Рей Хамънд
Облакът (7)

5.

Новата сграда на ООН в Ню Йорк бе завършена през 2050 година сред ширещо се недоволство относно огромните средства, които бяха изразходвани, и безброй въпроси за способността на световната организация да се справя с политическите проблеми, след като въздействието й непрестанно намалява.

Мнозина американци смятаха, че ООН е постоянна заплаха за пълноправното водачество на САЩ в света. Повечето китайци пък бяха на мнение, че организацията е под влиянието на страната домакин, където се разполага централата й. А европейците, прекалено увлечени от забележителния растеж и финансова мощ на новата си федерация, гледаха на ООН като на отживелица.

„ООН ще намери своето истинско място едва когато Земята се изправи пред заплаха от извънземни“ — казваше една стара сентенция.

Когато четирийсет и осем учени от различни страни се събраха да обсъдят какво може да се направи, за да се неутрализира заплахата от приближаващия се космически облак, изглеждаше, че въпросната сентенция най-сетне е намерила своето реално превъплъщение. За първи път ООН бе изправена пред наистина глобална опасност.

Професор Йейтс откри срещата, като повтори изложението, което бе направил пред американския президент. Но сега вече имаше възможност да въведе значително повече научни данни и да запознае аудиторията със затрудненията и подводните скали, пред които се бе изправил. Даваше си сметка, че хората пред него са най-добрите астрофизици, астрономи, астробиолози и планетарни геофизици, истинският каймак на научния елит. Сред тях имаше шестнайсет Нобелови лауреати.

След като приключи с изложението си, което включваше и последните сведения за облака, Йейтс покани доктор Окино Пигияма, главен конструктор на противоастероидния щит, в който участваха Америка, Русия, Китай и Европа. Японският учен информира накратко присъстващите, че мрежата за астероидна защита се състои от 214 ракети с ядрени бойни главни, разположени, в стратегически точки в космоса и обхващащи Земята като огромна сфера.

— Имаме пълната увереност, че можем да разпръснем дори големи астероиди, насочили се към Земята — заяви Пигияма. — Въпросът е как да спрем облака?

Срещата бе прекъсната за около два часа — време, през което учените се разделиха на групички, за да обсъдят различни възможности и аспекти за разрешаване на проблема. Като неформален водач, Дезмънд Йейтс обикаляше от група на група и се вслушваше в разговорите. От време на време даваше предложения, а в ранния следобед обяви край на почивката и отново свика съвещанието.

— Свободното обсъждане роди идея, които ми се ще да споделя с вас — заговори той. — Давам думата на доктор Деметриос Еспозито от Калифорнийския технически университет.

На подиума застана нисък мургав закръглен мъж.

— Работя над този проблем от няколко дни — почна той, докато извикваше на екрана графики и таблици. — Според мен трябва да осъществим няколко точно изчислени ядрени експлозии в различни места във вътрешността на облака. Това ще предизвика верижна реакция, при която всички кислородни и водородни молекули ще се възпламенят спонтанно.

Внезапно в дъното на стаята се надигна мъж, трепереше от гняв.

— Божичко, човече! Да не сте си изгубили ума? Подобен взрив ще измести от орбитите им всички планети. Имате ли представа какви ще са последствията за Слънчевата система?

Беше сър Хеймиш Маклеод, известният геофизик от университета в Единбург. Някои от присъстващите занимаха в знак, че са съгласни с него.

— Не съм на това мнение — възрази Еспозито. — Разстоянията са достатъчно големи за разпространението на ударните вълни.

Разговорът се превърна в яростен спор, в който се намесиха и други. След близо час Йейтс бе принуден да вземе нещата в свои ръце.

— Ще можем да обсъдим този въпрос по време на вечеря — опита се да успокои духовете той. — Междувременно ще ви покажем модел на експлозията, която ще предизвика успешно взривяване на газовете в облака. — Отново кимащи глави, този път на други учени. — И още нещо — продължи Йейтс. — Излишно е да ви напомням, че всички тези разговори са строго поверителни. Можете да си представите как ще реагират медиите, ако узнаят, че готвим ядрена атака срещу облака. — Изгледа бавно присъстващите, които очевидно бяха съгласни с него. — Е, ще се видим на вечеря.

 

 

Бил Дънкан бе изцяло погълнат от работата по разкодирането на сигналите. През часовете, в които остана сам в „тайната“ къща в Бруклин, той покри стените с листове, изпъстрени с формули и изчисления. Беше се върнал към времето, когато бе още млад криптограф — търсеше повтарящи се участъци, ключ, който да го допусне по-навътре.

Надя също бе при него — прехвърлена в неговия комуникатор. Макар че сега й липсваше свръхмощният процесор — бяха го оставили на „Кейп Сентинел“, — тя разполагаше с достатъчно съхранени в паметта си изонийски сигнали, за да експериментират с тях.

Рандал Тейт бе заминал да уговаря последните подробности по интервюто. Бил съжаляваше, че няма да разполага с готови преводи, които да покаже на обществото. Ала до прехвърлянето на сигналите на разбираем език имаше още много работа.

Въпреки че бе погълнат от разчитането на чуждоземния език, докато летеше от Бостън, Бил не можа да не забележи всеобщото вълнение, свързано с облака. На летището в Бостън пътниците си разменяха шеговити забележки и обясняваха, че нямало защо да се страхуват от самолетна катастрофа, след като и без това скоро всички щели да загинат, когато Земята изгуби атмосферата си.

По време на полета Бил прегледа няколко вестника, колкото да се запознае с материалите. Но подобно на мнозина други, той смяташе, че проблемът ще се реши от само себе си.

„А може би в сигналите се съдържа и съобщение за облака“ — помисли си той, докато обикаляше стаята и оглеждаше изписаните листове. Умът му продължаваше да работи машинално. Отвън се чу вой на полицейски сирени и Бил се откъсна от листовете и отмести завесите. Колите бяха спрели пред къщата. Чу се затръшване на врати.

На външната врата се позвъни, после затропаха. Бил се сепна и почна да къса залепените по стената листове и да ги прибира трескаво в куфарчето си.

— Полиция, отворете! — чу се вик, последван от оглушителен трясък — разбиваха вратата.

В стаята нахлуха няколко полицаи и Бил вдигна ръце. Двама останаха да го пазят, другите почнаха да претърсват къщата.

След тях на прага се появи специален агент Сара Бъртън от Компютърна и мрежова сигурност. Бе облечена с бяла риза и черен костюм и се отличаваше рязко от полицаите с техните брони и шлемове.

Извади удостоверението си и го показа на Бил, сякаш досега не се бяха срещали.

— Агент Бъртън, КМС — каза и се обърна към полицейския ескорт. — Благодаря ви, господа. Можете да ни оставите. Професорът няма да ни създаде проблеми.

Полицаите излязоха в съседната стая, но застанаха така, че да могат да наблюдават Дънкан. Агент Бъртън плъзна поглед по листовете, които все още бяха залепени на стената, и попита:

— Какво е това?

— Вие ми кажете — тросна се Дънкан.

 

 

— Това проклето нещо се е смалило — възкликна Брайън Нъни, втренчил невярващ поглед в монитора. — От сто и петдесет милиона километра дължината му сега е по-малко от сто и двайсет. И то само за два дена! Невероятно!

— Проверих компютърните измервания — увери го Сузи Прайс. — Сигурна съм, че няма никаква грешка.

Разглеждаха червено-сивата маса, изпълваща триизмерния екран на стената в планинската обсерватория „Черо Саманал“. С приближаването си до Слънчевата система облакът вече можеше да се наблюдава и с оптически телескопи.

— Но какво може да се е случило за толкова кратко време с близо деветдесет милиарда кубически километра космически газ? — попита австралийският учен. — Не може да изчезнат просто така.

Сузи знаеше, че не очаква отговор от нея, така че попита:

— Има ли промяна в плътността на облака?

— Трудно е да се определи от подобно разстояние — призна Нъни. — Тъкмо по тази причина НАСА изпрати сонди. Когато се приближат достатъчно, лазерните им лъчи ще се отразят в облака и ще помогнат да се определи плътността му.

— Щом е в състояние да претърпи подобна драстична промяна само за два дена, какво ли ще стане, когато стигне до Земята? — промърмори Сузи.

— Един Господ знае — въздъхна Нъни. — Най-добре незабавно да информираме НАСА — и Дез Йейтс. В момента се чудят как да спрат облака.

— Как се спира облак? — попита риторично Сузи.

 

 

Бяха в полицейския участък в Долен Манхатън. Рандал Тейт също бе задържан и чакаше в съседното помещение — бяха го арестували малко след нахлуването в къщата.

— Уилям Ендрю Дънкан, арестувам ви по обвинение за незаконно притежаване на секретен компютърен компонент — заяви агент Бъртън с хладен тон.

— Освен това ще бъдете разследван за опит да продадете или предадете информация, свързана, със секретния компонент, на представител на медиите.

Докато агент Бъртън му четеше правата, Бил бавно се огледа.

— Процесорът, за който говорите — рече той, когато Сара най-сетне приключи, — все още се намира на яхтата ми в Бостън. Освен това нямах никакви намерения да продавам нито него, нито секретна информация.

— А какво правехте в онази къща?

— От колко време ме държите под наблюдение? — отвърна с въпрос Бил.

Вместо да отговори, Сара Бъртън извади електронния си бележник и се зае да изучава нещо в него.

— Признахте притежаването на секретен компютърен компонент — заговори след малко. — А това е нарушение на федералните закони. Ако се стигне до съд, ще получите между пет и осем години.

Бил Дънкан я погледна втрещено. През последните два часа на няколко пъти бе отказал да потърси адвокат. Беше абсолютно убеден, че е невинен, и смяташе, че всичко е само дребно недоразумение, което лесно ще се уреди. Сега обясни, че се е свързал с Рандал Тейт не за да му разказва за процесора, а за да му съобщи, че има съществен напредък в разчитането на чуждоземните сигнали. Когато приключи, Сара Бъртън продължи още известно време да го гледа втренчено, после неочаквано каза:

— Възможно е обвиненията да отпаднат, ако сте готов да върнете процесора незабавно.

— Разбира се, че ще го върна — съгласи се Бил. — Но се надявах да продължа работата върху разшифроването на сигнала. Сигурен съм, ще се съгласите с мен колко е важно това.

— И можете да го направите само с този процесор?

— Вижте, това е прототип на „Ранд-Феърчайлд“, който притежава огромна мощ — обясни Бил. — Една от причините да се обърна за помощ към медиите бе да потърся средства за по-нататъшната ни работа, включително за закупуване на по-мощни компютри.

Сара Бъртън прокара пръст по ръба на електронния си бележник.

— Професор Дънкан, ако свалим от вас обвиненията, готов ли сте да задържите за известно време новината? Искам да ви запозная с един човек — човек, който би могъл да ви помогне в разчитането на сигналите.

— Съжалявам, но е късно да спра новината — отвърна Бил. — Вече предадох информацията на господин Тейт.

— Говорих с господин Тейт — каза тя. — Той също е съгласен да ни сътрудничи. Но при едно условие.

— Условие? Какво условие?

— Настоява „Ню Йорк Таймс“ да разполага с изключителни права, когато дойде време да обявим новината.

Бил сви рамене.

— Хубаво. И кой е човекът, с когото трябва да се срещна?

— Лице, с което се запознах миналата година на един семинар във Вашингтон — професор Дезмънд Йейтс. Човекът, който…

— Известно ми е кой е Дез Йейтс — прекъсна я малко нервно Бил. — Но сега той е съветник в Белия дом. А лично аз не бих желал правителството да се намесва в тази история. Точно затова смятах първо да изляза пред медиите.

— Зная какво е мнението ви за правителството, професор Дънкан — каза агент Бъртън. — Но мисля, ще се съгласите с мен, че моментът не е никак подходящ. Обществеността реагира почти панически на съобщението за облака.

— Проклятие! — извика Бил и удари с юмрук по масата. — Не искам да работя за Вашингтон!

— Не е необходимо да ходите във Вашингтон, професоре — увери го агент Бъртън. — Професор Йейтс е в Ню Йорк, заради асамблеята на ООН.