляй за това. Как ще изглежда отстрани, ако майката на лейди Ема изостави дъщеря си насред първия й сезон в Лондон?

— И как ще изглежда наистина? Майката на лейди Ема ще трябва или да измисли някаква история, или да разкаже истината на всички и да унищожи репутацията на брат си, на истинските си дъщери, а също и своята собствена. — Емили преглътна буцата заседнала в гърлото й. — Да не говорим за репутацията на Емили Феърчайлд.

За известно време графинята само се взираше в момичето. След това устните й се изкривиха в сдържана усмивка.

— За девойка, отгледана от свещеник, си прекалено безочлива.

— Не аз започнах това, милейди, а вие с брат ви. Но аз непременно ще доведа тази история до край, с вас или без вас.

— Не ми оставяш друг избор, нали?

Емили едва не припадна от облекчение.

— Наистина, не трябва да се тревожите за мен. Мога да се справя. Освен това, мистър Полък беше единственият, който си позволи такава свобода. Всички останали мъже се държаха като истински джентълмени в мое присъствие.

— Дори и Блекмор?

Проницателността на тази жена бе невероятна. Емили се поколеба само за миг преди да излъже:

— Да, дори и графът.

Сега щяха да последват въпроси какво бе имал предвид мистър Полък, след като бе предявил обвиненията си. Как щеше да обясни?

Но очевидно лейди Дънди също не искаше да се задълбочават в този деликатен проблем, както и самата тя.

— Е, добре, ще продължим, както преди. — Но когато девойката понечи да й благодари, графинята добави: — Макар че сега ще бъда много по-внимателна придружителка. Не желая отново да се случи нещо подобно.

— Аз също — искрено каза Емили. Дори лорд Несфилд нямаше право да иска това от нея.