Рей Хамънд
Облакът (29)

Последствията

Три години, след като космическият облак напусна околностите на Земята и се отправи в преследване на космическия кораб „Дружба“, планетата вече беше в процес на възстановяване.

Животът все още не се бе върнал към нормалното и по всичко изглеждаше, че това няма да се случи в близките години. Световната икономика бе в руини, цели народи, между които японският, бяха изтрити от лицето на Земята, най-сериозно бяха пострадали Корея и Югоизточна Азия, заради радиационното заразяване.

Международни закони забраняваха употребата на всякакви форми на радиосъобщения. Наложеното радиомълчание бе окончателно.

Изключение бе направено единствено за специално лицензирани нискоенергийни дълговълнови радиопредавания, които, поради особения си характер, не бяха в състояние да напускат земната атмосфера. Но дори върху тях се упражняваше стриктен контрол. Бяха изстреляни контролни сателити, които непрестанно прослушваха всички региони на планетата и охраняваха чистотата на ефира.

Имаше, разбира се, много други начини за комуникация — технологии, които бяха в състояние да заменят радиовълните. В развитите страни учените разработваха методи, основаващи се на лазери или на оптично-дигитална обмяна на информация. Хората отново установяваха връзки помежду си и глобалната мрежа бързо се възстановяваше, като се разпростираше и към околния космос. Само че сега лазерни лъчи заменяха радиовълните, използваха се поредици от поляризирани свръхскоростни оптически светлинни послания, предавани в двоичен код. Нямаше никаква опасност някой отново да превърне Земята в сигнална лампа за облака.

Учените в Сетиград, на обратната страна на Луната, също използваха лазерни системи за комуникация, за да общуват с колегите си на Земята, но основната им работа вече не бе насочена към издирване на чуждоземни радиосигнали. Една от причините естествено бе неспособността на обществото да финансира подобни проекти, друга — и по-важна — бе, че опитите за контакт с извънземни цивилизации се бяха оказали много по-сложни и опасни, отколкото някой бе предполагал.

Вместо това специалистите от лунната база бяха преустроили част от предавателите и локаторите и сега ги използваха, за да следят движението на гигантския космически облак, който се насочваше към междугалактическото пространство. Повечето астрономи вече бяха стигнали до заключението, че облакът представлява чуждоземна форма на живот, враждебна към други цивилизации, което променяше из основи идеята да се търсят други същества в галактиката.

Облакът вече се намираше на двайсет и осем милиарда километра от Земята — далеч отвъд Оортовия пояс на Слънчевата система — и продължаваше да преследва космическия кораб „Дружба“. Корабът не преставаше да излъчва към него всякаква информация и поне засега поддържаше скорост, която му позволяваше да избяга от своя могъщ преследвач.

Успехът с примамката „Дружба“ бе накарал правителствата да създадат международен консорциум, който да се заеме с изграждането около Земята на защитно поле от изцяло нов тип — очакваше се този строеж да окаже съществено влияние върху пробуждащата се икономика.

Известен като МЗО (Мрежа за защита от облака), щитът се състоеше от двайсет космически кораба с ядрени двигатели, подобни на „Дружба“, които щяха да бъдат разположени на далечна орбита в покрайнините на Слънчевата система. В случай, че космическият облак или някой друг, подобен на него, започнеше отново да се доближава до Слънчевата система, най-близкият кораб-примамка щеше да започне излъчването на мощен радиосигнал и същевременно да се отдалечава от Слънцето с максимална скорост, за да примами облака след себе си.

В геофизичен аспект Земята също показваше белези на възстановяване. Нивото на кислорода се бе върнало почти до нормалните си стойности. Оцелелите, народи бяха създали интензивни програми за увеличаване на населението, а биолозите използваха съхранените образци от ДНК, за да клонират животинските видове, които бяха изчезнали по време на бедствието.

Но най-голяма бе промяната в световния zeitgeist — глобалното настроение. Космическите изследвания и опитите за контакт с извънземни цивилизации вече не бяха във фокуса на обществения интерес. Човечеството бе преживяло своя първи контакт с извънземна форма на живот и не бързаше да повтаря опита. Новите философи и мислители съветваха хората да насочат вниманието си към своята собствена цивилизация и към планетата такава, каквато е: крехък и неповторим оазис сред безмилостната и враждебна вселена.

— Дами и господа, моля, посрещнете с добре дошъл носителя на Нобеловата награда за научни постижения, кавалера на президентския Медал за свобода и директор на нашата Лаборатория по компютърна психология, професор Уилям Дънкан.

Деканът на Масачузетския технологически институт пръв заръкопляска ентусиазирано, докато Бил Дънкан се качваше на подиума. За тържествения случай Бил бе направил изключение от правилото си и бе облякъл черен костюм и черно поло под академичната тога.

Бяха изминали три години и половина, откакто облакът бе напуснал Земята, и предварително обявеното заглавие на лекцията на Бил естествено гласеше; „Първият контакт на човечеството с извънземна форма на живот“.

На предния ред седеше Сали Бъртън — вече госпожа Дънкан, и се радваше искрено на успеха на своя съпруг, особено в този институт, в който преди време се бяха отнесли зле с него.

Бил Дънкан най-сетне бе успял да дешифрира сигналите, за които в началото се смяташе, че произхождат от планетата Изо, както и тези, които бяха пратени от облака.

— Сигналът всъщност е математическа безсмислица — започна той речта си пред многолюдната любознателна аудитория. Разработките му вече бяха публикувани и бяха получили международно признание, но присъстващите искаха да чуят всичко лично от прочутия професор. — Вече е известно, че сигналите от облака са били подложени на преднамерено Доплерово изместване, за да изглеждат, сякаш произхождат от планетата Изо. С една-единствена цел, разбира се — да ни подмамят, не само нас, но всяка новоизлюпена цивилизация в региона — да изпратим отговор. По мое мнение облакът е нещо като машина, гигантски компютърен процесор на химична основа, програмиран да излъчва радиосигнали с цел да предизвика отговор — същия, какъвто пратихме и ние преди трийсетина години към Изо. Отговор, който накара облака да се насочи към нашата планета.

До Сали Дънкан седеше и Дезмънд Йейтс. Вече не беше президентски съветник — бе помолил да го освободят от този пост и сега пишеше мемоарите си.

— Естествено последствие от еволюцията и антропоцентризма е да разглеждаме света като отражение на самите нас — продължаваше Бил. — И тъкмо тази необходимост ни подтикваше да създаваме опасни човекоподобни компютри и да изпращаме мощни радиосигнали към планети, за които си въобразявахме, че са заселени със същества като нас самите.

Дезмънд Йейтс поклати глава. Вече бяха обсъждали тази част от речта, заради която Дез изпитваше известни угризения — тъкмо той бе откривателят на странните сигнали от далечната планета. Но Бил го бе уверил, че в онези времена и на негово място той е щял да постъпи по същия начин. Склонността към общуване бе естествена човешка черта.

— Сега вече няма съмнение, че облакът е нещо като автоматично космическо оръжие — говореше Бил Дънкан. — И въпреки че методите му може да ни се сторят крайни и античовешки, очевидно целта му е била да открива и унищожава всички новопоявили се на галактическата сцена цивилизации, способни да изпращат радиосигнали. Това, което не можем да твърдим със сигурност, е дали такава е била първоначално заложената програма, или подобно решение е възникнало във вътрешността на гигантския газообразен процесор с течение на времето. Едно обаче вече знаем със сигурност и то е, че думата „чужд“ наистина означава чужд. Повече не бива да поглеждаме към небето с надежда. — Той спря, отпи глътка вода и продължи: — Струва ми се, че съществуването на този зловещ облак, както вероятно и на други като него, може да даде обяснение на въпроса защо столетия наред астрономите не са били в състояние да открият данни за съществуването на други цивилизации в галактиката — е изключение на лъжливите сигнали, пратени от самия облак. Можем да предполагаме, че не една или две нововъзникнали цивилизации в нашия сектор на галактиката са били унищожени след посещението на облака. В резюме: предлагам да мислим за облака като за гигантски химически компютърен процесор, който се скита из галактиката и търси разумни форми на живот, проявяващи определена степен на технологично развитие, с едничката цел да ги унищожи.

Бил направи кратка пауза, за да позволи на думите да достигнат до съзнанието на всички, после се обърна към присъстващите учени в тоги, заели почти целия първи ред.

— През целия си съзнателен живот съм предупреждавал, че на даден етап компютрите ще се превърнат в самостоятелна разумна форма на живот — каза той. — И ако ние и всички световни правителства и научни институции не вземем мерки още сега, разумните машини ще се превърнат в нова раса, която ще оспори първенството на хората и в края на краищата ще се превърне в доминиращия вид на тази планета.

Заедно със Сали Бъртън и Дез Йейтс от предния ред се надигна Кристин Кокоран и също заръкопляска ентусиазирано. Кристин, лична приятелка на Бил и негова помощничка от времето, когато той бе организирал групата Свободни хакери, бе една от малкото оцелели при ядрената атака срещу Япония. Противоатомният бункер, от който бе водила борба с компютърната личност Джеръм, бе издържал на ударите и по-късно тя бе спасена от руините на града заедно с шепа представители на нацията.

Бил отново се обърна към залата.

— Съществуването на този облак — и вероятно на много други като него, разпръснати из вселената — доказва моята теза. Човечеството получи възможност да надзърне в едно напълно лишено от състрадание механизирано бъдеще — бъдеще, което можеше да стане и наше, ако не бяхме обединили усилията си, за да защитим уникалното право на човешкия род на съществувание.

И този път Кристин бе първата, която подхвана възторжените аплодисменти.