Рей Хамънд
Облакът (12)

10.

Една хубава неделна утрин в края на месец юли Бил Дънкан напусна предоставения му от Пентагона апартамент и прекоси река Потомак по моста на Четиринайсета улица. За първи път, откакто бе пристигнал в столицата, бе решил да се поразходи.

Заобиколи езерото и се отправи към мемориала на Джеферсън. Смяташе да стигне високия бял обелиск и оттам да прекоси поляната до Белия дом. Но щом доближи площада, забеляза полицейски барикади.

Патрулният изобщо не се впечатли от пропуска му за Пентагона.

— Ако искате да се присъедините към протестиращите, използвайте югоизточната врата до Смитсониън на Булеварда на независимостта. В противен случай ви съветвам да стоите далече от площада.

Малко по-нататък огромна тълпа заобикаляше обелиска и изпълваше околните поляни. Имаше конна полиция и вертолети.

Бил повдигна рамене, отказа се от идеята да разгледа Белия дом и тръгна назад към парка Източен Потомак. Петнайсетина минути броди сред дърветата, наслаждаваше се на топлото слънце, после излезе на тесния участък между реката и Вашингтонския канал.

Въпреки хубавото време паркът изглеждаше съвсем пуст и пейките покрай брега бяха свободни.

Точно от другата страна на реката бе международното летище. Непрестанно излитаха и кацаха самолети, но вместо тази почти трескава активност да му подейства обезпокояващо, Бил я сметна за неотменна част на нормалната човешка дейност в един заплашващ съвсем скоро да се промени до неузнаваемост свят.

На следващия ден трябваше да съобщи решението си в Пентагона. Или трябваше да приеме условията, които му поставяха, и да получи обещаните компютърни мощности, или да напусне службата при правителството. Все още не беше решил кое от двете да избере.

През седмицата, която поиска, за да си почине и размисли върху предложението, се бе прибрал на „Кейп Сентинел“. С Кристин събраха багажа и прибраха по-голямата част от апаратурата. Бил не можеше да разкрие онова, което ставаше в Пентагона, но успя да убеди хората си, че работата му там е свързана с опасността, която представлява облакът. Точно през тази седмица той бе обгърнал Марс и бе убил тамошните колонисти.

Въпреки тревогите си Бил не можеше да остане сляп за чудесния ден. Слънцето и лекият ветрец караха повърхността на реката да искри, сякаш там имаше миниатюрни бойни кораби, сигнализиращи припряно към сушата. Една патица плуваше в крайбрежните тръстики и пляскаше с мокрите си криле. Ухаеше на трева, из въздуха се носеха пчели с телца, обагрени в цветовете на залязващо слънце. Беше от онези дни, в които съжаляваш, ако си сам.

— Нещо против да ти правя компания?

Бил се обърна и видя Сали Бъртън. Не беше облечена като федерален агент — носеше бял анцуг и маратонки. Изглеждаше страхотно.

Сърцето му подскочи от радост и този внезапен изблик на чувства го изненада. После се сети, че й е сърдит.

— Как ме намери тук, по дяволите?

Не се бяха виждали от онази злополучна среща.

— Може ли? — повтори Сали и седна на пейката. Бил забеляза, че въпреки спортния екип не изглежда изморена, нито задъхана. Погледна през рамо и видя колата й, паркирана до парка, на петдесетина метра от тях.

— Какъв отговор ще им дадеш утре? — попита тя и примижа към сияещата вода.

Бил сви рамене.

— Още не съм решил. От една страна, ясно е, че ако има нещо, което да касае облака в тези сигнали, трябва да го открием. Но от друга, никак не ми се иска да намеря там нещо, което военните да използват за свои цели.

Сали понечи да каже нещо, но в този момент комуникаторът на Бил иззвъня.

— Дез е — каза той и го вдигна до ухото си. Послуша известно време и каза: — Почакай малко. При мен е Сали. Само двамата сме. Нещо против да включа говорителя?

И сложи комуникатора на пейката между тях.

— Здрасти, Сали — чу се тъничкият глас на Йейтс.

— Тъкмо обяснявах на Бил, че получихме странна информация от приборите, които оставихме на повърхността на Марс. Успяха да я предадат в самото начало на бурята, малко преди станцията да бъде разрушена. Изглежда, са засекли радиосигнали, излъчвани от самия облак. Сигналите са модулирани — с други думи, с изкуствен произход.

— Това е невероятно! — възкликна Сали. — Но не означава ли, че…

— Все още не можем да сме сигурни в нищо, Сали — прекъсна я Йейтс. — Зная, че Бил трябва да се срещне утре в Пентагона с едни хора, и исках да го информирам преди това. Бил, трябваш ни, за да се опиташ да дешифрираш тези сигнали. Нали разбираш колко е важно да узнаем с какво си имаме работа.

След като разговорът свърши, Бил отново се загледа към реката.

— Ако този облак генерира свои радиосигнали… — почна той, но не си даде труда да завърши.

— Мда, страшничко е дори да си го помислиш — съгласи се Сали и го погледна. — Моля те, кажи, че ще го направиш. — Сините й очи го гледаха втренчено. — Ще е банално да ти казвам „твоята страна се нуждае от теб“.

— Но може и да си права — съгласи се Бил. — Дори да е така, знаеш, че ще ми е нужна и твоята помощ.

Сали пак извърна очи към реката.

— Бил, наредиха ми да се върна в Ню Йорк. Шефът ми смята, че след марсианската катастрофа в мрежата ще се появят всякакви смахнати типове. Очаква рязко покачване на киберпрестъпленията и виртуалния тероризъм и иска да се прибера в Манхатън и да се захващам за работа.

Сега вече и двамата гледаха към реката. Бил изведнъж почувства мъчително разочарование.

 

 

Три седмици след като космическият облак погълна Марс, президентът Джарвис отново събра изпълнителния комитет за поредна среща в командната зала.

— По някаква неизвестна причина газовият облак е увеличил скоростта си — съобщи Дезмънд Йейтс на групата. — Опашката му вече напусна пределите на марсианската орбита. Въпреки че не получаваме сигнали от повърхността на планетата, спектрографските анализи потвърдиха, че Марс е изгубил и малкото атмосфера, която е имал.

— Накъде се насочва облакът? — попита Джарвис.

— Точно към центъра на Слънчевата система, сър отвърна Йейтс и отстъпи назад, за да не закрива холографското изображение. — По наши изчисления траекторията му ще пресече орбитите на Венера и Меркурий, без да доближава тези планети. След това ще продължи право към слънцето.

— И какво ще стане тогава? — попита напрегнато президентът.

— Още не сме сигурни — отвърна Йейтс. — Ако се държи като нормален облак от газове, би трябвало да бъде прихванат от гравитацията на слънцето и после да изгори. Но вече знаем, че не бива да правим прибързани заключения.

— И кога ще можем да сме сигурни какво ще се случи? — попита президентът.

— След седмица, може би две — отвърна Йейтс.

— Е, щом не можем да разчитаме на това, че облакът ще изгори в близост до слънцето, възнамерявам да удвоя усилията по изграждането на убежища — каза президентът и се обърна към Фреди Трулсън, директора на Федералната агенция за извънредни ситуации. — Агенцията готова ли е с плановете за евакуация на правителството?

— Готови сме, сър — докладва Трулсън. — Работим над тях от три месеца. Всичко е под контрол.

— Добре. — Президентът изгледа бавно присъстващите. — Подгответе документацията в случай, че се наложи да обявя извънредно положение — включително военно.

 

 

От сайта на „Ню Йорк Таймс“, 14 август 2064

Телевизионни предавания заглушени от ентусиазирани последователи на Ходжисън. Изпращащи сигнали до облака

Рандал Тейт, научен кореспондент

 

Комерсиалните телевизионни предавания из целия свят напоследък страдат сериозно от смущения заради стотиците хиляди лицензирани и нелицензирани радиопредаватели, използвани от последователите на сър Чарлз Ходжисън, писателя фантаст от остров Орфиъс, който призова за изпращане на миролюбиви послания на космическия облак. Самият Ходжисън използва двестамегаватов предавател на острова и е блокирал напълно телевизионните емисии в района на североизточна Австралия.

„Трябва да се опитаме да влезем в контакт с облака — заяви Ходжисън от своя строго охраняван остров. — На всяка цена да заявим мирните си намерения“.

 

Говорител на австралийското Министерство на съобщенията каза: „В момента обмисляме как най-добре да се справим с проблема около остров Орфиъс. Научихме, че сър Чарлз е прибягнал до услугите на малка наемна армия, и обсъждаме на правителствено ниво как да реагираме“.

 

 

Първото впечатление на Бил Дънкан, когато пристъпи в огромното подземно съоръжение, бе, че е попаднал в универсален магазин. Ярко осветената зала бе просторна, стените се губеха в далечината и в двете посоки. От всяка страна на централната пътека имаше редици остъклени помещения, наподобяващи магазини, само дето в тях нямаше нищо за продажба. Имаше хора, наведени над монитори или загледани в холотеатри.

Климатичната инсталация в подземния военен център работеше силно и въздухът бе хладен, но Бил усети лекия мирис на озон — безпогрешен признак за нагорещена електроника. Намираше се точно до входа на Виртуалния боен център на Пентагона — съкратено ВБЦ, — който, от своя страна, бе разположен под земята, на двайсетина минути път през тунел от щаба на Пентагона.

След много и мъчителни колебания Бил най-сетне прие правителствените условия и подписа формуляра за достъп до секретна информация от първо ниво. Даваше си сметка, че това е единственият начин да му бъдат осигурени нужните компютърни мощности.

Преди обаче да го допуснат, се наложи да изтърпи досадни и продължителни процедури по проучване и определяне на психологическия му профил — тестове, които като психолог лесно би могъл да надхитри. Даде и клетва за вярност, в която специално се уточняваше, че ще пази в тайна всичко, което вижда, научава и обсъжда във Виртуалния център. След това трябваше да чака одобрение цели две седмици. Рано тази сутрин го повикаха в един кабинет в Пентагона, където го очакваше офицер от Виртуалния център. От него получи дигитален и биометричен пропуск, осигуряващ достъп до свръхсекретното военно съоръжение. Тъкмо изработването на този пропуск — който съдържаше образци от неговата ДНК, снимка на ириса, пръстови отпечатъци и гласова проба — бе отнело толкова много време и бе подтикнало Бил на няколко пъти да се обади на Дезмънд Йейтс и да го накара да се опита да ускори процедурата.

На главния вход на подземния център дежурният офицер го отведе при един асансьор, където пазеше морски пехотинец, който провери пропуските и на двамата. После се спуснаха с асансьора и се озоваха на малка подземна гара. Други двама пехотинци ги очакваха при движеща се на релси кабина. Отново им провериха пропуските, после започна и двайсетминутното подземно пътуване.

Когато пристигнаха и Бил спря онемял, като видя огромното подземно съоръжение, към тях с предупредителен сигнал се приближи електромобил.

— Професор Дънкан, добре дошли във Виртуалния боен център — извика мъжът зад кормилото на бъгито. Беше полковник доктор Ото Крамър — същият, с когото се бяха запознали на едно от заседанията в Пентагона. Носеше офицерска риза с къси ръкави и кафяв панталон и на лицето му цъфтеше дружелюбна усмивка. Той скочи от електромобила и разтърси енергично ръката на Бил. — Говорех искрено, когато ви казах, че се възхищавам от работата ви, професоре. Радвам се, че ще сте част от нашата група.

— Чакайте малко — спря го Бил. — Тук съм да работя по строго определен проект и вие го знаете много добре.

Полковникът кимна и наведе глава на една страна.

— Сигурен съм, че ще се заинтригувате повече, след като узнаете с какво се занимаваме. Качвайте се, ще ви откарам в новата ви лаборатория.

Крамър направи обратен завой и бавно подкара електромобила покрай „магазините“.

— Хората, които виждате, следят световните съобщителни и компютърни мрежи — обясни той и небрежно махна с ръка. — Но това е нещо, което ви е познато.

Бил не отговори, макар да бе впечатлен от огромния брой служители, ангажирани със задачата.

Колата стигна на нещо като площад с кръстовище и полковникът сви по един къс коридор.

— Колко души работят тук? — попита Бил.

— Зависи от външната обстановка — отвърна Крамър. — Когато е спокойно, две хиляди и петстотин. Два пъти повече при криза.

Колата спря до двойна врата без прозорци.

— Тази лаборатория и апаратурата вътре са отделени изключително и само за вашите нужди — рече Крамър, поведе го към вратата й докосна с пропуска си таблото на стената. Металните врати се отместиха.

В помещението цареше сумрак. В средата имаше холопръстен, заобиколен от два реда кресла за около четирийсет-петдесет души.

— Ще ви запозная с лицето, което ще ви помага в предстоящата работа — рече Крамър, измъкна от джоба си тъничко дистанционно, насочи го към холотеатъра и натисна едно копче. Пръстенът се озари в светлина и се появи изображение на млад русокос мъж, двайсетинагодишен, изправен в средата на кръга и скръстил ръце на гърдите си. Приличаше на студент — по-скоро от Източния бряг, отколкото от Калифорния.

— Това е Джеръм — представи го Крамър. — Той е нашето ново ВО — виртуално оръжие.

— Не съм дошъл тук, за да използвам оръжия — възрази Бил. — Обещаха ми само допълнителни компютърни мощности.

— Няма по-мощен компютър от Джеръм — успокои го полковникът. — Той е виртуален процесор — процесор без хардуерни компоненти — и в активна фаза е изцяло независим от местонахождението си. Може да разширява изчислителната и интелектуалната си мощ практически до безкрайност и да е толкова способен; колкото ви е нужно. За целта си осигурява достъп до различни процесори независимо от тяхното устройство и място, при това го прави с невероятна скорост — тъкмо такова е неговото предназначение. В изключителни случаи, като например световна война, е в състояние да достигне до всеки процесор на планетата и да ги добави към собствената си конструкция. Тогава ще се превърне в сума от всички компютри на света.

— И как по-точно го прави? — попита Бил, неспособен да скрие скептицизма и отвращението си. Мъжът, който стоеше в средата на залата, ги гледаше усмихнато и това като че ли го подразни още повече. Бил знаеше, че човекоподобният интерфейс е станал почти задължителен за всички усъвършенствани компютърни системи, и много пъти се бе изказвал срещу това да се придава на компютрите човешки облик. Беше сигурен, че подобни симулации само ще изкушават компютърните програмисти да добавят нови и нови човешки черти на своите творения — тенденция, която можеше да се окаже бедствена за човечеството.

— Разбира се, Джеръм има много образи и личности — продължи Крамър, като пренебрегна въпроса му. — Най-добре е да мислите за него като за супервирус, към който няма имунен процесор — или по-скоро агресивен виртуален рак, — тъй като той превзема всеки гостоприемник, с който влиза в контакт. Освен това е толкова могъщ, че само президентът и началникът на Обединените щабове могат да разрешат употребата му в максимален боен режим.

— Точно от такова нещо се страхувах! — възкликна Бил ядосано. — Винаги съм подозирал, че на вас, смахнатите военни, не бива да ви се има доверие. Как можахте да създадете подобно чудовище! Давате ли си сметка, че това е в разрез с всички международни спогодби?

— Моля ви, не се безпокойте, професоре. — Крамър сложи ръка на рамото му. — Взели сме всички необходими предпазни мерки. Докато не бъде активиран, Джеръм е напълно ограничен във възможностите си — не може да напусне по никакъв начин физичните компоненти, които са монтирани в това помещение. Не разполага с материална форма, нито с подвижност. Той е съвсем безвреден, макар и почти всемогъщ.

Крамър погледна холотеатъра.

— Джеръм, премини в локален активен режим. — Полковникът отново погледна Дънкан. — Кажете, професоре, като човек, който цял живот се е занимавал с обучаване на компютърни личности, какъв тип софтуерен асистент предпочитате да ви помага в организацията на вашия живот?

— Този тип, който се предлага в магазините — една напълно легална програма на име Надя — отвърна Бил и извади комуникатора от джоба си. — Обучавам я от петнайсет години…

И млъкна насред изречението, защото в мига, когато повдигна капачето на комуникатора, зърна на екранчето лице, което не трябваше да е там.

— Здравейте, професор Дънкан — заговори Джеръм от комуникатора. — Усещам колко сте били близки с Надя, но може би ние с вас също ще станем приятели.

— Божичко! — Бил метна ядосан поглед на Крамър. — Как, по дяволите, го направихте? — Вдигна глава към холопръстена, но фигурата там бе изчезнала. — Комуникаторът ми е снабден с абсолютна защита. — Бил натисна няколко копчета, но не последва никакъв резултат. Едва сега си даде сметка, че машината е блокирала. Опита да рестартира, но също безуспешно. Не можа дори да изключи захранването.

— Ще трябва да унищожите комуникатора, за да се отървете от Джеръм — тихо каза Крамър. — И дори тогава той ще успее да се измъкне и да оцелее.

— Но как е влязъл вътре, за Бога?

— Както вече казах, Джеръм е свръхагресивен по отношение на процесори и софтуерни програми. Веднага щом получи нареждане, първата му задача е да си осигури пълен контрол върху мощностите, към които е насочен, независимо дали връзката с тях е радио, лазерна, оптична, кабелна или молекулярна мрежа. Снабдихме го — хъм, с риск да бъда нескромен, ще се поправя — аз го снабдих с всички необходими средства и способности, за да може да преодолява физични бариери, хардуерни и софтуерни защити дори при спиране на електрическия ток. Той познава агресивни процедури и техники, за които нито един програмист не е чувал. Позволете ми да направя още една демонстрация. — Крамър се наведе над екранчето на комуникатора и каза: — Джеръм, ако обичаш, възстанови в непроменен вид компютърната личност на помощничката на професор Дънкан и се върни към предишното си местонахождение.

Фигурата на Джеръм отново се появи в холотеатъра.

— Какво стана, Бил? — попита женски глас от комуникатора. — Програмата ми се срина напълно, само че не зная защо.

— Аз също — отвърна Бил. — Но ще разбера и ще ти кажа.

Изключи комуникатора и се обърна към Крамър.

— И къде ще ни отведе всичко това, доктор Крамър?

Полковникът замислено разглеждаше холографското изображение. После каза:

— Джеръм, ако обичаш, осигури достъп до мрежата, която е предоставена на професор Дънкан.

Русият младеж кимна, притисна свитите си ръце пред гърдите си и колкото и да бе странно, започна да върти палците си един около друг. След няколко секунди погледна Крамър.

— Мрежата осигурена, разполагам с деветдесет и девет цяло и три процента от мощностите.

— Джеръм, кажи ни броя на индивидуалните процесори, до които имаш достъп.

— Шестстотин осемдесет и два милиона триста хиляди и двайсет и един процесора с квантов, невронен и молекулярен строеж — отвърна Джеръм. — Общата компютърна мрежова мощност, която в момента притежавам, е три цяло и седем трилиона петабита. Изведох мрежовата карта на Втори екран.

Двамата мъже извърнаха едновременно глави към големия стенен екран, на който се виждаше триизмерна карта на мрежовата матрица.

— Достатъчни ли са ви тези мощности, професоре? — попита Крамър.

Забравил яда си, Бил не можеше да скрие изумлението си.

— Това е удивително. Как, по дяволите, успя да осигури подобна мрежа толкова бързо — и чии са процесорите в нея?

— Ще ви кажа, вече няма пречки да знаете — отвърна засмяно Крамър. — Джеръм има разрешение за достъп до всички компютри, използвани във всички сфери на американските военни служби, всички правителствени учреждения и обществени организации. А това са стотици милиони процесори. Но дори сега той не показва пълния си капацитет, защото се възползва от техния свободен режим на работа. Ако бъде задействан в максимален боен режим, ще постави всички тези процесори под пълен контрол, до ниво чипове на ключове за светлина, автоматични брави, домашни уреди и превозни средства. Едно от главните му предназначения по време на война е да се добере до вражеските компютри и да ги прехвърли на наша страна. Така че това, което ще върши за вас, ще е далеч под пълните му възможности.

Бил поклати глава, едновременно изумен и отвратен. След като години наред бе протестирал срещу създаването на подобни компютърни програми, му предстоеше да използва точно такава — при това най-мощната и много по-опасна от всичко, което си бе представял.

— Очаквам с нетърпение да работя за вас — заяви Джеръм. — Аз също съм ваш почитател, професор Дънкан.