Върнър Виндж
Огън от дълбините (16)

Четиринадесет

Понякога майка му обичаше да казва, че нещо е „по-забавно дори от цял кош с кутрета“. Джефри Олсъндот никога не беше притежавал повече от едно домашно животинче и само веднъж то бе куче. Сега най-накрая разбра какво е имала предвид майка му. От първия ден, още уморен и изплашен, той се влюби в кученцата. А и те също бяха очаровани от него. Постоянно се въртяха наоколо — подръпваха дрехите, развързваха връзките на обувките му, гушеха се в скута му или просто тичаха игриво напред-назад. Три нито за миг не откъсваха поглед от него. Очите им бяха тъмнокафяви или розови и изглеждаха твърде големи за дребните им глави.

Още от самото начало кутретата започнаха да го имитират, при това бяха по-способни от страумлинските пойни птици. Можеха да повторят всяка негова дума и по-късно отново да я възпроизведат. Дори когато плачеше, те също ревяха заедно с него, скупчени около краката му.

Освен малките му приятели имаше и други кучета — възрастни и облечени с дрехи. Те влизаха през вратата на балкона горе, пускаха храна в стаята и понякога издаваха странни звуци. Храната беше ужасна, но големите не отвръщаха на възмутените викове на Джефри, нито пък се опитваха да го имитират.

Минаха два дни, после се изтърколи и седмицата. Джефри беше успял да проучи внимателно всичко в стаята. Личеше, че това не е точно килия — беше твърде просторно. Освен това на затворниците не им позволяват да си играят с кученца. Момчето постепенно започна да схваща, че в този свят няма развита цивилизация и той не принадлежи към Владенията. Дори не е част от Мрежата. Неговите родители и Джоана вече не бяха живи, затова нямаше кой да научи кучетата да говорят самнорск! Излиза, че това бреме лежи на крехките му рамене. Това беше неговият единствен шанс да открие семейството си.

Когато облечените кучета отново се появиха на балкона, той се опита да ги заговори, но усилията му не доведоха до никакъв резултат. Дори онези с червените ленти и еполети не отвърнаха. За сметка на това пък кученцата бяха толкова словоохотливи! Те редовно викаха заедно с Джефри, понякога повтаряха като ехо думите му, а друг път издаваха някакви безсмислени звуци.

На Джефри не му беше нужно много време, за да осъзнае, че кутретата са направлявани от общ разум. Момчето беше убедено, че те имат таен език, на който общуват. Оказа се обаче, че е нещо повече от това. Докато ги наблюдаваше как развързват обувката му или пък рисуват, Джефри забеляза, че главите и устните им действат в съвършен синхрон, сякаш бяха пръстите на една ръка. Отначало момчето не успя да формулира толкова точно откритието си, но с течение на времето започна да възприема всички кутрета като един-единствен свой приятел. По същото време откри, че кутретата понякога сменят реда на неговите думи и получават съвсем нов смисъл.

„Ти мен играеш.“ Думите звучаха като безразборно накъсана и лишена от смисъл човешка реч, но винаги биваха следвани от лудешка гонитба около масата и по ъглите на стаята.

„Ти мен картина.“ Долната половина на стената беше покрита с плочи. Джефри често рисуваше семейството си и се опитваше да накара Кутрето да проумее какво иска да му каже.

Дните минаваха един след друг, а слънчевата светлина постепенно взе да стига само горната част на стените. Поне веднъж дневно глутницата големи кучета идваше да говори на Кутрето. Малките клякаха под балкона и надигаха писък и крякане към възрастните. Та това бяха училищни уроци! Понякога спускаха долу хартиени свитъци, а после поправяха това, което Кутрето беше отбелязало върху тях.

Джефри мълчаливо наблюдаваше уроците. Не го свърташе на едно място, но вече не се опитваше да привлече вниманието на учителите. Не след дълго той и Кутрето щяха вече свободно да разговарят помежду си. Още малко търпение и новият му приятел щеше да открие неговите родители и Джоана.

 

 

Невинаги ужасът и болката са най-добрите средства за упражняване на контрол. Стийл все по-често си мислеше, че Останките от Фленсер са имали право, когато настояваха да подхранва у буболечката надежда, че другият от котилото е жив. Той погледна важно към експеримента Амдиранифани и попита:

— С какво можем да помогнем?

Младата глутница отвърна доверчиво:

— Джефри е ужасно разтревожен за родителите и сестра си. — Амдиранифани често използваше езика на буболечката, дори когато това не беше необходимо. Като сега например — сестра вместо „другият от котилото“. — Освен това той не се храни добре и не иска да си играем. Това ме натъжава.

Стийл продължаваше да наблюдава от балкона. Останките от Фленсер също бяха тук. Те не се криеха, макар повечето от лицата им да бяха в сянка. Досега заключенията на Стийл бяха изключително точни. Но въпреки това погледът, с който го следеше Фленсер-в-очакване, беше студен като преди. Само една грешка можеше да доведе до осакатяването на лорда или до нещо още по-лошо. Е, така да бъде. Залогът беше най-високият досега. Ако страхът, заседнал в гърлото на Стийл, по някакъв начин можеше да го подтикне към успеха, той с радост щеше да му се отдаде. Лордът надвеси всичките си глави през перилото и се опита да си придаде изражение на лъжливо съчувствие към бедата на Джефри.

— Ти трябва да го накараш да разбере — никой не може да съживи неговите родители и сестра му. Но ние знаем кои са техните убийци. Ще направим всичко възможно да го защитим от тях. Опитай се да му обясниш колко трудно е това за нас. Дърворезбарите владеят цяла империя, която е на стотици години. Ние не представляваме равностоен противник за тях. Ето защо се нуждаем от помощ. Той трябва да ни научи да управляваме кораба на неговите родители.

Групата кутрета сниши глава.

— Добре, ще опитам, но…

Три от нейните членове край Джефри издадоха някакви ниски звуци. Клюмналата глава на момчето кимна. Беше в това състояние от няколко дни. Неговата потиснатост само влошаваше положението. След това пришълецът започна силно да клати глава и да издава остри звуци, които бяха по-високи от неговия нормален регистър.

— Джефри казва, че не знае как се задейства кораба. Той е само малко… — глутницата затърси подходяща дума за превод. — Казва, че е много малък. Нали разбирате, също като мен.

Стийл кимна. Това беше логичен етап в развитието. Очевидно всеки от тях започваше своето съществуване като малко кутре. Родителският опит се предаваше посредством някакъв еквивалент на вътрешния език на глутницата. Това правеше извънземното лесно поддаващо се на измами, но засега неговото манипулиране все още представляваше проблем.

— И все пак, не може ли поне да ни подскаже нещо?

Буболечката отново издаде серия от звуци. Крайно време беше и Стийл да научи този език. Звуците бяха лесни; жалките създания използваха устата си, за да говорят. Също като птиците или пък горските плужеци. Засега обаче планът на лорда изцяло зависеше от посредничеството на Амдиранифани. До този момент това не представляваше проблем — кутрето му имаше доверие. Това също се дължеше на прозорливостта на Стийл. При някои от последните си опити той беше опитал да въздейства чрез обич и доверие вместо обичайната за Фленсер смесица от любов и омраза. Имаше незначителен шанс това да се окаже по-успешния метод. Благодарение на щастливата случайност Амдиранифани се озова в групата, върху която се въздействаше чрез обич. Дори неговите учители избягваха да го наказват. Ето защо глутницата щеше да вярва на всяка негова дума… Стийл се надяваше това да стане и с буболечката.

Амдиранифани продължаваше да превежда:

— Има още нещо — той и преди ме е питал за това. Джефри знае как да събуди останалите деца — буквалният превод на тази дума беше „другите кутрета“ — на кораба. Но вие изглеждате изненадан, лорд Стийл!

Въпреки че вече не го измъчваха кошмари за чудовищните способности на извънземните, Стийл все още нямаше желание да види как наоколо пъплят стотици пришълци.

— Не предполагах, че могат да бъдат събудени така лесно… Но едва ли ще е уместно да го направим точно сега. И без това ни е трудно да намерим подходяща храна дори за Джефри. — Това си беше самата истина. Съществото се оказа изключително злоядо. — Не бихме могли да изхраним и останалите.

Отново се надигна неразбираемо бърборене и Джефри пак нададе пискливи звуци. Най-накрая думите му бяха предадени на Стийл.

— Има още нещо, милорд. Джефри смята, че може да се използва ултравръзката на кораба, за да се извикат на помощ и други хора като неговите родители.

Останките от Фленсер изскочи от сенките. Част от главите гледаха надолу към буболечката, а останалите се втренчиха многозначително в Стийл. Той не трепна под този поглед. Беше по-хладнокръвен от която и да е друга глутница.

— Ще се наложи да го обмислим добре. Може би двамата с Джефри трябва да поговорите още по този въпрос. Не искам да рискуваме, без да сме напълно сигурни, че няма да повредим кораба.

Това не беше убедително. Той забеляза, че Останките от Фленсер изкриви изненадано муцуна. Докато Стийл отговаряше, Амдиранифани превеждаше думите му. Джефри отвърна почти незабавно.

— О, не се тревожете. Той има предвид някакъв специален сигнал. Джефри казва, че корабът подавал сигнали… чрез самия себе си… още откакто е кацнал тук.

Стийл се зачуди дали някога е чувал по-ужасяваща вест, изречена с такава мила невинност.

 

 

Постепенно започнаха да пускат Джефри и Амди да си играят навън. Най-напред Амди се чувстваше неспокоен от откритото пространство, а не беше свикнал да носи и дрехи. Всичките четири години от неговия живот досега минаха в онази стая. Беше чел за това, което се намира отвън, и изпитваше любопитство да го види, но въпреки това малко се страхуваше. Човешкото дете обаче видимо се наслаждаваше от техните разходки. То укрепваше с всеки изминал ден и се случваше да плаче все по-рядко и по-рядко. Джефри тъгуваше най-вече за родителите и сестра си, но понякога се ужасяваше от мисълта, че е затворен в тази стая за вечни времена. Ето защо се наложи Амди да говори с господин Стийл и те започнаха да излизат всеки ден.

Повечето от възрастните се чувстваха нервни близо до Джефри. Момчето беше двойно по-високо от средния ръст на член от глутницата. Щом се доближеше до някой от учителите, глутницата подвиваше опашки и се отдалечаваше в тръс. Не им харесваше да ги гледа от горе на долу.

Понякога Амди изпитваше жал към пазачите и учителите. Те бяха така сковани и ограничени. Мигар не разбираха колко забавно е да имаш приятел, когото можеш наистина да докоснеш.

Амди получи първия си комплект куртки. Господин Стийл нареди да бъдат ушити специални дрехи и за човешкото момче. Те бяха пухкави и покриваха цялото му тяло, предпазвайки го от студа по-добре, от която и да е друга материя.

След падането на снега гоненицата вече не забавляваше Амди. Оказа се, че човеците могат да преминават през преспи, които поглъщаха кутретата в белите си обятия чак до връхчетата на ушите. Освен това имаше и други прекрасни неща, на които бяха способни единствено хората. Момчето умееше да прави снежни топки, с които замеряше който му падне.

Анди предпочиташе да препуска из тази част на двора, където снегът беше по-плитък, отбягвайки снежните топки. Често го пронизваше мисълта за неговото безсилие. Човешките ръце бяха толкова сръчни! Как му се искаше да има поне чифт — не, четири чифта! — като тях.

Двамата приятели вече разговаряха съвсем свободно, но винаги използваха езика на момчето. Човешкото същество можеше да възпроизведе само някои звуци от вътрешния език на глутницата. То произнасяше едва разбираемо дори името на Амди. Затова пък неговият приятел разбираше съвсем добре самнорск. Беше много забавно — сякаш двамата имаха свой таен език.

Амди вече знаеше много за звездите, Джефри му беше разказвал. Някъде там горе бяха също и приятелите на неговите родители.

— Предавателите на кораба не са ли достатъчно добри, за да повикаме помощ? — обади се Амди.

Джефри тупна с крак по земята.

— Не! Нали ти казах, това е просто радио. Мисля, че бих могъл да го накарам да работи, но няма никакъв смисъл. Двигателят за ултратяга е още на кораба, а той е твърде голям, за да полети пак. Затова можем да използваме енергията и да повикаме помощ. Просто не разбирам защо господин Стийл не ми позволява да се кача на борда. Вече съм на осем години и мога да се справям. Мама подготви всичко преди… Преди… — думите му заглъхнаха в познатото отчаяно мълчание.

Амди потри глава в рамото на Джефри. Той подозираше защо господин Стийл все отлага да пусне момчето на кораба. Досега обаче не беше споделял догадките си с Джефри.

— Сигурно го е страх, че ти просто ще отлетиш и ще ни изоставиш.

— Но това е глупаво! Никога не бих го направил. Освен това този кораб наистина трудно би полетял отново. Той не е направен да каца върху твърда земя.

Джефри понякога говореше много странни неща. Мигар човешките същества използваха кораби, които никога не кацат на твърда земя? А къде се приземяват тогава? Понякога Амди даже можеше да почувства как в съзнанието му се оформят нови логически връзки и понятия. Изглежда глобусът на господин Стийл не показваше целия съществуващ свят, а само една нищожна частица от него.

— Аз зная, че няма да ни изоставиш. Но ти и сам разбираш защо господин Стийл има основание да се тревожи. Освен това той не може да разговаря с теб направо. Трябва някак да му докажем, че може да ни се довери.

— Сигурно си прав.

— Ако двамата с теб успеем да включим радиото, това може би ще го убеди. Сигурен съм, че моите учители изобщо не могат да разберат как са направени и как работят тези неща. Господин Стийл е взел едно от тях, но едва ли и той знае нещо повече за устройството му.

— Ами да, ако успеем да накараме другата радиостанция да проработи…

Този следобед двата караула не се застъпиха. Първата смяна се прибра доста по-рано заради студа. Те не подозираха, че си играят със съдбата.

 

 

Кабинетът на Стийл преди принадлежеше на Повелителя. Той изобщо не приличаше на останалите помещения в замъка. С изключение на залите за срещи, в неговите стаи можеше да се побере само по една глутница. Това не значеше обаче, че са твърде малки. Имаше пет отделни помещения, без да се брои банята. Но с изключение на библиотеката никое от тях не надхвърляше четири метра ширина. Таваните бяха ниски, на по-малко от метър над пода, и никъде нямаше балкони за посетители. Слугите стояха в специални зали, отделени със стена от покоите на господаря. Столовата, спалнята и банята имаха малки отвори, колкото през тях да се дават заповеди или да се подаде питието на Повелителя.

Главният вход към покоите се охраняваше отвън от три глутници войници. Разбира се, Повелителя никога не би позволил да се озове в помещение с един-единствен изход. Стийл беше открил осем тайни врати, три от които се намираха в спалнята. Те можеха да бъдат отворени само отвътре и водеха към секретни проходи, които Фленсер беше изградил между вътрешните стени на замъка. Никой, дори Повелителя, не знаеше всъщност колко на брой бяха тайниците. След заминаването на Фленсер Стийл преустрои част от тях и най-вече проходите, които водеха към спалнята.

Неговите покои бяха почти непревземаеми. Дори замъкът да попаднеше в ръцете на неприятеля, килерите на апартаментите му бяха претъпкани с хранителни припаси поне за половин година; притокът на чист въздух беше осигурен посредством сложна мрежа от проходи, която беше по-оплетена дори от тайните коридори. И въпреки всичко Стийл не се чувстваше в пълна безопасност. Имаше риск тайните коридори да не са само осем, а беше възможно някоя от вратите да се отваря и отвън.

След вечеря Стийл тръгна по двойки към библиотеката и всичките му части се настаниха удобно около масата. Две от тях отпиваха бренди, а останалите пушеха изсушени южни билки и ароматни треви. Стийл беше изучил точно кои пороци, приложени върху определени негови части, способстват за стимулиране на въображението. С течение на времето стигна до заключението, че въображението е също толкова важно, колкото и интелекта.

Масата, около която се разположиха неговите части, беше покрита с военни карти, доклади за положението на юг и бележки от разузнавателните служби. Но сред купчините копринена хартия, подобно горска птица в гнездото си, беше разположено радиото на пришълците. В кораба откриха две от тях. Стийл го повдигна и прокара нос по гладката му заоблена повърхност. Само съвършено изгладеното и огънато дърво — като това на статуите или музикалните инструменти — можеше да се сравни с неговото изящество. Извънземното твърдеше, че чрез него може да се разговаря на десетина мили разстояние, при това съобщенията се предавали със скоростта на светлинен лъч. Ако наистина е така… Стийл се опита да си представи колко битки биха спечелили и колко много земи биха завладели, без да дадат почти никакви жертви. Стига само да се научат как се разговаря от разстояние… Тогава всички членове на Движението, пръснати по целия свят, щяха да се окажат на постоянно разположение, също като стражите пред вратата му. И нито една сила на света не би могла да се опълчи насреща им!

Стийл придърпа последния доклад от земите на дърворезбарите. В някои отношения онези бяха постигнали по-голям напредък в изучаването на тяхната буболечка. По всичко личеше, че техният извънземен е почти възрастен екземпляр. Нещо повече, той притежаваше свръхестествена библиотека, с която можеше да се общува почти като с живо същество. В докладите пишеше, че освен нея имало още три компютъра. Неговите слуги бяха открили останките им сред обгорените тела около кораба. Джефри смяташе, че предавателите на кораба малко приличат на компютър, „само че са по-глупави“ (това беше най-точният превод, който Амди успя да намери), но дори в този случай предавателите оставаха неизползваеми за момента.

С помощта на заграбения от дърворезбарите компютър неколцина от тях бяха усвоили езика на буболечките. Само за един ден те научаваха много повече за цивилизацията на пришълците, отколкото хората на Стийл за цяла декада. Лордът се усмихна. Дърворезбарите дори не подозираха, че всяко тяхно важно откритие незабавно беше докладвано на Тайния остров. Засега щеше да им остави умната играчка и другата буболечка. Бяха забелязали неща, които убягнаха от неговото внимание. Пустият му късмет!

Стийл продължи да разлиства доклада… Браво. Пришълецът на дърворезбарите продължаваше да отказва да им сътрудничи. Усмивката на лорда постепенно премина в смях. Разсмя го думата, която извънземното използваше за „глутница“. В доклада беше направен опит да й се намери точен превод, но това не беше от голямо значение. Използваха думи като „нокти“ или „остриета“. Буболечката се ужасяваше от приспособленията, прикрепени върху предните лапи на войниците. Стийл близна замислено черния емайл на маникюра си. Много любопитно. Значи лапите правеха впечатление дори на пришълците. Обикновено по тях се съдеше за характерните черти на всяка отделна личност. Остриетата бяха механично продължение на ноктите и подсилваха ужасяващия им вид. Сега Стийл се замисли, че те наистина напомнят на отличителен белег за елитна група убийци… Но по тях не можеше да се съди за всички глутници. В края на краищата в една раса имаше слаби, бедни, любезни и мили, а също и наивни глутници… Но и такива като Стийл и Фленсер. Току-що наученият факт свидетелстваше за една много важна черта от психологията на буболечката — тя беше възприела остриетата като отличителен белег за всички глутници.

Стийл се отпусна назад и впери поглед в пейзажите, нарисувани върху стените на библиотеката. Постепенно се отпускаше и си почиваше, докато наблюдаваше картините. Почти задряма, носейки се на вълните на въображението.

„Остриета. Това определение ми се нрави.“ Макар и да беше откритие на пришълеца, то съвсем точно подхождаше на неговата раса. Жалките му съветници, а понякога и Останките от Фленсер още се плашеха от звездния кораб. Безспорно той притежаваше сила, по-голяма от каквото и да е друго нещо на този свят. Но след преминаването на първата паника Стийл беше разбрал, че пришълците не са надарени с някакви свръхестествени способности. Те просто бяха по-напреднали — в смисъла, който Дърворезбаря често употребяваше — в развитието на науката. Вярно беше и друго — засега тази цивилизация им беше напълно непозната. Вероятно бе способна да превърне в пепел планетата им. Но колкото повече неща за пришълците научаваше Стийл, толкова повече се уверяваше в тяхната непълноценност. Ама че недоносче беше цялата им раса, състояща се само от отделни разумни единици. Очевидно паметта се предаваше единствено чрез говор и писмо. Всяко едно от тези същества растеше, остаряваше, а после умираше изцяло и завинаги. Стийл неволно потръпна при тази мисъл.

Лордът беше извървял дълъг път след първоначалния страх и объркване. Вече повече от трийсет дни кроеше как да използва звездния кораб, за да завладее света. Буболечката беше казала, че корабът сам излъчва сигнали към нейните себеподобни. Явно това беше причинило объркването сред неговите слуги. И така, рано или късно щяха да пристигнат и други кораби. Да управлява света вече не беше само неизпълнима мечта. Идваше време да се прицели по-нависоко, да си постави цели, за които дори Повелителя не беше помислял. Буболечките ставаха толкова тромави и уязвими, когато им се отнемеха техническите приспособления! Сигурно нямаше да е трудно да бъдат поробени. По всичко личеше, че дори те осъзнаваха това. Съществото ни нарича „остриета“. Така да бъде! Някой ден Остриетата ще се носят между звездите и ще владеят далечни светове.

Стийл продължаваше да мечтае в сумрака, осветяван от потрепващите пламъчета на свещите. Интелект, въображение, дисциплина и коварство. Ако изиграеше правилно козовете си, той би могъл дори да убеди извънземните да унищожат всички негови врагове… И да му поднесат главите им на тепсия? Макар това да бе дръзка мисъл, надхвърляща и най-развихреното въображение, сигурно имаше начин да бъде превърната в реалност.

Трябваше да рискува. Ще пусне двамата на кораба, а те ще изпратят сигнал. Въпросът бе какво трябва да съдържа първото послание. Дали думи заради самите думи? Това щяха да бъдат най-важните, но и най-опасни думи, изричани някога от глутница.

 

 

Триста метра по-ниско, в крилото за експерименти, едно момче и една глутница кученца бяха споходени от неочакван късмет — отключена врата и шанс да си поиграят с радиостанцията на Джефри.

Предавателят беше по-сложен от останалите — ползваха го в болниците и при полеви условия. Служеше както за връзка, така и като дистанционно за управление на различните уреди. С налучкване и след доста погрешни команди двамата най-после успяха да разберат как работи.

Джефри Олсъндот посочи цифрите, които се появиха от едната му страна.

— Сигурно това значи, че сме свързани с някой приемател.

Момчето нервно погледна към вратата. Нещо му подсказваше, че не трябва да са тук.

— Това е същият механизъм като радиото, което взе господин Стийл — каза Амди. Нито една от главите му не беше обърната към вратата.

— Обзалагам се, че ако натисна тук, по неговото радио ще се чуе какво казваме. Така ще разбере, че наистина можем да сме му от полза. Какво предлагаш да правим?

Три от частите на Амди се разтърчаха из стаята като истински кучета, които не могат дълго да задържат вниманието си върху едно и също нещо. Джефри вече беше разбрал, че това поведение има същото значение като разсеян човешки поглед и хъмкане при съсредоточен размисъл. Ъгълът, под който гледаше Амди, също беше равносилен на жест — сега беше нещо като пакостлива усмивка.

— Смятам, че трябва да го изненадаме. Той винаги е толкова сериозен.

— Аха.

Вярно, господин Стийл беше много важен и официален, но всички възрастни тук бяха такива. Напомняха му научните работници в Голямата лаборатория.

Амди грабна радиостанцията и му хвърли онзи поглед, който казваше „Ти само гледай!“. После тикна нос в копчето за включване и му дръпна един протяжен вой пред микрофона. Той съвсем далечно напомняше родния език на глутницата. Една от частите на Амди превеждаше в синхрон на ухото на Джефри. Момчето почувства как смехът започва да бълбука в гърлото му.

 

 

В кабинета си лорд Стийл беше загубил представа за времето. Освободеното му от тревите и брендито въображение си играеше с най-различни възможности за близкото и далечно бъдеще. Лордът беше потънал дълбоко в кадифените възглавници, допълнително успокоен от сигурността на своя кабинет. Пламъците от догарящите свещи мъждиво осветяваха стенописите и се отразяваха в полировката на мебелите. Той почти беше скалъпил историята, която да разкаже на извънземните.

Шумът, който се разнесе от бюрото му, най-напред бе съвсем незабележим, сякаш роден от дрямката. Състоеше се предимно от нискочестотни звуци, но имаше и по-високи тонове, които говореха за наличието на разум. Приличаше по-скоро на откъслеци от нечия мисъл. Шумът продължи и постепенно се усили. Има някой в кабинета ми! Мисълта го проряза като смъртоносните остриета на Фленсер. Частите на Стийл бяха завладени от паниката, изгубили способността си да преценяват трезво заради брендито и тревите.

Насред нарастващото безумие се дочу глас. Беше накъсан и от него липсваха тонове, присъщи на нормалната реч. Той виеше и потрепваше.

— Лорд Стийл! Поздрави от Глутницата на глутниците, лорд Всевишния бог!

Част от Стийл вече беше изскочила в преддверието при охраната и се оглеждаше наоколо с безумно ококорени очи. Видът на войниците му помогна да се овладее и той замръзна от неудобство. Това беше някаква невероятна небивалица. Той протегна нос към машината на извънземните върху бюрото си. Ехото кънтеше отвсякъде, но източникът на звуците беше радиопредавателят… Сега вече не се чуваше смислена реч, а само разпокъсани високочестотни звуци, несвързано бърборене, което само от време на време даваше признаци на стройна мисъл. Чакай. На фона на всичко това едва забележимо се прокрадваше някакво задавено кашляне, в което той разпозна смеха на буболечката.

Стийл даде воля на яростта си. Онова нещо трябваше да е само оръдие, а не господар на неговия експеримент. Но като слушаше този смях и си припомняше думите… Пред очите на Стийл падна черна пелена. Без да се замисли, той смачка радиопредавателя. Уредът окончателно замлъкна. После лордът се втренчи в стражата, строена неподвижно в преддверието. Дори вътрешните им гласове бяха секнали от ужас.

Някой щеше да умре заради всичко това.

 

 

Господин Стийл се срещна с Амди и Джефри ден след като двамата бяха задействали радиото. Каза им, че са успели да го убедят. Щяха заедно да отидат на континенталния бряг. Джефри можеше да повика помощ!

Стийл беше още по-официален от обикновено. Даде им да разберат колко жизненоважно е да повикат спасители и да се защитят срещу новите нападения на дърворезбарите. Не изглеждаше никак ядосан от лудорията на Амди. На Джефри му олекна. Баща му щеше здравата да го напердаши за подобна шега. Сигурно Амди е прав. Господин Стийл е толкова сериозен, защото има много задължения, а трябва да мисли и за опасностите, които ги дебнат. Но дълбоко в душата си беше изключително мило и приветливо същество.

Код: 0

Получател: Предавател Рилай 03 от Рилай

Език: От файъртонг през клаудмарк на трисквелайн

Уточнение: Файъртонг и клаудмарк са търговски езици от Върха. Този превод предава само основния смисъл на казаното

Подател: Арбитражната арткорпорация на Мъглявината Файърклауд (Военната организация от Върха (?), известни години — 100)

Тема: Причини за тревога

Резюме: Три цивилизации от системата най-вероятно са унищожени

Ключови фрази: мащабно междузвездно бедствие, мащабна междузвездна война (?), Отклонението в Страумлинските владения

Разпространение чрез:

Дискусионна група „По следите на войната“

Дискусионна група „Бедствия и катастрофи“

Дискусионна група „Хомо сапиенс“

Дата: 53.57 дни от падането на Страумлинските владения

Послание:

Преди известно време една неизвестна цивилизация заяви, че е създала нова Сила в Трансцендентното. След това тя „временно“ отпадна от Мрежата. Оттогава досега в сайта на „Бедствията“ се получиха милиони послания за случилото се нещастие. Започнаха да се разпространяват догадки, че е създадено Отклонение от втора степен, но досега нямаше доказателства, че то расте извън границите на бившите Страумлински владения.

Арбитражната арткорпорация се е специализирала в решаването на подобни случаи. Ето защо ние проявяваме закономерен интерес към естествените раси и групата „Бедствия и катастрофи“. Но е напълно възможно да се наложи промяна. Преди шейсет и пет часа установихме изчезването на три уединени цивилизации от Върха на Отвъдното, които се намират близо до Страумлинските владения. Досега тяхната основна връзка с Мрежата беше чрез Страумлинските владения, ето защо е логично да отпаднат заедно с рухването на Страум. Сега само случайно и за кратко можем да получим някакъв сигнал от тях.

Отклонихме три от нашите мисии, за да извършат проучване. Те установиха широкообхватно действие по връзките, което прилича повече на чужда намеса, отколкото на локален трафик по Мрежата. Забелязани са няколко нови мащабни структури. Корабите ни обаче бяха унищожени преди да успеят да изпратят повече подробности. Като се има предвид местоположението на тези структури, стигаме до извода, че това не са обикновени последици от контакт с Трансцендентното.

Причинените щети носят всички белези на атака Втора степен от страна на Трансцендентното (макар и не явно проявена). По всичко личи, че неин източник е създадената в Страумлинските владения нова Сила. Призоваваме към повишена бдителност на всички цивилизации от Върха. Ние, по-големите от тях, нямаме причини за особена тревога, но появилата се заплаха е твърде недвусмислена.

Код: 0

Получател: Предавателят Рилай 03 от Рилай

Език: Файъртонг през клаудмарк на трисквелайн

Уточнение: Файъртонг и клаудмарк са търговски езици от Върха на Отвъдното. Този превод предава само основния смисъл на посланието

Подател: Арбитражната арткорпорация от Мъглявината Файърклауд (Военната организация на Върха(?), известни години — 100)

Тема: Осигурени нови услуги

Резюме: Арбитражната арткорпорация започва да обслужва връзките по Мрежата

Ключови фрази: Специална тарифа, високочувствителна програма за превод, изключително удобна за цивилизациите от Върха

Разпространение чрез:

Дискусионна група „Цени за клиенти“

Дискусионна група „Администрацията на Мотли Хач“

Дата: 61.00 дни от падането на Страумлинските владения

Послание:

Арбитражната арткорпорация има честта да обяви установяването на нови комуникационни услуги, специално усъвършенствани с оглед особеностите на обитателите от Върха (списъкът с цените на услугите е приложен веднага след текста на посланието). Новите програми могат да осигурят висококачествен превод и изпращането му в определена точка. Вече близо сто години цивилизациите, обитаващи Върха на Отвъдното от тази част на Галактиката очакваха осигуряването на подобно обслужване. Дадохме си сметка, че проблемът не търпи отлагане и си струва да положим необходимите усилия. Всички ние ще имаме изгода от това начинание. Следват детайли от синтаксис 8139… (програмата за превод от клаудмарк на трисквелайн блокира при работа със синтаксис 8139)

Код: 0

Получател: Предавателят Рилай 03 от Рилай

Език: от клаудмарк на трисквелайн

Уточнение: Клаудмарк е търговски език от Върха на Отвъдното. Въпреки разговорния стил, който е употребен, при превода може да бъде предаден единствено основния смисъл на казаното

Подател: Центърът на Клауд, отговарящ за проблеми в търговията с Трансцендентното

Тема: Въпрос на живот и смърт

Резюме: Арбитражната арткомисия е поразена от Страумлинското отклонение посредством атака по Мрежата. Моля използвайте предавателите на Средно ниво, докато трае извънредната ситуация

Ключови фрази: Атака на Мрежата, междузвездна война, Страумлинското отклонение

Разпространение чрез:

Дискусионна група „По следите на войната“

Дискусионна група „Хомо сапиенс“

Дата: 61.12 дни от падането на Страумлинските владения

Послание:

Внимание! Сайтът, самоопределящ се като Арбитражна арткорпорация, е вече под контрола на Страумлинското отклонение. Така широко рекламираните техни нови услуги са смъртоносен капан. Имаме неоспорими доказателства, че Отклонението е използвало връзките на Мрежата, за да преодолее защитата на арткорпорацията и да я завладее. По всичко личи, че голяма част от нея е вече контролирана директно от Страумлинската Сила. Незасегнатите от първоначалната атака части са били унищожени.

Как можем да противостоим? Ако през последните хиляда секунди сте получили протоколи от Върха с подател „Арбитражната арткорпорация“, изчистете ги незабавно! Ако те вече са се разпространили в някои части на Мрежата, тогава се налага незабавното физическо унищожение на засегнатите места! Даваме си сметка, че така ще изчезнат цели слънчеви системи и търсим някаква алтернатива, но засега това е единственото спасение. Подложени сме на атака от Трансцендентното!

Ако оцелеете след първоначалната опасност (в продължение на следващите трийсетина часа), тогава съществуват няколко процедури, които биха ви осигурили относителна безопасност. Не приемайте протоколи, идващи от Върха! При крайна необходимост преориентирайте всичките си комуникации през Средното ниво като превеждате посланията през местните търговски езици.

За по-далечно бъдеще: Очевидно е, че в нашата част от Галактиката действа изключително мощно Отклонение от втора степен. През следващите тринайсет години всички напреднали цивилизации около нас ще бъдат изложени на огромна опасност.

Ако успеем да установим произхода на това Отклонение, тогава ще можем да открием слабите му места и да организираме отбраната си. Отклоненията от втора степен обикновено имат в основата си деформирана Сила, която създава структури във Върха, които съществуват посредством симбиоза. Има неизброимо много възможности за тяхното възникване. Някои от тях са съвсем прости шеги, разказани от Силите. Другите са оръжия, създадени от новороденото трансцендентно, които не са били снабдени с необходимата защита.

Произходът на опасността, която ни заплашва, е категорично установен и документиран. Наскоро бяха открити източници от Средно ниво, хомо сапиенс и в основите на Страумлинските владения. Склонни сме да повярваме на теорията, разпространена чрез послания (…), в която се твърди, че изследователите на Страум са експериментирали посредством преки връзки и че рецептата е съдържала формула за раждането на зло от древни времена.

Вероятна възможност: коренът на злото е далеч в миналото, когато е било запланувано унищожаване на Мрежата. Той е бил засекретен в някой от изгубените архиви и е съдържал в себе си формулата как отново да бъде върнат към живот от следващите поколения. Ето защо ние сме изключително заинтересувани от всяка информация, която се отнася до хомо сапиенс.

На следващия ден Амди предприе най-дългото пътешествие в живота си. Приведени зад преградите срещу вятъра, те бавно се спускаха към брега по широките, павирани с огладени камъни улици. Господин Стийл водеше групата, покачен на каручка, теглена от три керога. Изглеждаше прекрасно в куртките, украсени с червени ленти и ширити. От двете му страни подтичваха облечените в бяла кожа стражи. Най-накрая вървеше намусената Тайратект. Северното сияние беше по-прекрасно отвсякога. То светеше още по-ярко на дневна светлина, отколкото в лъчите на луната, която сега висеше на северния хоризонт. От стрехите на къщите висяха ледени шушулки, а най-големите от тях стигаха чак до земята. Слънцето ги караше да искрят и те приличаха на колони от зеленикаво сребро.

Не след дълго групата вече беше в лодките, които пореха течението на протоците към отсрещния бряг. Водната повърхност около хълмовете наподобяваше студената гладка повърхност на черен мрамор.

Най-сетне стигнаха материка. Отпред се издигаше Хълмът със звездния кораб, по-висок от който и да е замък или крепост. Всяка минута пред тях се разкриваше нова гледка.

Господин Стийл беше изградил защитна стена около кораба. Вътре не духаше вятър и въздухът беше малко по-топъл. Джефри се спря в основата на стълбата, взрян в светлината, която излизаше от отвора на кораба. Амди усети, че момчето трепери.

— Мигар е уплашен от собствената си летяща машина? — поинтересува се Тайратект.

До този момент Амди знаеше за повечето страхове на Джефри и беше усетил неговото отчаяние. Как бих се почувствал аз, ако убият господин Стийл? Във всеки случай не изплашен. Просто приятелят му бе обзет от спомените за онова, което се е случило тук.

— Кажи му, че можем да дойдем и друг път. Не е задължително да влиза непременно днес — обади се внимателно Стийл.

Джефри поклати глава като чу предложението, но не можа да отвърне веднага.

— Трябва да продължа напред. Трябва да бъда смел.

Момчето се заизкачва бавно по стълбата, спирайки на всяко стъпало, за да се убеди, че Амди го следва. Кутретата се разкъсваха от загрижеността си към Джефри и лудото нетърпение да се втурнат час по-скоро към това невероятно приключение.

Най-сетне попаднаха в загадъчния кораб на двукраките. Всичко се осветяваше от синкава светлина, а въздухът бе топъл почти като в замъка… Навсякъде изобилстваше от необикновени форми. Когато двамата стигнаха до срещуположната страна на голямата стая, господин Стийл провря няколко от главите си през външния отвор. Звукът от вътрешните му гласове отекна навсякъде около тях.

— Наредих да облепят всички стени, но въпреки това тук няма място за повече от един от нас, Амди.

— Д-д-д-а.

Навсякъде кънтеше и думите на Стийл прозвучаха много напрегнато.

— Сега ти трябва да пазиш приятеля си. После ще ми кажеш какво си видял.

Той се дръпна назад и само една от главите му остана да ги наблюдава.

 

 

Джефри мълчаливо обикаляше помещението, където спяха приятелите му. Вече не плачеше, а и не беше обзет от паниката, която често го сковаваше напоследък. Сякаш не можеше напълно да проумее къде се намира. Прокарваше бавно ръце върху люковете, под които се виждаха детските лица. „Толкова много приятели — помисли си Амди — чакат да бъдат събудени. Какво ли ще стане тогава?“

— Стените? Не си спомням да… — започна момчето. После докосна плътната материя, която беше поставена по нареждане на Стийл.

— Направили са го, за да не кънти толкова — отговори Амди. Той натисна облицовката, чудейки се какво ли има отдолу — сигурно зелена стена, която е нещо средно между камък и стомана, покрита с незабележими грапавини и сиви ивици.

— А това какво е? — Джефри гледаше към стената зад него.

— Ъ-ъ, ами плесен. Тя се маже. Много се радвам, че господин Стийл е наредил да я поставят.

Момчето се отдръпна. Амди постоя още секунда, докосвайки с нос облицовката по стените. Гъбичките и плесените бяха постоянен проблем за обитателите на замъка. Все се опитваха да ги почистят, което беше напълно безсмислено според Амди. Той мислеше, че плесента е нещо много изящно и в същото време изключително издръжливо, защото можеше да живее и върху най-твърдата скала. А тази пред него беше някакъв много особен вид. На места слоят надвишаваше пет сантиметра и образуваше извити сиви израстъци, които приличаха на струйки гъст дим.

Част от Амди забеляза, че Джефри влезе във вътрешната кабина. Приятелят му неохотно го последва.

 

 

Първия път останаха в кораба само един час. Джефри включи магическите прозорци, които гледаха във всички посоки. Амди се настани до него с опулени очи. Това му приличаше на истинско небесно пътуване.

За Джефри обаче то беше нещо по-различно. Той се преви в креслото пред пулта и се съсредоточи в лостовете за управление. Лицето му постепенно се изопна от напрежение.

— На мен… На мен ми харесва тук — промълви меко Амди.

Джефри леко завъртя креслото.

— Да… — въздъхна той. — Отначало ме беше страх, но съществата, които са в кораба, ме карат да се чувствам по-близо до… — ръцете му погалиха повърхността на пулта пред креслото. — Когато татко приземи кораба, той седеше точно тук. — Момчето се завъртя, взряно в примигващите светлинки по командното табло. — А мама превключи на ултратяга… И успяха. А сега сме само двамата с теб, Амди. Дори Джоана я няма… Сега всичко зависи от нас.

Строго секретно съобщение на Организацията Вриними. Да не се разпространява извън пределите на Първи пръстен от локалната мрежа

Предавател Рилай 00 настроен за приемане на блуждаещи сигнали

Начало 19.40.40 по часовия пояс на Доковете, 17/01 52090 година на Организацията (128.13 дни от падането на Страумлинските владения)

Синтаксис за връзка 14, копиране на посланието проследено по разклонения. Сила на сигнала S/N, отговаряща на тази от предишните радиосигнали

Език: самнорск

Подател: Джефри Олсъндот от Не-знам-къде-се-намирам

Тема: Здравейте. Казваме Джефри Олсъндот. Корабът ни претърпя авария и се нуждаем от помощ. Моля отговор

Резюме: Съжалявам за грешките. Тази клавиатура е глупава!!

Ключови фрази: Не знам

Получател: Някой в Рилай

Послание: (празно)