Върнър Виндж
Огън от дълбините (7)

Пет

Джефри Олсъндот имаше само откъслечни спомени от нападението и не стана свидетел на нито една от жестоките сцени, които го последваха. Най-напред отвън долетя ужасен шум и уплашеният глас на майка му, която нареди момчето да не излиза. После в кораба изведнъж взе да нахлува остър дим. Той си спомняше, че започна да се задушава и запълзя, опитвайки се да излезе на чист въздух. По едно време припадна. Когато отново дойде в съзнание, се оказа, че го носят върху нещо като носилка за първа помощ и е заобиколен от подобни на кучета същества. Изглеждаха толкова смешни в тези бели куртки, украсени с ленти и ширити! Той помнеше, че най-напред се зачуди къде ли са техните собственици. Животните издаваха много странни звуци: джафкане, съскане, ръмжене. Някои от тях бяха толкова високи, че той едва ги долавяше.

По едно време пътуваха с лодка, после го прехвърлиха на някаква каручка. Дотогава момчето беше виждало единствено картини на замъци, но онова, което прикова погледа му по време на пътуването, беше съвсем истинско. Тъмните кули сякаш бяха надвиснали над всичко наоколо, а каменните крепостни стени имаха правилни ъгли. После се заизкачваха по стръмни улици, чиято настилка хрущеше под колелетата на каручката. Дълговратите кучета не му сториха нищо лошо, но каишите, с които беше привързан, го стягаха силно. Не можеше нито да седне, нито да се извърне настрани. Той попита за майка, татко и Джоана и си поплака малко. Пред лицето му изведнъж се появи някаква зурла и един мек и влажен нос допря бузата му. Ръмжащият звук, който тя издаде, го прониза от глава до пети. Не можа да разбере дали беше успокоителен жест или заплаха, но въпреки това пое дълбоко въздух и се опита да спре сълзите. Те не правеха чест на един истински стаумлянин.

Облечените в бяло кучета станаха още по-многобройни. Някои от тях имаха твърде нелепи кръпки в златисто и сребристо по униформите.

Отново повлякоха каручката — този път надолу по някакъв тунел, осветен от факли. Спряха пред масивна врата с две крила, която беше два метра широка, но едва наполовина висока. В средата беше вградена двойка метални триъгълници. По-късно Джефри научи, че те означават число — петнайсет или тридесет и три, в зависимост от това дали се брои с крака или с ноктите на предните лапи. Много, много по-късно Джефри разбра, че неговият пазител е броил с крака, а строителят на замъка — с предни нокти. Ето защо той попадна не в тази стая, в която трябваше да бъде. Незначителната наглед грешка промени историята на цели светове.

Кучетата успяха някак да отворят вратата и вмъкнаха Джефри вътре. После се струпаха около носилката и с муцуните си разхлабиха стегнатите ремъци. Пред погледа му проблеснаха остри като игли зъби. Сега джафкането и съскането станаха много високи. Когато Джефри най-сетне успя да седне, кучетата се оттеглиха — две от тях застанаха край изхода, докато останалите се измъкнаха навън. Накрая вратата хлопна зад тях и цирковият номер приключи.

Джефри дълго стоя втренчен във вратата. Вече знаеше, че това не е циркаджийски фокус. Кучетата явно притежаваха висок интелект. При това по някакъв начин бяха успели да изненадат родителите и сестра му. Но къде всъщност бяха те? Той едва се удържа да не се разплаче отново. Не ги беше виждал, откакто излязоха от кораба. Сигурно са пленени. Най-вероятно са докарани в замъка, но ги държат в отделни килии. Затова трябваше да ги открие по някакъв начин.

Момчето се изправи на крака и залитна — пред очите му причерня за миг. Наоколо все още се усещаше миризма на дим. Но той не му обърна внимание. Време беше да помисли за бягство. Бавно обходи стаята. Помещението му се видя огромно, при това съвсем не приличаше на подземията, за които се разказва в приказките. Таванът беше висок и извит като купол. Дванайсет отвесни цепнатини прорязваха неговата повърхност. През една от тях проникваше слънцето. Светлината образуваше лъч, в който играеха прашинки. Това беше и единственият източник на светлина, но в слънчев ден като днешния беше напълно достатъчен. Точно под купола от четирите ъгъла се подаваха балкончета с ниски парапети. От мястото си момчето можеше да види вратите зад тях. От всеки балкон към пода се спускаха тежки свитъци. Върху тях с много големи букви беше изписано нещо. Пленникът се доближи до стената и усети корава материя под пръстите си. Значи буквите бяха нарисувани! Единственият начин, по който можеше да се заличи написаното, беше да се изчегърта повърхността. Я гледай ти! Също като в древните времена на Нийора, още преди Страумлинските владения! Первазът под свитъците беше от лъскав черен камък. Някой беше използвал парче тебешир, за да рисува върху него. Кучешките фигури бяха неумело изобразени и напомниха на Джефри за несръчните драскулки на хлапетиите в забавачницата.

Момчето изведнъж замръзна, спомняйки си за всички деца, които бяха останали на борда на кораба и по поляната около него. А само преди няколко дни играеха заедно в Главната лаборатория. Тази последна година беше невероятна — едновременно отегчителна и изпълнена с приключения. „Ние сме отвъд Отвъдното и сме дошли тук, за да създадем Бог“, казваше майка му. Когато го изрече за първи път, тя се разсмя. По-късно обаче, щом хората заговореха за това, ставаха все по-унили и уплашени. Последните им часове бяха изпълнени с трескаво напрежение, а преминаването към летаргичен сън вече не бе тренировка, а съвсем истинско. Всичките му приятели бяха затворени в онези охладителни камери. Момчето изхлипа и гласът му отекна в ужасяващата тишина. Нито имаше кой да го чуе, нито кой да му помогне.

След няколко минути Джефри си възвърна самообладанието. Ако кучетата не се опитат да отворят камерите, приятелите му щяха да са в безопасност. Само дано родителите му успееха да убедят кучетата…

В стаята имаше някаква странна мебелировка — ниски маси, скринове и някакви стойки, подобни на гимнастическите приспособления в салоните, изработени от същото светло дърво като вратите. Около най-широката маса бяха пръснати черни възглавници. Върху нея имаше струпани множество свитъци, изпълнени с ръкописни текстове и рисунки.

Момчето извървя цялата дължина на стаята покрай една от стените и прецени, че е около десет метра. В ъгъла, където свършваше каменният под и се срещаха стените, имаше наредени няколко двойки вдлъбнатини, посипани с пясък. Оттам лъхаше странна миризма, по-остра дори от дима наоколо. Явно това беше тоалетната. Джефри се засмя. Ама те наистина бяха кучета!

Облицованите стени погълнаха смеха му, без да отвръщат с ехо. Нещо накара Джефри да се огледа по-внимателно наоколо и да прекоси стаята. Твърде прибързано беше решил, че е сам, а из „подземието“ имаше толкова много потайни места. Момчето задържа дъха си за миг и се ослуша. Цареше абсолютна тишина… или почти такава. Някъде около горната граница на слуховия диапазон, там, където долавяше воя на някои машини, недостъпен за родителите му и дори за Джоана, той усети нещо необичайно.

— Аз… аз знам, че си тук — каза рязко Джефри, а гласът му почти премина в писък. После пристъпи предпазливо няколко крачки встрани, опитвайки се да погледне зад мебелите, без да се приближава много. Звукът продължавате да се чува, сега още по-ясен, тъй като момчето се вслушваше напрегнато.

Иззад скрина надничаше малка главица с огромни тъмни очи. Беше много по-малка от тези на съществата, които го доведоха тук, но муцуната имаше същата форма. Двамата се блещиха един срещу друг известно време, а после Джефри бавно запристъпя към съществото. Дали беше кутре? Главата най-напред се отдръпна плашливо, а после се показа още повече. С периферното си зрение Джефри забеляза някакво раздвижване. Друга черна сянка го наблюдаваше изпод масата. Момчето се закова на място, опитвайки се да се пребори с паниката. Нямаше накъде да бяга, пък и таеше надежда съществата да му помогнат да открие майка си. Той коленичи на пода и протегна едната си ръка.

— Ела, кученце, ела.

Кутрето се изтърколи изпод масата, а очите му не изпускаха ръката на Джефри. Прехласването беше взаимно — кутрето бе наистина очарователно. В дългата си история човечеството беше селекционирало и отгледало много породи кучета, но тази се оказа нещо наистина невиждано за момчето. Животинчето имаше къса и гъста козина, подобна на меко кадифе в бяло и черно. Петната от двата цвята бяха доста големи и помежду им нямаше никакви преливащи ивици в сиво. Главата беше цялата черна, а хълбоците му бяха изпъстрени в бяло и черно. Опашката представляваше някакво късо парче, което едва покриваше задницата. По главата и раменете се забелязваха обезкосмени участъци, където прозираше черната кожа. Но най-странното беше дългият гъвкав врат. Той би прилягал повече на някое морско чудовище, а не на куче.

Джефри пошава с пръсти и очите на кутрето се разшириха, откривайки бялото около ириса.

Нещо се блъсна в лакътя на момчето и то едва не скочи на крака. Та те бяха толкова много! Още две драскаха да надзърнат в дланта му. Там, където най-напред беше видял кутрето, сега стояха три и го наблюдаваха. Но в поведението им нямаше нищо враждебно.

Едно от кутретата постави лапа върху китката на момчето и внимателно притегли ръката му надолу. В същото време друго протегна муцунка и близна пръстите му. Езичето беше розово и грапаво. Високото скимтене стана още по-настойчиво. И трите се скупчиха около момчето, опитвайки се да налапат ръката му с уста.

— Ей, внимавайте! — извика Джефри и отдръпна ръката си, спомняйки си как изглеждат зъбите на възрастните. Внезапно въздухът се изпълни с джафкане и ръмжене. Уф. Приличаха повече на глупави пилета, отколкото на кучета. Едно кутре, което досега стоеше настрана, се устреми към него и протегна насреща му мокър нос.

— Ей, внимавайте! — повтори то, подражавайки удивително сполучливо… Но през цялото време устата му беше затворена! След това подложи извития си като дъга врат. Дали пък не искаше да бъде почесано? Момчето протегна ръка. Козината беше толкова мека! Сега ръмженето стана още по-високо. Джефри можеше да почувства вибрирането през кожата. Но не само приласканото от него животно издаваше тези звуци. Носеха се от всички посоки. Кутрето промени позата си и провеси муцуна през ръката на детето. Този път момчето позволи устата да стигне още по-близо до пръстите му. Е, зъбите се виждаха съвсем ясно, но кутрето внимаваше да не го одраска. Муцуната обхвана пръстите на ръката и ги обгърна като човешка длан, свивайки и разпускайки хватката си.

Още три се навряха под другата му мишница, сякаш и те искаха да бъдат погалени. Той почувства нослетата им да шарят по гърба му, опитвайки се да измъкнат ризата от панталона. Действията им бяха удивително координирани — сякаш човек с две ръце беше сграбчил дрехите му. Дявол да го вземе, колко на брой всъщност бяха те? За момент момчето забрави къде се намира и това, че трябва да е постоянно нащрек. Той се претърколи по гръб и взе да си играе с малките зверчета. Внезапно отвсякъде се надигна бурно квичене. Две от кутретата се пъхнаха под мишниците му, поне три скочиха на гърба му и взеха да навират носове във врата и ушите му.

Джефри внезапно бе озарен от велико проникновение: възрастните извънземни бяха разбрали, че той е дете. Ето защо го бяха отвели в една от техните детски градини! Сигурно точно в този момент мама и татко говореха с възрастните непознати същества. Значи всичко се развиваше както трябва.

Лорд Стийл не беше получил прозвището си случайно: той го заслужи, защото по всичко приличаше на стоманата, от която идваше и неговото име. От този метал се правеха най-добрите остриета. Макар и нажежена до червено, стоманата не се огъваше. Нейните саби бяха винаги в услуга на фленсериерите. Стийл бе съвършено изградена личност, най-големият успех на Фленсер.

В известен смисъл създаването на личности не беше кой знае каква новост. Каращисването и тренировките са негови по-несъвършени форми, които са свързани повече с физически характеристики. Дори учените-възпитатели признаваха, че умствените способности на една глутница не са разпределени равномерно у всички нейни членове. Например двойка или тройка от тях бяха носители на красноречието, други — на способността за ориентация в пространството. Добродетелите и пороците имаха още по-сложно разпределение. Нито един член не беше основен източник на храбростта или пък съвестта например.

Заслугата на Фленсер в тази област — както и в много други — бе жестокостта, с която премахваше всичко негодно и несъвършено, отсявайки само най-доброто. Той правеше непрекъснато експерименти като прочистваше плявата, давайки живот единствено на най-успешния резултат. В работата си разчиташе основно на дисциплината, на частичната смърт, както и на разумно извършваната селекция на отделни членове в глутницата. Зад гърба си имаше вече седемдесет години практика, рожба на която се явяваше и самият Стийл.

Преди да заслужи името си, Стийл прекара дълги години, подбирайки най-добрите екземпляри, като преценяваше точно кои свои части да събере в едно, та да се получи желаната личност. Но всичко това би било невъзможно без законите на Фленер. (Пример: ако изгубите част от своята личност, която е необходима за съществуването на черти като твърдост и издръжливост, откъде бихте черпили воля и сила да продължите със селекцията?) За личността, която се създаваше, този процес носеше мисловен хаос, мозайка от ужас и амнезия. За две години Стийл изтърпя толкова промени, колкото повечето хора не успяват да преживеят и за два века. При това всички те бяха целенасочено направлявани. Повратната точка настъпи, когато двамата с Фленсер откриха триото, което ги спечели със своята съвест и мудния си интелект. Единият от тримата служеше за връзка на останалите две части. Те го пратиха в небитието и го измениха с правилния елемент, което коренно промени личността. Останалото беше лесно — Стийл вече бе роден.

Когато Фленсер замина да преустройва Република Дългите езера, сякаш от само себе си се разбра, че неговото най-съвършено творение ще поеме управлението. Цели пет години Стийл ръководеше земите на Фленсер. За това време той не само съхрани постигнатото от неговия създател, но и го усъвършенства отвъд най-смелите очаквания.

А днес, само в краткия период от едно преминаване на слънцето над Тайния остров, той можеше да загуби всичко.

Стийл влезе в заседателната зала и се огледа. Освежителните напитки бяха поставени по местата. Светлината от пролуката на тавана падаше точно там, където искаше той. Част от Шрек, неговия помощник, стоеше в другия край на стаята. Той се обърна към нея:

— Ще говоря насаме с посетителя.

Не използва името Фленсер. Облечените в бели куртки части запълзяха заднишком, а невидимите членове на глутницата отвориха широко вратата в дъното на залата.

Една петорка — трима мъжки и две женски — прекрачиха през прага и застанаха в осветеното от слънцето петно. Индивидите в глутницата не бяха кой знае колко представителни. Но пък и Фленсер никога не се бе отличавал с внушителна външност.

Две от главите се надигнаха, за да направят сянка на останалите. Глутницата огледа залата и очите й се спряха върху лорд Стийл, който стоеше на шест метра от нея.

— А… Стийл.

Гласът беше деликатен, също като скалпел, който глади късите косъмчета по гърлото.

Когато новопристигналият влезе, Стийл се бе поклонил — обичаен жест на учтивост. Гласът обаче накара вътрешностите му да се свият и той машинално се просна по корем на пода. Това беше неговият глас! Значи в тази глутница имаше поне една от частите на истинския Фленсер! Сребърните и златни еполети, личният пряпорец — всичко това можеше да бъде фалшифицирано от всеки фукльо самоубиец… Но Стийл още помнеше държанието и обноските на създателя си. Ето защо идването на този тук беше предизвикало смут и развали дисциплината тази сутрин.

Осветените от слънцето глави изглеждаха безизразни. Но дали му се привиждаше или по устните на онази, която беше в сянка, наистина играеше усмивка?

— Къде са останалите, Стийл? Това, което се случи днес, е най-големият шанс в нашата история.

Стийл се надигна от пода и застана до парапета.

— Сър, най-напред ние с вас трябва да изясним няколко въпроса насаме. Вижда се, че у вас има много от Фленсер, но колко всъщност е то.

Сега онзи вече открито се хилеше, а главите в сянка направо се тресяха от смях.

— Очаквах, че най-доброто от моите творения не ще пропусне този въпрос… Тази сутрин заявих, че съм истинският Фленсер, усъвършенстван само с една-две замени. Истината обаче е… много по-тежка. Знаеш какво стана в Републиката.

Това беше най-великото, но и най-рисковано начинание на Фленсер — да промени цяла една нация. Милиони щяха да загинат, въпреки че на практика щеше да има много повече претопявания, отколкото убийства. Като краен резултат трябваше да се получи първият колектив извън тропиците. При това държавата на Фленсер нямаше да бъде някаква неориентирана и безразборно струпана маса, която се рови в джунглата. Нейните предводители щяха да са по-проницателни, по-съвършени и по-жестоки от която и да е друга глутница, позната в историята.

— Поехме величав риск в името на още по-величава цел. Но аз все пак бях взел предпазни мерки. В редиците ни имаше хиляди, предани до смърт на нашата вяра. Мнозина от тях изобщо не си даваха сметка за истинските ни амбиции и цели, но затова пък бяха верни и жертвоготовни. Каквито и трябваше да бъдат. Държах постоянно няколко глутници близо до себе си. Политическата полиция бе достатъчно прозорлива да използва атентатори срещу мен — последното нещо, което съм очаквал. Аз, който създадох атентаторите! Както и да е, телохранителите ми бяха добре обучени. Когато ни хванаха в капан насред Парламентарния амфитеатър, нападателите избиха по една-две части на всяка от тези специални групи… А аз просто прекратих съществуването си, пръскайки се между трима души — съвсем обикновени и обзети от паника, като така успях да избегна кървавата баня.

— Но всички ваши придружители са били избити от атентаторите, никой не е останал жив.

Фленсероподобната глутница сви рамене.

— Това твърдение е отчасти републиканска пропаганда, но отчасти и аз имам принос за него. Наредих на телохранителите си да се накълцат един другиго със секирите, а преди това да сторят същото с всеки от присъстващите, който не съм аз.

Стийл едва не зави от благоговение. Замисълът наистина беше достоен за съвършенството на Фленсер и за силата на неговата воля. При всеки атентат винаги има шанс някой от фрагментите да отърве кожата. Носеха се легенди за герои, които после успявали пак да се съберат. В истинския живот подобни неща бяха рядкост и обикновено се случваха, когато подчинените на пострадалия успееха да го подкрепят по време на неговото съчленяване. Но Фленсер бе замислил тази тактика още от самото начало и планирал своето повторно съчленяване на хиляди мили от Дългите езера.

И все пак… Лорд Стийл огледа критично събеседника си, абстрахирайки се от гласа и жестовете му. Мисли за властта, а не за желанията на някой друг, пък бил той и Фленсер! Стийл разпозна само двама от глутницата. Женските и мъжкият с белите връхчета на ушите сигурно бяха дошли от пожертваните последователи. Почти бе сигурен, че сега пред него стоят само две части от стария Фленсер. А това едва ли би била сериозна заплаха… с изключение на външния му вид, разбира се.

— Ами останалите четирима от вас, сър? Кога можем да очакваме пълното ви завръщане?

Фленсероподобното нещо изхихика. Макар и непълно и недооформено, това същество все пак имаше усет за баланс на силите. Беше почти като в доброто старо време. Когато двама души си дават ясна сметка що е това власт и предателство, тогава предателството между тях на практика става почти невъзможно. Събитията просто следват предначертания си ход и носят все по-голямо могъщество на онзи, който е достоен да бъде на власт.

— И останалите също имат не по-лоши… маршрути. Разработил съм подробни планове, определил съм три различни пътя, подсигурени от три отделни екипа агенти. Както виждаш, аз пристигнах благополучно. Не се съмнявам, че и при останалите всичко ще е наред и те ще са тук само след няколко декади, не повече. А дотогава, драги ми Стийл — той извърна всичките си глави към лорда, — аз няма да претендирам за цялата власт, полагаща се на Фленсер. Още от по-рано съм разпределил приоритетите, за да запазя отделните си части, докато те отново се обединят в едно цяло.

— Доколкото схващам, вие предпочитате да останете в сянка през следващите няколко декади. Това добре, но все пак се нарекохте Фленсер. Как да ви представям тогава?

Онзи не се поколеба нито за миг.

— Тайратект, Фленсер в очакване.

Код: 0

Получател: Предавател Рилай 03 от системата Рилай

Език: от самнорск на трисквелайн

Уточнение: До поделенията на Рилай

Подател: Страумлинските владения

Тема: Архивът е отворен на Първо ниво!

Резюме: Нашите връзки с мрежата временно ще бъдат прекъснати

Ключови фрази: превъзходство, добри новини, бизнес перспективи, нов архив, комуникационни проблеми

Разпространение чрез:

Дискусионна група „Къде са те сега“

Дискусионна група „Хомо сапиенс“

Административна група на Мотли Хач

Предавател Рилай 03 към Рилай

Предавател Уиндсонг при Дебли даун

Предавател на къси вълни за временни комуникации

Дата: 11:45:20 основно време, 01.09 от 52089 година на Организацията

Съдържание на посланието:

Горди сме да заявим, че изследователската група от Страумлинските владения откри и проникна в архива на Първо ниво. Това да не се приема като декларация за превъзходство или пък като знак за създаването на нова Сила. Няма да прибързваме с подобни изявления, докато не се уверим в правото си на собственост и не установим колко добре е запазен архивът. Бяха създадени вътрешни нива, които спомагат за още по-детайлното проучване на архива посредством стандартните връзки на Мрежата. Само след няколко дни тези нива ще станат достъпни срещу съответното заплащане. (Виж дискусията по актуалните проблеми по-долу.) Поради високата степен на съхранение, възможността да бъде разчетен и доказаната му древност, този архив е безценен. Но въпреки това подозираме, че има загубени данни относно арбитражния мениджмънт и междурасовото координиране. Ще изпратим тези данни на съответните групи. Много сме развълнувани. Обърнете внимание, че при това не се налагат никакви отношения със Силите; нито една част от Страумлинските владения не е трансцендентирана.

А сега лошите новини: за нещастие арбитражната и транслационната системи имат проблеми с двустранната връзка. Предполагаме, че подробностите ще представляват интерес за хората от Дискусионната група за нарушени комуникации, ето защо ще им докладваме своевременно подробностите. Но ще го направим едва след сто часа, защото през това време всички наши връзки (главни и второстепенни) с Мрежата ще бъдат прекъснати. Пристигащите послания може би ще се получават, но още не можем да потвърдим това със сигурност. От нас навън няма да бъде възможно предаването на каквито и да е съобщения. Съжаляваме за тези временни неудобства, но се надяваме съвсем скоро да ги отстраним.

Търговията и услугите обаче остават незасегнати. Страумлинските владения продължават да приемат туристи и търговци.