Върнър Виндж
Огън от дълбините (12)

Десет

От дълго време Джоана беше в лодката. Слънцето никога не залязваше, макар понякога да беше много ниско над хоризонта, а друг път — високо в небето. Често беше облачно и дъждът трополеше върху импрегнираната покривка, хвърлена върху одеялата, с които я завиха. Часове наред се беше мятала със замъглено от агонията съзнание. Привиждаха й се неща, които не можеше да бъдат нещо друго освен кошмари. Непознати същества дърпаха дрехите й, навсякъде шуртеше кръв. Мяркаха се острите муцуни на плъхове, а някакви нежни ръце превързаха раните й и наляха студена вода в гърлото й. Докато се мяташе в трескаво умопомрачение, майка й я загръщаше с одеялата и я успокояваше с някакви странни звуци. Часове наред до нея стоя сгушено някакво топло тяло. Понякога това беше Джефри, но много по-често беше едно голямо куче, което кой знае защо мъркаше.

Дъждът премина. Постепенно болката започна да се локализира в различни части от тялото й — гърдите и раменете, макар че при всяко поклащане на лодката я пронизваше от глава до пети. Друга част се загнезди в стомаха — празнотата, която усещаше там, често й причиняваше гадене… Беше толкова гладна и жадна.

Все по-често пред погледа й преминаваше онова, което наистина се беше случило. Имаше обаче кошмари, които завинаги щяха да останат в нейното съзнание. При това се бяха случили наяве.

Слънцето ту надничаше, ту се скриваше зад разкъсаните облаци. После бавно се плъзна надолу по небето, докато почти изчезна зад корпуса на лодката. Момичето се опита да си спомни какво й беше казал баща й точно преди… Преди върху им да се стоварят всички тези злини. Бяха се озовали в арктическия пояс на тази планета през лятото. В такъв случай ниското слънцестоене трябваше да сочи север, а тяхната двукорпусна лодка следваше южно направление. Но накъдето и да бяха тръгнали, с всяка минута се отдалечаваха от мястото на кацане и надеждата да открие Джефри.

Четири от плъхоподобните същества хвърляха неистови усилия да удържат лодката далеч от скалите. Те подскачаха чевръсто от мачтата към борда, а понякога се покачваха един върху друг, за да стигнат по-нависоко. Двукорпусната лодка се клатушкаше и стенеше сред бурните води. Най-накрая изглежда преминаха трудния участък и възвишенията отново се отдръпнаха на безопасно разстояние, плъзгайки се плавно по хоризонта.

От дълго време момичето се преструваше, че бълнува — стенеше и се мяташе на различни страни. Двата корпуса на лодката бяха дълги и тесни, почти като тези на кану. Платното беше монтирано между тях и се подмяташе под напора на мразовития вятър. Понякога прелитаха птици. През цялото време около Джоана се носеше някакво съскане и цвъртене. Но не птиците издаваха тези звуци.

Идваха от чудовищата. Тя ги наблюдаваше скришом изпод полуспуснатите си клепки. Бяха същите като онези, които убиха майка й и баща й. Дори бяха облечени в същите странни дрехи — сиво-зелени куртки, окичени с джобове и ширити. Приличаха на кучета или вълци, както мислеше доскоро. Но отблизо се оказа, че това не е точно така. Вярно, имаха по четири стройни крака и малки остри уши. Но дългите им вратове и зачервените понякога очи ги доближаваха повече до огромни плъхове.

Колкото повече ги гледаше, толкова по-ужасяващи й се струваха. Обикновен портрет не би могъл да предаде сполучливо вледеняващата им външност. Трябваше да се види как действат. Тя се съсредоточи върху четири от тях — тези, които бяха в нейната част от лодката. В момента си играеха с нейния персонален компютър. Отначало заниманията им приличаха на цирков номер с животни. Главите на създанията се мятаха на всички страни. Но всяко движение бе толкова прецизно, така съвършено синхронизирано с останалите! Макар и да нямаха ръце, те без усилие връзваха възли — всеки от тях държеше по един край на въжето в устата си и заедно маневрираха ловко един около друг. От време на време някой затягаше с челюст разхлабените въжета. Беше все едно да се наблюдава група марионетки, дърпани умело от невидим кукловод.

Най-сетне успяха да измъкнат компютъра от зареждащата кутия. Двама го вдигнаха на напречната седалка, а третият го намести с лапа. После започнаха да се бутат около него, съсредоточени върху меките бутони и флопи диска. На първи поглед безразборно ровеха с муцуни, но действията им имаха ясно определена цел. Опитваха се да задействат компютъра!

Иззад борда на другата лодка се подадоха още две глави. Издадоха съсък и крякане, които бяха смесица от птичи крясък и звуците при повръщане. Един от четиримата около нея извърна глава нататък и отвърна по същия начин. Останалите трима продължаваха да се суетят около клавишите на компютъра. Най-после успяха да натиснат едновременно необходимите бутони. Устройството изписка и започна да работи. Програмата се задейства по обичайния ред — запис на гласа на Джоана произнесе строго: „Засрами се, Джефри! Не смей да ми пипаш нещата!“ Четирите същества замръзнаха по местата си и очите им изхвръкнаха. Като се посъвзеха малко, вдигнаха компютъра, така че и онези от другата лодка да видят какво става. Един го държеше, друг се надигна на нивото на екрана, а третият непохватно се бореше с клавишите. Групата в другата лодка сякаш пощуря, но нито един от тях не понечи да се приближи. Някакво случайно натискане внезапно прекрати нейните приветствия. Единият гледаше към другата лодка, двама наблюдаваха Джоана. Тя продължаваше да лежи с полузатворени очи.

— Засрами се, Джефри! Не смей да ми пипаш нещата!

Гласът на Джоана се разнесе отново, но този път идваше откъм групата на животните. Имитираха я съвършено. После пак нейният глас взе да вика и стене: „Майко, татко!“ Звучеше много по-изплашено и по детски, отколкото й се искаше да си признае.

По всичко личеше, че похитителите й очакват компютърът да отговори. Когато нищо такова не се случи, един от тях отново заби нос в екрана. Всичко ценно от базата данни и по-сложните програми бяха защитени с кодови думи. Откъм устройството се разнесе писукане и обиди — все изненади, подготвени от нея срещу попълзновенията на малкия й брат. О, Джефри, ще те видя ли някога пак!

Звуците и мигането на екрана задържаха вниманието на чудовищата за няколко минути. Най-накрая техните безразборни команди убедиха устройството, че го е задействал някой наистина много малък потребител и то превключи на детските игри.

Съществата знаеха, че тя ги наблюдава. Някое от тях — невинаги едно и също — постоянно я държеше под око. Играеха си с нея, преструвайки се, че не знаят, че тя се преструва.

Накрая Джоана отвори широко очи и се втренчи в тях.

— Проклети да сте! — извика и започна неистово да пищи.

Групата в съседната лодка се скупчи ужасено. Главите им върху гъвкавите вратове шаваха притеснено над плътно притиснатите тела. Под косите лъчи на слънцето очите им искряха яркочервени. Сякаш кълбо змии или котило плъхове се бяха втренчили в нея и един бог знаеше колко ще продължи това.

Главите се наклониха в посоката, откъдето идваше писъкът. Тя го чу отново, но този път от техните уста. Зад гърба й нейният собствен глас викаше: „Мамо! Татко!“ Джоана изкрещя още веднъж и те пак отвърнаха като ехо. Тя се опита да потисне ужаса си и млъкна. Виковете откъм групата на зверовете продължиха още малко — те повтаряха безразборно думите, които бе крещяла в бълнуването си. Когато видяха, че вече не могат да я мъчат по този начин, звуците отново станаха животински. Двете групи започнаха да си разменят резки крякания, сякаш преговаряха за нещо. Най-накрая четирите откъм нейната страна затвориха компютъра и го върнаха в захранващата кутия.

Другите шестима се съблякоха един друг. Трима скочиха на парапета откъм външната страна на лодката. Бяха се закрепили здраво с лапи за ръба и стояха наведени срещу вятъра. За миг съвсем заприличаха на кучета, които са се подали през прозореца на колата и душат въздуха. Дългите им шии взеха да се мятат напред-назад. Всеки момент главата на някой от тях изчезваше във водата. Пиеха ли? Или пък ловуваха?

Явно ловяха риба. Една от главите изскочи на повърхността и хвърли на дъното на лодката нещо малко и зелено. Останалите животни навряха муцуни в него и го сграбчиха. Тя успя да мерне тънки крачета и лъскава черупка. Едно от плъхоподобните държеше улова с крайчеца на устата си, докато другите го разкъсаха на парчета. Всичко това отново беше сторено с безпогрешна точност. Групата действаше като едно цяло, а всеки от вратовете приличаше на дълго пипало, завършващо с челюсти. Стомахът й се сви при тази мисъл, но не можеше да направи нищо, за да се спаси.

Риболовът отне приблизително четвърт час. Уловиха най-малко седем от зелените животинки, но не ги изядоха, или поне не всичките. Разчленените останки бяха събрани в дървена купа.

После двете групи отново взеха да крякат. Един от шесторката стисна със зъби края на копанката и се промъкна край мачтата. Четиримата около Джоана се скупчиха в единия край на лодката, сякаш се страхуваха от посетителя. Едва след като купичката беше оставена на дъното и натрапникът се върна обратно, от четворката отново взеха да се надигат глави.

Едно от плъхоподобните вдигна дървената купа, после заедно с още едно се приближиха до Джоана. Момичето мъчително преглътна. Сега пък какво мъчение й бяха измислили? Стомахът й отново се сви. А беше толкова гладна. Тя погледна купата и осъзна, че се опитват да я нахранят.

Козината на съществата беше гъста и мека като плюш. Едното протягаше купичката, а другото навря зурла в нея и измъкна отвътре нещо слузесто и зелено. Държеше мръвката много внимателно, само с крайчеца на устните си. После се извърна и протегна зеленото нещо към нея.

Джоана се отдръпна гнусливо.

— Не!

Съществото изчака малко. Тя си помисли, че пак ще откликне като ехо. После то върна парчето обратно в купата. Първото животно закрепи съда на седалката до нея, гледа я втренчено известно време, а после отпусна челюсти и остави храната. За миг пред Джоана се мярнаха тънките му и остри зъби.

Тя надзърна в купичката, а гладът й се опитваше да се пребори с отвращението. Накрая се престраши, измъкна ръка изпод одеялото и посегна към храната. Веднага около нея се струпаха ококорени глави и между двете лодки започна размяна на оживено крякане.

Пръстите й напипаха нещо меко и студено. Тялото беше сиво-зелено, а повърхността му лъщеше на светлината. Съществата от другата лодка бяха откъснали крачетата и главата. Останалото не беше по-голямо от два-три сантиметра. Приличаше на парче месо от раковина. Едно време тя обичаше този деликатес. Но само ако е сготвен. Почти изпусна парчето месо като го усети да трепка между пръстите й. После внимателно го поднесе към устата си и го докосна с език. Ако на Страум някой се опиташе да яде сурови морски деликатеси, нямаше да му се размине без прилошаване и повръщане. А сега тя трябваше да се справи съвсем сама, без родители и дори без връзка с локалната мрежа. Почувства, че очите й се пълнят със сълзи. Събра сили, изтърси една неприлична дума, натъпка нещото в устата си и се опита да го сдъвче. Безвкусно, малко жилаво и лигаво. Тя подъвка малко, изплю го и опита друго парче. Накрая успя да преглътне една-две хапки. Може пък да е за добро. Щеше да изчака известно време, за да види как ще й понесе храната и да се подготви за новите изпитания. Какво ли още ще се наложи да изтърпи? Излегна се назад и видя втренчените в нея няколко чифта очи. Крякането в другия край на лодката отново се надигна. После един от групата се промъкна предпазливо към нея, носейки в зъбите си кожена торба с канелка. Навярно мях с вода.

Беше най-едрото същество. Дали не бе водачът им? Той доближи глава до нея, тикайки чучура към устата й. Движенията му изглеждаха забавени, сякаш беше най-предпазливият от групата. Погледът на Джоана се плъзна по хълбоците му. Непокритата от куртката задница беше почти бяла. На нея имаше дълбок V-образен белег. Това беше убиецът на баща й!

Атаката на Джоана не беше планирана и обмислена. Може би точно затова се оказа толкова успешна. Тя отблъсна кожения мях и преметна свободната си ръка около врата на съществото. После се изтърколи през него и го притисна към борда. То беше по-дребно от нея и не толкова силно, че да успее да я отблъсне. Почувства как зъбите му драскат по одеялото, но не можеха да я достигнат. Тя стовари цялата си тежест върху своя противник, стисна го за гърлото там, където свършваше челюстта, и започна да блъска главата му в дървото.

После останалите се нахвърлиха върху нея, започнаха да я блъскат с муцуни и тя усети челюстите им върху ръкава си. Почувства как острите им зъби разкъсват материята. Издаваха ръмженето, което беше чула в кошмара си. То я прониза до костите.

Групата успя да разхлаби хватката около гърлото на техния събрат и й изви ръцете. Тя усети върхът на стрелата да разкъсва вътрешностите й. Но все още можеше да направи едно последно усилие. Джоана се отблъсна с крака и нанесе удар с глава в челюстта на противника си. Главата му се отметна и издрънча кухо в корпуса на лодката. Телата около нея взеха да се гърчат, а тя се преметна обратно на седалката. Единственото, което чувстваше, беше разкъсваща болка. Нито яростта, нито страхът можеха да достигнат до съзнанието й.

През замъгленото й съзнание премина внезапно прозрение. По някакъв начин беше успяла да нарани всичките наведнъж. Тримата се клатушкаха като пияни, издавайки свирукащи звуци, които сякаш идваха от устата им. Този с белезите по хълбоците лежеше потръпвайки на едната си страна. На челото му зееше звездообразна рана. Кръвта течеше покрай очите му и капеше по дъските като кървави сълзи.

Времето минаваше и подсвиркването постепенно утихна. Четирите тела отново се скупчиха близо едно до друго и се дочу познатото съскане. Раната на гърдите й пак беше започнала да кърви.

Известно време се гледаха втренчено. Тя се ухили срещу враговете си. Значи и те бяха уязвими. Тя можеше да им причини болка. Не се беше чувствала в по-добра форма, откакто се бяха приземили на тая проклета планета.