Рей Хамънд
Облакът (17)

15.

— Агент Бъртън, искам веднага да напуснете поста си — нареди директорът на КМС Морт Яфе. — Прехвърлете се незабавно в убежището под Сентръл Парк. Но бъдете внимателна: получихме доклади, че по улиците върлуват мародери.

Сали Бъртън смъкна кислородната маска от лицето си и каза в комуникатора:

— Слушам, сър. Погрижила съм се всички важни системи да бъдат изключени.

Прекъсна връзката и вдигна тежкия пожарогасител, който бе оставила до бюрото. Отвън, в централния офис, гореше голям огън. Сали бе изключила противопожарната система, беше разместила паркета и бе запалила огън направо върху бетонната плоча, за да се грее. Подхранваше го с всякакви подръчни материали. Преди три часа електрозахранването на сградата бе изключено. Службата разполагаше с резервни генератори, които веднага се бяха задействали, но се оказаха твърде маломощни, за да поддържат отоплителната инсталация.

Сали незабавно се свърза с убежището на КМС във Вашингтон и докладва за промяната в обстановката. Малко след това прекият й началник я освободи от поста. Беше запалила огъня, докато очакваше да получи от него потвърждение. На едно от бюрата бе подредила цялото си снаряжение — яркооранжево арктическо облекло, снабдено с химически нагреватели, обувки, лицева маска, ръкавици. Военната й раница побираше сгъваема лопата, ледокоп, фенерче, високопротеинови хранителни таблетки, два ката резервно бельо и малко козметични средства. Освен дрехите беше приготвила и снабдения с лазерен прицел трийсет и осемкалибров „Валтер“, образец II, с четири шестнайсетпатронни пълнителя, напълно заредени. Имаше също така два миницилиндъра със сгъстен кислород, достатъчни за около шест часа, бутилка вода и два комуникатора.

Поспря при огъня и около минута се наслаждава на приятната топлина на пламъците. После вдигна пожарогасителя, загаси го и стъпка въглените.

След петнайсет минути, напълно облечена и приготвена, започна да се спуска от трийсет и първия етаж по аварийното стълбище. Въпреки че носеше обувките за сняг и ръкавиците под мишница, имаше чувството, че я очаква дълго и мъчително спускане.

 

 

— Сега не е време да обсъждаме кой има право да чуе това й кой не — тросна се президентът на компютърния специалист от Пентагона. — Искам да ми докладвате с какви високотехнологични играчки разполага Пентагонът.

Когато взе думата, Доктор Ото Крамър предупреди, че става въпрос за строго секретна информация. После съобщи на присъстващите, че се касае за нов тип виртуално оръжие, за който не всички от тях имат право да знаят. Президентът обаче се намеси и нареди на Крамър да продължи с представянето на новата виртуална система, известна като „Джеръм“.

— В максимален боен режим Джеръм може да проникне в и да постави под контрол всеки процесор, всеки чип и всяка мрежа в целия свят, която отговаря за управлението на радиопредавания — премина към кратко описание на системата Крамър. — Добре ви е известно, че в наши дни всички радиоинсталации на Земята се управляват от процесори. До няколко дни всеки от тях ще бъде командван от Джеръм. Както генерал Николс вече ви обясни, въпреки това ще сме в състояние да поддържаме връзка с нашите стратегически центрове чрез кабелната мрежа. Но след като Джеръм постигне желания резултат, нито един предавател на Земята няма да може да излъчва в която и да било част на радиоспектъра. До една седмица можем да постигнем пълно радиомълчание.

Присъстващите зашушукаха развълнувано.

Единствено Бил Дънкан почувства как по кожата му полазват ледени тръпки.

„И как ще си възвърнем контрола върху мрежата след това?“ — искаше да запита. Но си даваше сметка, че при извънредни обстоятелства са необходими именно извънредни мерки. Освен това разбираше, че разполагат само с няколко седмици, през които да направят нещо, за да могат да се измъкнат от смъртоносната хватка на облака. Ето защо реши да не дава глас на опасенията си.

— Какво се очаква от мен? — попита президентът.

Ото Крамър отвори една черна папка, извади лист с герба на Щатите и го подаде на президента.

— Сър, ще е необходим вашият подпис под тази официална заповед, преди Джеръм да бъде разгърнат в пълен боен режим.

Президентът вдигна документа и го прочете. След това изгледа тримата генерали, които, представляваха американските въоръжени сили. Те кимнаха един след друг. Джарвис премести погледа си върху членовете на кабинета и съветниците. Един по един присъстващите потвърдиха съгласието си.

Накрая президентът се взря в Бил Дънкан. Той се опита да избегне погледа му — все пак не беше нито член на правителството, нито официален съветник и нямаше нужда да изразява мнение. Зачака с надеждата Джарвис да се обърне към някой друг, но накрая бе принуден да срещне погледа му. Президентът повдигна въпросително вежди.

Бил Дънкан кимна неловко, сякаш някой друг вътре в него бе взел решението.

— Добре тогава — заяви президентът. — Ще подпиша, но искам да ми дадете дванайсет часа, за да разговарям с ръководителите на най-големите държави. Щом възнамеряваме да пратим това оръжие в мрежите им, трябва да знаят поне какво правим и защо.

Взе писалката и се подписа. Един от съветниците застана до него и положи Големия печат на Съединените американски щати върху подписа на президента.

 

 

Затруднена от дебелите дрехи и тежката раница, Сали изгуби двайсет минути, докато слезе на първия етаж. Когато най-сетне стигна в преддверието, включи вътрешното отопление на костюма, обу тежките обувки и си сложи маската. Вече бе готова за хапещия студ отвън. Точно преди да напусне офиса, термометърът я осведоми, че навън е минус двайсет градуса по Целзий.

Нагласи раницата на гърба си, пъхна пистолета във вътрешния джоб на якето, сложи си ръкавиците и ги закопча към ръкавите, после натисна широката хоризонтална дръжка на вратата. Дръжката хлътна надолу, но вратата едва се помръдна — от другата страна я подпираше дълбока пряспа. Сали опря рамо на вратата и натисна, но не постигна никакъв успех.

Погледна инстинктивно назад, към тъмното стълбище, по което се бе спуснала. Знаеше, че сградата разполага и е други аварийни изходи, но това означаваше да се качи няколко етажа, да прекоси площадката и отново да слезе. Освен това нямаше гаранция, че останалите външни врати също не са затрупани.

Беше почти четири следобед. Отвън тъмночервеното сияние, което напоследък заместваше дневната светлина, постепенно се сменяше с призрачното синкаво зарево на вечерта. Сали реши да се опита да отвори тази врата, вместо да се връща и да търси друг изход. След десет минути мъчителни усилия най-сетне успя да я отвори достатъчно, за да се промуши. Наложи се да изрива снега с лопатата. На два пъти спира, за да си поеме кислород от цилиндъра във външния джоб на панталоните.

Когато приключи, си даде минута почивка, след това излезе на улицата.

Въпреки сумрака забеляза, че улицата е най-чиста в средата, и тръгна натам. Тук снегът не беше повече от двайсетина сантиметра. Тя се огледа и пое на изток към Бродуей.

Централен Манхатън изглеждаше като сцена от филм-катастрофа. Огромни навявания бяха запушили входовете на сградите и бяха затрупали колите. Нямаше никакво улично осветление, не светеха и витрините на магазините. И над всичко това бе увиснала тъмносинята пелена на космическия облак, който бавно и неумолимо засмукваше земната атмосфера.

На Бродуей Сали сви наляво и започна пътешествието си към Сентръл Парк. Трябваше да измине малко над четири мили — и отново средата на пътя се оказа най-разчистена. Докато вървеше, забеляза, че снегът под краката й е утъпкан и дори излъскан от миналите преди нея. Спря и се огледа, но видимостта й бе ограничена от тъмнината, качулката и маската. За да погледне встрани, трябваше да извърти цялото си тяло. Нищо не помръдваше сред заснежения градски пейзаж.

Свали едната си ръкавица, пъхна ръка под ципа и потърси успокояващата топлина на дръжката на пистолета. После пак нахлузи ръкавицата и тръгна на север.

След десетина минути мина покрай Музея на съвременното изкуство и доближи сградата на Нюйоркския университет. Нямаше никакви светлини, никакво движение по улиците и в сградите. Беше почти пет и половина и тъмното небе бе придобило злокобен виолетов оттенък от атмосферното триене в йоносферата. От време на време Сали спираше и се обръщаше, за да се увери, че е сама. На равни интервали си поемаше по няколко освежаващи глътки кислород. Въздухът в града все още ставаше за дишане, но беше, доста тежко да се върви през дълбокия сняг с цялото това снаряжение.

Излезе на широкия Площад на обединението и въпреки нарастващата си умора спря да се полюбува на скованите от лед дървета. Тук вече очевидно бяха работили булдозери — в средата на площада бяха струпани огромни купчини сняг и за първи път Сали мярна признаци на живот — през отвори в купчините прозираха трепкащи светлинни.

Тя бързо заобиколи центъра на площада и продължи по тротоара, където снегът бе доста по-дълбок. Изоставените коли бяха постоянно затруднение и докато ги заобикаляше, Сали се замисли за хората, които си бяха построили несигурни убежища в снежните купчини. Знаеше, че по улиците върлуват банди гладуващи, които търсят храна и вода. Беше видяла по телевизията, че вече са регистрирани немалко случаи на убийства и канибализъм.

Най-сетне стигна отсрещния край на площада и тъкмо когато излизаше на пресечката на Бродуей и Източна 17 улица, иззад близкия ъгъл се показаха четири тъмни фигури и й препречиха пътя.

Сали смъкна ръкавицата от дясната си ръка и посегна към пистолета във вътрешния джоб. Но преди да успее да го извади, първият човек се хвърли към нея — или към раницата й. Тя отскочи встрани в мига, когато пред лицето й блесна стоманено острие. Нападателят се подхлъзна, падна в снега и изпусна ножа.

Сали вече бе измъкнала пистолета. Вдигна предпазителя с палец и лъчът на лазерния прицел затрептя по лицата на останалите трима.

— Федерален агент! — извика Сали. — Спрете или ще стрелям!

Тримата бяха навлечени с толкова много дрехи, че Сали не беше в състояние да определи дали са мъже, или жени. Но отстъпиха изплашено. И тъкмо навреме, защото в мига, когато Сали погледна към нападателя, видя, че той пълзи на четири крака към оръжието си. Чу шум зад гърба си, извърна се и установи, че един от останалите трима пристъпва към нея.

Като федерален агент Сали имаше солиден опит в боравенето с огнестрелни оръжия, макар да не можеше да се похвали, че това й е любимото занятие. Беше преминала всички необходими курсове. Простреля приближаващия се два пъти и отново се обърна към първия нападател. Той беше приклекнал неподвижно на няколко крачки от нея. Сали насочи пистолета към другите двама. Те също не помръдваха. Никой не направи опит да помогне на падналия си другар, който лежеше по очи сред бързо разширяваща се локва кръв.

Без да сваля пистолета, Сали заотстъпва между две изоставени коли. Смъкна ръкавицата на лявата си ръка, бръкна в един от външните джобове, извади пакет с протеинови таблетки и го хвърли в снега. В мига, когато пакетът тупна в краката на тримата, те се сборичкаха за него.

Сали затича, колкото й позволяваше снаряжението, към следващата пресечка. Хвърли поглед назад и видя, че тримата нагъват лакомо таблетките. Обаче не сваляха погледи от нея. За миг тя се подвоуми дали да не ги застреля, но знаеше, че не е способна на хладнокръвно убийство.

Все така заднешком пое по Бродуей. Едва сега забеляза, че дясната й ръка, с която стискаше пистолета, е измръзнала. Прехвърли го в лявата, а дясната пъхна в джоба на якето. Пое няколко глътки кислород, за да държи ума си нащрек.

Тримата тръгнаха след нея — на няколко десетки крачки. Налагаше се да спира и да оглежда улицата напред, после отново да тръгва заднешком.

„Сигурно чакат да се подхлъзна“ — помисли си, когато излезе пред входа на Медисън Скуеър Гардън.

Този път нападателят изскочи неочаквано иззад една кола и се втурна към нея, пробиваше си пъртина в снега като нападащ носорог. Беше само на двайсетина крачки.

Сали се прицели с лявата ръка и натисна два пъти спусъка. Целеше се в прасеца, но куршумът попадна в стъпалото му. Мъжът падна. Сали продължи да отстъпва предпазливо, лазерният лъч трепкаше наляво-надясно по улицата, за да покаже на останалите преследвачи, че ги държи на мушка.

Следващото кръстовище беше с Пето авеню, което водеше право към Сентръл Парк и мястото зад стария хотел „Плаза“, където се намираше тайният южен вход за правителственото скривалище.

Тримата продължаваха да я преследват, но бяха изостанали още малко. Простреляният се бе изправил, куцаше. Дочака другарите си и се опря на рамото на един от тях.

Сали използва тази възможност, за да прехвърли пистолета от замръзналата си лява ръка в дясната. После продължи бавното си отстъпление, като внимаваше да не попадне върху хлъзгав участък. От време на време пускаше по някой предупредителен изстрел към тъмнината.

 

 

Виртуалният транспортен център в недрата на Канкътската планина бе претърпял съществена промяна. Съобщиха на Бил Дънкан, че дешифрирането на сигналите от облака ще бъде преустановено за известно време, докато не приключат с разполагането на Джеръм в мрежата. След официалното разрешение на президента компютърната личност бе освободена от всички ограничения, които я обвързваха със системите в Бойния център, и сега можеше да се прехвърли необезпокоявана в мрежата. Задачата, която поставиха на Джеръм, бе да си осигури достъп до всички процесори, командващи радиопредавания, и да преустанови дейността им.

В помещението сияеха множество лазерни екрани, подредени от пода до тавана. Пред всеки стояха по няколко учени или военни и следяха данните.

Доктор Ото Крамър, който по право бе ръководител на тази операция, седеше в центъра на подиум с няколко въртящи се кресла. Зад него се бе настанил професор Бил Дънкан в ролята си на специално поканен наблюдател.

— Ще видиш, че ще ти хареса, Бил — каза Крамър. Един дигитален часовник в ъгъла на централния монитор отброяваше последните секунди. — До момента имаме само симулирани изяви на Джеръм. Това ще е бойното му кръщение.

— Обектът е в мрежата — докладва един от офицерите.

— Това е реалновременен дисплей, който показва броя на процесорите, до които е достигнал Джеръм — обясняваше Крамър, докато сочеше екрана. Ако можеше да се вярва на цифрите там, само за няколко секунди, след като бе прехвърлен в обществената мрежа, Джеръм бе преодолял защитата на стотици милиони процесори.

— Докато се мести, Джеръм непрестанно създава свои двойници — продължи с обясненията Крамър.

— Всеки от двойниците му притежава всички негови способности, без да има право на окончателни решения. На свой ред те също се раздвояват и така нататък. В момента вече разполагаме с най-малко няколко милиона дублирани вируси, които атакуват всички видове разумни процесори, действащи в пределите на мрежата.

Крамър посочи съседния сребрист екран.

— Виждаш ли? Джеръм вече е създал два милиона свои копия.

Ала докато наблюдаваше всичко това, Бил Дънкан имаше усещането, че е пленник на най-лошия си кошмар. Той по-добре от всеки друг осъзнаваше каква заплаха за човечеството представлява една свръхразумна компютърна личност. Знаеше, че създаването на изкуствени мозъци, които са по-способни от своя човешки първообраз — независимо от програмирането им, както и от предварително поставените ограничения, липсата на емоции и на материална форма — е реална опасност за унищожаване на човешкия род.

А ето, че сега човекът до него очакваше похвала, задето бе създал и „пуснал“ в мрежата виртуално оръжие, способно да се размножава и обладаващо разрушителна сила, с каквато не можеше да се похвали нито едно правителство на земята.

— Превзехме всички клетъчни комуникации в Северна Америка и Европа — дотук сто процента ефикасност — докладва един от офицерите.

Крамър кимна одобрително, отново погледна Бил и каза:

— Следващата цел на Джеръм ще са телевизионните предаватели.

Бил Дънкан си даваше ясна сметка, че преглъща всичко това, което караше цялата му натура да се съпротивлява, само защото наистина вярва, че заглушаваното на масивния радиофон на Земята е единствената надежда човечеството да се спаси от унищожението, с което го заплашваше гигантският комически облак.

— Поставихме под контрол телевизионните предаватели в Северна Америка — докладва офицерът. — Ефирът е чист от телевизионни и радиопрограми.

Ото Крамър си погледна часовника и каза гордо:

— Не е зле за по-малко от половин час работа.