Сабрина Джефрис
Забраненият лорд (16)

Глава 16

„Ако всички добри хора, бяха умни, а умните бяха добри, светът би бил много по-прекрасен, отколкото дори можем да си представим.“

Елизабет Уърсуърд, английска поетеса, „Умни и добри“

Емили се качи в каретата на Блекмор и седна в далечния край на седалката с лице напред. Роклята й бе малко тясна и дълга, явно доведената сестра на Джордан бе по-висока и стройна от нея. Но поне не беше толкова разголена, колкото предишната.

Когато малко по-късно той се качи в каретата, зае мястото до нея. Нареди на Уоткинс да тръгва и хвана ръката й.

— Имаш уморен вид. Нощта май се оказа прекалено дълга?

— Да.

Чувстваше се напълно изчерпана. Любовните игри може и да доставяха удоволствие, но освен това бяха изтощителни.

Блекмор дръпна завеските и в каретата стана почти тъмно. Той се разположи в края на седалката, облегна се на страничната стена на каретата и придърпа Емили в скута си, като удобно прислони главата й на гърдите си.

— Защо не си подремнеш малко? Когато пристигнем, ще те събудя.

Когато я обви с ръце, тя се отпусна срещу него. Наистина бе уморена. Ако можеше да затвори очи само за миг…

— Не ти ли убивам?

— Не, изобщо. А и това може да е последният път, в който те държа така.

Внезапно очите й се напълниха със сълзи, но за щастие Джордан не можеше да ги види в тъмното. Да, за последен път. Макар да лежи в прегръдките му да беше удоволствие, което не биваше да си позволява, нямаше сила да отхвърли момента.

Но Емили се съмняваше, че ще може да заспи. Бяха се случили толкова много неща, искаше й се да ги обмисли…

Стори й се, че само няколко секунди по-късно я разбуди някакъв тътнещ шум. Бледа сива светлина се процеждаше през завесите, и приглушаваше златистия блясък на брокатените възглавници. Сега ясно можеше да разгледа вътрешността на каретата, където цареше полумрак. Вероятно минаваха по нейната улица, добре осветена от маслените фенери.

Отново се чу нисък тътнещ звук, който дойде някъде зад нея, и тя се обърна, за да погледне Джордан. Явно той похъркваше в съня си. Ето какво я бе разбудило. Емили се усмихна. Нещо толкова мило и нормално, че въобще не би го свързала с граф Блекмор. Графовете не би трябвало да хъркат. Както и да кихат, или да се хранят или каквото и да е друго присъщо на обикновения човек. „Те трябва да имат слуги, които да правят всичко това вместо тях“ — помисли си тя иронично.

Кой би си помислил, че някога ще стане толкова близка с някой благородник и ще го чуе как хърка?

Емили докосна бузата му, по която се усещаше набола брада и се загледа с любов в лицето му, толкова спокойно в съня. Болезнена мисъл я накара да отдръпне назад ръката си. Беше прекалено съблазнително да помечтае за това как би могла да го вижда така всяка сутрин, само трябваше да се съгласи да пожертва самоуважението си.

Не можеше да повярва, че й бе предложил да се оженят. Очакваше, че ще е доволен просто да я има в леглото си. Очевидно бе преценила характера му съвсем погрешно. Ако предполагаше, че Джордан ще се почувства по този начин, дали все още щеше да е склонна да му се отдаде?

Емили погледна към леко изкривената му уста и въздъхна. Да. Беше толкова слаба. Не съжаляваше и за миг за нощта, която прекараха заедно. Нищо чудно, че младите момичета толкова често се поддаваха на магията на развратните мъже. Ако те бяха и наполовина толкова умели в прелъстяването като Джордан…

За миг си представи какво ли щеше да е, ако му е жена. Биха могли да правят любов, когато си поискат. През зимата щяха да се крият под завивките, да се целуват и докосват и да правят всички онези луди неща, които й бе показал през изминалата нощ. А през лятото да правят любов в градината…

Тя се изчерви само при мисълта. Да правят любов навън, където всеки може да ги види… Що за развратна мисъл! Това само доказваше колко пропаднала бе.

Но нищо не се бе променило… той бе така забранен за нея, както и преди. Сигурно би могла да пренебрегне разликата в социалното им положение, факта, че бе прекарал целия си живот отбягвайки брака, дори и това, че не я обичаше… Но имаше една очевидна причина, поради която тя не можеше да се омъжи за него.

Нейният маскарад. Щом разбереше защо се преструва на лейди Ема, щом откриеше, че Несфилд иска да разбие всички планове за щастие на най-близкия му приятел, Джордан щеше с отвращение да я отритне.

С тъжна въздишка Емили се освободи от ръцете на Джордан, слезе от коленете му и се премести на отсрещната седалка. После дръпна завесите с увереността, че ще види запалените фенери на влажната улица.

Но не видя нито мокрите павета, нито къщите, неясно извисяващи се в тъмата на безмълвната нощ, подобно на огромни тромави чудовища, очакващи разсъмването. Зад прозореца отдавна се бе развиделило — бе настъпило облачно и мрачно утро. И през облаците прах, вдигащи се под колелата на каретата, тя видя обширни зелени поля, тук-там пресечени от жив плет.

Младата жена със свито сърце разтвори широко завесите. Мили Боже! Те не бяха в Лондон — това беше селска местност!

— Събуди се, Джордан! — извика тя, като се наведе и го задърпа за ръката. — Побърканият ти кочияш ни е извел извън града.

Джордан веднага престана да хърка, отвори сънливо очи и се втренчи в нея.

— Какво по дяволите…

— Ние не сме в Лондон! Не знам колко сме се отдалечили от града, но съдейки по факта, че е сутрин, трябва да е достатъчно далеч. Веднага нареди на кочияша да се върне! Ако не се върна в къщата, преди да са разбрали, че ме няма… — Отчаянието я сграбчи.

Джордан седна на седалката и изпъшка:

— Дявол да го вземе, кракът ми се е схванал. — Той започна да го разтрива и с двете си ръце.

— Ти самият си схванат, проклет да си! — Тя сграбчи едната му ръка. — Престани веднага! Нямаме никакво време за губене. Веднага му нареди да спре и да се върне.

— Кой?

Ако имаше чанта, тя щеше да го цапардоса по главата.

— Уоткинс, разбира се. Глупавият ти кочияш ни е извел извън града.

Сякаш най-накрая бе разбрал какво се опитва да му каже през последните няколко минути, графът погледна през прозореца.

— Мисля, че си права.

От раздразнението гласът й прозвуча рязко.

— Спри го, за Бога! Кажи му да се върне!

— Не мога.

— Какво искаш да кажеш? Разбира се, че можеш.

— Ако Уоткинс е решил да се отправи на извънградска разходка, нищо не би го спряло. Можем само да се настаним удобно и да се насладим на преживяването.

— Не ставай глупав. Не си длъжен… — Тя млъкна и присви очи. Графът изглеждаше твърде безгрижен. Очевидно злодеят бе планирал всичко. — Къде отиваме, Джордан?

— Нямам никаква представа.

— Това не е повод за шеги, проклет да си. Отговори ми! Къде отиваме?

Очите му срещнаха нейните, непоколебими и ясни.

— Разбира се, права си. Това не е повод за шеги.

— Къде отиваме?

— На север.

Отговорът му едва не я остави без думи.

— На север?

— Както вече казах, ние ще се оженим.

Трябваше й време, за да вникне в смисъла на казаното. Но когато най-сетне осъзна значението, застина от възмущение.

— Водиш ме в Гретна Грийн? Против волята ми? Ти… ти негодник такъв…

— По-внимателно, скъпа. Говориш на бъдещия си съпруг — каза графът със самодоволна усмивка.

Младата жена заудря с юмрук по тавана на каретата.

— Спри каретата, Уоткинс! — извика тя. — Спри веднага!

Кочияшът продължи да управлява конете.

— Той няма да го направи, докато аз не му наредя — заяви Джордан. — Освен това каква полза ще имаш, ако те остави тук, на средата на пътя. Пеша ли ще се прибереш в Лондон?

— Да, ако се наложи.

— Емили, престани да се инатиш! Знаеш, че женитбата с мен е единственото решение.

— Не можеш да ме принудиш да произнеса брачните клетви. Насила ли възнамеряваш да ме накараш да вляза в църквата? Имай предвид, че ще крещя и ще се боря.

Страстта й явно го разтревожи. След което присви очи:

— Да, ако се наложи — повтори собствените й думи.

От гърдите й се чу яростен вопъл и тя трескаво се огледа с какво да го замери. Първо към него полетя шапката, а после и кожените му ръкавици. Джордан ги избегна, но на лицето му се изписа тревога.

Тя вече вдигаше една от възглавниците, когато той сграбчи ръката й.

— Успокой се, Емили. Боже мой, някой може да си помисли, че те водя на екзекуция!

Силите й внезапно я напуснаха и тя със стон се свлече на седалката. Какво щеше да каже лорд Несфилд, когато разбереше, че си е тръгнала? Колко време щеше да му е нужно, за да стигне до извода, че просто бе избягала? И колко още, преди да започне да действа?

— Дори не можеш да си представиш какво направи — отчаяно прошепна тя.

Той съчувствено стисна дланите й.

— Тогава ми разкажи, скъпа. Обещавам ти, че ще направя всичко, за да те измъкна от лапите на Несфилд.

Тя вдигна очи, разкъсвана между нетърпимото желание да облекчи душата си и твърдата увереност, че не бива да го прави. Ако му кажеше за заплахите на Несфилд, той без съмнение щеше да обърне към Лондон и да прибегне към физическа саморазправа. Що за добро щеше да свърши това? Лорд Несфилд имаше неоспоримо доказателство срещу нея и нито бой, нито заплахи от страна на Джордан щяха да променят това. Всъщност, неговата намеса само би го подтикнала към действие и Блекмор не можеше да го спре.

Каквото и влияние да имаше графът, не можеше да промени обстоятелствата, довели до смъртта на майка й. Или странната подигравка на съдбата, която бе дала власт на лорд Несфилд върху нея.

Колкото и да й се искаше да му каже, не можеше. Не трябваше.

Единственият й изход бе да го убеди да се върнат… или да намери начин да избяга от него по пътя за Гретна Грийн. В края на краищата, пътят бе дълъг и щеше да се наложи да спират от време на време. Тогава би могла да избяга. И колкото по-рано станеше това, толкова по-бързо щеше да се върне в Лондон и може би да има време да избегне катастрофата.

Загледа се в притесненото лице на Джордан. Междувременно трябваше да го разсее.

— Емили — помоли я той. — Защо не искаш да ми разкажеш?

— Това вече няма значение.

Блекмор се намръщи, очевидно почувствал колко близо бе до истината.

— За мен има.

— Ще ти разкажа. Но не сега.

— А кога?

Какво би могла да му каже, че да го успокои, докато й се удадеше възможност да избяга? Изведнъж й хрумна.

— Ще ти разкажа всичко, след като се оженим.

Съмнение замъгли очите му.

— Значи, вече си промени решението? Казваш, че ще се омъжиш за мен?

Мразеше да го лъже, особено за това, но нима имаше друг избор?

— Да.

— Защо?

Тя безпомощно вдигна рамене.

— Защото не ми оставяш друг избор. Достатъчно съм практична, за да знам, че не мога да се боря с теб. Така че е по-добре да се съглася. — И тъй като той все още я гледаше скептично, тя саркастично добави: — Макар че не можеш да очакваш да съм доволна.

Той мрачно стисна устни.

— Не виждам причина да го представяш като смъртна присъда.

— Извини ме. Но това… това драстично ще промени живота ми.

— За по-добро, надявам се. — Блекмор пусна ръцете й и се облегна на възглавниците. — Знаеш ли, аз не виждам причина да чакам, докато се оженим, така че можеш да ми кажеш истината.

— Щом се оженим ще знам, че мога да ти се доверя. Тогава няма да се страхувам да ти разкрия всичко.

Очите му мрачно заблестяха.

— По дяволите, знаеш, че можеш да ми вярваш и сега.

Болеше я да вижда болката изписана на лицето му, особено сега, когато никак не приличаше на граф, целият омачкан и с разрошена от съня коса. Но нямаше избор.

— Моля те, Джордан — каза тя, — вече спечели. Какво значение има, ако минат седмица или две, преди да чуеш тъжната ми история?

Странна светлина заблестя в очите му.

— Седмица или две? Е, какво пък, не мисля, че е от значение.

Емили с облекчение се отпусна на седалката. Сега можеше да помисли как да организира бягството си. Преди всичко трябваше да спре каретата. След това да отвлече вниманието му достатъчно за дълго, че да може да избяга. Най-трудно, разбира се, щеше да е връщането й в Лондон. Как щеше да се справи с този проблем?

Внезапно стомаха й изкъркори и това я наведе на една мисъл.

— Да не се каниш да ме умориш от глад, докато стигнем до Гретна Грийн?

— Нямам намерение да държа гладен никой от нас — каза той сухо. — Мислех да закусим в Бедфорд. Познават ме добре в хана „Бялата мантия“. Там ще се погрижат за нас както подобава.

Емили не искаше да се озовава в центъра на вниманието, още повече в хан, където Джордан бе добре известен.

— Много ли е далече?

Графът почука на тавана и повтори въпроса й на Уоткинс. Отговорът му не го зарадва.

— Страхувам се, че до там има около два часа, а може и повече. Събуди се по-рано, отколкото очаквах.

— Значи — сряза го тя, — все пак възнамеряваш да ме умориш от глад. Какво добро начало за съвместен живот.

Джордан въздъхна.

— Е, добре. Ще спрем в най-близкия хан, на който попаднем. Така устройва ли ви, милейди?

— Напълно.

— Погрижи се да се нахраниш обилно — изръмжа той. — Бих искал да стигнем до Лестър тази вечер.

Не и ако плановете й успееха! Въпреки че Емили много би искала да дочака нощта, за да избяга, тя се страхуваше, че отсъствието й ще се проточи прекалено дълго.

Ханът „Африкански глиган“, който се изпречи на пътя им, изглеждаше доста жалък. Разнебитена полудървена постройка с избеляла табела. Въпреки всичко, дворът беше оживен, изпълнен с талиги, пощенски коли и обикновени каруци. Очевидно ханът обслужваше пътници от по-бедните класи, които можеха да си позволят единствено закуска с наденица и овесена каша само за няколко пенса.

Дори скромният баща на Емили никога не би спрял на подобно място. Но то бе напълно подходящо за плановете й, тъй като гостите приличаха на хора, които биха й помогнали, а не на богатите и стиснати членове на висшето общество.

— Това е — заяви тя. — Нека да спрем тук.

Джордан презрително погледна през прозореца.

— Е, скъпа моя, доста си смела. Освен немитите гости, до които ще трябва да си опираш лактите, вероятно ще намерим и някой друг плъх на масата.

— Не ме е грижа. Гладна съм. — Емили го изгледа язвително. — Освен това, нали си граф. Нима не можеш да ни осигуриш самостоятелна стая в която да се нахраним?

Това значително щеше да опрости нещата.

— Повярвай ми, това и ще се опитам да направя. — На лицето му се появи замислено изражение. — Нямам нищо против да се уединим. Естествено ако собственикът на гостилницата е в състояние да ни го осигури.

Собственикът, чиято щръкнала брадичка и топчест нос напълно съответстваха на името на гостилницата, бе щастлив да им услужи, особено след като Джордан сложи в ръката му впечатляващ брой златни монети. Той и без това гледаше графа с благоговение, но при вида на златото направо засия.

— Съпругата ми и аз се нуждаем от отделна стая, най-добрата с която разполагате — каза Джордан. — И ни донесете възможно най-бързо обилна закуска. Кочияшът ми също трябва да се нахрани.

Той добави още една монета и му прошепна нещо, без да изпуска Емили от очи.

Собственикът кимна толкова енергично, че момичето си помисли, че главата му всеки момент може да падне.

— Имам идеалната стая за вас, милорд. Не се съмнявам, че ваше сиятелство ще остане доволен. От тук, моля. Внимавайте! Тук има разхлабена дъска…

Емили се облегна на ръката, предложена й от Джордан и опита да не мисли за това, колко приятно й бе станало, че я бе нарекъл своя съпруга. Не можеше, не биваше да позволява на това изкушение да повлияе на решителността й. Брак с човек, неспособен да обича, щеше да й донесе единствено нещастие, дори и ако се пренебрегнеха другите обстоятелства.

Докато се изкачваха по разнебитените стълби към втори етаж, след бърборещия собственик, Емили бегло се огледа наоколо. Щеше да й се наложи да избяга бързо, и не биваше да обърка изхода.

Собственикът ги въведе в уютна стая с весели пердета и изненадващо чист под, макар че миришеше силно на въглища и риба, а оскъдните мебелите изглеждаха доста похабени.

— Ей сега ще се разпоредя да ви донесат закуската, милорд.

Веднага щом той излезе, Емили забеляза леглото. Все още го гледаше втренчено, когато чу Джордан да заключва вратата. Тя се обърна и го погледна с укор.

— Това не е трапезария. Тук има легло.

Многозначителната му усмивка накара коленете й да омекнат.

— Така е. Помислих си, че бихме могли… да задоволим апетита си не само по отношение на храната.

Емили се изчерви. Небеса, той отново я искаше в леглото си. От самата мисъл за това й стана горещо и краката й се подкосиха. И защо да не му позволи? В крайна сметка щеше да го напусне преди края на деня. И тогава нямаше да имат друг шанс да правят любов.

Щеше ли да навреди още само час в обятията му?

Тя се отърси. Разбира се, че щеше! Ако отново му позволеше да прави любов с нея, нямаше да може да го напусне. Освен това, колкото по-често правеха любов, толкова по-вероятно беше да зачене дете. Той пристъпи към нея, а тя се отдръпна назад.

— Стига, Джордан. Сега не му е времето. Каза, че искаш да стигнем до Лестър още днес.

Той отново пристъпи към нея с усмивка на красивото си лице.

— Ние непременно ще стигнем до Лестър, не се тревожи. Хайде де, има време докато ни донесат закуската. Достатъчно, за да си доставим удоволствие.

Когато той се приближи, тя отстъпи, оставяйки леглото помежду им в опит да се измъкне.

— Наистина ли искаш съдържателят да ни изненада докато… е, знаеш.

Заобикаляйки леглото, той се засмя.

— Правене на любов, скъпа моя. Нарича се правене на любов. А и врата е заключена, забрави ли?

Емили пристъпи назад, но се препъна в грубия дървен скрин. Огледа се и на него забеляза порцеланова кана с вода за миене на ръце. Хрумна й една идея.

Тя застана така, че да скрие ръцете си от Джордан и затърси каната зад гърба си.

— Имам намерение да се нахраня, веднага щом донесат закуската. Все още не сме женени, нали знаеш. И ако наистина искаш предварително да упражняваш съпружеските си права, поне първо ме нахрани.

Графът се хвърли към нея и я сграбчи в обятията си, точно в момента в който тя напипа с върха на пръстите си дръжката на каната.

— Е, добре. Какво ще кажеш за лека закуска преди основното блюдо? — Той целуна върха на носа й. — Нещо, което ще ми помогне да дочакам храната.

След това устните му завладяха нейните, ласкаво, настойчиво и — ах! — толкова съблазнително… За миг тя си позволи да се наслади на целувката, позволи му да разтвори устните й с езика си, да проникне в топлите дълбини на устата й, с намек какво още би искал да направи, кои части от тялото й би искал да притежава. Дланите му се плъзнаха по тялото й, докато не докоснаха гърдите й.

Но когато умелите му пръсти обхванаха меката плът, Емили се откъсна от устните му.

Какво правеше? Тя леко се извъртя в ръцете му и здраво сграбчи дръжката на каната, като се помоли на Бог той да не забележи.

Джордан не подозираше нищо. Очите му горяха от неудовлетворено желание, а дишането му стана тежко и накъсано, когато отново се наклони към устните й.

— Съжалявам Джордан — прошепна тя точно преди да я целуне.

И го удари с все сила с порцелановата кана по главата.