Рей Хамънд
Облакът (6)

4.

Към края на двайсет и първи век вече нямаше нищо неестествено в това хората да доживяват стогодишна възраст. Медицината бе постигнала сериозни успехи в удължаването на човешкия живот и дори имаше неколцина представители на земната цивилизация, отпразнували сто и петдесетия си рожден ден, а тези, надхвърлили сто и двайсет години, наброяваха няколко хиляди души. Напоследък все по-често се говореше, че тялото не е последната преграда пред дълголетието и че пречката по-скоро иде откъм ума. Изглежда, човекът просто нямаше психологическата нагласа да просъществува толкова дълго време. В края на краищата дълголетниците просто се предаваха на апатията.

„Не и сър Чарлз Ходжисън“ — мислеше си Рандал Тейт, репортерът от „Ню Йорк Таймс“, докато малкият хидроплан правеше последен заход и после започна да се спуска към равната повърхност на залива. Младият репортер бе изчел много литература по въпроса на дълголетието в подготовката си за предстоящото интервю със световноизвестния британски фантаст, футуролог и поет.

Четириместният хидроплан заподскача по водата — тръскаше доста повече, отколкото очакваше Тейт. Намали скоростта, завъртя се сред облак пръски и се насочи към белия пристан, закотвен на стотина метра от острова. Една малка моторница очакваше да прехвърли репортера на брега.

Тейт идваше на посещение при сър Чарлз в дома му на остров Орфиъс, частен атол в Големия бариерен риф, на трийсетина мили от Златния бряг на Австралия. Интервюто бе по случай стогодишния рожден ден на писателя и излизането на последния му роман — „Съдба“.

— Сър Чарлз е в обсерваторията — каза младежът със синя риза и шорти, който го посрещна с моторницата, и посочи една сграда на билото на невисокия хълм. — Ще трябва да се изкатерите дотам.

След четирийсет минути задъханият изпотен Тейт бе приет в централната зала на обсерваторията. Площадката на залата бе заета от голям рефлекторен телескоп, положен върху масивна хидравлична стойка. Стените на залата бяха покрити с монитори, на които се виждаха различни сектори от нощното небе.

— Господин Тейт! — отекна звънлив глас. — Заповядайте.

Репортерът примижа в сумрака на помещението и едва сега забеляза дребна прегърбена фигура по бяла фланелка и шорти. Сър Чарлз тръгна енергично към него и протегна ръка.

— Добре дошли на остров Орфиъс — продължи със същия звънък глас, докато се здрависваха. — Как пътувахте? Добре, добре. Заповядайте да ви покажа острова.

След близо час разходка под палещите лъчи на тихоокеанското слънце Тейт бе готов да помоли за почивка. Енергичният столетник го преведе през всички стаи на луксозната вила, показа му спалните помещения, където бяха настанени неговите „студенти“ — както сам ги наричаше Ходжисън, а те бяха няколкостотин — завлече го в столовата, в медицинската клиника и в залата за развлечения. След което отново го помъкна нагоре по склона.

— Как поддържате толкова добра форма, сър Чарлз? — попита репортерът, след като се отпусна на един камък и избърса потното си чело. — Да не са ви провеждали генна терапия?

— Всичко се крие тук — засмя се Ходжисън и се чукна с пръст по челото. — Тайната е в отношението ни към живота.

— Вярно — съгласи се Тейт, жадуваше за поне още десетина минути почивка. — Какво мислите за облака, който се е насочил към нас? — попита, с надеждата да спечели още малко време.

— Не смятате ли за странна появата му по същото време, когато изгубихме сигнала от Изо? — отвърна с въпрос Ходжисън. — И точно когато очаквахме да получим отговори на съобщенията на моите верни поддръжници, изпратени преди трийсет години?

 

 

— Не зная какво точно ще почувстваш, но възнамерявам да го свържа — рече Бил Дънкан. — Готова ли си, Надя?

— Готова, Бил — отвърна Надя, виртуалната помощничка, която Дънкан бе създал, „отгледал и възпитал“ през последните петнайсет години.

— Да започваме тогава — заяви бившият професор от МТИ и се зае с последните настройки на миниатюрното устройство, предназначено да осъществява връзката с процесора на „Ранд-Феърчайлд“.

След като обмисля проблема три-четири дни, Бил стигна до решението да задържи молекулярния процесор за няколко седмици. Със скорост от осемнайсет терафлопа — осемнайсет септилиона математически операции в секунда — това несъмнено бе най-бързият самостоятелен процесор, който му бе попадал. Освен това, благодарение на квантовия си строеж, той бе в състояние да подава произволни пакети информация, с което потенциалът му надхвърляше този на който и да било конвенционален компютър. Бил Дънкан си даваше сметка, че едва ли друг път ще има възможност да работи с толкова усъвършенствана апаратура — във всеки случай не и докато не получи пост в друг университет. Кой друг университет обаче можеше да се похвали с техниката, с който разполагаха в МТИ?

Беше сам на „Кейп Сентинел“ — беше събота следобед — и работеше над конфигурацията на системата, която би позволила на Надя да действа в самостоятелен режим с новия свръхмощен процесор.

— Нали разбираш, че ще трябва да те откача от мрежата — обясни Бил на вярната Надя. — Не бива да рискуваме да ни засекат с подобна машинка. Освен това трябва да му открием подходяща задачка.

— Знаеш ли, Бил, все още пазя някои от старите сигнали от Изо — каза Надя. — Какво ще кажеш, ако му дадем да опита?

Бил се засмя и поклати глава. Подобно на мнозина други млади компютърни специалисти, като младеж и той бе мечтал да е първият, който ще дешифрира чуждоземните сигнали. Заради вродената си дарба да работи с числа и логични задачи бе започнал кариерата си като компютърен криптолог в Станфорд и бе посветил почти десет години на странните сигнали от далечната планета.

Години след като изостави криптологията в полза на човешката и компютърна психология, Бил продължаваше да се връща към записите на сигналите, опитваше нови подходи. А сега Надя отново го връщаше към онези времена.

— Защо не? — Той повдигна рамене. Може би квантовият процесор щеше да успее да разгадае логичните последователности и макроструктурата на чуждоземния сигнал.

— Как е положението? — попита той, след като получи потвърждение, че суперпроцесорът се е включил и е прибавил мощта си към значителните ресурси, с които разполагаше Надя.

— Не зная още — отвърна тя. — Чувствам се малко странно — но в никакъв случай усещането не е от неприятните.

Бил кимна. „Така и би трябвало да бъде“ — помисли си. Компютърната мощ на Надя сега бе милиони пъти по-голяма отпреди. В този момент личният му компютър нарушаваше всички национални и международни ограничения.

— Да започваме ли? — попита той и извади старите записи на изонийските сигнали от базата данни. Беше разработил над сто и двайсет алгоритъма на безуспешните си опити да ги дешифрира, а сега Надя щеше да започне всичко от самото начало. И двамата нямаха търпение да подложат на изпитание способностите на молекулярния процесор. — Е, действай — подметна Бил на вярната си помощница. — Аз отивам на риба.

 

 

От: „Сидни Морнинг Хералд“, 3 март 2064

Специално издание

Огромен космически облак ще удари Земята

„Земната атмосфера ще бъде изсмукана“

Джино Бардини Специален кореспондент

Сблъсък след осем месеца

Учени от НАСА и Европейската космическа агенция са стигнали тайно до заключението, че към Земята се приближава огромен газов облак, който ще се сблъска с планетата и ще я лиши от атмосфера. Очаква се облакът да стигне до Земята през октомври тази година.

В специално интервю за „Сидни Морнинг Хералд“ италианският астрофиоик д-р Франческо Мартели, директор на Европейската космическа агенция, каза: „Не е редно светът да бъде държан в неведение. По мои изчисления облакът ще премине през Земята с висока скорост и ще увлече със себе си цялата атмосфера…“

 

 

Въпреки усилията си администрацията на Вашингтон не бе успяла да убеди всички членове на международния космически комитет да запазят в тайна заплахата от космическия облак.

Малко след като Дезмънд Йейтс и НАСА осъзнаха сериозността на положението, астрономи от Европа, Южна Америка и Австралия успяха да стигнат до същите заключения относно опасността, която представляваше облакът — както и мнозина други учени от различни страни, разполагащи с достъп до орбитални и космически телескопи. Не всички от тях се съгласиха с американското правителство, че новината трябва да бъде запазена в тайна от обществеността.

Вестта бе разпространена в медиите от един италиански член на Европейската космическа агенция, който смяташе, че хората трябва да са в течение на заплахата още от първия миг на нейното откриване. Странното бе, че за целта ученият бе избрал австралийски национален вестник вместо официалните международни информационни мрежи. Може би причината за това бе, че репортерът, осъществил интервюто, бе негов зет, италиански емигрант, който живееше в Сидни.

Буквално за минути съобщението се превърна във водеща новина за всички страни. В началото журналистите и читателите реагираха скептично, описваха доктор Франческо Мартели като „ексцентричен тип“ и „самотен глас“, но постепенно стана ясно, че историята не е изсмукана от пръстите.

Сега, когато тайната вече бе обществено достояние, и други международно признати учени побързаха да се присъединят към Мартели и да потвърдят, че над Земята е надвиснала страшна заплаха.

В Съединените щати професор Дезмънд Йейтс прие поканата да се появи на живо по телевизията във „Вечерно шоу“. По време на продължителното интервю той призна, че според данните, с които разполагат учените, облакът наистина може да се сблъска със Земята и че при съприкосновението земната атмосфера може сериозно да пострада. Но професорът побърза да добави, че има множество фактори, които биха могли да повлияят върху траекторията на облака през следващите месеци и че нищо все още не е сигурно.

Ала дори това бе достатъчно хората по целия свят да реагират така, сякаш официално е било обявено приближаването на Армагедона. Веднага след телевизионната изява на Йейтс пред Белия дом се събра огромна тълпа, която настояваше правителството да осигури защита за всички американски граждани. По данни на полицията през следващите двайсет и четири часа тълпата достигна внушителния брой от един милион души. Президентът Джарвис заповяда в града да влезе Националната гвардия, за да помогне на полицията при въдворяването на реда. Охраната на всички правителствени и военни учреждения и обекти беше подсилена.

В Лондон изплашено човешко множество изпълни площада пред парламента, а в Париж тълпата почти щурмува президентския дворец. Протести и размирици имаше във всички големи градове по света. Исканията бяха едни и същи — да се гарантира защита от облака.

Други граждани подходиха към осигуряването на собствената си безопасност много по-прагматично. Огромни опашки се извиха пред магазините, в които се продаваха храни, туристически принадлежности и леководолазна екипировка — от последната се купуваха предимно кислородни бутилки. С намаляване на запасите избухнаха размирици, в които освен юмруци участниците използваха и оръжие и отнасяха всичко, до което успееха да се доберат. Последва недостиг на строителни материали, тъй като предвидливите се досетиха, че ще трябва да си изкопаят собствени убежища, без да ги е грижа да получават нужното за това разрешение.

Но най-силният подтик за всички тези действия бяха слуховете, най-често неоправдани и ужасно неточни. Страховити истории и налудничави идеи се предаваха между хората като подскачащи по добитък комари. Правителството ще напусне планетата и ще се засели на космическа станция. Планинските региони са най-безопасни, защото в долините ще се образуват въздушни джобове. Облакът е отровен и не може да се направи нищо.

В опит да успокои нарастващата паника Белият дом обяви, че президентът ще излезе с обръщение към американския народ.

 

 

Междувременно новината за приближаването на космическия облак и световната паника така и не успяха да проникнат в съзнанието на тримата, които се бяха затворили на борда на „Кейп Сентинел“.

Бил Дънкан и най-близките му приятели Кристин Кокоран и Пол Левин работеха четвърти ден без почивка. Всички останали дейности бяха преустановени, доброволците бяха информирани да не идват поне няколко дни.

Тримата работеха трескаво, издирваха стари и нови копия от записи на изонийски сигнали от различни световни информационни източници и ги подаваха на усъвършенстваната компютърна личност „Надя“. Абсолютно всички компютри на борда на яхтата бяха разкачени от световната мрежа и свързани в затворена мрежа от електронна памет. Целта бе да се осигури максимално благоприятна среда за изпитанията на новия процесор.

Само дванайсет часа, след като Надя бе изключена от обществената компютърна мрежа и бе подложена на „усилваща“ терапия. Бил Дънкан с изненада установи, че виртуалният помощник е осъществил значителен напредък в издирването на сходни участъци от изонийските сигнали.

— Започвам да си мисля, че сигналът наистина е съставен от повтарящи се елементи, вероятно УКВ секторът дублира този на средните вълни — каза Бил на Кристин по-късно същата вечер. Ето защо забавих около минута от записа на излъчването приблизително два милиона пъти — нещо, което изисква доста конски сили, така да се каже. И знаеш ли какво? Веднага изскочи миниатюрен участък от периодично повтарящи се импулси!

Кристин Кокоран и Пол Левин бяха пристигнали малко след развълнуваните обаждания на Бил и работеха неуморно вече четирийсет и шест часа, забравили за външния свят и без дори да подозират за размириците, които царяха из страната и света.

Появата на „периодично повтарящи се импулси“ в масивния информационен поток подсказваше, че чуждоземните предавания съдържат двоична, или цифрова информация. Тъкмо това бе развълнувало тримата учени. Те съставиха нова програма, която да провери двете радиочестоти за сходни сегменти, както в двоичен и троичен, така и в октален и хексадецимален код. След по-малко от час Надя им показа нови участъци с двоичен код, откъслечни и невероятни математически формули, базирани на шестнайсетична таблица.

— Божичко, това наистина е двоичен код! — възкликна с пресипнал глас Бил Дънкан. — Изобщо не се надявах да открием нещо подобно.

Ала сега престоеше най-трудната задача — да се опитат да разгадаят съдържанието на двоичните символи. Всъщност не беше толкова трудно, докато работеха с числа. Но диаграмите и таблиците представляваха истинско предизвикателство — много от тях бяха изпълнени с различни вектори и непознати мерни единици.

Всички земни езици, колкото и да се различаваха помежду си, се базираха на общ модел — хората бяха претърпели общо еволюционно развитие до откриването на речта и независимо от езиците съществуваха общи граматически правила и конструкции за говорно и писмено общуване.

Но както и следваше да се очаква, изонийците нямаха нищо общо със спонтанно възникналите човешки говорни умения. Дори за надарената с огромна компютърна мощ Надя всички тези обозначения бяха абсолютно неразгадаеми.

— Със сигурност става дума за математически понятия — заяви Дънкан на двамата си помощници. — Вижте, това несъмнено са функции, а това трябва да е разделителен знак. Тези тук ми приличат на факториални коефициенти в безкрайна серия. Почакайте малко! Ето този участък страшно ми напомня на Римановата зета-функция, само дето е изобразена по доста странен начин!

— Май ще го разбием — извика Кристин, очите й блестяха от вълнение.

— Почакай, почакай… — Бил вдигна ръка. — Даваш ли си сметка за огромната задача, която ни предстои? Ако искаме да разберем какво са ни пращали изонийците, трябва да претършуваме количество информация, натрупано в продължение на трийсет години, при това излъчвано със скорост двеста милиона пъти по-голяма от тази на този малък участък, който забавих.

Пол Левин, чиято първа специалност бе математиката, веднага направи изчисленията.

— Това означава, че със скоростта, при която възприемаме ние, тук има шест милиарда години кодирана информация. След като, разбира се, премахнем повтарящите се участъци, преодолеем грешките и научим езика, който използват.

— Това е невероятно — прошепна Бил. — Помислете си само какво означава! За трийсетте години, откакто ги слушаме, изонийците са предали такова количество информация, каквото е натрупало населението на Земята от самото й създаване.

— Което означава, че в развитието си са хиляди години пред нас — отбеляза Левин. — По-скоро десетки хиляди.

Тримата се спогледаха, изведнъж осъзнали мащабите на откритието си и идеята, че става въпрос за цивилизация, която не само е невероятно различна от земната, но и безкрайно по-напреднала.

— И все пак фактът, че успяхме да разчетем сигнала, ще е невероятна новина — намеси се Кристин, която, също като тях, нямаше представа за ширещата се отвън паника. — На кого да кажем?

— О, само не и на пра-ви-тел-ство-то — пропяха едновременно Бил и Пол един от любимите рефрени на групата.

— Добре де, на кого тогава? — настоя Кристин.

— Ами, най-добре на никого, докато не приключим. — Бил сви рамене. — Но от друга страна, ще ни трябват значителни финансови средства, за да си набавим още техника — в края на краищата задачата е с гигантски мащаби. Което означава, че няма да се справим без външна помощ, но не бива да позволяваме на правителството да се намеси и да ни отнеме откритието.

Пол и Кристин кимнаха.

— Но има един проблем — продължи Бил. — Успяхме да се справим с помощта на строго секретен молекулярен процесор… който не ни принадлежи.

— Какво ще кажете за господин Рандал Тейт? — попита един глас от стената.

Бил се извърна към Надя. Въпреки че тя не притежаваше физически облик, той по навик разговаряше с нея, като гледаше към монитора.

— Чудесна идея, Надя! Рандал Тейт — поясни на останалите — е научният кореспондент на „Ню Йорк Таймс“, Запознах се с него миналата година на една конференция за изкуствения интелект. Мисля, че можем да му поверим тази история.

 

 

— Братя и сестри американци — поде с прочувствен тон президентът Максуел Т. Джарвис, втренчил поглед право в камерата. — Мой дълг и удоволствие е да се обърна към всички вас тази вечер, защото бих искал да успокоя напълно погрешните и немотивирани страхове и опасения относно така наречения „космически облак“. Вярно е, че към нашата слънчева система се приближава огромен облак от газ и прах, но той все още се намира твърде далече и не може да се потвърди със сигурност дали по някакъв начин ще засегне Земята, а дори и Слънчевата система. Това, което са ви показвали по телевизията или сте чели във вестниците, са само истории за сплашване, които нямат нищо общо с действителността.

Ако тристате милиона души, които гледаха предаването, можеха да видят президента два часа по-рано, едва ли щяха да са убедени във верността на думите му.

Малко преди прякото излъчване президентът бе провел среща на набързо сформирания изпълнителен комитет за преодоляване на кризата, свързана с космическия облак. Членове на този комитет бяха националният научен съветник на президента, който също така бе председател на Националния съвет по безопасност, директорът на ЦРУ, директорът на Федералната служба за извънредни ситуации, председателят на щаба на Обединеното командване, директорът на НАСА, военният министър, директорите на Националния икономически съвет, Националния военен команден център и на Националната служба за защита от астероиди.

Освен това към новосформирания комитет бяха привлечени професор Дезмънд Йейтс и директорът на Службата за връзки с обществеността към Белия дом. Към комитета бе създаден щаб с огромен брой помощници, които трябваше да пресяват постъпващата информация и да подават до комитета само най-важните сведения.

Докато комитетът заседаваше, Белият дом се намираше в състояние, напомнящо обсада, тъй като отвън се бяха събрали поне двеста хиляди души.

— Искам да се ускори строежът на херметизирани убежища и подземни съоръжения — обърна се президентът Джарвис към присъстващите членове на комитета. — Да се положат максимални усилия за изработването на кислород и водопречистващи системи, да се увеличат хранителните запаси и да се създаде резерв от всички средства и инсталации, необходими за преживяването под земя. Всички планове за действие при извънредни ситуации да се осъвременят съобразно промените в обстановката.

След излизането наяве на информацията за облака Джарвис бе оставил настрана всички други проблеми и изучаваше лично само документите, свързани с придвижването на облака. Не беше астрофизик, но се учеше бързо и с помощта на професор Йейтс и още няколко съветници и консултанти от НАСА бе стигнал до неизбежното заключение, че всички ужасни предупреждения са напълно оправдани.

Първото, което попита експертите, бе какъв ще е предполагаемият брой на жертвите, ако облакът наистина се сблъска със Земята.

— Сто процента, сър — отвърна уверено един планетарен биолог от Харвард. — Няма да има оцелели — освен онези, които се намират в херметически изолирани подземни убежища. А те ще изкарат, докато им стигне въздухът, храната, водата и горивото.

Както и следваше да се очаква, една от задачите на Изпълнителния комитет бе да реши кой, освен управляващите на страната, ще получи място в убежищата и бункерите.

Както бе казал един от президентските съветници на свой колега: „Ще пишат списъци на онези, които трябва да бъдат спасени“.

Комитетът бързо се съгласи, че обществената сигурност трябва да е от първостепенна грижа. Специални военни единици от Националната гвардия и елитни полицейски части щяха да осигуряват обществения ред с наближаването на момента на сблъсък и за да може да се разчита на тяхната лоялност, трябваше да им се гарантира място — за тях и семействата им — в убежищата.

От само себе си се подразбираше, че някои представители на местната правителствена администрация също трябва да са сред избраниците. Имаше оживени дискусии относно това кои категории американски граждани ще са важни за обществото, което щеше да оцелее след отминаването на облака. Взе се решение да се изготви списък, който да включва лекари, учени, юристи, учители, религиозни водачи и други важни социални служители. В края на краищата след много спорове комитетът реши да бъде създадена тайна лотарийна система. Щяха да се използват общественоосигурителните номера на гражданите от споменатите групи и след това по дискретен начин да им бъде предложено място в убежищата.

Сега, докато наближаваше края на обръщението си, президентът изправи рамене и показа една от любимите на своите избиратели усмивки. — Истината е, че този космически облак и съдържанието му търпят непрестанни промени, така че е невъзможно да се предскаже с точност какъв ще е неговият курс. Не знаем със сигурност например как ще му повлияят гравитационните полета на големите планети от нашата система и дали въобще ще премине близо до Земята.

Операторът показа лицето на президента в едър план.

— Изпратихме сонди, които да направят по-нататъшни измервания на облака. Дадох разпореждания на НАСА и на директора на Националната мрежа за защита от астероиди да изработят съответни планове за действие при всякакви ситуации. Възнамерявам да поискам да бъде свикан Съветът за сигурност на ООН за обсъждане на положението на международно ниво.

Тъкмо последният абзац бе предизвикал бурни дебати сред съветниците на президента. Повечето от тях смятаха, че държавният глава трябва да се опита да успокои обществото и да не споменава за космическите сонди и за Съвета за сигурност. Все едно че казваше: „Няма никакви доводи за притеснение, макар че аз самият съм изплашен“. Но в края на краищата политическата мъдрост надделя.

— Ако не изреди стъпките, които възнамерява да предприеме, ще даде коз в ръцете на опозицията — посочи един от съветниците.

Всички обаче бяха съгласни, че краят на речта трябва да е оптимистичен.

— Повечето от тези страшни истории са чиста спекулация — приключи президентът и едва забележимо намигна. — За всички нас тук, в Белия дом това е само един от многото проблеми и двамата с жена ми очакваме предстоящото посещение на императора и императрицата на Япония. Спокойна вечер на всички.

 

 

— Искам да подпишеш тези документи, преди да продължим нататък — заяви Бил Дънкан на Рандал Тейт, репортера на „Ню Йорк Таймс“. Двамата се намираха в залата за пристигащи на международното летище „Джон Ф. Кенеди“ в Ню Йорк. Бил току-що бе пристигнал от Бостън и веднага бе връчил на репортера предварително изготвено споразумение от две страници. — Това споразумение ми дава право на вето върху всичко, което решиш да изкараш пред обществеността — обясни, докато Тейт преглеждаше текста. — Вътре пише също така, че правата и интелектуалната собственост за декодирането на сигналите принадлежат изключително и само на мен.

Веднага щом взе решение да съобщи на медиите за пробива в разкодирането на извънземния сигнал, Бил се консултира с адвоката Пол Коен и той внимателно и прецизно изготви споразумението.

— Давате ли си сметка, че сега всички са побъркани на тема облака? — попита обаче Коен. — Нищо чудно медиите да не проявят никакъв интерес.

Но Тейт реагира ентусиазирано и дори уговориха ден и час за пресконференция.

— Наистина ли можете да разчетете сигналите? — попита Тейт, след като прехвърлиха телефонния разговор на подсигурена линия.

— Поне част — потвърди Бил. — Разполагаме с двоичен код и графики, но още не знаем какво означават. Нужна ни е помощта ви, за да привлечем към задачата и други специалисти.

— На кого другиго сте казали? Разговаряхте ли с журналисти?

Бил го увери, че той е първият представител на медиите.

Сега, докато стояха в чакалнята на летището, Тейт подписа предложения документ, върна го на Бил и каза:

— Да тръгваме. Колата ми е на паркинга.

След минути мощната спортна кола на Тейт се отдалечаваше от летището с шеметна скорост. Репортерът караше бясно и когато внезапно смени една от лентите пред муцуната на голям камион, отзад се чу гневно свирене на клаксон.

— Мисля, че на хората им писна тази история с облака — обясняваше Тейт. — Имат нужда от нещо ново. Моят редактор е готов да освободи първата страница за тази новина. — Отново смени лентите и задмина един автобус. — Уговорил съм среща с телевизионен екип след час. Ще запишем интервюто предварително и ще го излъчим довечера в девет. Утре ще пуснем всички подробности във вестника.

— Хубаво — рече Бил, макар че още се колебаеше.

— Вижте, професоре, зная, че може да ви се стори прекалено, но бих искал да ви помоля за нещо. Смятам да напиша книга за вашето откритие. Какво мислите?

Бяха навлезли в тиха уличка и репортерът спря рязко пред една къща и изключи мотора.

— Е? — попита и се извъртя на седалката. — Ще стане страхотна книга, нали, професоре?