Върнър Виндж
Огън от дълбините (28)

Двадесет и шест

Най-накрая, почти пет месеца след началото на полета, стана ясно, че „Единак II“ не може да стигне до целта без ремонт на повредените двигатели. Напоследък изминаваха едва четвърт светлинна година за час, въпреки че все още имаше благоприятни условия за по-висока скорост. При това от ден на ден състоянието на кораба се влошаваше. Докато бяха близо до Мирна почивка имаха шанс всичко да мине гладко, но пропуснеха ли тази последна възможност… „“Мирна почивка" е доста противно име", мислеше си Равна. Дори „веселяшкият“ превод на Фам му придаде още по-мрачно звучене — „Почивай в мир“.

Всяко кътче в Отвъдното, което ставаше за живот, бе вече заето. Цивилизациите траеха кратко, а расите изчезваха бързо от света… И въпреки това нищо не оставаше незаселено, защото от Дъното прииждаха все нови и нови обитатели. Резултатът приличаше на шарена черга — множество многовидови системи. Животът на току-що пристигналите от Изостаналата зона млади раси беше труден, защото трябваше да се съобразяват с малцината останали от предишните заселници на новозаетите места. Според данните в библиотеката Мирна почивка съществуваше в Отвъдното от много време насам. През последните двеста милиона години тя е била постоянно населена и е давала подслон на десет хиляди вида разумни форми на живот. Съдейки по последните сведения там имаше над сто ареала, населявани от различни раси. Дори най-скоро образуваните от тях бяха заселени с десетки различни по вид емигранти. Това място можеше да бъде наистина спокойно само за някой мъртвец.

Е, да става каквото ще. Нямаха друг избор. Отклониха „Единак II“ на три светлинни години от първоначалния маршрут. Сега летяха към Мирна почивка успоредно на една от главните линии на Мрежата; така поне щяха да следят новините през цялото време.

Започнаха да се появяват и съобщения, рекламиращи Мирна почивка. Едно нещо със сигурност си заслужаваше отклонението — в системата наистина имаше възможност за поправка на кораба. За това щеше да се погрижи трудолюбивата раса на твърдокраките (?!) — така се казваше в рекламата. Тези същества наистина се придвижваха върху нещо като кокалени бивници, а главите им сякаш бяха сложени в чиния заради множеството гъсторазположени къси крайници, които излизаха от врата. В рекламата бяха включени и адресите на доволни от техните услуги клиенти. Жалко, че „Единак II“ нямаше да може да прибави и своите координати в списъка. Вместо това Равна изпрати кратко съобщение на трисквелайн, в което молеше за подмяна на повредените двигатели и изреждаше по какъв начин биха могли да платят за услугата.

А през това време пристигаха все повече лоши новини.

Код: 0

Получател: „Единак II“

Език: От баелореск на трисквелайн

Подател: Съюз за отбрана (твърдят, че са група от пет многовидови империи от Отвъдното и се намират точно под Страумлинските владения. Няма данни за тяхното съществуване отпреди падането на владенията.)

Тема: Призив за действие

Разпространение чрез:

Дискусионна група „Опасност от Зараза“

Дискусионна група „По следите на войната“

Дискусионна група „Хомо сапиенс“

Дата: 158.00 дни от падането на Рилай

Ключови фрази: Действайте, а не говорете

Съдържание на посланието:

Съюзническите сили се готвят за ответни действия срещу оръдията на Отклонението. Време е вече привържениците на нашата кауза също да заявят твърдо и открито своята позиция. Засега не се нуждаем от допълнителна военна подкрепа. В недалечно бъдеще обаче ще ни трябва съдействие предимно във вид на преотстъпено време в Мрежата.

В следващите секунди ще следим за съобщения, които изразяват солидарност с нашите действия или пък предупреждават за нови поробени от Отклонението. Ако живеете в обкръжението на човешки същества, все още имате избор: да се присъедините към нас и да победите или да останете пасивни и да бъдете унищожени.

Смърт на вредителите!

Имаше и множество допълнителни съобщения, в които се изказваха догадки и предположения кои всъщност са тия „Смърт на вредителите!“ (или пък „Съюз за отбрана“ както сами се наричаха). Някои дори намекваха, че става дума за някакво обединение на военните. Появата им не предизвика вълнения, подобни на тези при падането на Рилай, но въпреки това те привлякоха вниманието на няколко дискусионни групи в Мрежата. Равна преглътна мъчително и отклони поглед от екрана.

— Е, засега май само вдигат шум.

Тя се опита гласът й да звучи безгрижно, но не успя да го постигне съвсем убедително, Фам леко я докосна:

— Така е. Пък и истинските убийци не огласяват намеренията си предварително. — В тона му обаче имаше повече съчувствие, отколкото увереност. — При това още не знаем със сигурност дали това не е просто някой самозабравил се хвалипръцко. Пък и няма никакви данни за масово придвижване на кораби. Чудя се обаче какво ли наистина са способни да направят.

Равна се отблъсна от командния пулт.

— Каквото и да е то, надявам се да не е много опасно. Има стотици цивилизации, които включват малки или големи човешки общности. Те със сигурност вече са взели предпазни мерки срещу тия Унищожители на вредителите… Дано силите са на тяхна страна! Как ми се иска да знам, че Сяндра Кей е в безопасност.

Не беше виждала родителите си и Лине повече от две години. През това време Сяндра Кей понякога й се струваше като отминал живот от някой друг свят. Но мисълта, че родината просто съществува, беше достатъчна да й донесе успокоение. Досега дори не го осъзнаваше…

От другата страна на пулта ездачите правеха списък на всички повреди, но Синя раковина се откъсна от това занимание и се изтърколи към нея.

— По-скоро се страхувам за малките човешки колонии. А хората от Сяндра Кей са движещата сила на тамошната цивилизация; дори името й е човешко. Всяко посегателство срещу тях ще се приеме като агресия срещу цялата цивилизация. Двамата със Зелено стебло търгувахме с твоята родина доста често и познаваме отблизо системите й за сигурност. Само някой луд или пък отчаян самохвалко би обявил предварително, че се кани да нападне.

Равна се замисли за миг и лицето й просветля. Дирокимите и лоферите със сигурност щяха да въстанат, ако някой се опиташе да посегне на човешките същества от Сяндра Кей.

— Да, ние не сме малцинство на Сяндра Кей. — Времената бяха тежки за изолираните човешки колонии, но нямаше никаква опасност за нейната родина. — Значи блъфират. Ненапразно я наричат „Мрежата на милионите лъжи“. — И тя си наложи да мисли само за проблемите, които зависеха единствено от нея. — За едно нещо обаче няма съмнение — спрем ли в Мирна почивка, не трябва да личи, че на борда има хора.

 

 

Част от плана естествено включваше Равна и Фам изобщо да не подават нос от кораба. „Преговорите“ щяха да се водят от ездачите. Заедно с Равна те прегледаха отново вътрешните програми на кораба, прочиствайки всеки намек за човешко присъствие, който би могъл да се промъкне в тях след напускането на Рилай. Ами ако при влизането в Мирна почивка тамошната охрана се качеше на борда? Корабът със сигурност не би издържал по-сериозна проверка. Въпреки това те все пак се постараха да прикрият онова, което по някакъв начин препращаше към човешката раса. Равна и Фам щяха да се скрият, ако това станеше необходимо.

Когато тримата приключиха, Фам Нувен провери за последен път дали всичко е заличено, както трябва. Той успя да открие не един и два пропуска. За програмист от варварските светове като него това не беше никак лошо постижение. Корабът им и без това с голяма бързина се приближаваха към дълбините, където и най-доброто компютърно оборудване не беше много по-ефективно от неговите познания.

По ирония на съдбата имаше само едно нещо, което не биха могли да прикрият — че „Единак II“ идва от Върха на Отвъдното. Въпреки че корабът беше пригоден за работа на Дъното и дизайнът му приличаше повече на тези от Средното ниво, той притежаваше елегантност, която издаваше свръхчовешката му направа.

— Това проклето нещо прилича на тояга на първобитен човек, изработена от свръхпрецизни машини — заключи Фам Нувен.

 

 

Граничният контрол на Мирна почивка се оказа повече от обнадеждаващ. Той предвиждаше само проверка на скоростта и не изискваше никакво качване на служителите на борда. „Единак II“ извърши последен скок в пространството и навлезе в системата. После изключи свръхсветлинните мощности, за да се нагоди към приетата за района скорост и да се ориентира къде е вътрешността на Мирна почивка. После установи и посоката към залива за ремонт „Свети (?!) Риндел“. Фам побърза хапливо да отбележи:

— Щом някой се нарича „свети“, значи трябва да е честен, нали така?

„Единак II“ висеше над тъмната в момента зона на системата и се намираше на осемдесет милиона километра от единствената звезда в Мирна почивка. Дори да знаеха какво ги очаква, гледката пак би им спряла дъха. Вътрешността на системата беше замъглена от прах и газове като в току-що зараждащите се светове, въпреки че звездата тук съществуваше от три милиарда години. Слънцето беше опасано с милиони пръстени, по-красиви от което и да е друго нещо във Вселената. Най-големите и най-сияйните от тях на свой ред се състояха от огромен брой по-малки пояси. Навсякъде наоколо преливаха ярки краски — зелено, червено, виолетово. Опасаното с пръстени пространство хвърляше дълбоки сенки между цветните ленти на поясите. Сигурно всеки от тях се простираше на километри ширина. От време на време се появяваха случайни обекти — а може би бяха цели структури — които хвърляха тесни като игли сенки. Камерите в инфрачервения сектор и тези за нормална скорост показваха обаче по-обичайни неща. Отвъд пръстените имаше плътен астероиден пояс, а оттатък него — самотна планета от юпитеровски тип със своя система от пояси, които бяха жалко подобие на слънцето. Никъде наоколо не се забелязваше друга планета, а и в данните за системата нямаше отбелязана такава. Според справката най-големите тела в главната пръстенова система имаха площ от триста километра, но такива се срещаха с хиляди.

Щом определиха посоката към Свети Риндел, четиримата насочиха кораба към пръстените и коригираха скоростта, за да се нагодят към парчетата, които летяха наоколо. Трябваше да форсират ракетния двигател — три дължини за почти пет минути.

— Също като в добрите стари времена — възкликна Фам Нувен.

После корабът отново започна да пада свободно и пристанището се откри под тях. Отблизо приличаше на останалите пръстенови системи, които Равна беше виждала и преди това.

През следващия час те внимателно навлязоха в един от пръстените към доковете за ремонт. Единственото постоянно нещо тук беше тяхната линеарна структура. Някои от модулите бяха направени точно с такава цел — да се съединяват отпред и отзад. Други докове приличаха на купчини от някакво странно оборудване, примесени с мръсен лед. Последните няколко километра си проправяха път през гора от дюзи на двигатели за ултрасветлинна скорост. Две трети от местата за закотвяне бяха заети.

Синя раковина извика на един от мониторите информацията за предприятието на Свети Риндел.

— Хммм. Хм. Хм. Господин Риндел изглежда изключително зает. — И той посочи с няколко от клонките си към закотвените кораби пред тях.

— Може пък да държи склад за старо желязо — ехидно процеди Фам.

 

 

Синя раковина и Зелено стебло се спуснаха към преходната камера, за да се подготвят за първото си излизане. Ездачите бяха заедно вече двеста години, а Синя раковина имаше опит като търговец още отпреди. Въпреки това двамата се счепкаха чия стратегия ще е най-подходяща при общуването с този Свети Риндел.

— Разбира се, че Мирна почивка е сравнително обичайно място, скъпи Синя раковина; щях да го знам дори никога да не бях се качвала на скродер. Само че нашата задача тук е по-различна от всичко, което сме вършили досега.

Синя раковина измърмори нещо неразбираемо и пъхна още един пакет за размяна под покривалото на скродера си.

Всеки път използваха една и съща процедура при навлизане в непозната пръстенова система и досега не бяха сгрешили. Най-накрая той проговори:

— Права си, че има разлика. Разполагаме с твърде малко стока, която бихме могли да предложим в замяна на поправката, а и нямаме установени отпреди търговски контакти. Ако не се доверим на опита си като търговци и не разчитаме на здравия си разум, нищо няма да получим.

Той провери изправността на всички сензори, пръснати по скродера, а после се обърна към хората от неговия екипаж:

— Искате ли да променя мястото на някои от камерите? Всички ли показват ясен образ?

Свети Риндел беше постъпил като истински джентълмен, предоставяйки им незабавно честоти за връзка помежду си. Или пък просто беше предпазлив с непознатите.

Гласът на Фам Нувен долетя в отговор.

— Не, всичко работи нормално. Вие чувате ли ме? — Те чуваха гласа му чрез микрофоните, монтирани в техните скродери. Честотите, на които говореха, бяха кодирани.

— Да.

Ездачите минаха през външния отвор на „Единак II“ и навлязоха в територията на Свети Риндел.

 

 

Сводовете над ездачите бяха прозрачни и пропускаха светлината отвън. Двамата вървяха покрай дълги редици с прозорци, които се смаляваха в далечината. Разглеждаха внимателно клиентите на Свети Риндел по доковете и пухкавата повърхност на пръстена зад тях. Слънцето беше потъмняло, но около него имаше ярка дъга — суперкороната. Без съмнение бяха енергийните сателити; пръстеновидните системи трудно могат да използват директната топлина на звездата в системата. Ездачите спряха внезапно, стъписани от появилото се насреща им море, което беше по-голямо от което и да е друго, видяно при предишните им пътешествия. Светлината, която пронизваше плитките крайбрежни води, може би беше от залеза. Блещукането на хилядите капчици вода, които бяха съвсем наблизо, им се видя като царско угощение след дълъг пост.

Голямото пространство, което се ширна пред тях, беше претъпкано. Съществата в него имаха добре изразени тела, макар Зелено стебло да не можа да различи от първи поглед принадлежността на нито едно от тях. Най-многобройни бяха онези с крака като бивници, които и управляваха Свети Риндел. Само след миг един от тях се отдели от стената близо до „Единак II“. Той избръмча на някакъв език, който се оказа трисквелайн.

— За търговия, ние вървим насам.

Кокалените му крака се заподмятаха пъргаво по пътеката и го отнесоха до една открита кола. Ездачите се настаниха зад него и тримата се издигнаха във въздуха под купола. Синя раковина помаха към Зелено стебло:

— Пак старата история, а! Каква полза има от краката изобщо?!

Това беше стара шега на ездачите, но винаги ги разсмиваше. Независимо дали краката бяха два или четири, дали започваха от врата или пък от хрилете — всички ставаха да се върви с тях само по твърда земя. А в космоса губеха първоначалното си предназначение.

Колата се движеше приблизително със сто метра в секунда като леко се полюшваше, щом минаваха от един пръстен в друг. Докато пътуваха Синя раковина се опитваше да поддържа разговор с техния водач. Това беше една от радостите в живота на ездача.

— Къде отиваме? Какви са тези същества наоколо? Какво търсят в Свети Риндел? — и все от този дух; почти по човешки необременяващо бъбрене. Там, където му изневеряваше паметта, той се обръщаше за справка към скродера си.

Онзи с кокалените крака говореше само развален трисквелайн и по всичко личеше, че не е разбрал смисъла на някои от въпросите.

— Ние отиваме при Господаря на търговците… помагачи са тези същества… на един голям чуждестранен клиент…

Затрудненото общуване с водача обаче изобщо не обезсърчи самоотвержения Синя раковина. За него беше важно да си зададе въпросите, независимо дали на всеки от тях му е отговорено. Повечето раси се интересуваха от неща, които бяха далечни и неразбираеми за вкусовете на Синя раковина и Зелено стебло. Несъмнено в Мирна почивка живееха милиарди същества, които представляваха неразрешима загадка за ездачите, хората или пък дирокимите. Но понякога и най-повърхностният и неангажиращ разговор можеше да даде отговор на два от най-важните въпроси: притежавате ли нещо, което би могло да е от полза за мен и как да ви убедя да се разделите с него. Въпросите на Синя раковина целяха да отвлекат вниманието на събеседника, така че той да разкрие истинската си същност, своите интереси и способности.

Синя раковина не беше сам в тази игра. Докато той бъбреше безспир, Зелено стебло се оглеждаше наоколо и се опитваше да запамети всяка подробност. Тя преглеждаше внимателно всички данни от скродера си и търсеше общите черти между този нов свят и местата, които вече бяха посетили. Зелено стебло се опитваше да открие отговор на въпросите от какво се нуждаят местните обитатели и какво би могло да привлече вниманието им. По всичко личеше, че в този толкова изостанал свят агравитационните съоръжения нямаше да представляват никакъв интерес. Пък и толкова ниско в Отвъдното повечето сложни системи от горните нива трудно можеха да функционират нормално. Работниците, които се виждаха през големите прозорци, носеха съчленени костюми за поддържане на изкуствена атмосфера. Енергийните скафандри, използвани на Върха, щяха да издържат при тези условия само няколко седмици.

Постепенно наоколо взеха да се появяват насаждения, които много приличаха на лози. Стеблата на някои от тях пълзяха по стените на купола над тях; други обграждаха пътеката в продължение на стотици метри. Градинари с кокалени крака се виждаха навсякъде из засадените площи, но въпреки това по нищо не личеше насажденията да са част от развито селско стопанство. Всички те явно служеха само за украса.

Върху планетата, която се появи иззад прозорците, се забелязваха самотни кули. Те се извисяваха на хиляди километри над повърхността й и хвърляха дългите и тесни сенки, които бяха забелязали при пристигането си. Зелено стебло дочу далечните гласове на Равна и Фам, които я разпитваха за кулите. Те не можеха да разберат за какво биха служили странни и нестабилни конструкции като тези. Тя обаче остави отговорите за по-късно…

През живота си Зелено стебло беше видяла осем цивилизации, обитаващи пръстенови системи. Всички те представляваха резултат от катастрофи или войни и само единици бяха плод на целенасочена дейност. Според данните от библиотеката на „Единак II“ Мирна почивка е била нормална планетна система до преди десет милиона години. После между нейните обитатели избухнала вражда. Една от младите раси на Дъното имала намерение да колонизира цялата система и да унищожи отмиращите раси в Мирна почивка. Плановете им обаче се оказали твърде прибързани, защото отмиращите раси също могат да убиват. В резултат на всичко това системата била напълно разрушена. Възможно е младата и агресивна раса все пак да е оцеляла. Но дори и така да е, след десет милиона години младите убийци сигурно са се превърнали в една от най-старите и немощни раси в системата. За този период от тук вероятно бяха минали хиляди нови раси и всяка от тях беше допринесла за оформянето на пръстените и газовите облаци, останали след разгрома. Останките не биха могли да се нарекат развалини, но… бяха стари, много, много стари. Според данните от библиотеката в продължение на хиляди години нито една раса от Мирна почивка не беше преминала в Трансцендентното. Този факт говореше много повече от всички останали статистики и проучвания. Сегашните обитатели се намираха в зората на своето развитие и едва-едва преодоляваха изостаналостта си. Системата много приличаше на стар и красив залив — чистичък и подреден, който предпазва своите обитатели от океанските вълни, заплашващи да нарушат тяхното спокойствие. По всичко личеше, че кокалените крака бяха най-активните същества тук. Най-вероятно само те бяха заинтересовани да поддържат търговски отношения с външния свят.

Най-накрая колата, с която пътуваха, намали скоростта и започна да се спуска спираловидно във вътрешността на някаква кула.

 

 

— Проклятие, какво ли не бих дал да съм заедно с тях навън — махна с ръка Фам към картината, която предаваха камерите от двата скродера. Откакто ездачите напуснаха кораба, той не беше откъснал очи от мониторите. Непрекъснато въртеше широко ококорени очи ту към един, ту към друг екран и кръстосваше нервно между пода и тавана пред командния пулт. Равна никога не го беше виждала така погълнат и екзалтиран от нещо. Колкото и измамни да бяха спомените му, той явно си даваше ясна сметка какво се случва там отвън. И сигурно беше прав в преценката си.

Фам се спусна от тавана и се доближи плътно до единия от екраните. По всичко личеше, че предстоят сериозни разговори, докато се сключи сделката.

Ездачите бяха въведени в специално помещение, чиято ширина стигаше приблизително петдесет метра. Очевидно срещата щеше да се проведе точно в центъра. От всички страни ги заобикаляше гъста гора и новодошлите се носеха току над върховете на дърветата. Тук-там през клоните се мяркаше подът, покрит с килим от пъстри цветя.

Съществата от Свети Риндел се бяха разположили по най-високите дървета. Крепяха се върху дебелите клони с помощта на кокалените си крайници. Расите от този вид бяха нещо обичайно за Галактиката, но Равна за първи път ги виждаше на живо. Конструкцията на телата им не приличаше на нито едно същество в нейната родна земя и дори сега й беше трудно да опише ясно техния външен вид. Така, както се бяха вкопчили в дърветата, краката им приличаха на крайници на скелети, обхванали дебелите стволове. Нозете на водача, който твърдеше, че е самият Свети Риндел, бяха почти изцяло покрити от резба. Върху два от мониторите украсата им се появи в едър план. По всичко личеше, че Фам вече вярва в ползата от изкуството.

Разговорът вървеше трудно. Трисквелайн беше един от най-разпространените езици, но на тази дълбочина апаратурата за автоматичен превод не действаше добре. Освен това народът на Свети Риндел познаваше само повърхностно търговския сленг. Равна беше свикнала да получава винаги точен превод. Дори съобщенията по Мрежата, с които работеше най-често, винаги бяха ясни, макар при превода смисълът им често да бе доста подвеждащ.

Ездачите разговаряха вече цели двайсет минути, а бяха успели само да уточнят, че Свети Риндел може да поправи повредите в кораба. Тук имаше нещо повече от обичайната разсеяност на нейните приятели. Това забавяне обаче очевидно забавляваше Фам Нувен.

— Рав, тук всичко върви почти като сделките на Кюенг Хо — лице в лице с партньора, при това използват почти познат език!

— Изпратихме списък на повредите по кораба още преди часове. Защо им е нужно толкова много време, за да кажат едно просто „да“ или „не“?

— Защото се пазарят! — отвърна с широка усмивка Фам. — „Честният“ Свети Риндел — и той махна с ръка към местното същество, покрито с резба — иска да се убеди колко силно се нуждаем от неговите услуги. Господи, как ми се иска да бях там!

Сега дори Синя раковина и Зелено стебло се държаха някак странно. Езикът, на който говореха, постепенно започна да става накъсан и неясен и почти стигна примитивната реч на техния домакин. Разговорът им сякаш се въртеше около главната тема, но те все не успяваха да стигнат до същината. Докато работеше за „Вриними“ Равна успя да натрупа известен опит в търговията и сключването на сделки. Но чак пък да се пазари?! Когато имаш установени цени и предварително начертана стратегия от хората на Грондър, не ти остава нищо друго освен да сключиш или да отхвърлиш предлаганата сделка. Онова, което ставаше между ездачите и Свети Риндел, бе най-странното нещо, което беше виждала някога.

— Нещата всъщност се развиват доста добре… Поне според мен. Нали видя, че когато пристигнахме, кокалените крака взеха проби от всички оферти на Синя раковина. Бас ловя, че вече знаят точно какво караме и какво можем да им предложим. Щом още се пазарят, значи наистина притежаваме нещо, което ги интересува.

— Така ли мислиш?

— Обзалагам се, че е точно така. Едва ли Свети Риндел си чеше езика толкова време само заради удоволствието от самия разговор.

— Проклятие, много е възможно обаче да не караме нищо, което да ни послужи за размяна. Това не е търговски курс и корабът ни изобщо не е зареден.

Синя раковина и Зелено стебло бяха разтоварили всички стоки, за които прецениха, че няма да са необходими при пътуването. Това включваше всички сензорни устройства и компютърна техника, предназначена за Дъното на Отвъдното. Сега обаче можеше да се окаже, че те са жизнено необходими за продължението на мисията. Защото се нуждаеха от поправка на двигателите на каквато и да е цена.

Фам се изкиска.

— Наистина притежаваме нещо, което Свети Риндел много силно желае. В противен случай не би си хабил приказките. Послушай само как се опитва да ни притисне до стената със „спешните поръчки на останалите си клиенти“! Тоя Свети Риндел има похватите на същински измамник от нашата раса!

Внезапно откъм микрофоните на ездачите се дочу мелодия, която много наподобяваше човешко пеене. Равна насочи камерите на Зелено стебло в посоката, откъдето идваше звука. Върху „пода“ на гората откъм далечната страна на помещението се бяха появили три непознати създания.

— Та те са прекрасни. Същински пеперуди! — възкликна Равна.

— А?!

— Искам да кажа, че много приличат на пеперуди. Нали ги знаеш — насекоми с големи пъстроцветни крила.

Новодошлите наистина приличаха на огромни пеперуди. Темата им бяха на хуманоиди с височина около метър и петдесет. Кафява мъхеста козина ги покриваше от глава до пети. Крилата им започваха от плешките на гърба. Разтворени, те достигаха почти два метра ширина. Окраската им беше в пастелно синьо и бледо жълто, а някои имаха по-сложни орнаменти от останалите. Нямаше съмнение, че са създадени изкуствено или пък са резултат от намеса в генната структура. С това телосложение шаха да бъдат смазани на която и да е планета с нормална гравитация. Но тук, където не съществуваше земно притегляне… Трите същества се задържаха при входа няколко секунди, а огромните им очи с кротък поглед внимателно изучаваха ездачите. После размахаха крила с премерена грациозност и се издигнаха до върховете на дърветата. Картината приличаше на кадър от детско рисувано филмче. Имаха симпатични кръгли като копчета нослета, а очите им бяха толкова мили и доверчиви, та всеки аниматор на детски филми би завидял на умението на техния създател. Гласовете им наподобяваха на детско пеене.

Свети Риндел и хората му боязливо се размърдаха по местата си. Най-високият от посетителите запя, като в същото време продължаваше леко да вее с крила. След миг Равна осъзна, че говори съвсем правилен трисквелайн с помощта на предната част на главата си, както явно говореше и на родния си език.

— Привет, Свети Риндел! Корабите ни вече чакат на доковете за поправка. Платихме си честно и почтено, при това много бързаме. Затова трябва незабавно да започнеш работа!

Преводачът от трисквелайн, който стоеше близо до Свети Риндел, побърза да предаде казаното на своя водач.

Равна застана плътно зад Фам пред монитора, който показваше срещата.

— Излиза, че работилниците на нашия приятел май наистина са претоварени от работа.

— А-ха…

Свети Риндел се понамести нервно на мястото си върху клона. Малките му ръчички нервно пощипваха зелени иглички от дървото, докато отговаряше.

— Уважаеми клиенти, ние предложихте цена за нашите услуги, която не беше одобрена единодушно. Сроковете, в които настоявате да приключим, са неизпълними за нас.

Меката мъхната пеперуда издаде писклив звук, който можеше да мине за радостно бебешко гукане. Смисълът на думите обаче беше съвсем различен:

— Времената се промениха, създания от Риндел! Вие трябва да разберете едно — няма да допуснем осуетяване на нашите планове. Ти, водачо, знаеш, че флотата ни е тръгнала на свещен поход! Всеки пропилян час е в твоя вреда. Помисли само за силата, срещу която ще трябва да се изправиш, ако се разбере, че си ни отказал съдействие! Ще пострадаш, дори ако възникне и най-малкото подозрение, че не желаеш да работиш за нас!

Във въздуха проблеснаха сини и жълти дъги и пеперудата обърна гръб на присъстващите. Нейните тъмни очи с кротък поглед се приковаха в ездачите.

— И тия ли посадени в гърнета растения са твои клиенти? Откажи им обслужване! Докато не си тръгнем, за теб не съществуват други клиенти!

Равна си пое дълбоко въздух. Не личеше трите крилати създания да са въоръжени, но тя изведнъж се разтревожи за безопасността на своите приятели.

— Какво ли знаеш ти — обади се Фам. — Ако това са пеперуди, то те имат железен юмрук.