Рей Хамънд
Облакът (5)

3.

— Ще ми липсваш, Дез — рече тихо Мелиса. — Винаги сме се разбирали толкова добре, а няма да е лесно, когато настъпи забавяне в комуникацията.

— И ти ще ми липсваш — отвърна Дезмънд Йейтс. — Свикнах с теб през тези три години.

Настъпи кратка тишина — двамата обмисляха предстоящата неизбежна раздяла. Намираха се в дома на Йейтс. Беше късна вечер, на следващия ден предстоеше стартът на „Дружба“ към планетата Изо. Йейтс, не само конструктор, но и движеща сила зад организирането на експедицията, седеше в старото удобно кресло. Мелиса, капитанът на „Дружба“, присъстваше в холографска форма и също се бе настанила в едно кресло в центъра на стаята, където бе холоекранът. Имаше дълга руса коса, красиви черти и невероятна фигура. Истинското й тяло на човекоподобен андроид със синтетична кожа, тъкани, кръв и кости в момента бе на орбита около Земята. Сложна верига от комуникационни сателити и станции предаваше синтезирания глас на Мелиса и изображението й до дома на Йейтс.

— Дез, мога ли да те попитам нещо? — проговори изображението на андроида астронавт.

Йейтс кимна. Знаеше, че неговият образ също се предава на „Дружба“.

— Какво според теб ще открием на Изо?

Йейтс неволно изсумтя. Бяха му задавали неведнъж същия въпрос на телевизионни интервюта.

— Добре де, няма значение — спря го Мелиса. — Просто исках да…

— Съжалявам, Миси. — Йейтс вдигна успокоително ръка. — Мислех си, че си чувала отговора ми и друг път.

— Исках ти да ми кажеш — почти се помоли тя. — Да разбера ти какво мислиш по въпроса.

Йейтс се облегна в стола и се замисли.

— Всичко на онази планета прилича на Земята — заговори най-после. — А това означава, че съществуващите там форми на живот най-вероятно притежават сходна химична синтеза и биология с нашата. Ако вземем предвид законите на физиката и еволюцията, предполагам, че изонийците ще летят, вървят или плуват също като съществата на нашата планета.

— Искаш да кажеш, че ще са от плът и кръв.

— Вероятно — съгласи се Йейтс. — Тъкмо по тази причина придадохме на теб, Чарли и Пиер човекоподобна форма — за да ни представяте такива, каквито сме. Според законите на гравитацията те няма да са по-едри, нито много по-дребни от нас, в противен случай еволюцията им едва ли щеше да протече успешно. Но как точно ще изглеждат, нямам никаква представа.

— Направих антропоморфично изображение на предполагаемия изониец. Искаш ли да го погледнеш?

— Разбира се — отвърна Йейтс, заинтригуван от идеята подобно нещо да бъде сътворено от машинен мозък.

До креслото на Мелиса се появи втора фигура, изправена в бледото сияние на холоекрана. Беше около една стъпка по-ниска от средния човешки ръст, но много по-закръглена, с къси крачета и ръце и вдлъбнатина вместо глава. Имаше бледа кожа, но освен гънката в слабините Йейтс не можа да различи никакви органи, еквивалентни на гениталии.

— Невероятно — промърмори той и се наведе напред.

— Сравних изследванията на Зилхинлански с разработките на доктор Гъмингхарбър — обясни Мелиса. — Както знаеш, нито един от двамата не подкрепя идеята, че издълженото човешко тяло е венец на еволюцията. След това въведох вероятните стойности на гравитацията на повърхността на Изо, като не пропуснах и факта, че планетата разполага с три луни. Местната гравитация, биологичните и геоложки особености, както и климатът бяха четирите водещи фактора при създаването на моя модел.

— А как стои въпросът с борбата с хищниците? — попита Йейтс, докато преглеждаше различните данни, които вървяха заедно с изображението. — В края на краищата тъкмо тя е повлияла върху оформянето на всички видове на Земята.

— Непредсказуема величина — отвърна веднага Мелиса. — Но аз…

— Дез! — чу се женски глас от съседната стая. — Почти три е! Утре трябва да си в НАСА в седем. — На вратата застана Гейл Йейтс и погледна гостенката в холоекрана. — О, здравей, Миси. Не знаех, че си бъбрите. Дез, наистина става късно.

Йейтс кимна.

— Ставам веднага.

Гейл излезе, а той се извърна към изображението, предавано от борда на кораба, и обеща:

— Утре пак ще си поговорим. Сега обаче ми се ще да разменим няколко думи насаме.

Хуманоидният суперкомпютър изключи антропоморфното изображение на предполагаемия изониец и се извърна към създателя си. Макар че мрежите, процесорите и хуманоидната обвивка на Мелиса бяха конструирани и изработени от корпорацията „Зинтийл“ в Сан Франциско, а скъсеното ускорено обучение бе осигурено от десетина от най-напредналите виртуални училища и университети на света, тъкмо Дез Йейтс бе нейният истински душевен и интелектуален наставник, човекът, който търпеливо се бе опитал да отговори на безбройните въпроси, незасегнати от образователната система. Ала тъй като интелектуалният й коефициент надхвърляше няколко пъти този на най-умните хора, Йейтс често изпадаше в затруднение. Въпреки всички затруднения, възникващи между човек и машина обаче, двамата бяха станали приятели. Работата с Мелиса бе помогнала на Дезмънд Йейтс да осъзнае напълно защо съществуват международни спогодби, ограничаващи развитието на свръхкомпютрите, и защо в световен мащаб е наложена забрана върху прехвърлянето им в човекоподобни тела. Неведнъж го бе спохождала мисълта, че си има работа с представител на превъзхождаща раса.

— Надявам се, че всичко, свързано с приближаването ви до планетата и установяване на контакт, е съвсем ясно? — попита той за стотен път.

— Да, Дез, както и различните възможни последствия — отвърна Мелиса с усмивка. — Всички си даваме сметка какво огромно доверие ни възлагате. Няма да ви разочароваме.

Йейтс се изсмя на глас, загледан в младежкото й лице. За миг го споходи представата как на планетата Изо се появяват трима тийнейджъри и започват да се държат като немирни хлапета.

Изведнъж настроението на Мелиса се промени.

— От утре вече няма да можем да разговаряме в реално време, нали, Дез?

Йейтс кимна. Той също бе потиснат от предстоящата раздяла. През последните три години Гейл неведнъж се бе шегувала с мъжа си, че прекарва все повече време в компанията на красивия капитан на „Дружба“. Но в края на краищата, изглежда, се бе примирила. Да се подготвя първият човешки посланик до далечен свят бе наистина отговорна и важна задача.

— Но… Миси — отвърна той и изведнъж се разтревожи от нежността, с която произнесе галеното й име. — Искам да ми разказвате за всичко, което виждате по пътя си. Ще разговаряме всеки ден, макар и с нарастващо забавяне.

— Няма да е за дълго, нали, Дез?

За частица от секундата той не можа да се сети какво има предвид. А после разбра.

— Няма, Миси. Поне според твоите представи за хода на времето. Обещавам ти, докато съм жив, да разговаряме всеки ден.

 

 

От сайта на „Ню Йорк Таймс“, 23 ноември 2063

Роботизирана експедиция поема за Изо

Рандал Тейт, специален кореспондент

 

Пътешествието ще продължи 450 години

„Дружба“, космическият кораб за 11 милиарда долара, построен със съвместни усилия на СЕТИ и НАСА, бе изстрелян успешно тази сутрин от околоземна орбита и започна своето 450-годишно пътешествие до планетата Изо.

 

Екипажът на кораба се състои от трима андроиди с компютърни личности, които ще изпращат ежедневно радиодоклади и данни до Земята.

Според мнозина критици експедицията е истинско прахосване на средства, тъй като радиосигналите от Изо секнаха през миналия април.

 

Пряка връзка с бордовите уебкамери до „Дружба“.

 

 

— Лека нощ, Пол, лека нощ, Стив — провикна се Бил Дънкан на последните гости, напуснали яхтата в топлата нощ. Затвори вратата на каютата и плъзна ръце по полираните перила на махагоновата стълба.

Беше изминал месец от дисциплинарния съд и освобождаването му от МТИ и напоследък той все по-често се питаше дали скитосванията му из компютърната мрежа няма да останат единственото му занимание. Макар че адвокатът му бе успял да издейства солидно обезщетение от университета, изглеждаше малко вероятно Дънкан да получи отново академичен пост на нивото, на което се намираше доскоро. Може би трябваше да напише нова книга?

— Да превключа ли всичко в режим на готовност? — попита Кристин Кокоран, единствената доброволка, останала на борда след продължителната смяна. Напоследък все по-често им се струваше, че колкото и да са успешни набезите им срещу непослушните компании, нови и нови продължават да заразяват мрежата с разумни програми. Бил, разбира се, знаеше защо е така. Компютърните процесори вече не успяваха да постигнат почти нищо, когато биваха оставяни да работят сами. Само свързването със световната мрежа — която сега се простираше дори в космоса и достигаше базите на Луната и пионерните колонии на Марс — осигуряваше максимален капацитет на системата и възможност да бъде подложена на изпитание. Правителства и могъщи корпорации непрестанно нарушаваха спогодбите, понякога дори съвсем открито — и всичко това с цел да получат национална, военна или търговска изгода.

Кристин приключи с програмирането на компютрите и донесе на Бил чаша ароматен чай. Напоследък тя все по-често оставаше след вечерните дежурства и Бил се досещаше за причината. Само дето не беше сигурен дали е готов за нова връзка — след като болката от предишната още не бе отшумяла напълно.

— Имам нещо за теб — каза тя малко неуверено, докато отпиваше от чая. — Нали знаеш, че дадоха поста ти ръководител на лабораторията на Скинър?

Бил кимна. Предполагаше, че управителният съвет е решил да назначи Джо Скинър на неговия пост още преди прослушването. Скинър беше системен специалист, експерт по квантова обработка на информацията, но Бил бе ядосан, че човек с толкова практична насоченост на интересите, или както го наричаше той, „хардуерен водопроводчик“, ще ръководи лаборатория по изучаване психологическите проблеми на машинния разум.

— Сигурно разполага с влиятелни приятелчета в компютърната индустрия — продължи тя. — Оборудването, което получиха в лабораторията, е направо зашеметяващо. Виж какво ти донесох.

Бръкна в една голяма торба и извади кутия от блестящ метал с размери и форма на лаптоп. След прогонването му бе предложила да напусне лабораторията за компютърна психология, но Бил бе успял да я разубеди. Каза й, че това ще е безсмислен емоционален жест.

— Реших, че ще искаш да го погледнеш — рече тя и отвори кутията.

Положен върху мека обвивка, вътре се намираше златистобял предмет, който сияеше слабо в Центъра. Беше колкото една длан и приличаше на кръстоска между човешки орган и паяк. От двете страни на подложката беше щампован надписът:

Министерство на отбраната на САЩ секретен компютърен компонент използването без разрешение се наказва според законите на страната

— Това е прототип на органично-молекулярен процесор от ново поколение — обясни развълнувано Кристин. — Лабораторията „Ранд-Феърчайлд“ предостави на нашата лаборатория десет процесора от този тип, за да ги подложим на изпитание на някои от нашите най-големи личностни симулатори. Ще ги използват в оръжейната промишленост — това са най-съвършените квантови процесори, създавани досега. Благодарение на уникалния им строеж и използването на квантови връзки скоростта им достига до милиарди операции в секунда. Официалната им мощност е осемнайсет йотафлопа!

— Божичко! — възкликна Бил и прокара разтревожено пръсти през косата си. — Крис, какво си направила? Това нещо е секретно! Могат да те изправят пред съда.

— Не се безпокой — отвърна тя с малко нервна усмивка. — Обадих се на „Ранд-Феърчайлд“ и им съобщих, че един от компонентите им е дефектен. Ще го сменят, но чак след месец и половина. Това означава, че може да остане при теб, за да провериш на какво е способен. Изписан е от лабораторията.

— Божичко, Криси! — почти избухна Бил. — Нали знаеш, че компютърните ченгета непрестанно душат наоколо. Ами ако нахлуят и заварят това нещо тук? Ще ни тикнат в затвора.

— Но ние не правим нищо незаконно — възрази тя. — Единственото, с което се занимаваме, е да се борим срещу онези, които нарушават законите. А не можем да го правим, ако не знаем с какво си имаме работа. Половината от нещата тук са домъкнати от лабораторията!

— Но това беше, когато аз бях началник там — отвърна малко поуспокоен Бил. — Аз носех отговорността. А сега ти нарушаваш закона!

— Голяма работа!

— Крис, не мога дори да поема риска да го свържа с мрежата. Сигурен съм, че КМС държи под постоянно наблюдение целия ни трафик — затова се налага да провеждаме най-важните операции чрез отдалечени сървъри. Ако свържа тази пущина с мрежата, ще засияем като коледна елха.

— Добре, Бил, добре. Мисля, че те разбрах — рече малко троснато Кристин. — Ще се опитам да го вмъкна обратно в лабораторията. Но сигурен ли си, че не би искал преди това да му хвърлиш едно око?

 

 

На прага се появи президентът Максуел Т. Джарвис и всички в залата станаха. Придружаваше го началник-щабът и двама съветници.

— Добре, добре, да започваме — рече Джарвис раздразнено веднага щом се настани в креслото. — Кое е толкова важно, че не може да почака до следобедната среща на кабинета?

Дезмънд Йейтс пристъпи напред.

— Господин президент, имам тревожни новини. Новини, които може би няма да искате да споделяте с кабинета.

Възцари се напрегната тишина. Само единици сред представителите на НАСА и Министерството на отбраната знаеха какво ще последва. Информацията още не се бе разнесла. Вярно, напоследък се шушукаше за провал на експедицията на „Дружба“, но нищо не бе потвърдено официално.

Йейтс вдигна ръка към холоекрана и светлините в залата намаляха. Появи се триизмерно изображение на част от нощното небе. Точно в средата, закривайки голяма част от звездите, имаше нещо, наподобяващо червеникава мъгла.

— Както ви е известно, преди половин година в космоса бе засечен огромен газов облак, отстоящ на шейсет милиарда километра от Слънчевата система. — Йейтс направи пауза, изчакваше дали някой ще зададе уточняващи въпроси. Никой обаче не помръдна. — Следим много внимателно траекторията на облака, който в момента е на четиридесет милиарда километра. Със съжаление трябва да ви съобщя, че продължава да се носи право към Земята.

Последва нова пауза, нарушена след около минута от президента.

— Предполагам, че това трябва да е нещо много сериозно, професор Йейтс. Искам да кажа, очакват ни тежки последици, ако облакът ни удари, така ли?

Старши научният съветник на Белия дом пое дъх и кимна.

— Боя се, че да, сър. Според последните измервания, които успяхме да направим, облакът е достатъчно плътен и се движи с такава скорост, че ще засегне съществено земната атмосфера, когато стигне тук. За период от петдесет до осемдесет дни съставките на атмосферата ще бъдат изсмукани в космоса.

Отново се възцари мъртвешка тишина. Президентът се спогледа с директора на НАСА и военния министър. И двамата кимнаха.

— Потвърждаваме предположенията на професор Йейтс — заяви Рой Уилкокс, директорът на НАСА. — Според нашите модели облакът ще стигне пределите на Слънчевата система след осем месеца и ще премине точно през мястото, където тогава ще е Земята.

Присъстващите шушукаха развълнувано. Дезмънд Йейтс се покашля, за да им привлече вниманието.

— Когато стигне нашата система, облакът вероятно ще се движи със значително по-ниска скорост, отколкото е в момента — заради влиянието на слънчевия вятър и магнитосферата — обясни той. — Предполагаме, че скоростта му ще е между двеста и двеста и двайсет хиляди километра в час, но и това ще е достатъчно, за да ни лиши от атмосфера.

Отново се възцари тишина.

— Боя се обаче, че това не е всичко — продължи научният съветник. — Според нашия модел, когато приближи Земята, облакът първо ще започне да излъчва отразена светлина от Слънцето към повърхността, сетне ще го засенчи. През първите няколко дни от приближаването му температурата на повърхността ще се покачи бързо, може би с трийсет, дори четиридесет градуса. В резултат от това затопляне навсякъде ще започнат проливни дъждове. После, когато слънчевата светлина започне да намалява, дъждът ще се превърне в сняг. За около десет дни температурите ще се понижат значително. В края на първите две седмици студовете ще достигнат до минус двайсет градуса. Реките ще замръзнат, трафикът ще се затрудни. Ще пострадат и комуникациите. След около месец и половина температурата ще спадне до минус сто и двадесет градуса. Всички океани ще бъдат сковани от лед. Ще бъдат прекъснати връзките — с изключение на радиовълните. — Йейтс спря да си поеме дъх. Никой от присъстващите не смееше да се намеси. — Има и още — рече той отпаднало. — Не е изключено да не доживеем до края на този ледников период. Специалистите от НАСА ми съобщиха, че облакът се състои предимно от водород, с малко хелий, който е примесен с доста космически прах — най-вече ледени късчета, микроскопични — до една милионна от сантиметъра. Проблемът се състои в това: когато облакът влезе в съприкосновение с нашата атмосфера, водородът и кислородът ще се смесят, а получената смес ще е крайно нестабилна. Цялата атмосфера може да се взриви, да избухне като огромна водородна бомба.

Този път тишината в стаята бе толкова плътна, че наподобяваше вечерна мъгла.

— Дори да няма експлозия — продължи Йейтс, — според моите колеги геофизиците близостта на подобна огромна маса до нашата планета може да предизвика размествания на земната кора и мантията. Това на свой ред ще породи силни земетресения, цунами и мощни вулканични изригвания.

Йейтс млъкна и втренчи поглед в президента Джарвис. Затворил очи, Джарвис прокарваше замислено пръст по лицето си. Всички отново зашушукаха разтревожено.

Най-сетне президентът вдигна глава.

— Има ли още, което трябва да ни кажете, професор Йейтс?

— Сър, подготвил съм няколко симулации — отвърна съветникът и в холоекрана изникна обемно изображение на Слънчевата система. — Целта им е да илюстрират поредицата събития, която току-що ви описах — с изключение на експлозията естествено. — Симулацията започна и Йейтс отстъпи назад. С приближаването на огромния облак към Земята изображението се измести така, че да се виждат промените в климата: първоначалното затопляне, последвано от ледниковия период, когато облакът обгръща планетата. В края на този период Земята се появи отново, освободена от прегръдките на облака, но този път като безжизнена сфера, лишена от атмосфера и незащитена от убийствените лъчи на слънцето.

— Сигурно има някаква грешка отрони президентът.

Никой не проговори и той добави унило:

— И какво ще правим?

— Сър, възнамеряваме да изпратим специални сонди, които да продължат с измерването на облака — обясни Йейтс. — Има вероятност да грешим по отношение на траекторията му и на по-късен етап в курса да настъпи промяна. Трудно е да се предскаже въздействието на гравитационните сили върху толкова голяма маса. Ще мине известно време обаче, преди да получим резултатите. Разбира се, ще държим облака под постоянно наблюдение.

— Добре. — Джарвис кимна и се намести в креслото. — Предоставете ми цялата информация — Искам да се запозная с нея лично.

Един от помощниците на Йейтс пристъпи напред и подаде на президента дебела папка с разпечатки.

— Сър? — обади се Ник Конърс, съветникът на президента по въпросите на националната сигурност.

Джарвис му даде знак да говори.

— Най-важното е всичко това да бъде запазено в тайна — почна Конърс. — Можете да си представите каква паника ще настъпи, ако изтече информация.

Джарвис отново кимна и се надигна.

— Господин Конърс е прав. Не бива да излиза никаква информация по въпроса. — Вече бе възвърнал самообладанието си. — Ще използваме тези осем месеца, за да се подготвим за най-лошия възможен сценарий. Нищо не може да се направи, ако атмосферата експлодира, но искам да предоставите доклад на Федералната служба за извънредни ситуации и да ги поставите под пълна готовност. — Огледа бавно присъстващите. Съветниците си вземаха бележки. — Наредете на Федералната служба да се заеме със съхраняването и производството на кислород. Да действат като при подготовка за тотален военен конфликт. Всички подземни командни центрове да се приведат в бойна готовност, да се попълнят запасите за продължителен период. Освен това да се започне незабавен строеж на нови бункери — колкото успеем за краткия срок. Ако не можем да разчитаме на слънчева енергия, ще са ни нужни и запази от течни горива. В случай че има някаква възможност да продължим да живеем на повърхността на планетата без атмосфера, ще са ни нужни закрити, херметически изолирани селища, като онези, които строим на Луната. — Президентът се обърна към Йейтс. — Ще успее ли атмосферата да се възстанови по естествен път, професоре? Колко време ще отнеме?

Йейтс повдигна рамене. Беше прекарал последните две седмици в трескави изчисления, опитваше се да определи максимално точно момента на сблъсъка с облака. Не му бе останало време да помисли за това, което ще последва бедствието.

— Съжалявам, сър. Нямам представа.

— Очаквам отговор — нареди Джарвис. — Включете колкото се може повече специалисти да работят над проблема. И най-вече — започнете да търсите начин да избегнем навлизането в облака.