Рей Хамънд
Облакът (24)

22.

Хората спяха където намерят. Никой не искаше да напусне Виртуалния боен център, но след пет дни упорит труд хакерите отчаяно се нуждаеха от почивка. Налягали покрай стените и между апаратурата, те се опитваха да дремнат, въпреки общата възбуда.

След като се завърна от околосветската си обиколка, Бил Дънкан успя да поспи само два часа. Сали не се отделяше от него и скоро всички разбраха за връзката им. Кристин дори му каза, че я харесвала.

Бил отпиваше от димящото кафе, което някой бе оставил до него, и разглеждаше трите лазерни монитора с менящи се графики. Графиките показваха нивото на радиоемисионна активност на Японските острови. Бил се прозя и си погледна часовника. За разлика от повечето си колеги, които носеха ултрамодерни дигитални снабдени с всякакви опции часовници, той предпочиташе старомодния часовник, подарен от баща му преди двайсетина години. Часовникът показваше десет, но Бил нямаше представа дали е сутрин, или вечер.

Вратата се отвори и влезе Дезмънд Йейтс, в безупречен сив костюм, въпреки мрачната атмосфера, която цареше навсякъде из скривалището.

Огледа се, забеляза налягалите по земята членове на групата и тихо се приближи към Дънкан.

— Някакъв прогрес, Бил?

Компютърният психолог поклати глава и посочи лазерните екрани.

— Не можем дори да го пипнем. Онзи копелдак Крамър даже не си е водил записки, докато е работел над кода на Джеръм. Не разполагаме с нищо, за което да се хванем.

Дезмънд Йейтс си погледна часовника.

— Сега е десет и двайсет. Президентът даде краен срок — ако не успеете да се справите с мрежата до полунощ, ще издаде заповед да го унищожат.

Бил се надигна разтревожено, изведнъж забравил умората си.

— Да го унищожат? Какво искаш да кажеш с това „да го унищожат“? Как можеш да унищожиш мрежа, състояща се от хиляди мили кабели и милиони радиопредаватели?

Чули развълнувания му глас, останалите членове на групата също се надигнаха.

Дезмънд Йейтс само поклати глава, сякаш не желаеше да казва нищо повече.

— Какво означава това, Дез? — повтори Бил и го сграбчи за ръката.

— Президентът се готви да разпореди масирана ядрена атака срещу Япония и заобикалящите я острови — прошепна Йейтс. — Изглежда, разполагаме с атомна подводница в региона. Дойдох да те предупредя.

— Погледни я! — извика Бил и пристъпи към екрана, на който се виждаше спящата в Токио Кристин Кокоран. Беше подпряла глава на бюрото и дългата й черна коса се бе разпиляла върху клавиатурата. — Не можеш да я убиеш! Не можеш да изтребиш целия японски народ!

Сега вече всички в помещението бяха будни.

— И без това ще умрат съвсем скоро — въздъхна Йейтс. — Както и ние — ако не успеем да прекратим радиопредаванията.

— Но какво да правим с Кристин? — попита Сали.

— По-добре да не й казваме. — Йейтс пак въздъхна. — Ще стане за секунда.

— Останете по местата си! — прокънтя мощен глас и на вратата се появи генерал Николс, следван от шестима морски пехотинци, въоръжени с автомати. След тях влезе доктор Ото Крамър, също с униформа и голяма лепенка на носа, както и десетина научни съветници от Пентагона. — Централата преминава под мой контрол — заяви Николс и посочи на пехотинците да заемат позиция. — Всички входящи и изходящи съобщения ще са под мое командване.

В продължение на час мощни високоенергийни лазерни лъчи прорязваха отдолу ледовете, а после „Хъдсън“ се издигна на повърхността на северна ширина 32,41 градуса и източна дължина 135,73 градуса, на двеста мили западно от Шанхай. Над Източнокитайско море валеше обилен сняг.

В топлата командна зала на подводницата капитан Питър Бродман разговаряше с дежурния офицер. Държеше в едната си ръка разпечатка на кодираното нареждане, което бе получил от Щатското върховно командване в Аризона, а в другата стискаше секретния кодов ключ, необходим за освобождаването на ядрените бойни глави. Вторият ключ висеше на шията на дежурния офицер. И двата ключа имаха биометрични датчици и можеха да функционират само в ръцете на притежателите си.

Всички останали офицери също присъстваха — очакваха да получат заповеди. Преди два часа капитанът бе събудил екипажа с бойна тревога и бе издал заповед да се пробие отвор в леда за изплуване на повърхността. Същевременно бе предупредил да се започне подготовката по зареждането на ракетите „Сиукс“.

Докато въвеждаха изпратените от щаба координати, двамата офицери с ужас и изумление осъзнаха, че целта, върху която предстои да изсипят 480 мегатона ядрени оръжия, е Япония и заобикалящите я острови. От тях се искаше да изтребят цяла нация!

— По дяволите! — бяха първите думи на капитана. — Ще поискам да ми пратят потвърждение.

— Съгласен, сър — отвърна дежурният офицер Алън Филипс.

Въпреки че кодираното съобщение притежаваше всички обозначителни знаци за началото на ядрена атака, никой от двамата не смееше да продължи, преди да е сигурен, че точно това се иска от тях и че не става въпрос за ужасяваща грешка, породена от извънредните обстоятелства, в които се намираха. Сега обаче радистът се извъртя на мястото си и срещна разтревожения поглед на дежурния.

— Получихме кодиран сигнал, сър. Компресирано видеоизображение.

— Дешифрирайте го и го покажете на екрана.

След няколко минути на монитора се появи президентът Максуел Джарвис. Намираше се в помещение, което приличаше на Овалния кабинет.

— Говори президентът на Съединените щати — почна той. — Капитан Бродман, разбирам добре нежеланието ви да предприемете ядрен удар срещу Япония, както разбирам и защо смятате за необходимо да подлагате на съмнение подобно решение. Заедно с това съобщение ще получите нов комплект кодове, които потвърждават моята заповед. Въпреки това ще поясня пред вас и пред вашия екипаж, че според последните научни данни облакът, който е обгърнал Земята, се привлича от радиопредавания. Действайки въз основа на тези данни, ние успяхме да преустановим над деветдесет процента от радиоемисиите в земния ефир. Но като последствие от сериозна компютърно програмна грешка ние, както и японското правителство, не успяхме да поставим под контрол компютърната мрежа на тази страна и заобикалящите я острови. Вече няколко дни се правят подобни опити, но усилията ни се оказват безплодни. Повтарям, всички световни информационни мрежи и радиопредаватели трябва да бъдат изключени. След период на мъчително обсъждане аз, моят кабинет и Върховното командване на Съединените щати стигнахме до отчаяното, но неизбежно решение, че единствената надежда за оцеляването на цялото останало човечество е да бъде унищожена напълно японската мрежа и всички радиопредаватели, действащи в този регион. Капитан Бродман, искам от вас да изпълните своя дълг — и нека Бог бъде с вас и с целия екипаж.

Изображението трепна и угасна. Присъстващите в командния център на подводницата мълчаха потресени от наученото. После радистът намери сили и проговори:

— Сър, получихме потвърждаващите кодове за ядрена атака. — И вдигна две листчета.

Дежурният офицер надникна в листчетата и кимна. След това ги подаде на капитан Бродман, който също ги прочете внимателно. И поклати невярващо глава.

— Пригответе се за ракетен удар — заповяда с пресекнат глас. — Пълен ядрен боезаряд.

Само дванайсет минути по-късно първата ракета напусна издължения корпус на „Хъдсън“. Яркият пламък на опашката й озари мрачните води на океана и замръзналия пейзаж на километри наоколо.

Последва нов тътен и още един „Сиукс“ изхвърча и се стрелна към обагрените в червеникаво сияние облаци. Ракетите излитаха една след друга с промеждутък от десет секунди и районът около изплувалата подводница се изпълни с дим. „Хъдсън“ се поклащаше едва забележимо сред ледовете.

Капитан Бродман и дежурният офицер наблюдаваха ракетния залп от мостика. Очите на капитана бяха пълни със сълзи.

— Поне ми позволете да я предупредя. — Бил Дънкан не сваляше поглед от изображението на заспалата пред монитора Кристин Кокоран. Беше изминал час и трийсет минути, откакто генерал Николс бе поставил Виртуалния боен център под свое командване.

— Професор Дънкан, ако я предупредите, предупреждавате цяла Япония — възрази с хладен глас генералът. — Не очаквам тяхното правителство да разбере мотивите ни, нали сте съгласен? Нима искате да нанесат ответен удар? Да изстрелят двайсетмегатонни бомби срещу това скривалище? Защото точно това ще се случи!

— Но нали всички страни предадоха запасите си за първия ядрен удар срещу облака? — възрази Бил.

Генералът не сваляше от него втренчения си поглед.

— И сте готов да рискувате въз основа на едно предположение? Аз обаче не съм. Това, което правим, е необходимо и неизбежно и е за доброто на цялата планета.