Сабрина Джефрис
Забраненият лорд (2)

Глава 2

„Далеч една девойка срещнах,

тъй хубава — и само чар,

с коси вълнисти, със стъпка лека,

очите — жар.“

Джон Кийтс, „La belle dame sans merci“

Емили се беше втренчила безизразно в лорд Блекмор.

— Не ви разбрах?

— Държите ме в неизгодна позиция — вие носите маска, а аз не. — Гласът му звучеше дрезгав и дълбок в тясното пространство на каретата. — Бих искал да ви видя без маската. Имате ли нещо против?

Тя се поколеба за секунда преди да вдигне ръце към връзките.

— Не, разбира се.

Не беше нещо кой знае какво, а и той се държеше като перфектния джентълмен откакто изясниха положението.

Освен това, дори и най-простата логика й подсказваше, че бе съвсем нормално той да схване погрешно нещата. Със сигурност, често бе преследван от напористи девойки, опитващи да се докопат до богат граф. Как би могла да вини един заможен и влиятелен мъж, че е предпазлив? Най-малкото, което можеше да стори, е да му покаже лицето си.

Стига да успееше да развърже връзките. Мили боже, бяха се оплели на възел. Тя не можеше дори да издърпа проклетото нещо от главата си. Това би развалило фризурата й, а ако се върнеше на бала с коса в пълен безпорядък, хората със сигурност щяха да заподозрат, че се е случило нещо.

— Съжалявам, но не мога да я развържа.

— Позволете на мен. — Въпреки дългите си крака, той без усилие се премести от своето място на това срещу нея. — Наведете се напред.

Емили се поколеба. Мисълта за пръстите му, докосващи косата й, изпрати нервни тръпки нагоре-надолу по целия й гръбнак. Някакъв женски инстинкт й подсказа, че е твърде опасно да допусне този мъж близо до себе си.

Но пък като се замислеше, той очевидно не гледаше на нея като на жена. На практика се бе отвратил щом разбра, че е девица. Тогава защо пък да не му позволи?

— Добре — каза тя, като се опитваше да запази тона си равен.

Блекмор постави големите си пръсти на тила й, после внимателно започна да разхлабва възела. Емили замръзна на място, сякаш ако стоеше вкаменена като статуя, това щеше да й попречи да усеща тялото му само на няколко инча от своето.

Колко забавно. Досега никога не й се бе случвало да е толкова близо до мъж, който с всеки свой жест разпалва сетивата й: ръцете му, докосващи гърба й, мускулите, които се напрягаха, докато разхлабваше възела… дъхът му, топъл и равен, гъделичкащ нежните косъмчета по голата й шия, твърдото му бедро, прилепено към крака й.

Глупавото й тяло я предаде и тя усети как кръвта й запрепуска лудо през него. Дългите години, прекарани в грижи за болната й майка и после периодът на траур, я бяха лишили от каквито и да било ухажори. Не че имаше много подходящи такива в Уилоу Крос, но тя можеше и да намери някой, ако не се тревожеше постоянно как да опази майка си жива.

Сега майка й беше мъртва, Емили бе на двадесет и две години и единствената й компания бе тази на баща й. Напоследък той бе станал толкова отчужден, а нейните занимания така ограничени, че тя трудно можеше да се спаси от самотата. Все пак се стараеше да е достатъчно заета вкъщи, за да не мисли за това.

До тази вечер. Спътникът й можеше да накара дори и монахиня да закопнее за мъжка компания. Емили нервно погледна навън през прозореца на каретата, но това само засили чувството за интимност. Наоколо бе толкова безлюдно и пусто, че щурчета свиреха необезпокоявани, а совите се надвикваха с все сила, без да се боят, че някой може да наруши уединението им. Освен това бе тъмно. Много, много тъмно. Опасна ситуация, без съмнение.

Внезапно маската й се свлече.

— Готова сте — измърмори графът и остави смачканата колосана коприна да падне в скута й.

— Благодаря ви. — Тя бързо се плъзна към другия край на седалката.

Той бе прекалено близо, прекалено… прекалено мъжествен. Нейното присъствие можеше и да не му оказва влияние, но неговото определено й въздействаше. В това, подобно на пещера, уединено място, Блекмор придобиваше почти застрашителни размери. Трябваше да се измъкне от цялата тази бъркотия, преди да започне да се държи точно като онези момичета, които той така презираше. Докато се опитваше да се свие, заемайки възможно най-малко място, тя се извъртя и го погледна.

Велики небеса! Това беше голяма грешка. Непостоянната луна сега го заливаше със светлината си и й позволи да го огледа добре за пръв път тази вечер.

Красив? Нима тази незначителна дума бе използвала Софи, за да опише графа на Блекмор?

Спиращ дъха… смущаващ… поразителен. Мъжът срещу нея бе всичко това, че и много повече. И красив бе само малка част от истината.

Удивително колко много можеха да прикрият една маска и полумракът. Той и Лорънс имаха един и същ цвят на косата и сходно телосложение, но приликите между тях свършваха дотук. Очите на братовчед й бяха по-раздалечени и кафеникави, без определен цвят или нюанс, докато тези на графа бяха по-сближени и почти черни, особено на тази светлина. Бузите на Лорънс бяха бледи, с изключение на моментите, когато се изчервяваше и те добиваха розов оттенък. Лорд Блекмор никога не се изчервяваше. Тя бе уверена в това.

Но начинът, по който оглеждаше лицето й, сякаш се опитваше да различи чертите й, накара собствените й бузи да пламнат. Съжали на момента, че бе махнала маската. Това я бе оставило толкова… толкова незащитена.

— Трудно е да видя на тази светлина, но не ми приличате на дъщеря на пастор. — Когато тя се намръщи, убедена, че той отново подлага думите й на съмнение, Блекмор се почувства длъжен да добави. — Имам предвид, държите се като дъщеря на пастор, но просто не изглеждате като такава.

Емили се отпусна назад.

— И как според вас, изглежда дъщерята на един пастор?

— Не знам. Със стиснати устни, строго лице и целомъдрено излъчване.

— Не сте имали вземане-даване с много хора в моето положение, не е ли така милорд? — каза тя язвително. — Уверявам ви, дъщерите на пасторите имат най-различни лица и маниери на поведение.

Той се усмихна.

— Да благодарим на Господ за това.

Тонът му издаваше пълно одобрение по отношение на външния й вид. Лека тръпка пропълзя надолу по гръбнака й. Боже милостиви! Нищо чудно, че дамите се хвърляха в обятията му, за да го накарат да се ожени за тях. Коя жена не би искала мъж, който само с няколко думи може да накара коленете й да се разтреперят.

Колко жалко, че той бе забранен за нея.

Ставаше й все по-горещо, докато Блекмор продължаваше да се взира в нея. Тя бързо вдигна маската и отново я завърза около лицето си.

— Аз… аз трябва да съм с нея, щом стигнем до парка, нали разбирате?

— Предполагам, че трябва.

Дали си въобрази нотката на разочарование в гласа му? Разбира се, че си беше въобразила. Той просто проявяваше силно любопитство към нея, това беше всичко. Бе съвсем естествено.

Емили се извъртя, за да погледне отново през прозореца, но това само засили усещането за присъствието му. Можеше да почувства, че я наблюдава с интерес, макар и сдържано. Щеше й се и тя да можеше да се контролира толкова добре.

— О, вижте — оживи се младата жена, когато каретата внезапно зави, — стигнахме парка.

— Така ли?

Защо този мъж трябваше да има толкова съблазнителен глас? Сигурно дори не осъзнаваше как звучи, докато на нея й се разтреперваше всяка една мигла от напрежение.

— Да, наистина — каза Емили безрадостно.

Каретата рязко спря, а тя все още гледаше през прозореца. Но когато шумът от движението утихна, тя ги чу. Гласове. В градината, и то доста наблизо.

— О, не! Мисля, че отвън има някой.

Той се наведе към нея, надзъртайки над рамото й през прозореца.

— Виждам ги. Минават точно покрай ябълковото дърво.

Появиха се мъж и жена на неопределена възраст, които си говореха и се смееха, докато вървяха хванати под ръка. Изведнъж единият от тях вдигна глава и забеляза каретата.

Емили се дръпна толкова рязко от прозореца, че се озова в скута на графа. Когато се обърна към него, лицето й бе само на сантиметри от неговото.

— Какво ще правим? — прошепна тя.

Блекмор удари с юмрук по тавана.

— Кочияш! Направи още една обиколка на алеята.

— Да, милорд — отвърна мъжът и подкара конете в лек тръс.

Емили стоеше все така прилепена към Блекмор, вцепенена от страх, че лунната светлина ще освети лицето й, докато минават покрай двойката. Но когато напуснаха парка, графът каза с леко приглушен тон:

— Вече можете да си махнете ръката от крака ми, мис Феърчайлд.

Чак тогава тя осъзна, че с все сила стиска бедрото му. Кръвта се отдръпна от лицето й, докато отместваше ръката си, но не и преди усещането за твърдите му мускули под елегантните бричове да отпечата по дланта й прогарящо усещане.

Той беше прекалено близо, прекалено… прекалено тук. Емили опита да се приплъзне още по-далече от него на седалката, но нямаше повече накъде. Блекмор също не се помръдна. Тя го погледна паникьосано само за да открие, че я гледа втренчено и неговите неразгадаеми и мистериозни очи загадъчно проблясват на лунната светлина.

— Изглежда съдбата прави всичко възможно, за да ни събере заедно — каза графът с приглушен глас.

— О, не говорете така! Планът ни все още може да успее.

— А ако не успее? — Той бе толкова близо, че Емили можеше да усети топлия му накъсан дъх до устните си.

— Тогава аз ще си понеса последствията. Макар да предпочитам да не се разчуе, че съм пътувала в една карета с мъж и без придружител, всичко това се случи изцяло по моя вина. Така че вие не трябва да се безпокоите за това, милорд.

— Но съм длъжен. Да си кажа честно, идеята за по-нататъшно общуване с вас не е толкова… непривлекателна, каквато бе в началото. — Погледът му бе изпълнен с интимност и интерес, докато се плъзгаше надолу по устните й.

Пулсът й се ускори.

— Не е нужно да го казвате, за да пощадите чувствата ми.

— Повярвайте ми, вашите чувства нямат нищо общо в случая. — Графът наведе глава, докато устните му не се оказаха само на няколко сантиметра от нейните. — В интерес на истината, ми е адски трудно да потисна желанието си да ви целуна.

— О, но вие трябва да го потиснете.

— Да, трябва.

И въпреки това той не го направи. Преди тя да успее да протестира или да има възможността да се отдалечи, Блекмор покри устата й със своята.

Това бе шок, най-поразителният шок, който някога бе изпитвала през живота си. Кой би могъл да предположи, че устните на един мъж може да са толкова нежни… или толкова дяволски изкусителни? Дъхът му, пропит с вкус на бренди, макар той да не изглеждаше ни най-малко замаян от алкохол, се смеси с нейния. Устата му галеше нейната толкова опитно, че тя не смееше дори да помръдне. Емили издиша дълбоко, после задържа дъха си, когато мъжът обгърна раменете й, за да я притегли към себе си. Тя отдалечи устни в отчаян опит да разсее мъглата, помрачаваща здравия й разум, но устата му продължиха пътя си надолу, дарявайки я с възхитителни целувки, от извивката на бузата й до долната част на ухото й, следвайки очертанията на маската.

— Сладка, Емили — прошепна с дъх, гъделичкащ ухото й. — Сладка, невинна, Емили.

Името й и звучеше някак непознато, когато Блекмор го изричаше с този дрезгав глас. Изобщо, той откъде го знаеше? А, да, бе дочул разговора й със Софи.

— Не бива да ме наричате така — колебливо измърмори тя.

Мъжът леко захапа ухото й и я чу как простена:

— Вие… вие трябва да ме наричате мис Феърчайлд.

— Добре тогава. Целунете ме, мис Феърчайлд, или аз със сигурност ще го направя отново.

— Аз… аз предпочитам да не ме… целувате, Лорд Блекмор. Това не е благопристойно.

— Сякаш ме интересува кое е благопристойно и кое не. — Той я целуна по шията, точно на мястото, където препускаше пулсът й. — Помните ли моята скандална репутация? И името ми е Джордан. Кажете го.

— Н-не мога. Прекалено интимно е.

— Именно. — Плъзгайки едната си ръка около талията й, мъжът я придърпа още по-близо, повдигайки брадичката й със свободната си ръка. Емили се взря в искрящите му очи. Сърцето й биеше в див, неравномерен ритъм.

— Кажи името ми — прошепна дрезгаво. — Искам да чуя как го изричаш.

— Джордан — въздъхна младата жена. Ако продължаваха така, нямаше да се налага той да съсипва репутацията й, тя сама с удоволствие щеше да го направи — без колебание. — Джордан, не бива да правим това. Ти… не е редно да ме целуваш.

— Искам да вкуся жената, станала причина за моето падение.

Докато Емили се отдръпваше, готвейки се да протестира, Блекмор за пореден път улови устата й със своята.

Този път целувката му не бе толкова нежна. Той целуваше като мъж, устремен към нещо и това нещо категорично бе единственото, за което мислеше в момента. Устните му жадно притискаха нейните. Езикът му очертаваше контурите им, а ръката му се придвижваше плавно от брадичката към шията й, галейки голата кожа със своите опитни и любопитни пръсти. Когато тя въздъхна от явната интимност на неговата милувка, Джордан плъзна езика си в устата й.

Някаква пуританска част от Емили искаше да се възпротиви на това поредно оскърбление. Но й бе невъзможно да протестира. Граф Блекмор я целуваше възхитително и възбуждащо. Дори не бе предполагала, че ще го срещне някога, а ето го сега тук и я целуваше така…

Умът й се замъгли, когато той плъзна езика си още по-дълбоко в устата й, изследвайки всяко чувствено кътче. Целувките му станаха по-дръзки и настоятелни, а тя бе доброволен участник в тях. Велики небеса, този мъж със сигурност знаеше какво прави. Като пълна глупачка Емили с радост приветстваше всеки опияняващ и изкусен натиск на езика му.

Младата жена изви пръсти, вплитайки ги във фините крепирани ревери, прилепяйки се до тялото му като отчаяна развратница. Вече нищо не я интересуваше. Удоволствието от целувките му бе като първата глътка шампанско и пробуди непознати чувства и желания в нея. Тя се притисна към него, в безмълвна молба да задоволи тези копнежи. Блекмор й даде дори повече от това, което можеше да си представи. Бутна я назад и я положи по гръб на брокатената седалка.

Но тогава каретата се наклони и Джордан загуби равновесие, което го накара да прекъсне целувката. За един дълъг момент той се взира в очите й и желанието постепенно изчезна от лицето му като цвят от избеляло ленено платно. Тънък лъч лунна светлина пробяга по аристократичните му черти, подчертавайки изсечените скули и нос.

Ръцете й все още стискаха реверите му. Ала сега, когато мъжът я гледаше, сякаш изпаднал в шок, Емили болезнено осъзна в каква скандална ситуация бяха.

Блекмор каза измъчено:

— Боже, мой! Нямах представа колко сладка би могла да е една целувка.

Сладка? Тя беше вълшебна! Тогава защо я гледаше така, сякаш бе самата Мария Магдалена?

Като измърмори тихо проклятие, той се отдръпна от нея и се строполи на отсрещната седалка.

— Какво, по дяволите, си мислех, че правя? Трябва напълно да съм си изгубил проклетия разсъдък.

Засрамена от думите му, младата жена се изправи и опита да приглади дрехите си. Никога не се бе чувствала така — като нищожество.

Изживяването бе толкова прекрасно, че Емили дори и за момент не се замисли колко обичайни бяха за него такъв вид целувки. Дори и със своя беден опит, тя разпозна колко богат бе неговият. Без съмнение, мъжът бе намерил целувките й за болезнено патетични.

— Съжалявам, че си позволих да стигна толкова далеч — каза графът с твърд глас. — Нямах право да се възползвам от ситуацията.

— Моля ви, няма значение. — Очите й се напълниха със сълзи. Сега той се опитваше да бъде мил, проклет да е.

— Но е важно. Вие не сте от жените, които… Имам предвид…

— … че не съм обект на обичайните ви предпочитания — прошепна младата жена крайно огорчена. — Да, знам.

— Нямах това предвид. Нека просто да кажем, че вие сте от типа жени, които са забранени за мен, разбирате ли?

Това не беше вярно, помисли си Емили. Един лорд би могъл да се обвърже с всяка, стига наистина да го желаеше. Но Блекмор не би го направил. Една незначителна персона като нея и граф? Това бе немислимо. Тя не бе забранена за него, но той със сигурност бе забранен за нея.

Джордан я наблюдаваше и правеше безуспешни опити да си събере мислите. Съдейки по нараненото й изражение, явно не се изразяваше правилно. Без съмнение, младата дама очакваше да й се закълне във вечната си, неумираща любов. Точно поради тази причина, лордът странеше от почтени, целомъдрени жени. Опитът бе от първостепенно значение, когато опираше до срещите му с противоположния пол. Една порочна жена, която ще го забрави толкова бързо, колкото и той нея — това бе, което търсеше в една любовница. И знаеше по-добре от всеки, че прелъстяването на девици е много опасно занимание.

Но с Емили… мили Боже, той все още можеше да усети вкуса й по устните си — ябълки и сметана, с лек привкус на шампанско. А когато тя отвори устните си за него… възбуждаше се само при мисълта за това. Похот, събаряща всяка бариера на разум и довод, препусна бясно през него. Дори и сега, просто искаше да я повали на седалката и да зарови тялото си в нейното. Но не можеше.

Чувстваше се като дете, на което са забранили да се натъпче със сладко и все пак го желае, макар да знае, че след това ще се чувства зле. Уханието й на лавандула изпълваше каретата и го примамваше още повече. Искаше да я вкуси, цялата. Да съблече дрехите й и да притисне устни към всеки инч от нежното й, крехко тяло.

Проклетият глад — той стисна челюсти. Бе толкова силен, че му причиняваше физическа болка.

— Чуйте, Емили — започна, чудейки се как да обясни грешната си преценка.

— Моля ви, не казвайте нищо повече. Аз… аз предполагам, че пълнолунието ни подейства… и на двамата.

— Да, пълнолунието.

Обяснението не бе по-лошо от всяко друго, оправдаващо това безумие. Само едно временно умопомрачение би го накарало да изгуби контрол над себе си. И то заради една малка, строга дъщеря на енорийски свещеник.

Защото ако не се бе въздържал, малката строга дъщеря на енорийския свещеник, можеше да се окаже бъдещата му невеста. Блекмор стегна челюстта си и погледна през прозореца. Молеше се на небесата в парка вече да няма никого. Един брак с Емили Феърчайлд би бил пълно бедствие. Тя едва го познаваше и не би могла да се надява да е щастлива с него. Едва ли щеше да е доволна от един принудителен брак. Бидейки детински наивна, щеше да иска повече от това, което можеше да й даде той. Не след дълго, щяха да се окажат в капана на един безрадостен съюз, какъвто бе този на родителите му — основната причина за разрушаването живота на майка му.

Спомен изникна пред очите му — майка му му крещи в лицето, че Джордан е причината тя да не може да се забавлява, причината да се намира в този ад, причината за нейното страдание. И макар отдавна да бе разбрал, че причината да му говори така се криеше в изпития алкохол, той знаеше, че в думите й има частица истина. Ако не заради него…

Той се насили да потисне болката. Може би Емили би реагирала различно при такъв брак или пък не. Молеше се на Бог никога да не разбере.

Освен това, въпреки нежността и бързата си капитулация пред целувките му, тя си оставаше високоморална и възпитана млада дама. Ако се оженеше за нея, сигурно щяха да се любят само на загасени свещи и да се налага да й иска разрешение, за да посети джентълменския си клуб. И колкото повече я желаеше, толкова по-зле щеше да става. Предпочиташе да си отреже оная работа, отколкото да се примири с такъв живот.

И все пак, тя го бе защитила без дори да го познава. Никоя жена, освен собствената му сестра Сара, не го бе защитавала досега. Да му се гневят да, да клюкарстват по негов адрес и да се стремят към него и титлата му — несъмнено, но да вземат неговата страна — никога.

— Лорд Блекмор, мога ли да ви задам един въпрос? — плахо попита Емили.

Гласът й го стресна. А, значи пак се бяха върнали на официалните обръщения, така ли? Кой би помислил, че само до преди няколко минути тя шепнеше името му с такава страст в гласа. Ала цялата тази вечер бе като сън и сега бе време той да свърши.

— Питайте каквото пожелаете.

Погледът й се премести върху ръцете й, сключени сдържано в скута й.

— Вие… вие казахте, че предпочитате непочтените жени пред почтените и все пак танцувахте с лейди Софи.

Мис Феърчайлд бе прекалено учтива, за да го нарече лицемер, но той знаеше какво си мисли.

— Лейди Драйдън ме помоли да танцувам с вашата приятелка, така и направих. Не съм толкова невъзпитан, че да не зачета желанията на домакинята. Но това беше всичко, уверявам ви, без значение как го е изтълкувал лорд Несфилд. — Усмивка се появи на устните му. — Защо? Да не би да ревнувате?

Този въпрос я накара да кипне.

— Разбира се, че не. Не съм толкова глупава. Аз знам, че съм… знам, че това беше… само мимолетен флирт за вас. Ние се движим в съвършено различни кръгове. Ако успея да се добера до къщата, без да бъда забелязана, съмнявам се, че някога ще се срещнем отново.

Прямото описание на това, което той самият вече си мислеше, го подразни.

— Ще съм тук още седмица, така че може и да…

— Си уредим още едно скандално рандеву във вашата карета ли? Не мисля. — Тя отвърна поглед. Променливата светлина на луната осветяваше спокойната твърдост на лицето й, само очите, отразяващи всяка емоция, издаваха истинското й състояние. — Не мисля, че бих оцеляла след още някоя такава среща.

Нито пък той. Мили боже, ако му се предоставеше още една възможност, бе напълно сигурен, че щеше да се направи на пълен глупак. Той отказваше да си загуби ума по която и да е жена, особено по една почтена млада дама като Емили Феърчайлд.

Каретата бързо приближаваше предишното място и с всеки удар на копитата графът все повече падаше духом. Щеше му се да може да я опознае по-добре. Колко жалко, че това бе невъзможно.

Преди да усети, каретата вече забавяше ход и младата жена гледаше през прозореца.

— Слава богу, няма ги — каза Емили с очевидно облекчение.

Нима идеята да бъде принудена да се омъжи за него й се струваше толкова ужасна? Съдейки по вида й, да. Тя мислеше, че той е от типа негодници, които могат да имат „флирт“ с млади дами, да ги целуват до забрава, а после да ги отпратят без дори да се сетят за тях повече.

Много добре. Нека си го мисли. Така бе по-добре.

Блекмор почука по тавана на каретата и нареди на кочияша да спре. После се облегна на седалката.

— Аз ще вляза пръв. Ако някой ме пита за вас, ще казвам, че нямам представа за какво говорят. Вие изчакайте малко, после се поразходете из градината, все едно цяла вечер сте била там. С малко повече късмет, няма да ви се налага да изричате каквито и да било лъжи.

— Благодаря ви — отвърна официално тя, после завъртя дръжката и отвори вратата, за да слезе от каретата.

— Емили — започна той, като я последва навън, в опит да я спре, макар да знаеше, че е безсмислено.

Младата жена се обърна към него, а изразът на лицето й бе изпълнен с очакване. Блекмор не знаеше какво да й каже. Какво би могъл да й предложи? Какво очакваше тя от него? Може би й се искаше той да постъпи безразсъдно и да я попита дали би могъл да я посети или да обяви намеренията си пред баща й? Ако желанието й бе такова, със сигурност нямаше да се сбъдне. Както бе казала и самата тя, това бе просто случайна среща и мъжът не би могъл да промени изхода на събитията.

Графът продължи да мълчи и Емили го дари с тъжна усмивка.

— Благодаря ви за тази толкова поучителна вечер, лорд Блекмор. Никога няма да я забравя.

Нито пък аз, помисли си той, докато я гледаше как бърза към парка — с ефирна грация, долавяща се във всяко нейно движение, дори и сега, когато тичаше, за да се отдалечи от него и да изчезне в нощта — като Пепеляшка след бала.

С една ужасяваща разлика. Мис Феърчайлд не му бе оставила, дори една стъклена пантофка, която да му напомня за нея. За тях нямаше никакво бъдеще. Абсолютно никакво.