Сабрина Джефрис
Забраненият лорд (7)

Глава 7

„Ние сме наистина неуморни при удовлетворяването потребностите на телата си, но оставяме душата да гладува.“

Елън Ууд, английска писателка, драматург, журналистка, „За нас“

Офелия отпусна пищното си тяло на дивана срещу креслото на Рандолф и събу пантофките си. Краката я боляха и тя ги протегна върху табуретка от конски косъм. Плащаше си за прекараните на крак дълги часове през изминалата нощ. А сега брат й вилнееше. Беше й трудно да понесе всичко наведнъж.

— Е? — изръмжа той. — Къде е проклетата негодница?

— Скоро ще слезе, сигурна съм. — Офелия се прозя. — Трябва да оставяш на момичето достатъчно време да се наспи, в противен случай ще е напълно безполезна за целта ти.

— Все едно е годна за нещо! Още не съм чул какво стана на бала. Защо я изпрати право в леглото, въпреки че исках незабавно да ми разкаже всичко? Да не би да я предпазваш, защото знаеш, че не е направила никакви разкрития?

— Отпратих я, защото едва стоеше на краката си от умора.

— Заради някакъв глупав бал, който приключи малко след полунощ?

— Не. Заради уроците по танци, обикалянето цял ден по магазините за аксесоари, а след това и бала, на който й се наложи да танцува през цялото време.

— Естествено, всичко това за моя сметка.

Тя извъртя очи и се наведе напред, за да масажира краката си.

— Ако не си искал да направим нещата както трябва, би следвало да ми кажеш по-рано. Щях да й надяна един чувал, да посипя главата й с пепел и да я държа в ъгъла на всеки прием.

Рандолф не каза нищо, само се намръщи. Никога не бе оценявал хумора на сестра си.

— Е, ще е по-добре момичето да има какво да ми каже, когато слезе. Нямам намерение да плащам за развлеченията й, ако не е способна да се добере до някаква информация.

— Развлечения? — Гръмкият смях на Офелия рязко наруши спокойната утринна тишина в къщата на Несфилд. — За нея е по-скоро изтезание.

Когато Рандолф присви очи и погледна сестра си, тя добави нарочно:

— Макар че не знам защо. Ако не искаше да го прави, просто трябваше да каже не. Нима не съм права?

Той отклони поглед и сви недоволно устни. Настъпи време за по-директен подход.

— Рандолф, какво каза на Емили, за да я заставиш да се съгласи с плана ти? Ясно е, че смята тази идея за неприятна. Трябваше да я видиш снощи след бала. Изглеждаше притеснена и изплашена като мишка в лапите на котка.

— И на бала ли се държа по този начин? Не за това се договорихме, както знаеш. Аз исках, тя…

— Рандолф! Задръж за малко бъбривия си език. — Той я изгледа сърдито, но за щастие, не каза нищо. — Не бива да се притесняваш за Емили. По време на бала тя се държа толкова самоуверено и независимо, както ти пожела. Всички мъже бяха в краката й и според тях, тя бе най-необикновеното създание на земята.

— Тогава защо беше потисната?

— Очевидно, защото смята, че това изпитание е трудно и опасно.

Офелия бе уверена, че мрачното настроение на момичето по пътя за вкъщи, отчасти се дължеше на срещата й с Блекмор, макар че Рандолф не биваше да научава за това. Бе опитала да разбере от Емили какво се беше случило между нея и този мошеник, но девойката отказа да отговори.

Нещо се случваше и Офелия бе готова да се обзаложи с цената на живота си, че е права. Това определено беше проблем. Според слуховете, Блекмор бе способен да сдъвче и изплюе едно крехко създание като Емили. Лейди Дънди нямаше никакво желание да става свидетел на подобно нещо, тъй като силно се бе привързала към младото момиче.

— Да се върнем към първоначалния ми въпрос — продължи графинята, като не позволи на брат си да отклони темата. — Защо тя се съгласи да помогне на Софи, пренебрегвайки принципите си? Каква власт имаш над бедната Емили?

— Власт? — Той се изду като пепелянка. — Наистина, власт. Баща й дължи средствата им за препитание на мен. Това е и цялата ми власт. — Изгледа косо сестра си и добави: — Освен това, вече си попитала и самата нея, сигурен съм, защото много обичаш да си пъхаш носа там, където не трябва. Какво ти каза тя?

Въпросът му й доказа, че той крие нещо.

— Не пожела да ми каже нищо, както добре знаеш. Заради теб няма доверие на никого от нас.

С видимо облекчение, брат й стана и се приближи до камината.

— Глупости, тя изпълнява дълга си, това е всичко.

Офелия въздъхна. Трябваше да настоява повече. Но отдавна бе научила, че ако притисне Рандолф в ъгъла, той би предпочел ухапване от отровна змия, преди да й каже и думичка. А във вените му вече течеше предостатъчно отрова.

Но можеше да пробва с момичето. Беше повече от ясно, че Емили не понася лъжите. Ако само можеше да спечели доверието й…

Сякаш чула, че говорят за нея, в стаята влезе Емили, вече облечена за сутрешния прием у лейди Астрамонт. Офелия с одобрение отбеляза удачния й избор за рокля от розова батиста. Емили по природа се отличаваше с изтънчен вкус и това правеше ситуацията много по-лесна.

Погледна бегло към лорд Несфилд, който стоеше с гръб към вратата, загледан в пламъците на огъня, и се приближи към лейди Дънди, подавайки й платнена кесийка.

— Това е за стъпалата ви — каза й тихо. — Залейте тези билки с гореща вода. Ще се получи чудесна отвара за болки в краката.

Графинята с усмивка взе торбичката.

— Благодаря, скъпа. Много мило от твоя страна да го приготвиш за мен.

Рандолф рязко се обърна към тях.

— Какво? За какво говориш?

Офелия бързо скри билките в гънките на полите си. Бе сигурна, че поради някаква причина, брат й не одобрява желанието на Емили да лекува, макар че всеки знаеше какъв талант притежава девойката.

— Пожела ми добро утро, глупако. Ти какво си помисли?

— Най-сетне благоволи да се появиш! — извика маркизът към момичето. — Накара ме да те чакам цяла нощ! Седни. Искам да чуя всички подробности, свързани с бала.

Емили седна предпазливо на ръба на стола, като се стараеше да не смачка роклята си.

— Какво ви разказа лейди Дънди?

— Нищо, проклета да е! С кого танцува? Някой пита ли те за Софи?

— Нека помисля. Танцувах с мистър Полък, с лорд Сейнт Клер, лорд Уилкинс, лорд Радклиф, лорд Блейкли и мистър Уолис.

Колко странно, че не спомена Блекмор, помисли си Офелия. Нима не танцува и с него? Тя не бе напълно сигурна.

— Всички те изразиха съчувствието си за неразположението на Софи — продължи Емили. — Но само лорд Сейнт Клер и мистър Полък проявиха искрена заинтересованост. Двамата на няколко пъти ме попитаха кога Софи отново ще се появи в обществото. И както знаете, лорд Сейнт Клер искаше да я посети вчера.

— Да, знам това. И го намирам за много интересно. Сейнт Клер е заобиколен от някаква тайнственост. Чух, че е напуснал баща си поради неизвестна причина, която никой не обсъжда. Няколко години го нямаше в Англия и никой не знае защо. Върна се едва миналата година. Но до мен стигнаха някои ужасни слухове за това, с което се е занимавал на континента…

И, разбира се, помисли си Офелия, — Рандолф е повярвал на всяка една дума.

Неговият собствен син бе избягал на континента, така че се отнасяше с подозрение към всеки млад човек, който бе постъпил така.

Той тръгна да се разхожда из стаята, като на всеки няколко крачки забиваше бастуна си в скъпия обюсонски килим.

— Във всеки случай, веднъж си поговорих с него и му казах, че не е подходящ за дъщеря ми заради слуховете, които се носят за него. И знаете ли какво има дързостта да ми отвърне нахалният пес? Че за него било важно единствено мнението на Софи. — Маркизът възмутено изсумтя. — Сякаш едно момиче на подобна възраст би могло да знае от какво има нужда. Красива външност — това е, което търси едно момиче на осемнайсет години.

— Това не е истина — възрази Емили. — Мисля, че дъщеря ви е достатъчно умна и не би си избрала съпруг единствено по външния вид.

Офелия не бе толкова сигурна, но не каза нищо. Не познаваше толкова добре племенницата си.

— Поставихме капан на Сейнт Клер — съобщи лейди Дънди на Рандолф. — Казахме му, че всички възнамеряваме да посетим сутрешния прием и Софи ще остане сама у дома. Ако той се появи тук…

— Ако се появи — прекъсна я брат й, — аз ще бъда нащрек. Ще видим, какво ще направи. И дали ще се осмели да дебне около къщата и да си пъха носа там, където не му е работа. Тогава ще сме сигурни, че е той.

— Постарай се да се въздържаш — предупреди го Офелия. — Не бива да плашим плячката или да се показваме прекалено рано. Ако се разчуе какво действително се случи със Софи, само защото си приближил някого прекалено рано, ще разрушиш цялото й бъдеще. Сейнт Клер може и да постъпи съвсем невинно и в такъв случай не бива да се захващаш с него.

— Мисля, че можеш да се довериш на преценката ми. — Рандолф спря на място и погледна Емили през лорнета си. — А как стои въпросът с Полък?

— Не съм напълно сигурна. Той прояви съвсем умерен интерес.

— Полък има доста голямо състояние, но няма титла — каза лорд Несфилд. — Той знае, че не бих позволил на дъщеря си да се омъжи за някой по-ниско от виконт. Софи заслужава само най-доброто.

Софи заслужава публичен бой с пръчки за това, че ни донесе толкова неприятности, помисли си Офелия. Макар че тя почти съчувстваше на бедното момиче. Не беше лесно да имаш баща като Рандолф.

— Какво ще стане, ако един от тези мъже наистина се тревожи за нея? — осмели се да попита Емили. — И какво, ако Софи е влюбена в някой от тях?

— Влюбена? Повярвайте ми, мис Феърчайлд, любовта няма никакво значение. Тя минава бързо и след това, ако сте си избрали погрешен спътник в живота, ще се окажете завинаги свързана с някой, който ще ви донесе единствено позор.

Сили небесни, изведнъж осъзна Офелия. Рандолф говореше за своя собствен неудачен брак! Очевидно, си бе въобразил, че е влюбен и се бе оженил за жена с много по-ниско обществено положение, която, с откровената си грубост, често го бе поставяла в неудобно положение. Тя му бе родила един син, който се оказа голямо разочарование. Но все пак има благоприличието, според думите на Рандолф, да умре при раждането на Софи и по този начин бе спасила мъжа си от по-нататъшни унижения.

За съжаление, тъй като на маркиза не му остана никой, с когото да се занимава, след като синът му избяга, Софи се озова в центъра на вниманието му и бе единственият човек от семейството, когото можеше да контролира. Да я изпусне от ръцете си, за него бе равносилно на смърт. Ето защо бе предизвикал цялата тази бъркотия.

— Във всеки случай — продължи яростно Несфилд, — желанията на Софи са без значение. Знам какво е най-добро за дъщеря ми. Нито Полък, нито Сейнт Клер й подхождат. Трябва да се съсредоточим върху тези двамата, защото те са най-вероятните кандидати. Но може би има и някой друг? Някой, който проявява особено внимание към теб, без да споменава името на Софи.

Когато Емили се изчерви, Офелия очакваше да спомене Блекмор. Но тя само тихо промърмори:

— Никой. — И погледна лейди Дънди умоляващо. Графинята се поколеба дали да запази тайната й. В крайна сметка, това бе безсмислено. Рандолф така или иначе щеше да научи, че Блекмор е проявил интерес към момичето и щяха жестоко да си платят, че са скрили тази информация от него. Освен това, Офелия искаше да види как ще реагира Емили при споменаването на този мошеник.

— А какво ще кажеш за граф Блекмор? — попита тя спокойно, преструвайки се, че не разбира погледа й. — Той разговаря с теб, преди да тръгнем.

Несфилд мигновено се обърна към момичето, което се бе изчервило до уши.

— Блекмор? — Маркизът подчерта думата със силен удар с бастуна. — Този негодник се е осмелил да те приближи? Как можа да пропуснеш да го споменеш, след това, което се случи на бала у Драйдън?

Много интересно, помисли си Офелия.

— Какво се е случило на бала у Драйдън, Рандолф? Кажи ми.

— Подлецът танцува с моята Софи, това е. Той, с неговата репутация, посмя да се докосне до чиста девойка като Софи! Това бе недопустимо и затова му го казах, когато я измъкнах от ръцете му.

Лейди Дънди живо си представи грозната сцена, която бе устроил брат й.

— Снощи лорд Блекмор ми каза само няколко думи — възрази Емили. — И дори не спомена за Софи.

— Не би го направил — изръмжа маркизът. — Той е хитър като лисица. Но е по-вероятен кандидат от тези двамата, уверявам ви.

— Не говори глупости, Рандолф. Защо му е да бяга със Софи? — Блекмор определено бе хвърлил око на една млада дама, но Офелия бе готова да заложи цяло състояние, че това не е срамежливата й племенница. — Този човек не се нуждае от пари. Освен това, може да получи която наследница пожелае само с едно щракване на пръсти. Така че едва ли би търпял твоите лудости заради Софи.

Несфилд се опря на бастуна си и се наведе напред с пламтящи от гняв очи.

— Не съм казал, че възнамерява да се жени за нея, ако нямаш нищо против. Мъжете от този вид се развличат, като съблазняват жените за забавление.

— О, Рандолф, за Бога… — започна лейди Дънди.

— Мислиш, че преувеличавам! Ние двамата сме заклети врагове и аз му нанесох обида пред всички гости на бала у Драйдън. Може би е решил да ме унизи, като съсипе репутацията на дъщеря ми. Би било типично за такъв мерзавец като него.

Офелия опита да си представи Блекмор, оскърбен от факта, че нейният брат се бе направил на магаре на бала. По-вероятно бе, графът просто да се е смял до припадък.

— Знаеш ли, ти съвсем полудя. Ако Блекмор е решил да компрометира Софи, а след това да откаже да се ожени за нея, той завинаги би унищожил репутацията си в очите на висшето общество. Никой не би одобрил подобно поведение. Никога не е постъпвал по този начин и не виждам причина да го прави точно сега.

Рандолф се намръщи в отговор на логичните разсъждения на сестра си. Тя се чудеше на изумителната му липса на разум, що се отнасяше до Софи. На всеки бе ясно, че Блекмор никога не би се унижил с подобно жалко отмъщение.

Емили слушаше словесната схватка с нарастващо безпокойство. Никога не бе възприемала Джордан като евентуален любим на Софи, но в главата й започнаха да изникват определени дребни спомени. Целувките му, когато бяха в каретата. Държанието му към лейди Ема в градината. Твърдеше, че не се вълнува от млади девици, но имаше поне три, към които бе проявил интерес, ако броеше двете си самоличности и Софи.

И все пак, в тези случаи беше нещо съвсем импулсивно, а с лейди Ема, дори умишлено провокирано. Наистина ли бе планувал да опозори една млада жена? На бала на Драйдън графът изобщо не изглеждаше разтревожен от поведението на Несфилд спрямо него.

Не можеше да повярва, че би опозорил Софи, заради такава незначителна глупост. И все пак, може да се е опитал да избяга с нея. След като лорд Несфилд ясно бе изразил неодобрението си, Джордан би могъл да си помисли, че бягството е единствената му възможност да се добере до дъщеря му.

В такъв случай и поведението му към нея предишната нощ можеше да се изтълкува по съвсем различен начин. Той я бе заподозрял — може би защото се страхуваше от капан. От друга страна, защо толкова решително се стремеше да я изобличи? Защо се тревожеше, че тя играе роля? И се бе появил на „брачния пазар“, което съвсем не му бе присъщо. Софи ли е искал да види?

И все пак, той винаги бурно бе протестирал срещу идеята да се ожени. И защо бе целувал Емили и лейди Ема с такава страст, ако бе влюбен в Софи? Само при мисълта, че графът би могъл да е влюбен в приятелката й, я обхвана жесток пристъп на ревност. Не, не можеше да го повярва. Не би флиртувал с нея, ако искаше Софи.

Освен ако не целеше да я накара да му каже какво се случва! Тя се намръщи и сключи вежди. От опитите да разгадае мотивите на Джордан я заболя глава.

Внезапно осъзна, че лорд Несфилд и лейди Дънди едновременно са се втренчили в нея.

— Добре ли си? — попита я графинята.

Емили свали ръце от слепоочията си и се застави да се усмихне:

— Да, всичко е наред. Просто съм малко уморена.

— Слушай ме добре, млада госпожице, и хубаво запомни — гневно изръмжа лорд Несфилд. — Блекмор е също толкова подозрителен, колкото и останалите. Нареждам ти да не го изпускаш от очи. Ще ми разказваш всичко, което прави, и ще ми предаваш всяка дума, която каже. Като за начало, ще започнеш с разговора ви от миналата нощ.

Главоболието й мигновено се засили. Налагаше се отново да си измисля истории, защото определено не можеше да му каже истината.

Когато това приключеше, никога повече нямаше да се замеси в подобна бъркотия. Оттам нататък щеше да има само истина и прямота. Лъжите бяха прекалено изтощителни.

 

 

Лейди Астрамонт се оказа дребна суетна жена. Бе лекомислена, простодушна и склонна към преувеличения. Веднага щом икономът въведе Емили и лейди Дънди в просторния облицован с мрамор салон, тя се втурна развълнувано към тях, сияеща в лъчезарна усмивка.

— Толкова се радвам, че дойде, Офелия! — Пискливият й глас беше в пълно съответствие с крехката й фигура. — Колко години минаха? Петнадесет? Двадесет? Кълна се, не бих ти дала повече от двадесет и пет. Сигурно въздухът в Шотландия има благоприятен ефект върху кожата.

— Не е от въздуха, Хортензия, единствено добрата шотландска храна ми позволява да съхраня младостта си. — Лейди Дънди се потупа по закръглената буза. — Тя изглажда всичките ми бръчки.

Объркана от откровения намек на графинята за нейната пълнота, лейди Астрамонт бързо се обърна към Емили.

— Това трябва да е дъщеря ти. Колко е хубава! Истинска красавица! И много прилича на теб, нали?

— О, да. — Очите на лейди Дънди заблестяха пакостливо. — Истинско копие на майка си е.

— Виждам — сериозно каза лейди Астрамонт.

Емили едва сдържа смеха си, докато дамата ги въвеждаше от салона в гостната. С всички сили се стараеше да не се оглежда любопитно встрани, но бе трудно да не забележи показното великолепие на дома на лейди Астрамонт. Лейди Дънди бе споменала, че приятелката й има много повече пари, отколкото здрав разум, и това бе очевидно от безвкусната демонстрация на богатство около нея. Позлатени вази, мраморни статуи, пищни завеси от златиста коприна… всичко това блестеше и заслепяваше гостите.

А Емили просто си помисли: Колко ли храна за бедните може да се купи за тези пари?

— Сега всички са в градината — обясни лейди Астрамонт, когато прекоси стаята и се приближи до остъклените врати, водещи натам. — Времето е толкова хубаво, че решихме да изнесем маси навън. Но няма да повярвате как се развълнуваха всички. И само за това говорят.

— За какво? — попита лейди Дънди.

Приятелката й спря и я погледна през рамо, преди да изчурулика с развълнуван глас:

— Дори не можете да си представите кой прие поканата ми! — За да засили ефекта, тя направи пауза. — Лорд Блекмор! Самият той — графът. На моята закуска! След този ден, никога повече няма да се тревожа за това, че не ме ценят достатъчно. Той рядко приема покани и присъства само на най-изтънчените приеми.

Сърцето на Емили заби толкова силно, че тя го чу като грохот в ушите си. Джордан! Беше тук. Сили небесни! Тя не бе готова за това. Всичко, на което бе способна, бе да гледа напред, чувствайки любопитния поглед на лейди Дънди върху себе си. Джордан й бе казал, че не са приключили. Очевидно това бе имал предвид.

— Това е най-удивителното събитие от години насам — продължаваше да реди лейди Астрамонт. — И ти, скъпа приятелко, ще присъстваш. Нима не е чудесно?

— Да, наистина е чудесно — сухо каза Офелия. — Блекмор тук ли е вече?

— О, не! Ще е прекалено да очаквам това от него. Сигурна съм, че ще дойде по-късно, което е негово право, разбира се. В края на краищата, той е Блекмор. Но тази сутрин прие поканата ми и вярвам, че наистина възнамерява да дойде.

Графът се появи след около час. Макар Емили да се опита да пренебрегне пристигането му, усилията й не се увенчаха с успех. Появата му в градината, с домакинята под ръка, беше все едно някой е хвърлил камък в река, който образува нарастващи вълнички от клюки и спекулации.

Очевидно никой не бе повярвал на думите на лейди Астрамонт, че той възнамерява да посети сутрешното й парти, на което присъстваха твърде малко гости. Смятаха, че лъже в напразен опит да си придаде тежест във висшето общество.

Сага, когато Блекмор бе тук, всички шушукаха със съседите си и гадаеха защо бе благоволил да присъства. И тъй като почти всички бяха чули за вчерашния бал, на който бе танцувал с лейди Ема, повечето предположения се насочиха към нея.

О, защо не млъкнеха всички? Емили не можеше да си представи, че толкова много слухове и клюки владеят умовете на лондонското висше общество. Очевидно, нямаха с какво друго да се занимават. За бога, как можеха всеки ден да се движат из град, като Лондон, без да забелязват промените, които трябваше да се направят, и хората, нуждаещи се от помощ? Ако насочеха енергията си към нещо полезно, вместо да преповтарят досадни истории, светът щеше да е много по-добро място.

Веселото чуруликане на лейди Астрамонт се разнесе над моравата:

— Лорд Блекмор, надявам се, че всичко е по вкуса ви. Опитайте от печената патица. Това е любимото ви ястие, нали? А ябълковият пай и…

Докато тя продължаваше да дърдори безсмислено, Емили хвърли бърз поглед към Джордан. Въпреки че лицето му изразяваше леко страдалчески вид, като човек, на когото му стискат обувките, той отговори на излиянията на домакинята с чаровна усмивка, дори промърмори няколко думи за това колко щастлив бил, че е получил поканата й.

Емили бе изненадана. Имайки предвид начина, по който всички говореха за него — все едно беше някакво божество — тя по-скоро очакваше да се държи студено и официално към любезничещата домакиня. Макар че едва ли харесваше лейди Астрамонт повече от него, нямаше да й се понрави някой да се отнася покровителствено с нея в собствения й дом. Това, че и той се чувстваше по същия начин, я зарадва.

Все пак, девойката не можеше да го вини, че при първа възможност се измъкна от здравия захват на домакинята. В същото време изгледа продължително Емили и ясно й даде да разбере защо бе дошъл. След това бавно започна да обикаля гостите като тигър, играещ си с жертвата си.

Блекмор изчака докато лейди Астрамонт не изведе втория си високопоставен гост, лейди Дънди, за да й покаже дома си. Веднага след това бавно се отправи по посока на Емили, която бе седнала в един плетен стол под разклонения дъб.

За нейно щастие, не бе сама. Мистър Полък, който бе решил да дойде също в последния момент, прекарваше цялото си време с нея. Той не бе спрял да се оплаква от прекалено яркото слънце и „ужасно“ преварената сьомга и вече бе започнал да я изнервя. Мистър Полък имаше навика да се държи така, сякаш познанството им бе по-близко, отколкото си мислеше тя. И все пак, в този момент Емили се радваше на присъствието му, заради Джордан.

Когато графът приближи към тях, Полък мрачно го поздрави:

— Добър ден, Блекмор.

— Добър ден, Полък. Лейди Ема.

Тя хладно кимна в отговор.

— Къде е вашият приятел — лорд Сейнт Клер?

Дали бе попаднал в заложения му капан?

— Йън рядко посещава светските приеми.

— Не мога да го виня, че пропуска този — саркастично заяви Полък. — Чудя се, какво правиш тук ти, Блекмор. Едва ли някога преди си посещавал лейди Астрамонт.

— Ти също. Но смея да предполагам, че си тук по същата причина, както и аз. — Джордан изгледа Емили. — Дойдох да разгледам градината на лейди Астрамонт, разбира се. Казаха ми, че в нея се срещат необикновени цветя.

Когато бузите на момичето се обагриха в яркочервено, Полък гневно изгледа графа:

— Да, забравих — ти обичаш да тъпчеш с крака цветята, нали?

— Ни най-малко. Красивите цветя обаче, се нуждаят от идеална обстановка и аз съм тук, за да се погрижа за това.

— Така ли? И как според теб изглежда идеалната обстановка? — попита раздразнено Полък. — Място на ревера?

— Не. В провинцията. — Графът лениво се усмихна на Емили. — Ето къде е мястото на прекрасните цветя. Не мислиш ли?

Девойката срещна погледа му и с цялото си същество закопня да му изкрещи в лицето да я остави на мира. Как можеше един мъж да изглежда толкова… толкова красив и да е такъв звяр? До този момент го бе виждала облечен единствено в официални дрехи и сутрешният му небрежен вид само засилваше неговата привлекателност. Така изглеждаше по-достъпен — дори за обикновена дъщеря на пастор. И по-млад. Стоеше, облегнат на ствола на дъба, като някой млад момък от пасторална поема, а златистокестенявата му коса пламтеше от лъчите на следобедното слънце. Въпреки това, изразът на лицето му никак не бе пасторален. То излъчваше гневен сарказъм и я приканваше да се включи в словесен двубой.

Считаше се за много умен. „Говори това, което мислиш“ — спомни си тя думите на лейди Дънди. С Джордан това съвсем не бе трудно.

— Не съм сигурна, че правилно разбрах метафората ви за цветята, лорд Блекмор. Нима мислите, че трябва да се върна в Шотландия?

— Ни най-малко. Не смятам, че Шотландия е подходяща за вас. Английската провинция е много по-приемлива за някой с вашите… достойнства.

Полък объркано премести поглед от Емили към Джордан.

— Нима обиждаш дамата, Блекмор? Ако ти само…

— Да я обиждам? Разбира се, че не. Аз й направих комплимент. В Шотландия е твърде студено и пусто за такава прекрасна девойка, каквато е тя. Нашата английска провинция е много по-топла и повече би подхождала на такава красота.

— Не навсякъде в Шотландия е студено и пусто — възрази Емили, като реши да не му оставя последната дума. — Има места, покрити с буйна зеленина.

— Бил съм само в Единбург и околностите му — каза Джордан, — и не ми хареса. Предпочитам нашите скромни британски пасища. Те не са така… диви и непредсказуеми.

Девойката се изчерви при намека му за поведението й предишната вечер. Все още бе убеден, че се преструва на друга, и сега се стремеше да я разобличи публично. Тя се помоли на Бог да има милост.

— Никога не съм бил в Шотландия — прекъсна ги Полък, твърдо решен да се намеси в разговора и погледна Емили със странно собственически поглед. — Как изглежда?

— Да — хладно каза Джордан. — Разкажете ни как изглежда, лейди Ема.

Емили застина смутено, докато не видя лейди Дънди в един от прозорците на горния етаж. Веднага си спомни онова, което дамата й бе разказала с копнеж по дома. Историята на графинята я накара да си представи замъка и обкръжаващите го земи. В крайна сметка, не мястото бе важно, а това, което виждаш в него.

Тя погледна Джордан, но пред очите й бе образът на графинята и сякаш чуваше копнежа в гласа й.

— Шотландия като цяло? Не бих се наела да я описвам. Но замъкът Дънди, в котловината Кембъл, където живеем, се намира на върха на зелен хълм, чийто склонове са покрити с мека като коприна трева и леко се спускат към бреговете на красиво и кристалночисто езеро.

— Шотландците го наричат Лох — сухо отбеляза Джордан.

— Да, разбира се. Не мислех, че ще ви е известно, след като сте англичани. — Тя продължи: — Зад езерото има скалиста планина, където играехме като деца. Вятърът и дъждът са издълбали в скалите причудливи форми, подобни на гаргойли, които бдяха над нас, докато плувахме.

— Плувахте? — попита Полък. — Нима водата не е твърде студена?

— През по-голямата част от годината — да. — Емили се загледа в далечината, потопена в историите, които графинята й бе разказвала. — Но в средата на лятото, времето е достатъчно топло. Тогава даже и мама плува. И когато слънцето залязва над хълма и пръска своите искрящи златни лъчи, сякаш се опитва да остане по-дълго на земята, няма по-красиво място на света.

— Това звучи възхитително — произнесе женски глас. — Като някой приказен сън.

Едва сега Емили разбра, че бе привлякла вниманието на няколко ентусиазирани дами.

Джордан извъртя очи към небето.

— Да, като от омаен сън. Или вълшебна приказка.

Осъзнавайки, че има публика, Емили добави:

— Шотландците, които живеят в долината на Кембъл, говорят, че гората зад замъка Дънди е обитавана от феи. — Тя снижи гласа си до шепот: — Ако рискувате да отидете в гората през нощта, може да видите как се въртят в танц като светулки и размахват малките си прозрачни крила.

Когато Джордан изсумтя подигравателно, дамите го изгледаха гневно и се приближиха до креслото на Емили.

— Разкажете ни още нещо. Случвало ли ви се е да видите феи?

— Не, страхувам се, че не. — Всеобщата въздишка на разочарование я принуди да добави: — Но, разбира се, съм виждала техните следи. Кръгове в тревата на хълма.

— Колко възхитително! — възкликна една млада дама. — Винаги съм си мислела, че Шотландия е най-романтичното място на света.

— Това е само защото четете твърде много истории, написани от онзи идиот Уолтър Скот — заяви Джордан.

— Няма ли и капчица романтика у вас? — отвърна жената. — Не виждате ли как подобна поезия и истории обогатяват душата?

— Да — каза Емили дяволито, — нямате ли романтични чувства, лорд Блекмор?

— Блекмор изобщо не е способен да изпита чувство, още по-малко романтично. — Полък се облегна назад в разклатения си дървен стол. — Той дори не вярва в любовта. Едва вчера ми заяви, че любовта е променлива емоция, на която само глупаците се отдават. Дами, пред вас стои неспособен на романтични чувства мъж.

Емили погледна Джордан.

— Страхувам се, че Полък напълно ме разобличи. — Гласът на Блекмор бе студен и мрачен като изба през зимата. — Не си губя времето с поезия, романтични чувства и подобни безсмислици. Що се отнася до любовта, това е лукс, който не мога да си позволя. Твърде съм зает, за да си губя времето с някакви фалшиви чувства.

— В такъв случай, животът ви наистина е доста безрадостен — искрено каза Емили. — Животът не струва нищо без подобни емоции. Съжалявам всеки, който няма време за тях.

Графът присви очи в тесни цепки, но тя не съжали за думите си. Някой отдавна е трябвало да му го каже. Не можеше да изживее живота си без да вярва в най-човешките емоции на обкръжаващите го мъже и жени. Нищо чудно, че му се носеше славата на студен и напълно владеещ се човек.

Сега всички очи бяха насочени към тях, но Емили не забеляза, погълната от една-единствена мисъл — да разбере защо се бе превърнал в безчувствена ледена статуя. Сигурно му се бе случило нещо много трагично. Или просто бе странно създание, лишено от вродения стремеж на човека към любов. Ако бе така, тя го съжали още повече.

Когато настъпилото мълчание взе да става неловко, Полък внезапно каза:

— Лейди Ема, искате ли да се разходим в градината? Сигурно не сте виждали розите на лейди Астрамонт.

Емили отклони поглед от Блекмор и дари Полък с любезна усмивка:

— Наистина не съм. Ще ви бъда много благодарна, ако ми ги покажете.

Полък й предложи ръка и тя с нетърпение я хвана, наслаждавайки се на шанса да избяга от мрачните погледи и заядливи забележки на Джордан. Но точно когато тръгнаха, той извика към нея:

— Лейди Ема?

Тя спря и се обърна към него.

— Да?

— Когато свършите с Полък, бих искал да разменим няколко думи.

Говореше така, сякаш не се съмняваше в нейното съгласие. Сега всички погледи бяха фокусирани върху нея и без съмнение очакваха същото. В края на краищата, той бе завиден улов. Ако искаше да говори с нея, се очакваше тя да пренебрегне всички останали развлечения и да му обърне внимание.

Но девойката знаеше за какво иска да говорят. Смяташе да я подмами да разкрие истината, особено сега, когато го бе вбесила, критикувайки го. Емили нямаше да го позволи.

— Страхувам се, че това е невъзможно, лорд Блекмор. Обещах на майка ми, че ще си тръгнем веднага щом тя разгледа дома на лейди Астрамонт, а виждам, че обиколката е към своя край. Сигурна съм, че ще ни пресрещне в градината.

Едва потиснат гняв помрачи красивото му лице. Бе очевидно, че за него бе така необичайно да получи отказ от жена, както и да пие чай на луната. Е, жалко. Докато той не бе напълно сигурен, че тя е същата онази Емили Феърчайлд, не би могъл да я разобличи.

— Може би друг път — каза Джордан.

— Да, друг път.

Чувствайки се много по-уверена, тя се отдалечи с Полък.

Друг път, наистина! Ако зависеше от нея, това щеше да се случи, когато прасетата почнеха да летят, а на рибите им поникнеха крака, нито минута по-рано.