Сабрина Джефрис
Забраненият лорд (20)

Глава 20

„В облеклото скромна ти бъди,

с храна не прекалявай,

с две думи, скъпа моя,

целувка дай ми и мълчи.“

Лейди Мари Уортли Монтагю, „Кратко резюме на съветите на Лорд Литълтън“

Емили седеше до камината в салона на Несфилд, но изведнъж скочи и за пореден път закрачи напред-назад, като нервно усукваше шала си в заплетен възел.

— Емили, скъпа, успокой се — каза баща й. — Съвсем скоро всичко това ще свърши.

— Знам.

И после какво? Щеше да се омъжи за Джордан? Който не я обичаше? В края на краищата тя дори не знаеше как щеше да реагира на новината за смъртта на майка й. Може би след това, въобще нямаше да иска да има нищо общо със семейството й.

И все пак къде беше той? Нима двамата с баща й бяха пристигнали в Лондон преди него? Не й се вярваше. Желанието й всичко да се изясни, бе непоносимо.

— Татко, ще отида да поговоря с Картър.

— С иконома? Защо?

— Просто така. Аз… аз просто искам да разбера дали лорд Несфилд ще се прибере скоро.

Всъщност, помисли си тя, докато бързо излизаше от стаята, искаше да разбере дали маркизът не бе излязъл да се срещне с Джордан. Или Джордан бе дошъл по-рано и Несфилд бе отишъл да я предаде, за да я арестуват. Нямаше как да каже това на баща си. Той дори не знаеше за Джордан. Бе му казала, че неин приятел я е довел в Уилоу Крос. Това си беше истина, но, естествено, той бе много повече от приятел. Но не смееше да му каже за възможното си бъдеще с графа, след като все още бе толкова несигурна в чувствата си и така разстроена.

Вече не би трябвало да има значение дали Блекмор е говорил с Несфилд. Дори ако маркизът се опиташе да приведе заплахите си в действие, баща й имаше средство да му попречи.

Все пак това имаше значение за нея. Ако Джордан й нямаше доверие, какъв брак щяха да имат? Вероятно можеше да живее без любовта му. Но без доверието му? Пренебрегването на желанията й? Това би бил най-лошият вид съюз.

От друга страна, тя искаше от него нещо, което бе твърде много за почти всеки. Без да му изясни обстоятелствата, го бе помолила да не се намесва. За всеки мъж би било трудно, а за Джордан — почти невъзможно. И по-лошото бе, че ако все още не бе пристигнал в Лондон, тя никога нямаше да го узнае със сигурност.

Намери Картър в трапезарията да наблюдава подготовката за вечерята с такъв вид, сякаш такива инциденти се случваха всеки ден.

— Може ли да поговоря с вас? — попита тя тихо, поглеждайки внимателно другите слуги. — Насаме.

— Разбира се, милей… мис Феърчайлд.

Веднага щом двамата с баща й пристигнаха, пасторът бе настоял да уведомят слугите коя е. Емили би предпочела да не го правят, защото бе прекалено сложно и може би лейди Дънди би сметнала за уместно да го направи по различен начин. Но баща й бе твърде набожен, за да прикрие такава лъжа.

Тя отведе Картър встрани.

— Казахте, че лорд Несфилд е отишъл в клуба. Той… сам ли беше? Или получи покана да отиде там?

Икономът я погледна изненадано.

— Покана? Единственият човек, който получи покана тази сутрин, беше лейди Дънди. Лорд Блекмор отправи молба да го посети. Сега тя е там.

Емили се взираше в него с широко отворени очи.

— Сигурен ли сте, че поканата се отнасяше само до нея? Не беше ли споменат и лорд Несфилд?

— Абсолютно сигурен съм. Графинята дори настоя да не споменавам на брат й къде отива. Каза, че лорд Блекмор е поискал това.

Думите му поразиха девойката. Той беше изпълнил молбата й. Не можеше да го вини за желанието му да говори с лейди Дънди, това не беше част от споразумението, и той бе в правото си да събере колкото се може повече информация. Но не беше отишъл при Несфилд. Това определено говореше доста за силата на чувствата му към нея, нали?

Независимо че Емили осъзнаваше, че всичко все още не бе приключило, не можеше да сдържи огромната си радост, пърхаща в сърцето й.

Върна се бързо в гостната и седна до баща си с тайнствена усмивка. Джордан бе изпълнил желанието й! Нейният Джордан! Да, нейният Джордан! Сега можеше да мисли така за него. Ако все още я искаше, след като това приключеше.

Двамата с баща й едновременно чуха шума на приближаваща карета. Когато тя спря пред къщата, пасторът хвана ръката на дъщеря си и я стисна. След това чуха гласове във фоайето, но когато най-накрая някой влезе в стаята, това не беше Несфилд.

Беше Джордан.

Младата жена го погледна с учудване, защото графът тръгна към нея, придружен от лейди Дънди и лорд Сейнт Клер. Дори не й даде време да го представи на баща си.

— Емили, каретата на Несфилд пристигна точно след нашата. Имаме само минута. Знам всичко за майка ти, за лауданума и за изнудването на Несфилд. — Когато тя се намръщи, той добави: — Не съм го научил от него, ако така мислиш. Не сме говорили. Кълна ти се.

— Тогава кой може да ти е казал?

— Няма време за обяснения. — Младият мъж падна на едно коляно, хвана ръката й и я целуна. — Сега е твой ред да ми се довериш. Имам план как да те защитя, няма да навреди на никого, но трябва да ми позволиш да разговарям с Несфилд.

— Емили, кой е този човек? — намеси се пасторът, взирайки си в съединените им ръце.

— Това е… мой приятел — колебливо промърмори дъщерята. — Татко, запознай се с лорд Блекмор. Лорд Блекмор, това е баща ми, Едмънд Феърчайлд.

— Много се радвам да се запознаем, сър — каза бързо Джордан. — Имаме много неща за обсъждане. Но се страхувам, че това ще стане по-късно.

Без да обръща внимание, че пасторът се взираше в него с изумление и зле прикрито благоговение, той отново насочи вниманието си към Емили.

— Не искам да говоря с Несфилд без твоето съгласие. Ще ми позволиш ли да го направя заради теб? Знам какво върша, уверявам те.

— Той знае какво прави — намеси се шепнешком лейди Дънди, после погледна през рамо, защото чу, че Картър разговаря с брат й във фоайето. — Нека поговорят.

— Чуйте ме — намеси се баща й. — Ние вече имаме собствено решение…

— Всичко е наред, татко.

Джордан й бе поискал разрешение. Той, който винаги държеше всичко под контрол. Лицето й се озари в усмивка.

— Искам да разбера какво е намислил лорд Блекмор. Това няма да навреди, нали? — Погледна баща си многозначително. — Моля те. Направи го заради мен.

Пасторът едва успя да даде неохотно съгласието си, когато лорд Несфилд нахлу шумно в стаята.

— Къде е това проклето момиче? — изрева той, но веднага спря, щом видя сестра си, пастора, граф Блекмор и виконт Сейнт Клер, събрани около Емили като фаланга на войници, защитаващи своята кралица.

Но се възстанови бързо.

— Вън! Всички да излязат! Освен племенницата ми. Искам да поговоря с нея насаме.

Емили се разсмя на глас. Той все още се опитваше да поддържа маскарада. Сега? Дори когато баща й бе тук?

— Не се смейте, млада госпожице — каза Несфилд зловещо. — Знаеш какво мога да направя с теб.

Баща й се стегна и понечи да се изправи, но Емили го хвана за ръката и го задържа. Джордан пристъпи напред.

— О? И какво ще направиш с нея?

За съжаление Несфилд не познаваше настроенията на младия граф толкова добре като нея, иначе щеше да усети, че стъпва върху опасна почва.

— Това не е твоя работа, Блекмор. Върви си.

— Не мога. Дойдох да говоря с вас за вашата племенница. Искам да се оженя за нея.

Емили се намръщи. Ако това беше идеята на Джордан, тя нямаше да проработи. Баща й изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне, но тя затегна хватката си върху ръката му, призовавайки го да мълчи.

— Да се ожениш за нея? — от устата на Несфилд захвърчаха слюнки. — Няма да го позволя. Сега си тръгвай. И вземи приятеля си със себе си.

— Навярно ще предпочетете да се оженя за вашата племенница, а не за дъщеря ви.

Това категорично мнение привлече всеобщото внимание. Очите на Несфилд пламнаха от гняв.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че аз съм този, който се опита да избяга с дъщеря ви Софи. Знам, че сте опитали да ме откриете. Чух за мъжете, които сте наели. Независимо от това, аз, разбира се, възнамерявах да опитам още веднъж. — Той погледна към Емили. — Но тогава срещнах очарователната ви племенница и изведнъж загубих интерес към дъщеря ви.

Девойката се втренчи в него изумена, развълнувана и щастлива. Беше измислил идеалното решение. Първо обяви себе си за негодника, който Несфилд смяташе да погуби, след това го бе лишил от основание да направи това, отказвайки се от интереса си към Софи.

Беше перфектно измислено и ако бяха сами, щеше да го целуне.

— Лейди Ема напълно завладя сърцето ми — продължи графът с искреност, която не подлежеше на съмнение. Пламенният поглед, с който я гледаше, потвърждаваше това. — Затова ще трябва да се съгласите с този брак, тъй като знам, че не искате да ме видите женен за дъщеря ви.

В този момент пасторът скочи от мястото си, без да може да се сдържа повече.

— Не слушайте този човек, лорд Несфилд. Не той опита да избяга с дъщеря ви и аз мога да го докажа.

Блекмор се обърна към него. Лицето му беше зачервено от гняв заради това, че осуетиха плана му.

— Мистър Феърчайлд, не разбирате сериозността на ситуацията.

Емили реши, че е най-добре да се намеси.

— Всичко е наред, Джордан. — Тя стана от мястото си. — Той разбира. Нека да говори.

Младият мъж се вгледа в нея за миг, после кимна отсечено. Но за първи път тя видя страх в очите му. Страх за нея. Това я стопли до дъното на сърцето й.

— Какво знаеш за всичко това, Феърчайлд? — настоятелно попита Несфилд.

— Може би си спомняте племенника ми, Лорънс Фелпс. — Несфилд го удостои със сърдит поглед и пасторът продължи: — Той е този, който е избягал със Софи. Казвам избягал, защото най-вероятно сега е при нея в Шотландия. Съжалявам да ви го кажа, милорд, но съм сигурен, че те ще се оженят, преди да успеете да стигнете до тях.

Новият обрат на събитията изуми всички. Несфилд кипеше от ярост, лорд Сейнт Клер изглеждаше объркан, тъй като очевидно никога не бе чувал за нейния братовчед.

Джордан се намръщи.

Единствено лейди Дънди изглеждаше спокойна, когато се обърна към Емили.

— Мистър Фелпс? Това е адвокатът, който посети дома ни под претекст, че иска да се срещне с теб, нали? — Когато девойката кимна, дамата избухна в смях. — Е, на това му се казва съюз, достоен за рая. Той е много спокоен, трезв и покровителствено настроен — всичко, което бащата на Софи я учеше да търси.

Емили не бе разсъждавала по този начин, но като помисли малко, също се разсмя. Разбира се, сега бе готова да се смее и при най-малък повод.

За съжаление веселието й разгневи още повече лорд Несфилд.

— Моята Софи никога няма да се омъжи за адвокат! Ще анулирам този брак! Ще го убия! Аз…

— Няма да направиш нищо подобно — каза Офелия. — И ако не започнеш да се държиш учтиво, ще бъда щастлива да поканя племенницата си и съпруга й да останат при нас в Шотландия.

Лишен от възможността да получи удовлетворение, лорд Несфилд насочи гнева си към Емили:

— Това е твое дело, кучко! Ще те обеся за това!

Тя се отдръпна назад от злобата в гласа му, но Джордан застана между двама им.

— Стой далеч от нея, или ще те убия, кълна се! И ако още веднъж си позволиш да говориш с нея с този тон…

— Прави каквото искаш, Блекмор, но не можеш да ме спреш да унищожа нея и баща й. — Гласът на Несфилд прозвуча злорадо. — Не мисля, че ще искаш да ме спреш, когато чуеш истината за това момиче. Та тя е убила майка си.

— Не съм го направила — възкликна Емили, а Джордан извика едновременно с нея:

— Не ме интересува.

След това двамата се спогледаха.

— Не си ли? — попита той.

Девойката не можа да прикрие изненадата си.

— Ти всъщност си си мислел, че съм го направила?

— Е, аз… аз… слугата ми отиде в Уилоу Крос и разбра… искам да кажа, че… — Виждайки, че с всяка своя дума се обърква все повече, нетърпеливо добави: — Няма значение. Тя е изпитвала силна болка, а ти имаш добро сърце. Разбирам това. Аз…

— Всичко е наред — каза Емили, а в гърлото й напираше истеричен смях.

Трябваше да се чувства обидена, че си е помислил, че е способна на убийство, но той разбираше обстоятелствата. И всяко недоволство, което можеше да почувства, беше засенчено от осъзнаването, че Джордан бе готов да направи големи жертви заради нея, дори когато смяташе, че е отнела живота на майка си. Завладя я шеметна радост.

— Всичко е наред, Джордан — повтори тя утешително, — но не съм го извършила.

Баща й се намръщи при неуместното й веселие, след което се обърна гневно към Несфилд.

— Да, тя не го е направила. Съпругата ми се самоуби.

Думите му оставиха безмълвни всички, с изключение на Емили, и то не заради казаното, а от това кой ги бе изрекъл. Щом видя, че е привлякъл вниманието на присъстващите, пасторът добави:

— И което е по-важно, мога да го докажа. — Бръкна в джоба си и извади сгънат лист хартия. — Виждате ли, жена ми е оставила предсмъртно писмо.

Емили отново изпита неопределимо чувство на облекчение. Все още се чувстваше виновна, че именно приготвеният от нея лауданум бе убил майка й. Беше съвсем различно да разбере, че тя не бе умряла заради пристъп на силна болка, приемайки прекалено много лекарство, което Емили бе оставила доста небрежно наблизо. В писмото си майка й подробно обясняваше причините, поради които бе решила да умре, и съвсем съзнателно е планирала и изпълнила смъртта си. Емили не можеше да обвинява нито себе си, нито нея за това.

— Какво искаш да кажеш? — попита подозрително Несфилд. — Ти никога не си споменавал тази бележка.

Баща й се изчерви.

— Знам. И това се оказа не само грях, но и ужасна грешка. — Той се поколеба, сякаш не искаше да споделя толкова лични неща пред непознати. Но после въздъхна, очевидно осъзнал, че няма избор. — В деня на смъртта й, когато се върнах вкъщи и ви заварих с Емили при моята бедна Фийби, бях много объркан и обзет от мъка. Избягах в спалнята си — с Фийби спяхме в отделни стаи, за да й е по-спокойно — и там на скрина намерих бележката. Оказа се, че Фийби бе успяла да напусне леглото си и да стигне до там.

Емили побърза да отиде при баща си, почувствала отново цялата му мъка. Той се облегна на нея за подкрепа.

— Първата ми реакция бе да изпадна в ужас. Фийби беше извършила смъртен грях. Щеше да е прокълната завинаги. — Спря за миг, за да се пребори с емоцията. — Най-лошото от всичко обаче, бе да знам, че болката, която я измъчваше, бе толкова силна, че я е подтикнала към този отчаян акт.

Пасторът се втренчи в лицето на дъщеря си.

— Тогава започнах да мисля за последствията. И постъпих като егоист. Ако самоубийството на Фийби станеше обществено достояние, щях да загубя енорията, да бъда опозорен. И какво щеше да стане с дъщеря ми? Щеше да е почти невъзможно да се омъжи и да има нормален живот. — Млъкна, а след това упорито вдигна глава: — Не се гордея с това, но не можех да постъпя по друг начин, докато мислех за тези въпроси. Както и да е, реших да запазя случилото се в тайна дори от Емили. Мислех, че не знаеше за самоубийството. Истината е, че никой от нас не искаше да говори за смъртта на Фийби.

Той стисна силно ръката на дъщеря си.

— Но това беше грешка. Сега го разбирам. Най-малкото, трябваше да кажа на моето сладко момиче какво се е случило.

— Аз също трябваше да ти кажа истината, татко — обърна се към него Емили, защото не искаше той да вини само себе си. — Но исках да те защитя.

— И аз теб. — Възрастният мъж се засмя горчиво. — Така че и двамата бяхме порицани за своето мълчание. Аз заслужавам наказание. — Гласът му секна. — Но моето мило момиче — не. Ако можех само да си представя, че лорд Несфилд е знаел и го е използвал срещу нея…

— Ти не би могъл да знаеш — увери го тя, а сълзите се стичаха по бузите й.

Все още я поразяваше фактът, че баща й през цялото време бе крил в душата си такава мъка. Нищо чудно, че не можеше да забрави болката си. И всичко това заради нея. Той го бе направил заради нея!

— О, татко, обичам те — прошепна Емили.

— И аз те обичам, сладкото ми момиче.

— Трогателна сцена — каза Несфилд дрезгаво и удари с бастун по килима. — Но тази бележка, не е никакво доказателство. Как мога да съм сигурен, че не сте я написали вие?

Пасторът изгледа гневно маркиза.

— Може да имате власт и богатство, милорд, но даже и вие не можете да опровергаете, че бележката е написана от ръката на съпругата ми. Всеки, който го сравни с нещо друго, написано от нея, ще се увери в това. В нея е отбелязана датата на смъртта и тя заявява открито, че възнамерява да сложи край на живота си. Така че тази бележка представлява неопровержимо доказателство.

Несфилд може и да беше негодник, но не бе глупак. Той огледа през лорнета си всички свидетели на разговора.

— Мислите, че сте победили? Да допуснем, че не мога да докажа убийството. Но това няма да ми попречи да те съсипя, Феърчайлд. Светът ще разбере, че съпругата ти се е самоубила, и няма да успееш да си намериш енория, докато си жив…

— Съмнявам се в това — прекъсна го Джордан. — Тук присъстват трима души, готови с удоволствие да помогнат на този човек. — Той се приближи към негодника и заплашително снижи глас. — Що се отнася до скандала, съм сигурен, че светът с удоволствие ще чуе за това как дъщерята на маркиз Несфилд избягала с адвокат.

Рандолф пребледня.

— Или може би — продължи с още по-зловещ тон младият граф, — ще трябва да разкажа на света как сте използвали самоубийството на жената на свещеника от вашата енория, за да принудите дъщеря му да участва в маскарада ви против волята си. Това ще е много забавна тема по време на вечеря.

— Няма да разпространиш тази информация! Тя ще посрами и мис Феърчайлд!

— Може би в началото. Но какво от това, след като тя ще стане моя жена? — Когато маркизът пребледня, Блекмор добави: — Да, аз възнамерявам да се оженя за нея, повече от всякога. И никой не би посмял да каже нещо против нея пред мен. Това може дори да се разглежда като една голяма мелодрама, пълна със злодеи. Лейди Дънди, от своя страна, може да доукраси историята, а Йън да впечатли приятелите си, като им каже, че през цялото време е участвал в маскарада. А вашето име ще бъде хулено всеки път, щом бъде споменато.

— Достатъчно. — Несфилд се олюля на мястото си, а лицето му се изкриви от ужас.

Емили никога досега не го би виждала да изглежда толкова стар. Или поне така безпомощен. След като бе загубил дъщеря си и бе лишен от възможността да отмъсти на мъжа, който му я бе отнел, той стана съсухрен и жалък. Ако не бе понесла толкова страдания по негова вина, тя сигурно щеше да го съжали. Почти.

— Добре — промърмори той, стиснал бастуна в треперещата си ръка. — Нищо от това, което бе казано, не трябва да напуска тази стая.

— Това не е достатъчно — изръмжа Джордан. — Не искам жена ми да продължава да лъже. Той я погледна с усмивка и тя му отвърна с цялата любов в сърцето си. — Емили ненавижда лъжата и аз не искам съпругата ми да се разстройва. А вие обявихте на всеослушание, че тя е дъщеря на лейди Дънди. — Блекмор скръсти ръце на гърдите си. — Затова ще направим следното. Ще разпространим навсякъде няколко измислени истории за тази пародия. Емили, загрижена за приятелката си Софи, се е съгласила да участва в маскарада доброволно, за да открие мошеника, който се е опитал да избяга с любимата ви дъщеря. Това е било благородно начинание, но обречено на неуспех от самото начало, защото аз съм знаел коя е Емили.

Когато Несфилд премигна смаяно, на устните на Джордан се появи подигравателна усмивка.

— Не знаехте това, нали? Във всеки случай в нашата история ще казваме, че съм решил да й помогна, както и приятелят ми Йън. През това време ние двамата сме се влюбили. Но когато тя открива, че собственият й братовчед, човек без никакви средства, е опитал да избяга със Софи, Емили се е оставила на вашата милост и вие като великодушен и любящ баща, сте приел младежа като бъдещ съпруг на Софи и сте добавил двеста лири към годишната издръжка на мистър Феърчайлд.

— Не можете да очаквате от мен… — започна Рандолф.

— Не се тревожете за това — намеси се пасторът. — Не искам да имам нищо общо с този нещастник.

Блекмор сви рамене.

— Много добре. Това е лесно поправимо. Мистър Феърчайлд е оставил енорията си, защото е приел щедрото предложение на новия си зет.

— Никой няма да повярва на тази… приказка — изграчи немощно маркизът.

— Прав сте — отвърна Джордан. — Но това няма значение. Всички ще правят предположения какво се е случило наистина и затова ще бъде тема на разговор за седмици наред, но с толкова много високопоставени участници, едва ли ще успеят да намерят за виновен само един от актьорите в маскарада. Освен това, всичко е било с добри намерения и е завършило щастливо — да събере двама влюбени.

В гласа му прозвуча сарказъм:

— И тъй като всичко е за добро, няколкото малки лъжи могат да се пренебрегнат. Съпругата ми и лейди Дънди ще изглеждат като благородни защитнички на младите влюбени, а дъщеря ви ще бъде възхвалявана за своята всеотдайна любов. Не бива да пропускаме да споменем, че нейният съпруг е адвокат. Съжалявам единствено, че ще излезете от цялата тази история като светец.

Несфилд събра последните остатъци от злобния си нрав:

— Ако смятате, че ще подкрепя тази история само за да може мис Феърчайлд да запази репутацията си непокътната…

— Внимавай, Рандолф — предупреди го лейди Дънди, — ако името ти започне да се валя в калта, това ще се отрази и на мен, а аз нямам намерение да бъда обект на подигравки на вечерните партита.

Блекмор подигравателно вдигна вежди.

— Е, Несфилд? Ще излезем ли от тази ситуация сравнително невредими, само като участници в една забавна история? Това е повече отколкото заслужаваш. Но тъй като всичко останало може да навреди на Емили, а аз няма да го позволя, това е единственият изход.

Старият маркиз видимо се стресна от заплахата в думите на Джордан. Той огледа всички, обединени против него, двама от тях с почетни титли и богатства, а третият — собствената му сестра. Внезапно осъзна, че борбата срещу такъв съюз ще доведе до катастрофа за него самия.

— Добре — изръмжа победен. — Но вие петимата може да продължите този фарс без мен. Аз отивам в Шотландия. Все още има малък шанс да предотвратя опита на дъщеря ми да си съсипе живота.

След това напусна стаята и нареди да му приготвят каретата.

— Приятно пътуване — заяви Джордан със заплашителен тон.

Емили потръпна. Имаше предчувствие, че годеникът й ще намери някакъв начин да накара Несфилд да си плати за стореното. Не би й се искало да бъде на мястото на маркиза. Но тогава Блекмор я изненада, като се обърна към баща й:

— Ще подкрепите ли моята история, мистър Феърчайлд? Знам колко много ненавиждате лъжите.

— Възнамерявам винаги да казвам истината — отвърна пасторът, но след като видя колко се притесни младият граф, добави: — Това не е трудно. Не знам нищо, освен онова, което съм чул от другите. Кой съм аз, че да говоря за това, което се е случило или не, докато дъщеря ми е била в Лондон?

Мистър Феърчайлд изгледа благородника преценяващо.

— Първо обаче, бих искал да узная от вас и от дъщеря ми малко повече за случилото се. Вече няколко пъти споменахте за брак с нея, а допреди няколко минути аз дори не знаех, че се познавате. — Когато Джордан се намръщи, пасторът побърза да каже: — Не ме разбирайте погрешно. Много съм благодарен за вашата намеса днес. Сам не бих се справил с лорд Несфилд и наполовина толкова добре. — Той стисна силно ръката на Емили. — Въпреки това се чувствам объркан и малко обезпокоен от вашия интерес към дъщеря ми.

— Това не е толкова странно — заяви графът. — За първи път я срещнах на бала на лейди Драйдън в Дарбишър. След това, когато дойде в Лондон, започнахме често да се срещахме. — Гласът му се смекчи. — И аз се влюбих в нея.

Отново го бе казал. Любов. Едно беше да се преструва пред лорд Несфилд, но нямаше нужда да лицемерничи пред баща й.

— Джордан, не е необходимо…

Той я прекъсна, преди тя да успее да каже „лъжеш“.

— Единственият проблем е, че аз й направих предложение, а тя все още не го е приела.

Емили не можеше да повярва. Граф Блекмор стоеше пред нея и изглеждаше неуверен като влюбен мъж, предложил ръката и сърцето си за втори път, и не бе сигурен дали тя ще приеме.

Той погледна към лейди Дънди и лорд Сейнт Клер, сякаш за насърчение. После се обърна нервно към баща й.

— Знам, че искам прекалено много, сър, но ще ми позволите ли да разговарям насаме с дъщеря ви за няколко минути? След това ще ми бъде много по-лесно да отговарям на вашите въпроси.

Когато пасторът се поколеба, Емили го прегърна през кръста.

— Моля те, татко.

— Както искаш — промърмори той. — Но само за няколко минути.

След това я пусна и тръгна към вратата, но спря и замислено изгледа Джордан.

— Мисля, че трябва да знаете, че докато вчера дъщеря ми си приготвяше багажа за Лондон, при мен в Уилоу Крос дойде съсед, който ми съобщи, че е видял как от дома ми тръгва изискана карета. Емили ми каза, че я е довел някакъв приятел, но сега се чудя…

— Както вече ви казах — отбеляза графът, — ще отговоря на всичките ви въпроси по-късно.

Баща й кимна, очевидно припомняйки си за огромната разлика в положенията им. Джордан може и да беше млад мъж, нетърпелив да получи ръката на дъщеря му, но също така бе и прочутият лорд Блекмор, и годините закоравяло поведение можеше да затруднят убеждаването на баща й в това.

За щастие лейди Дънди и лорд Сейнт Клер приеха излизането на баща й като сигнал и също се оттеглиха. Когато Емили и Джордан останаха напълно сами, той се приближи към нея с несигурни стъпки.

— Емили, потвърждавам всяка една дума, казана пред баща ти. През последните два дни живях с постоянния страх, че може да не се омъжиш за мен. Мисълта, че мога да те загубя вледенява кръвта ми и ми разбива сърцето. Аз те обичам. Ето, виждаш ли, казах го. Сега, моля те, сложи край на страданията ми и се съгласи да се омъжиш за мен.

В първия момент Емили се задъха от радост. Той я обичаше. Джордан я обичаше. Наистина го бе казал.

След това я обхвана едно палаво и малко отмъстително чувство. След всичките му упорити заявления, че е неспособен да обича и всички страдания, които й се бе наложило да изтърпи заради това, й се прииска да го подразни поне малко.

— Сигурен ли си, че е любов Джордан? Това, което ми описваш, звучи по-скоро като треска. — Тя докосна с опакото на ръката си челото му. — Може би си болен. Все пак, граф Блекмор да се е влюбил…

— Престани да ми се подиграваш, момиченце — каза той предупредително и хвана ръката й. — Добре тогава. Искаш да се държа като сантиментален идиот, нали? — Гласът му потрепери, когато продължи: — Имам нужда от теб, Емили Феърчайлд, ти си моята сродна душа. Искам те. И, да, аз те обичам. И винаги ще те обичам.

Притисна ръката й към сърцето си.

— Първия път, когато ми цитира Светото писание, ти отрони парче от каменното ми сърце и продължи да го пропукваш, докато не превърна в прах каменната му обвивка. Благодарение на теб сега имам истинско живо сърце. И то винаги ще ти принадлежи. — Целуна ръката й и се усмихна иронично. — Сега как е, скъпа моя? Достатъчни ли са ти тези сърдечни излияния? Ще проявиш ли любезността да се омъжиш за мен?

Тя радостно го целуна, като вложи в целувката цялата си любов, която можа да изрази. Когато се отдръпна, той изглеждаше замаян.

— Надявам се, че това означава „да“?

Емили се усмихна широко. Сърцето й беше препълнено с толкова щастие, че й се струваше, че ще експлодира. Най-накрая нейният забранен лорд, вече не бе забранен.

— Да, любов моя. Това е най-емоционалното и сантиментално „да“.