Сабрина Джефрис
Забраненият лорд (12)

Глава 12

„Посещението на операта, точно както препиването, е грях, който носи наказанието заедно със себе си.“

Хана Мор, английска писателка, реформист, филантроп

Писмо до сестра й, 1775. Из писмата на Хана Мор

Емили никога не бе ходила на опера. Уилоу Кросинг разполагаше единствено с архаичен оркестър, който свиреше само на събирания, и пътуваща трупа артисти, които понякога играеха Шекспир. Но не и опера, със сигурност.

Сватбата на Фигаро, от Моцарт, й бе напълно непозната. Слава богу, макар да бе италианска опера, се изпълняваше на английски. Тя не само можеше да разбере историята, но и й се наслаждаваше безкрайно, превъзнасяйки музиката като някой неук провинциалист, какъвто си беше. Гласовете звучаха толкова кристално ясно, дори перфектно! Оркестърът познаваше всяка тяхна нотка, дори и високите!

Задоволството й бе подсилено и от факта, че лорд Сейнт Клер не даваше вид да е разбрал някоя тъмна тайна за нея този следобед. Държеше се по обичайния за себе си начин и тя се успокои, особено след като бе дошъл без лорд Блекмор. Може би всичко щеше да е наред.

Може би на Джордан щеше да му е достатъчно, че е доказал пред себе си, че е бил прав за самоличността й. За първи път след бала на Мерингтън се почувства свободна да се забавлява.

Героят, наречен Керубино, юноша, изигран от жена, започна своята ария и Емили се изпъна напред. Как бе възможно такъв мощен глас да принадлежи на толкова дребна женичка? Музикалният талант на Емили, в най-добрия случай, можеше да се нарече поносим, но пък тя обожаваше да слуша. До края на второ действие лицето вече я болеше да се усмихва.

Полилеят, с хилядите си свещи, бе снижен за антракта и лейди Дънди се надигна от мястото си:

— Виждам, че лейди Мерингтън е тук тази вечер. Възнамерявам да я поздравя.

— Ще ви придружа — каза лорд Сейнт Клер и също се надигна. — Тези столове не са проектирани за мъже с дълги крака. — Той подаде ръка на Емили. — Идвате ли, лейди Ема?

До ложата им долетяха меките, изтънчени тонове на цигулка и тя въздъхна от удоволствие:

— Ще възразите ли, ако остана тук да се наслаждавам на музиката?

Младият мъж каза със сподавен смях:

— Това е само антрактът.

— Да, но е прекрасно, не мислите ли?

Лейди Дънди й отправи снизходителна усмивка:

— Така е, скъпа моя. Хайде, Сейнт Клер. Нека я оставим да се забавлява.

Емили се усмихна в знак на благодарност, после отново съсредоточи вниманието си върху сцената, където музикантите свиреха дует за цигулка и арфа. Обожаваше арфата. Учителят в Уилоу Кросинг притежаваше такава, но тя не произвеждаше тъй ясен и сладостен звук като тази. Имаше си предимства да живееш в града. Това щеше да й липсва.

Внезапно долови слаб звук от отварянето на вратата зад нея и предположи, че лейди Дънди е забравила нещо. Но тогава плътен мъжки глас каза:

— Добър вечер, Емили.

Тя замръзна. Джордан. Той беше тук.

Пулсът й се ускори и сърцето й се разтуптя. О, глупаво, глупаво сърце, трябва ли да се вълнува от такъв човек?

По-скоро чу, отколкото видя придвижването му към предната част на ложата. Повдигайки краищата на сакото си, той зае мястото до нея. Тя застина неподвижна, без да смее да го погледне, при мисълта за интимностите, които бяха споделели този следобед. Изтри влажните си длани в полите си и горещо си пожела изобщо да не беше идвал.

Но когато той не каза нищо, не устоя и извърна очи към него. Както обикновено, фракът му беше безупречен, шалът съвършен. Защо не носеше зле подбрани дрехи, ръцете му да са покрити с брадавици или изобщо нещо, което да я отврати от него? Не, той трябваше да е идеален във всяко отношение. Перфектният, красив, забранен граф, който целуваше дяволски изкусително и държеше съдбата й в ръцете си.

Той срещна погледа й и тя отмести своя на секундата, ужасена, че я хвана как го наблюдава.

Джордан прочисти гърлото си:

— Изглеждаш прекрасно тази вечер. Макар че ако трябва да съм честен, роклята ти е малко… впита, не смяташ ли?

Гласът му прозвуча като нокти, стържещи по дъска. И какво имаше предвид? Че е прекалено пищна за подобна рокля?

Тя го изгледа:

— Лейди Дънди смята, че е подходяща за опера.

Погледът му за момент попадна върху мястото, където роклята притискаше гръдта й и я издигаше скандално високо, подобно на повечето жени, които бе видяла тази вечер. Графът преглътна, после премести поглед към лицето й:

— За други жени вероятно. Върху теб е пагубна.

За бога, какво искаше да каже? Сега, когато бе сигурен, че е дъщеря на пастор, нима смяташе, че няма право да носи толкова изискани дрехи? Арогантният му негодник.

— Ако ще ме обиждате, по-добре си вървете!

— Да те обиждам? Ни най-малко. Поне не мисля, че съм го направил. — Мъжът въздъхна. — Не ме изхвърляй още, не и след като си направих целия този труд, за да разбера къде си.

— Какъв труд? Сигурна съм, че приятелят ви ви е казал, че ще посетим операта.

— Моят „приятел“ — изрече Джордан с известна доза сарказъм — не ми е казал нищо. Бях на две танцувални забави, прием и ранен бал, за да те търся. Накрая ми се наложи да отида до къщата на Йън и да тормозя слугите му, докато не ми кажат къде е той, а вероятно и ти самата.

Глупавото й сърце отново затуптя:

— Отишли сте на всички тези места, за да търсите мен?

— Трябваше да говоря с теб. Оставихме нещата не доуточнени този следобед.

Емили преглътна разочарованието си. Разбира се, че затова я търсеше. Би било немислимо да е поради друга причина.

Е, тя също искаше да разговаря с него. Но как точно да повдигне въпроса?

— Изпуснахте половината представление.

— Не, не съм. Бях в своята ложа. Държа я целогодишно, предимно заради сестра ми, когато е в града. — Той посочи ложа, разположена от отсрещната страна на театъра, с полуспуснати завеси. Тонът му стана по-твърд. — Бях там, наблюдавайки как останалата част от мъжете не откъсват поглед от теб.

Това в гласа му ревност ли бе? Тя въздъхна. Разбира се, че не беше. Джордан никога не би ревнувал нея или която и да е друга, в интерес на истината.

— Защо не се присъединихте към нас?

— Не бях сигурен дали „майка“ ти ще го допусне, след случилото се този следобед. Предполагам, че е готова жив да ме одере.

Трябваше ли да му каже, че лейди Дънди вече знае за предишната им среща? Не, по-добре да не му казва. Тогава той можеше да реши, че е свободен да тормози графинята с въпроси относно случващото се.

— Тя… не заподозря нищо — излъга Емили.

Блекмор се загледа някъде в далечината, барабанейки с пръсти по коляното си. Изглеждаше обезпокоен.

— Колко изненадващо. Йън веднага заподозря. Прекара половината следобед да ме поучава относно флиртуването с млади, невинни госпожици.

Младата жена замръзна:

— А вие казахте ли му защо… искам да кажа… за какво говорихме и…

— Не. — Сериозен поглед я прониза. — Нищо не му казах. Затова съм тук. За да те уверя, че ще запазя тайната ти.

Вълната на облекчение, която я заля, бе толкова силна, че й се зави свят.

— О, слава на небесата! Толкова се притеснявах!

Джордан се навъси:

— Нима мислеше, че съм толкова коравосърдечен, че да те разоблича без дори да се опитам да разбера какво се случва?

— Не знаех какво да мисля. Досега бяхте толкова… толкова настоявахте да ме разкриете, изглеждаше логично да искате да разкажете на всички…

— Мили боже, нямаш особено високо мнение за мен, нали? — Той скочи на крака и закрачи из предната част на ложата. — Е, скъпа моя, трябваше да имаш по-голямо доверие на женските си номера. Сълзите и молитвите ти бяха доста ефективни, уверявам те. Не съм направен от камък.

— Не бяха никакви номера! — Наранена от жестоките му думи, тя атакува в отговор. — Освен това, мистър Полък казва, че сам се хвалите с каменното си сърце, така че е нормално да предположа, че сте от камък, не е ли така?

Блекмор се завъртя към нея със сбърчени вежди.

— Полък? Все още ли търчи след теб? Казал ти е това само защото ме ненавижда, ако не знаеш.

— О? Значи никога не сте се хвалил пред него?

С тихо проклятие, той отвърна поглед от нея:

— Добре, може и да съм казал… нещо подобно. Но не съм толкова лош, колкото той ме изкарва. Само защото не се разтапям при вида на женски сълзи, не значи, че не ми въздействат. Не съм безчувственият подлец, за когото ме вземаш.

Изглеждаше толкова обиден, че тя го съжали.

— Очевидно, не — каза, смекчавайки тона си. — Поне ще запазите тайната ми.

— Да. Но все още искам да знам защо се чувстваш длъжна да продължаваш с този маскарад. Можеш да ми се довериш. Кълна се. Само защото опитах да те прелъстя този следобед…

— Не желая да обсъждаме следобеда! — Пресвета дево, нямаше да понесе да й говори за това. Полагайки дамската си чантичка на мястото до нея, тя стана и забърза към задната част на ложата, близо до вратата. — Може би ще е по-добре да си вървите.

Джордан я последва:

— Емили, просто се опитвах да те уверя, че това няма да се повтори.

— Разбирам. Сега, след като знаете коя съм, няма опасност да ме докоснете, нали така? Лейди Ема бе тази, която желаехте, не мен.

— За какво, по дяволите, говориш?

О, небеса, бе казала прекалено много.

— Нищо. Няма значение.

Той я сграбчи за ръката.

— Очевидно не е „нищо“ или нямаше да го споменеш. Със сигурност не смяташ, че те целунах този следобед само защото мислех, че си лейди Ема.

— Няма значение. — Тя се бореше да запази тона си равен и невъзмутим, макар отвътре да се разкъсваше от мъка. — Аз… аз разбирам. Наистина, разбирам. Свикнал сте с по-изтънчени жени. Решихте, че съм разпусната, затова се опитахте да ме прелъстите. Но сега, когато липсата ми на опит е… болезнено очевидна, няма защо да се тревожа за това, нали така?

— Мили Боже, де да беше истина. — Мъжът прекара пръсти през косата си. — Има само един проблем с теорията ти, Емили. Знаех коя си този следобед и все още те желаех.

Девойката разтърси глава.

— Мислихте, че съм лейди Ема, това… това диво шотландско момиче.

— Казвах си, че си лейди Ема, защото тогава можех да си позволя да направя това, което наистина искам… да правя любов с теб. Нямам желание да отнемам ничия невинност, а мислех, че лейди Ема не е девица, така че не би било грешно.

Когато тя потрепери, той я привлече зад кадифената завеса, закриваща неизползваните места в ложата, а сега вече и тях. После снижи глас:

— Но Емили Феърчайлд бе тази, която наистина желаех, кълна се. Емили Феърчайлд е тази, която все още искам. Гледах как мъжете те съзерцават влюбено цяла вечер и изпитвах желание да предизвикам всеки един от тях на дуел само защото те виждат в това… подобие на рокля.

— Престанете! Спрете да изричате тези неща само за да ме накарате да се почувствам по-добре! — Отвърна лице с насълзени очи. — Мразя, когато ме съжалявате!

— Да те съжалявам? — Той я притисна към стената и повдигна брадичката й, принуждавайки я да го погледне. — Да те съжалявам, за Бога! Не знаеш ли какво ми причиняваш? Ако не бяхме на обществено място, нямаше да водим тази дискусия. Вече щях да съм те отървал от това проклето парче изкушение, което носиш. Щях да пълня очи, наслаждавайки се на всеки инч от красивото ти тяло. Щяхме да сме на пода и да те целувам на всяко място, което би могла да си представиш, и дори на някои, които не би могла. Нямаше да си тръгнеш от тук девица, кълна се.

Тя не би могла да подложи на съмнение думите му сега. Те отекваха в гладния му поглед, дрезгавия му глас, дъха му, излизащ на пресекулки. Тялото му бе горещо до нейното, сравнено със студената стена, опираща се в голия й гръб.

Ясни, мелодични звуци на арфа се процеждаха през съзнанието й, учестени почти колкото пулса й. Но не съвсем.

Тогава ръката му се плъзна надолу по шията й в бавна милувка, която прогори кожата й с желанието, което струеше от него, и пулсът й полудя. Палецът му премина бавно надолу по врата и гръдния й кош, докато не се спря между гърдите й, които се надигаха и спускаха в напразен опит да диша нормално.

Джордан прокара пръста си зад линията на деколтето й.

— Милостиви Боже, ако бяхме където и да е другаде… ако наистина бяхме сами…

Не беше нужно да казва повече. Ако бяха сами, той щеше да свлече корсажа й надолу и да засмуче гръдта й, галейки я както този следобед. Безсрамната жена в нея искаше да го направи. О, колко горещо копнееше да го направи.

Блекмор свали ръката си, хвана нейната и я притисна към издутината на панталоните си.

— Усещаш ли това? — изръмжа той. — Толкова силно те желая. Не мога дори да те погледна, без да изпитам това. Няма значение дали се преструваш на Ема, или на проклетата кралица на Англия. Все още си Емили — жената, по която изгарям от страст до такава степен, че не мога да спя. Копнея за теб още от нощта, в която бяхме сами в каретата…

Това си бе истинска лъжа. Тя отдръпна ръката си:

— Онази нощ в каретата, вие ме отблъснахте… не искахте да имате нищо общо с мен.

Младият мъж се приведе напред, докато устата му не се озова до ухото й.

— Тогава защо те целунах? — Той помилва с устни извивката на ухото й, после долната му част и чувствителното местенце под него. Миришеше на сапун и тютюн. И желание. Най-вече на желание. Мънички тръпки на очакване затанцуваха по гръбнака й.

Блекмор продължи с твърд тон:

— Повярвай ми, не целувам жени, които не желая. А знаех, че не бива, не мога да желая теб.

— Защото съм дъщеря на пастор и прекалено ниско под вас.

— Не. — Гласът му прозвуча още по-твърдо. — Защото си мила и невинна, и най-вече девствена.

Тя обърна глава към него. Устните им бяха на сантиметри едни от други, толкова близо, че можеше да усети дъха му с аромат на вино.

— И какво лошо има в това да желаеш девственица? — Емили не успя да прикрие огорчението в гласа си. — Повечето мъже ценят непорочността.

— Девиците са опасни създания. Те вярват в любовта и „романтичните чувства“, и всички онези глупости, в които отдавна не вярвам. Девицата очаква мъжът да й даде душата си, а аз не мога да го направя. Не ми е в природата.

Нищо друго не проваляше едно съблазняване като голата истина. Младата жена заби нокти в дланите си, за да спре сълзите.

— О, да забравих. Вие сте мъжът с каменно сърце, нали така? Изпитвате единствено… желание.

Погледът му прикова нейния и за първи път тя реши, че той изглежда несигурен. После лицето му се проясни.

— Именно. Виждам, че най-накрая ме разбра.

Отблъсквайки го от себе си, Емили се придвижи обратно към приглушената светлина на свещите, обгръщайки се плътно с ръце.

— Никога няма да ви разбера. Как може човек да живее без любов, без каквито и да е нежни чувства? Как изобщо успявате да станете сутрин от леглото?

— Нямам никакъв проблем със ставането от леглото, уверявам те. Не ми е нужна „любов“, за да преживея деня. Това е нещо, което научих още от много малък.

— Какво имате предвид?

Изразът на лицето му стана равнодушен и студен като парче лед.

— Не съм дошъл тук да обсъждаме сърдечното ми състояние. Няма нищо общо с това дали може да ми се има доверие. Може и да не съм сантиментален глупак, но съм благоприличен, почтен мъж, който не понася да гледа как участваш в маскарад, който очевидно ненавиждаш. Искам да ти помогна, Емили. Можеш да ми довериш тайните си. Ще направя всичко по силите си, за да те защитя от Несфилд и лейди Дънди.

Чувство на тревога премина през цялото й тяло.

— Н-несфилд?

— Очевидно е, че те държат с нещо. В противен случай не би се съгласила на тази лудост. Мога да ти помогна с тях. Знам, че мога.

Обхвана я паника. Ако започнеше да разпитва, лорд Несфилд…

— Никой не може да ми помогне и определено не и вие. Моля ви, Джордан, просто се откажете.

— Не мога.

— Защо не? — Тя кършеше ръце, докато го приближаваше. — Не ви засяга. Всичко ще приключи скоро. После ще се върна в Уилоу Кросинг, ще изчезна от живота ви и няма да ви безпокоя повече с присъствието си.

— Дявол да го вземе, Емили, не ме безпокоиш! Искам да ти помогна!

— Не ви искам помощта! Не можете ли да си го набиете в дебелата глава? Единственият начин, по който можете да ми помогнете, е, като стоите настрана.

— Няма ли да ми кажеш какво става?

— Не! — Девойката снижи глас. — Моля ви, обещайте ми, че няма да се намесвате. Не бива да се намесвате.

— Няма да се меся. Но не мога и да стоя настрана.

— Проклет да сте, Джордан. Защо толкова настоявате да съсипете живота ми?

— Не съсипвам живота ти. Опитвам се да попреча ти да го направиш. — Той посочи роклята й. — Тази… тази твоя роля изисква да прелъстяваш мъже и да се разхождаш полуоблечена. По-опасно е, отколкото предполагаш, особено ако флиртуваш с тях толкова безгрижно, колкото с мен.

Емили искаше да се надява, усещайки нотката на ревност в гласа му, ала знаеше, че не бива.

— Единственият опасен за мен мъж сте вие.

— Наистина ли? А Полък? Не те е докоснал? Не се е опитал да се възползва от теб?

Въпросът я изненада до такава степен, че не успя да прикрие изчервяването си.

— Така си и помислих — изръмжа Блекмор. — Дявол да го вземе това, копеле…

— Не беше нищо, с което не бих могла да се справя — прекъсна го тя. — Не съм толкова глупава и наивна, колкото ме смятате. Знам как да се справям с мъже като него.

Той се изсмя грубо.

— Да, след този следобед мога да го потвърдя.

Бузите й пламнаха. Как смееше да й припомня колко разпуснато се бе държала.

Антрактът беше приключил. Музиката бе заглъхнала и Емили можеше да чуе шума от хора, които се връщаха по ложите и местата си. Скоро лейди Дънди щеше да се появи заедно със Сейнт Клер. Не можеше да се справи с тях двамата и с Джордан едновременно. Освен това вече се бе изморила от намеците му.

Тя пъргаво измина разстоянието до вратата и я задържа отворена:

— Излизайте! Вървете си и стойте далеч от мен!

Той огледа пълнещата се зала и пристъпи към нея. Спря се до вратата и я прикова с пронизващия си поглед.

— Тръгвам си — сега. Но имай предвид, че няма да те оставя на мира, докато не разбера всичко.

След тези думи стремително напусна ложата.

 

 

Лейди Дънди стигна до извода, че Сейнт Клер не знае нищо за Емили. Графинята неведнъж му бе предоставила възможност да поговорят за това, но той не бе казал и дума. В такъв случай, Блекмор наистина бе запазил тайната на момичето. Това беше любопитно.

Докато се връщаха към ложата, Офелия забеляза, че от нея излиза самият лорд Блекмор. Тя рязко спря и хвана виконта за ръката.

— Какво ще кажете за това?

Йън проследи погледа й и се намръщи.

— Проклятие! Простете, лейди Дънди. Ще отида да му кажа, че не е добре дошъл…

— В никакъв случай!

Той я погледна с изумление.

— Какво искате да кажете? След това, което се случи днес, мислех…

— Е, грешите. Харесвам Блекмор. И ми се струва, че е заинтересован от дъщеря ми.

— Може и така да се каже — измърмори Сейнт Клер.

— Много ясно усещам сарказма в гласа ви. Мислите, че не съм права?

— В никакъв случай. Бог ми е свидетел, че не съм срещал мъж, по-увлечен по жена. Но… но…

— Интересът му е само от плътски характер? Това ли се опитвате да ми кажете?

Откровеността й очевидно го зашемети.

— Не съм сигурен. Но той твърди така.

— Глупости! Мъжете винаги казват, че привличането им е само плътско. Това им помага да съхранят гордостта си. Не искат някой да си помисли, че могат да се влюбят в обикновена жена. Все пак Блекмор е много горд.

Йън се усмихна.

— Да. „Влюбване“ е подходящата дума за онова, което Джордан изпитва към лейди Ема. Но да си влюбен в една жена и да направиш нещо в тази посока — нещо достойно, искам да кажа — това са съвършено различни неща.

— Искате да кажете, че може да съблазни дъщеря ми и да я изостави? — Възрастната дама затаи дъх. Ако това беше вярно, трябваше да се сложи край. Емили нямаше нужния опит, за да устои на съблазнителната сила на мъж като Блекмор, а Офелия не смяташе да праща девойката у дома опозорена.

— Не мисля така. Той винаги избягва девиците.

— Е, видно е, че нея не я избягва, нали?

Сейнт Клер се замисли.

— Не, наистина, не. — Младият мъж предизвикателно вдигна глава. — Лейди Дънди, да не би да се опитвате да сватосате Джордан със своята дъщеря?

— Разбира се! Ема е влюбена в него. И ако дъщеря ми иска този мъж, ще направя всичко по силите си, за да го получи.

Най-малкото, което можеше да стори за Емили, след като я бяха въвлекли в бъркотията на Софи.

— Влюбена е в него? Тя ли ви го каза?

— Не. Отрича яростно. Момичето не може да се справи с чувствата си. Но познавам младите жени и съм готова да заложа цялото си състояние, че тя обича този негодник.

Виконтът замислено потърка брадичката си.

— В такъв случай трябва да се доверя на майчиния ви инстинкт. А по всичко личи, че Джордан също е влюбен в нея.

Очите на Офелия заблестяха.

— Така ли мислите?

— Той също отрича. Но никога не съм го виждал да се държи така заради жена. Не я изпуска от поглед и постоянно говори за нея.

— Охо! Значи трябва да предприемем нещо.

— Какво сте замислили?

Дамата спря и огледа Йън от главата до петите. Дори в слабо осветеното фоайе бе видно колко е привлекателен, макар и малко развратен. Бе висок — Офелия имаше слабост към високи мъже — и добре сложен. Но най-важното, притежаваше всички качества на един истински джентълмен — галантност, такт, чувство за хумор. Е, вярно, че от време на време изглеждаше малко мрачен, сякаш целият свят лежеше на плещите му. Но графинята смяташе, че Сейнт Клер щеше да е чудесен съпруг за всяка жена, даже и за глупачка като Софи.

Колкото до опасенията на Рандолф относно характера му… Е, тя не им вярваше. Вярно, понякога младият мъж изглеждаше малко… опасен, но така беше и с Едуард, а той се бе оказал чудесен.

Въпреки всичко, преди да предприеме важната крачка и да му каже къде всъщност е Софи, искаше да бъде уверена в решението си. И имаше начин да го постигне, като в същото време даде на Емили възможност да бъде ухажвана, както си му е редът.

Лейди Дънди огледа тълпата зрители около тях и придърпа Йън в най-близката празна ложа.

— Обичате ли забавите, лорд Сейнт Клер?

— Какво имате предвид?

— Вечерни партита. Пикници. Развлечения на открито. Имате къща в града, нали? Едва ли ще ви е трудно да дадете прием. И сама бих го организирала, но това ще предизвика подозрения. И ако двама души нямат възможност да се срещнат, но се окажат поканени някъде, никой няма да ви вини за това, нали?

— Да, но…

— Много бих се радвала да посетя дома ви, знаете ли? И ако наистина имате сериозни намерения към Софи, ще ви бъде единствено от полза да узная повече за вас.

Той присви очи.

— Със сигурност ще е от полза. А на вашата племенница също ли ще й е интересно да посети дома ми?

— Мисля, че би се зарадвала, ако беше в Лондон. Но брат ми я изпрати далеч — за да я предпази от неподходящи мъже.

Изражението на лицето му беше интересно.

— Искате да кажете — като мен? Знаех си, че около заболяването й има нещо съмнително.

— Да, какво да се прави, Рандолф понякога наистина прекалява. — Графинята лукаво изгледа Йън. — Но ако ми се удаде възможност да установя, че мъжът е напълно подходящ, бих могла по някакъв начин да повлияя на брат си. Или поне да гарантирам, че ще има сватба, ако разбирате какво имам предвид.

Известно време Сейнт Клер я наблюдава изпитателно.

— Лейди Дънди, да не би да ме изнудвате да дам прием в дома си?

— Нищо подобно. Просто ви показвам огромната полза, която вие, вашият приятел и дъщеря ми бихте имали от подобни мероприятия. — Той като че ли се замисли над думите й, и тя добави: — Освен това бих могла да опозная Блекмор и да преценя дали е подходящ за дъщеря ми, нима не е така?

Младият мъж се разсмя.

— Вие сте една хитра, манипулативна жена.

— Благодаря ви. Правя всичко по силите си да организирам живота на семейството си и да осигуря възможно най-много щастие за тях и по-малко притеснения за себе си.

Той се усмихна лукаво.

— Е, аз няма да се меся във вашите авантюристични планове. Имам нужда от съюзник, а Джордан без съмнение се нуждае от жена, дори и да не иска да го признае. И тъй като идеята е ваша, кого предлагате да поканя? Освен вас, разбира се, лейди Ема и Джордан?

— Например, мистър Полък.

— Полък? Защо?

— Изглежда Блекмор ревнува от интереса му към дъщеря ми, не мислите ли? — Това, разбира се, беше само предположение. Истинската причина да включи и отвратителния господин бе, за да може веднъж завинаги да го изключи от списъка като възможния възлюбен на Софи. Молеше се да не е той. Не би могла да понесе този човек да стане член на семейството й.

— Ако бях на ваше място, нямаше да се доверя на Полък спокойно да се навърта около дъщеря ми — каза Сейнт Клер с мрачно изражение.

— Не го и правя. Блекмор ще се погрижи той да се отнася към нея с нужното уважение, не смятате ли?

— Предполагам. — Изражението му поомекна. — Нещо друго?

— О, имам куп предложения. Но трябва да се върнем в ложата, преди Ема да се зачуди къде се губим. С вас ще обсъдим детайлите по-късно.

Беше крайно време да се сложи край на цялото това безумие. И преди това да се случи, Офелия щеше да се погрижи Емили да получи своята награда.