Върнър Виндж
Огън от дълбините (43)

Четиридесет и едно

Равна тръгна през полето към глутниците, които я очакваха. Гъстият пушек се беше разсеял, но мирисът на изгоряло още тегнеше във въздуха. Хълмът чернееше напълно опустошен. От високо замъкът на Стийл приличаше на зърното на огромна черна гърда. Разрушенията, причинени от войната на глутниците и природните стихии, се простираха на десетки хектари земя.

Войниците мълчаливо тръгнаха към нея. Повечето от тях обаче не можеха да откъснат очи от звездния кораб зад гърба й. Тя бавно премина покрай редиците им и се доближи към една от глутниците, която стоеше настрана върху копринени рогозки. Държаха се странно, сякаш бяха излезли на първа среща и все още не можеха да привикнат с присъствието на другия. На вратовете на големите кучета висяха странни висулки от резбовано дърво, но те изглеждаха стари и болни. Отпред имаше и две кутрета. Когато Равна направи последната крачка и спря, те внимателно се приближиха.

— Ъ-ъ-ъ, значи ти си кралицата?

Откъм един от по-едрите членове се разнесе женски глас със съвършена човешка интонация.

— Да, Равна, аз съм Кралицата на дърворезбарите. Но на теб всъщност ти трябва Перегрин. Сега той е в замъка заедно с децата.

— Сигурно много бързате. Перегрин спомена нещо за космическа флота, която ви преследва.

Равна не отговори веднага. Значи Фам все пак им беше казал за Заразата. Добре, че го е направил. Тя разтърси глава, опитвайки се да се освободи от вцепенението.

— Д-д-д-а. Наистина много бързаме.

Компютърът на китката й поддържаше постоянна връзка с „Единак II“. Миниатюрният му екран показваше, че флотата бързо скъсява разстоянието между тях.

Всички глави на глутницата се извиха настрани — жест, чийто смисъл Равна не успя да схване.

— При това сте отчаяни. Боя се, че ви разбирам твърде добре.

„Как би могла да ни разбереш? И ако е така, то как би ни простила за онова, което ще причиним на твоя свят?“ Но Равна изрече гласно само:

— Съжалявам.

Кралицата се покачи върху колата си и двете потеглиха нагоре по стръмния склон към стените на замъка. Равна само веднъж се обърна назад. Там долу, в подножието на хълма, лежеше „Единак II“. Приличаше на огромна умираща нощна пеперуда.

Кацането не можеше да се нарече точно катастрофа. Дори в момента агравитаторите компенсираха част от теглото на кораба. Но двигателите, които се оказаха между корпуса и повърхността, бяха смачкани.

 

 

— Стийл е натъпкал с барутни мини цялата основа на купола.

Кралицата протегна няколко от главите си и посочи нагоре. Равна проследи погледа й. Арките, които се извисяваха пред тях, напомняха по-скоро на катедрала от Епохата на принцесите, отколкото военна постройка. Розовият мрамор предизвикателно блестеше срещу небето. Ако цялата тая грамада се срутеше, тогава от кораба под нея нямаше да остане и следа.

— Сигурна ли си, че тук не е останал нито един от войниците на Стийл?

Кралицата се поколеба, а главите й взеха да се въртят на всички страни. До този момент Равна все още не можеше да разтълкува изражението на глутницата.

— Поне здравият разум го изисква. Ако някой от тях е останал, трябва да се е сврял в миша дупка, щом нашите войници не са го открили. По-важното е, че намерихме онова, което е останало от Стийл. — По всичко личеше, че кралицата отлично разбра въпросителното изражение на Равна. — Не знаеше ли това? Сигурно лорд Стийл е слязъл долу с намерение да взриви мините. Това, естествено, би било истинско самоубийство, но тази глутница винаги е била готова на крайни и отчаяни постъпки. Долу обаче някой го е спрял. Навсякъде е оплискано с кръв. Две от частите му са мъртви. Открихме останалите да хленчат, скимтят и да се скитат безумно наоколо. Онзи, който е сторил това, също отдавна се е оттеглил. Явно някой държи на всяка цена да избегне нашата среща. Едва ли ще се върне скоро. Въпреки това се боя, че пътят ми отново ще се пресече с този на скъпия Фленсер.

Всички данни обаче сочеха, че до такава среща никога няма да се стигне. Ръчният й компютър безмилостно показваше четиридесет и пет часа до пристигането на флотата на Заразата.

Джефри и Джоана бяха край своя кораб, скрит под огромния купол. Седяха върху стълбата към люка, вплели ръцете си една в друга. Когато широката порта се отвори и каручката мина през нея, Джоана се изправи на крака и помаха. После братът и сестрата зърнаха Равна. Момчето стремглаво се спусна по стълбата. Щом стъпи на земята обаче, то постепенно забави крачка.

— Джефри Олсъндот? — тихо попита Равна.

Стойката на момчето издаваше колебание. Въпреки това то се силеше да си придаде тържествен израз, който изобщо не отговаряше на неговите девет години. Бедният Джефри, колко дълго се е терзаел от мисълта, че е съвсем сам на този свят.

Равна слезе от каручката и се отправи към него. Момчето бавно излезе на светло. Беше заобиколено от цяла тълпа малки кученца. Едно от тях дори висеше на рамото му; другите сновяха между краката му и изобщо нямаха намерение да се отдръпнат. Тъй като го бяха наобиколили отвсякъде, Джефри спря доста далече от нея.

— Равна?

Тя кимна с глава.

— Можеш ли да се приближиш още малко? Звукът от мислите на кралицата е твърде висок.

Гласът беше на момчето, но неговите устни изобщо не помръдваха! Равна прекоси и последните метри, които ги деляха. Кутретата и момчето пристъпиха предпазливо. Тя вече различаваше разкъсаните дрехи на Джефри и парцалите върху раменете, лактите и коленете му, които приличаха на превръзки. Лицето му беше чисто, но косата му стърчеше в пълен безпорядък.

Джефри я погледна сериозно и тържествено, а после вдигна ръце да я прегърне.

— Благодаря ти, че дойде.

Гласът му заглъхна, когато опря глава на гърдите й, но той не заплака.

— Благодаря на теб и на горкия г-н Синя раковина.

Същият глас, пак така тъжен и приглушен, този път идваше откъм групата кутрета.

Джоана Олсъндот вече стоеше зад тях. Нима беше само на четиринайсет години?! Равна й протегна ръка.

— Както разбрах, самата ти си свършила работа за цяла армия спасители.

От каручката се разнесе гласът на кралицата:

— Всичко дължим на Джоана. Тя промени нашия свят.

Равна махна с ръка към подвижната стълба на кораба. От люка над нея струеше светлина.

— Фам горе ли е?

Момичето се накани да отговори, но беше изпреварено от глутницата кученца.

— Да, там е. И Пилигрима е при него.

Кутретата се освободиха от прегръдката на Джефри и заприпкаха към стълбата. Само едно от тях изостана назад и започна да тегли Равна към кораба. Тя ги последва, а Джефри тръгна с нея.

— Но кой е тази глутница? — обърна се тя към момчето и посочи кутретата.

Джефри спря изненадан.

— Амди, разбира се.

— Много съжалявам — долетя гласът на момчето откъм първите кутрета. — Толкова често сме разговаряли, та съвсем забравих, че не ме познаваш.

Последваха най-разнообразни шумове и звуци, които завършиха с човешко кискане. Тя погледна надолу към люлеещите се глави. Беше готова да се обзаложи, че малкото дяволче съвсем добре осъзнаваше досегашната си анонимност. Най-сетне загадката беше разкрита.

— Много ми е приятно да се запознаем — каза тя, едновременно ядосана и очарована. — А сега…

— Точно така, има да вършим къде-къде по-важни неща. — През това време глутницата продължаваше да се катери по стълбите. Очевидно Амди изпадаше ту в дълбока тъга, ту го обземаше лудешка активност. — Представа нямам какви ги вършат там вътре. Изритаха ни от кабината веднага, щом им показахме кое къде е.

Равна плътно следваше глутницата, а Джефри гледаше да не изостава от жената. По нищо не личеше, че в кораба става нещо необичайно. Вътрешността на купола приличаше на гробница и ехтеше от разговорите на глутниците край нея. Още докато се изкачваха по стълбата обаче, повечето шумове постепенно заглъхнаха. От люка над тях не долиташе никакъв звук.

— Фам?

— Той е там горе. — Беше Джоана, изправена в подножието на стълбата. Двете с кралицата ги гледаха с вирнати глави. Момичето се поколеба. — Само че не съм сигурна дали е добре. След битката той… той стана съвсем друг и се държи странно.

Главите на кралицата започнаха да се вият и кривят, сякаш се опитваше да ги разгледа по-добре в оскъдната светлина от люка.

— Акустиката в тия ваши кораби е ужасна. Не разбирам как вие хората изобщо я понасяте.

Амди отново се намеси:

— А, не е чак толкова непоносима. Двамата с Джефри изкарахме доста време вътре. Вече свикнах. — Две от главите му нетърпеливо мушкаха с носове капака на люка. — Просто не разбирам защо Фам и Пилигрима ни изхвърлиха от там; можехме да си стоим в съседната камера и да пазим пълна тишина.

Равна внимателно пристъпи между кутретата, разположени около люка, и почука по метала. Явно капакът не беше плътно затворен, защото отвътре дочу шум от вентилационната уредба на кораба.

— Фам, какво става с теб?

Дочу се стържещ звук и тропот на лапи. Капакът се открехна на няколко сантиметра. Отвътре я заслепи ярка пулсираща светлина. В нея се появиха очертанията на кучешка глава. Равна успя да забележи белите петна около очите. Това трябваше ли да означава нещо?

— Здрасти — каза главата. — Ъ-ъ-ъ, виж какво, положението в момента е доста напрегнато. Фам… Мисля, че е по-добре да не безпокоиш Фам.

Равна промуши ръка през цепнатината.

— Не съм дошла тук, за да го безпокоя. И ще вляза, ако ще да мина през теб.

„Колко дълго се борихме да дойде този миг! Колко милиарди същества бяха унищожени, докато той настъпи. А сега някакво говорещо куче ми разправя, че положението било напрегнато.“

Пилигрима сведе поглед към ръката й, която подпираше капака.

— Добре тогава, ела.

Той отвори широко люка и я пропусна да мине. Кутретата веднага понечиха да тръгнат с нея, но отстъпиха, щом срещнаха погледа на Пилигрима. Равна обаче изобщо не забеляза това…

 

 

„Корабът“ не беше нищо повече от товарен контейнер. Товарът — камерите за летаргичен сън — вече беше изнесен. Сега подът стоеше оголен, а по него се виждаха хиляди приспособления за прикрепване.

Равна не успя да разгледа нищо от вътрешността на кабината. Светлината, Онова нещо, прикова погледа й още с влизането. То струеше от всички стени и се събираше в средата на помещението под формата на ярко петно, което заслепяваше очите. Неговите очертания постоянно се меняха, а цветът му преливаше от червено през виолетово до зелено. Фам седеше на пода с кръстосани крака, а привидението го обгръщаше от всички страни. Половината му коса беше опърлена, ръцете му трепереха и той бълнуваше нещо на непознат за Равна език. Божиите останки. На два пъти тяхната поява беше знак за приближаващо нещастие. Лудостта на една умираща Сила… Сега тя беше тяхната последна надежда. О, Фам!

Равна понечи да се приближи към него, но чифт челюсти се вкопчиха в ръкава й.

— Моля, той не бива да бъде безпокоен.

Този, който я държеше, беше едро куче, покрито с рани от предишни битки. Всички останали от глутницата — Пилигрима — останаха втренчени във Фам. Свирепата муцуна не я изпускаше от очи и по всичко личеше, че усеща надигащия се в нея гняв. После глутницата отново проговори:

— Вижте какво, мадам, Фам се намира в състояние на пориомания и цялото му съзнание е заето с някакви сложни изчисления.

— Ъ?!

Пилигрима явно владееше научния жаргон, но май не разбираше смисъла на казаното. Вероятно Фам беше разговарял с него преди това. Равна направи успокоителен жест.

— Да, да, всичко разбирам.

После отново се втренчи в ослепителното кълбо. Постоянно променящата се форма напомняше на произволните графики, създавани от компютрите — някакви безсмислени напречни разрези и пяна с безброй измерения. Ядрото сияеше с един-единствен цвят, който по краищата се разпадаше на светлинния спектър. По-голямата част от светлината вероятно беше отразена — по всяка твърда повърхност в помещението блестяха искри. Там, където отблясъците се сливаха, светлината постоянно менеше цвета си.

Равна бавно прекоси помещението, вперила очи във Фам и… Противодействието. Какво друго би могло да бъде това? Нечистата пяна, която досега покриваше стените, беше излязла да посрещне Божиите останки. Противодействието не беше просто обмяна на данни, някакво съобщение, което трябваше да бъде предадено. То се оказа творение на Трансцендентното. Равна и преди беше чела за подобни неща: механизъм, направен в Трансцендентното, но пригоден за работа на Дъното на Отвъдното. В действията на Противодействието очевидно не съществуваше никаква разумна мотивация, най-малкото пък нещо, което да е причинило насилието в Зоните. Въпреки това творението можеше да се възползва от предимствата на тукашната естествена среда и да изпълни желанията на своя създател. Създател! Но дали това е заразата или пък някой неин противник?

Равна се приближи още повече. Нещото беше навлязло дълбоко в гърдите на Фам, но по него нямаше никаква кръв, нито пък разкъсана плът. Тя можеше да се закълне, че това е измамна холография, ако не виждаше как Фам се гърчи и извива от болка. Някакви съчленени ръце, завършващи с дълги зъби, се ровеха из тялото му. Тя ахна, опитвайки се да го извика по име. Но Фам не се противеше на онова, което се случваше с него. Сега Божиите останки напълно го бяха обсебили и той изглежда им се беше предал изцяло.

В Равна отново започнаха да се борят надеждата и страхът. Надежда, че Божиите останки все още можеха да се противопоставят на Заразата. Страх, че Фам ще умре, още докато трае всичко това.

Творението най-сетне спря да измъчва Фам. Светлината избледня до небесносиньо. Мъжът отвори очи и главата му се извърна към нея.

— Ездачите… Митът казва истината, Равна. — Гласът му бе някак отчужден. Тя дочу приглушен смях. — Ездачите би трябвало да знаят това, предполагам. Има някои създания, които никак не харесват Заразата. Мисля, че моят Древен само се е досещал за тяхното съществуване…

Сили, изправени срещу други сили? Равна почти се строполи на пода. Екранът на миникомпютъра й присветна. Оставаха по-малко от четиридесет и пет часа.

Фам проследи погледа й.

— Знам. Вече нищо не забавя флотата. Тя обаче е нищожна заплаха толкова надълбоко… Все пак е достатъчно силна да погуби този свят и да разруши неговата слънчева система. А точно към това се стреми Заразата сега. Тя знае, че имам достатъчно мощ да я унищожа… Както е била премахвана и преди.

Равна почти не забелязваше Пилигрима, който стоеше скупчен около нея. Очите на всичките му части бяха устремени към синята пяна, в средата на която седеше човешкото същество.

— По какъв начин е станало това, Фам? — прошепна Равна.

Тишина. А после:

— Турбуленцията в Зоните… Това е бил опит на Противодействието да направи нещо, но действията му не са били координирани. А сега аз го направлявам. Взех да… връщам обратно Вълнението. То постепенно започва да изсмуква локалните енергийни източници. Усещаш ли го?

Да се върне Вълнението? За какво изобщо говореше Фам?! Тя хвърли поглед към китката си и ахна — вражеската флота беше достигнала скорост от двайсет светлинни години в час. Такова нещо можеше да се наблюдава само в Средното ниво. Техните два дни преднина се бяха стопили на по-малко от два часа… Екранът на миникомпютъра й вече показваше двайсет и пет светлинни години в час. Трийсет!

Някой започна да блъска по капака на люка.

 

 

Скрупило напусна поста си, а в момента би трябвало да наблюдава движението на войските по билото на хълма. Той добре знаеше това и наистина се чувстваше малко гузен. Но повече се наслаждаваше от дръзката си постъпка. Беше като пристрастяването към листата от Крима, които някои глутници обичаха да дъвчат. Има пороци, които са твърде приятни, за да се отказваме от тях.

Скрупило дълго не можа да отдели очи от извънземния кораб пред себе си. Три от частите му усилено се занимаваха с Компютъра, докато другите две гледаха в захлас зеления корпус. Вече изобщо не го интересуваше накъде отиват неговите войници, нито защо са помъкнали поставките за оръдията.

Откъм хълма се зачуха викове. Една от главите му погледна натам.

Много странно, въздухът изведнъж захладня. Още две от частите му надигнаха глава — наоколо не се забелязваше никакъв дим или мъгла, които да спират слънчевите лъчи.

— Скрупило! Гледай, гледай!

Стрелците търчаха във всички посоки, обзети от паника, и сочеха нагоре в небето… Към слънцето.

Скрупило се загледа в слънцето. То си висеше високо в небето и грееше както обикновено. Въпреки това въздухът ставаше все по-хладен, а птиците се канеха да се прибират по гнездата. Скрупило изведнъж осъзна, че вече няколко секунди без прекъсване гледа право в слънчевия диск, а очите му нито го болят, нито се замъгляват. При това нямаше и следа от облаци или мъгла.

По телата му полазиха студени тръпки.

Светлината постепенно започна да гасне и той различи някакви тъмни точки по повърхността на яркия диск. Слънчеви петна. Често ги беше изучавал с телескопа на Книжовника, но тогава очите му бяха предпазени от множество филтри.

Нещо стоеше между него и слънцето и то поглъщаше слънчевата светлина и топлина.

Глутниците по хълма започнаха неистово да вият. Дори в най-лютата битка Скрупило не беше чувал такъв смразяващ вой. Беше отчаяният рев на безпомощни същества, изправени пред непознато зло.

Синевата на небето постепенно помрачня. Въздухът стана мразовит като в полунощ. Светлината на слънцето доби зеленикавия оттенък на изгряващата луна. После съвсем изчезна. Скрупило се прилепи към земята. Някои от частите му ръмжаха приглушено. Това трябваше да е някакво непознато оръжие, но в компютъра не се споменаваше нито думичка за такава унищожителна сила.

Накрая звездите останаха единствените ярки петна на небосклона.

* * *

— Фам! Фам! Те ще са тук само след час! Какво си направил?!

Вероятно беше сторил чудо, но засега то работеше в полза на злото.

Фам Нувен се полюшваше в ярките прегръдки на Противодействието. Гласът му възвърна нормалния си тон; Божиите останки сигурно се бяха оттеглили.

— Какво съм направил? Не е нищо особено, но определено надхвърля възможностите на която и да е Сила. Дори Древния само предполагаше, че това е възможно! Нещото, което са възродили страумляните, е Митът на ездачите. Ние… Аз… То просто върна обратно границите на зоните. Това е само локална промяна, но ще има непредсказуеми последици. В момента сме на Върха на Отвъдното, но е възможно да попаднем дори в Дъното на Трансцендентното. Затова флотата на Заразата се движи толкова бързо.

— Но…

Пилигрима се отдели от поста край люка, за да постави съвсем конкретен проблем, който преряза като с нож надигащата се в Равна паника.

— Слънцето току-що изчезна.

Главите му се разлюляха на всички страни в жест, който тя не можа да разбере.

Фам му отговори:

— Това е само временно. Промените изискват огромна енергия, която все трябва да дойде отнякъде.

— Но защо, Фам?!

Дори да знаеха, че в края на краищата Заразата ще надвие, защо трябваше да й помагат?!

Лицето на мъжа помръкна. Личността на Фам Нувен съвсем се изгуби и тялото му сега се задвижваше от програмите, инсталирани в неговия мозък.

После той отново заговори:

— Аз… се концентрирам върху Противодействието. Сега разбирам каква е неговата природа. То е създадено от нещо, което е по-висше от Силите. Възможно е това да са Облачните хора; може би дори в момента то праща сигнали към тях. Онова, което то направи току-що, е като ухапване от насекомо — последиците ще станат видими по-късно и ще са несравнимо по-големи от първоначалните поражения. Също както водата се отдръпва от брега преди идването на цунами… — Сега противодействието сияеше в ярко оранжево, а краищата му все по-плътно обгръщаха Фам. — О, духът на Древния явно се заинтригува от това, което става. Наистина си струва да умреш, ако след това ще можеш да надникнеш отвъд владенията и възможностите на Силите.

Данните за напредването на флотата бързо се променяха. Сега Заразата се придвижваше с още по-голяма скорост.

— Остават ни пет минути, Фам.

Смях.

— О, Заразата вече знае какво я чака. Сега разбирам, че през цялото време се е бояла точно от този обрат на събитията. Същото нещо я е унищожило и предишния път, милиарди години преди нас. Независимо че се носи с всичка сила, тя пак е закъсняла.

Кълбото енергия насред кабината стана още по-ярко, а маската от светлина, в която се бе превърнало лицето на Фам, като че ли се раздвижи.

— Нещо, което иначе е много далеч от този свят, е чуло моя зов, Рав… Сега то идва насам.

— Какво? Кой идва?

— Вълнението. Толкова е могъщо, че в сравнение с него първото, което ни отнесе в Изостаналата зона, е като нежна милувка. Никой не вярва в неговото съществуване, защото то никога не оставя свидетели след себе си, които да документират случилото се. Скоро Дъното ще се срути с цялата си сила върху флотата.

Прониза я внезапно предчувствие. Обзе я дива надежда.

— И тя ще се хване в капана на Изостаналата зона, така ли?

В такъв случай Кйет Свенсъндот не се беше сражавал напразно, а съветите на Фам не са били просто кухи думи. Сега във флотата на Заразата не беше останал нито един кораб, който да е способен да се придвижва в условията на Изостаналата зона.

— Да. Те са на трийсет светлинни години оттук, а ние се погрижихме да не им останат кораби, с които да ни стигнат в тази среда. Ще са им нужни хиляди години, преди да се доберат до нас. — Кълбото внезапно стана активно и Фам изохка. — Не ни остава много време. В момента се носим на върха на вълната. Когато Вълнението ни настигне, то ще… — Отново вик на болка. — Вече го виждам! В името на всички Сили, Равна! То стига толкова на високо, а последиците от него са непредсказуеми!

— Колко високо, Фам? — тихо попита Равна. Помисли си за всички цивилизации там горе. Сред тях са пеперудите и онези предателски създания, които подкрепиха разгрома на Сяндра Кей… Но заедно с тях имаше и стотици милиарди същества, които съществуваха мирно и търсеха своя път към висините.

— Хиляда светлинни години. Или може би десет хиляди. Не съм сигурен. Духовете на Противодействието — Арне и Сяна — мислят, че то може да се вдигне толкова високо, та да разтърси дори Трансцендентното, да енцистира Заразата в нейното лоно… Сигурно същото се е случило и преди.

Арне и Сяна?

Противодействието престана да измъчва Фам. Светлината му за миг стана непоносимо ослепителна, а сетне съвсем изчезна. Блясък, после мрак. Това беше Противодействието — спасение, в името на което трябваше да бъдат избити милиони цивилизации. То унищожаваше дори човека, насочил го как и в каква посока да действа.

Без дори да се замисли, Равна мина през светлинната преграда и посегна към Фам. През ръцете й сякаш минаха хиляди остриета и я приковаха на място.

Фам я гледаше в очите. Опитваше се да каже още нещо.

После светлината изгасна за последен път. От всички страни се разнесе съскане, свистене и нахлу лютив дим, чиято миризма Равна никога нямаше да забрави.

 

 

Фам Нувен не чувстваше никаква болка. Преживяното в последните минути от неговото съществуване надхвърляше житейския опит на който и да е обитател на Изостаналата зона, а дори и на Отвъдното.

… Ето че пак трябваше да си служи с метафори и сравнения. Те бяха нещо като… Нещо подобно на… Фам стоеше редом до Древния на един просторен и пуст бряг. Равна и Остриетата му се виждаха съвсем дребни създания, които пъплеха някъде между краката му. Звездите и планетите приличаха на песъчинки. Морето постепенно прииждаше обратно и светлината на разума огряваше там, където досега цареше мрак и безпросветност. Триумфът на Трансцендентното обаче щеше да трае кратко. До хоризонта се образуваше огромна вълна, по-висока дори от планина. Стихията прииждаше неудържимо към тях. Той се взря в невижданото природно бедствие. Нито Фам, нито Божиите останки, нито дори Противодействието нямаше да оцелеят, когато всичко това отминеше. И помен нямаше да остане от тях. Бяха предизвикали катастрофа с непредвидими последици. Огромна част от Галактиката щеше да бъде потопена в Изостаналата зона. Световете в нея ще пропаднат до нивото на Старата Земя и ще останат там завинаги.

Арне, Сяна, всички страумляни, Древния бяха отмъстени… А Противодействието доби цялост и завършеност.

А какво оставаше за Фам Нувен? Той беше създаден като оръдие на една от Силите, тя го използва известно време, а сега дойде ред да го изхвърли от употреба. Фам беше човек, който никога не е съществувал.

Вълнението се стовари върху тях и продължи още по-надолу към дълбините. Далече от светлината на Трансцендентното. Слънцето в Света на остриетата щеше отново да изгрее, но съзнанието на Фам беше вече заключено, а чувствата му се ограничиха само до онова, което вижда и чува. Той усети, че Противодействието постепенно го напуска. Неговата задача беше изпълнена. Призракът на Древния се позадържа още малко, но и той все повече се отдалечаваше заедно с угасващото съзнание на Фам. Останките вече не се бунтуваха в мислите му и не го принуждаваха да се пръска по шевовете. Сега тяхното присъствие беше нежно и деликатно и само леко гъделичкаше мислите му, както човек почесва преданото си домашно куче.

Не, ти не си просто домашен любимец, Фам Нувен. Ти си силен и смел вълк единак. Оставаха им само няколко секунди преди дълбините да ги погълнат. Там телата на Противодействието и Фам Нувен щяха да се слеят и умрат, а съзнанието им да угасне за вечни времена. Спомените се завъртяха около него. Призракът на Древния се отдръпна и го остави на мира. На прощаване му разкри тайните, които досега пазеше в тайна. Да, наистина те сглобих от няколко тела, които открих в склада за археологически находки на Рилай. Но там имаше само едно съзнание със съхранени спомени, което успях да върна към живот. На един силен и смел вълк. Толкова силен, че никога не бих могъл да те контролирам, ако преди това не посаждах съмнения у теб, Фам…

Отпаднаха и последните ограничения. Древния окончателно го освободи от своя контрол. Или пък от последния си дар. Сега това вече нямаше никакво значение. Нито пък онова, което каза Силата. Фам отдавна беше прозрял истината.

Канбера, Синди, годините на странстване с Кюенг Хо, последният полет на „Дивата гъска“. Всичко това беше истина.

Той погледна към Равна. Тя постигна толкова много, успя да се справи с толкова много неща. И дори когато не му вярваше, пак продължаваше да го обича. Всичко е наред. Всичко е наред. Той се опита да я докосне, да й го каже. О, Равна, аз съм истински!

После дълбините го затиснаха и той вече нищо не усещаше и не съзнаваше.

 

 

Някой продължаваше да блъска по вратата. Тя чу стъпките на Пилигрима, който тръгна да отвори. През люка нахлу дневна светлина. Равна дочу пискливия глас на Джефри:

— Слънцето се върна! Слънцето се върна!… Ей, защо е толкова тъмно тук вътре?

Пилигрима му отговори:

— Артефактът — нещото, което помагаше на Фам — угасна.

— Лелеее, да не искаш да кажеш, че сте изключили главното осветление?

Капакът се отмести и през отвора се промъкна главата на момчето заедно с няколко от кутретата. Силуетите им се очертаха в светлия кръг. Джефри се покатери през ръба на люка. Веднага след него влезе и сестра му.

— Контролното табло е точно тук… Ето, виждате ли?

Мека светлина огря извитите сводести стени. Всичко беше съвсем делнично и обикновено с изключение на… Джефри замръзна на място, очите му се разшириха и той притисна ръка към устата си, за да заглуши вика. После се обърна и се хвърли към Джоана.

— Какво е това? Какво е това? — долетя гласът му иззад люка.

В мига, в който го зърна, Равна съжали, че изобщо е обърнала очи натам.

— Фам? — промълви тихо тя, осъзнавайки, че няма да получи отговор.

Фам или онова, което беше останало от него, лежеше сред Противодействието. Артефактът вече не излъчваше светлина. Криволичещите му краища се сливаха с околния мрак. Сега повече от всякога приличаше на гнил пън. Но този пън обгръщаше и пронизваше тялото на мъжа, свряно вътре в корубата му. Нямаше нито кръв, нито обгаряния. Човешката плът и материята на творението сякаш се бяха слели в едно.

Пилигрима се примъкна близо до нея, а носовете му почти докосваха неподвижните тела. Лютивата миризма все още изпълваше помещението. Беше дъхът на смърт, но не приличаше на воня от гниеща плът. Онова, което умря тук, имаше плът, но повечето от материята му беше нещо съвсем друго.

Равна погледна към китката си. Върху екрана бяха останали само няколко реда букви и цифри. Не се забелязваше никакъв ултрасветлинен трафик. „Единак II“ сигнализираше за проблеми в определяне на координатите си. Бяха попаднали дълбоко в Изостаналата зона, далеч от всяка надежда за спасение, извън досега на Заразата. Тя се взря в лицето на Фам.

— Ти успя, Фам. Наистина успя.

Каза го съвсем тихо, почти на себе си.

 

 

Сложната структура на Противодействието сега се беше превърнала в крехка дантела, която заплашваше да се разпадне на прах дори при най-лекия полъх. Тялото на Фам лежеше оплетено в нея. Как биха могли да се доберат до него без да разкъсат…

Пилигрима и Джоана внимателно изведоха Равна от кабината. Тя не помнеше как е излязла навън и какво се е случило през следващите няколко минути. Не знаеше как са изнесли тялото. Нито Синя раковина, нито Фам можеха да бъдат спасени.

След малко я оставиха сама. Това не беше липса на съчувствие и съпричастност, ни най-малко… Но сполетялото ги бедствие, невероятните преживявания и извънредната ситуация твърде пренаситиха сетивата им. А имаше и ранени, за които трябваше да се погрижат. Все още не беше отминала и опасността от контраатака на фленсериерите. Навсякъде цареше хаос, нуждаеха се от незабавно въвеждане на ред.

Всичко това обаче не докосваше съзнанието на Равна. Тя бе стигнала края на своето дълго и отчаяно пътешествие, беше на края на силите си.