Върнър Виндж
Огън от дълбините (24)

Двадесет и две

— Фам? — Той чу гласа на Равна точно зад гърба си. Тя стоеше до командния пулт отляво на ездачите. Присъствието й отново му напомни до къде бе довела тяхната съдбоносна среща. Не й отговори веднага. След миг обаче тя пристъпи и застана между него и прекрасната гледка на звездите. Очите му почти механично се фокусираха върху лицето й.

— Благодаря ти за съвета… Попаднахме в беда и повече от всякога имаме нужда от твоята помощ.

Въпреки че стоеше между него и екрана, той все още можеше да вижда част от космическия простор. Звездите покриваха гъсто небосвода и се движеха бавно по него. Равна наклони глава, както правеше винаги, когато беше изненадана.

— Можем да помогнем…

Той пак не отвърна. Но после нещо го накара да проговори.

— На мъртвите не можеш да помогнеш — рече, леко изненадан от собствените си думи. И това сигурно можеше да се причисли към инстинктите, които движеха тялото му независимо от неговата воля.

— Ти не си мъртъв, а продължаваш да живееш също като мен.

После думите започнаха да извират неудържимо от него, сякаш някой беше пробил бента, който ги преграждаше, откакто напуснаха Рилай.

— Така е, създаваме доста сполучлива илюзия за съзнателни действия. А иначе сме щастливи механизми, задвижвани от прости програми. Предполагам, че това никога не ти е хрумвало, пък и как ли би могло… Но от гледна точка на Древния… — погледът му се плъзна покрай нея и очите му постепенно помътняха.

Равна пристъпи напред и доближи лицето си до неговото само на няколко сантиметра. Сега почти изцяло висеше във въздуха, само пръстите на единия й крак докосваха пода.

— Грешиш, скъпи Фам. Някога си живял на Дъното, после попадна на Върха, но никога не си бил по средата… „Илюзия за съзнателни действия“, значи? Това е отправната точка на повечето философии в Отвъдното. Тя има няколко прекрасни следствия, но и доста плашещи резултати. На теб явно са ти известни само лошите й страни. Помисли обаче: тази илюзия би трябвало да важи и за Силите.

— Не е така. Те могат да създават механизми, каквито сме ние с теб.

— Да си само прост механизъм е въпрос на личен избор, Фам.

Равна протегна ръка да го докосне. Забеляза, че и при него вече действаше типичната промяна на перспективата — той имаше чувството, че „долу“ се върти в кръг около него. Фам вдигна очи към нея. Чак сега си даде сметка, че брадата му е мръсна, а косата стърчи разчорлена на всички страни. Гледаше Равна и си припомняше постепенно всичко, което някога си бе мислил за нея. Там, на Рилай, тя му се видя надарена; не смяташе, че е по-умна от самия него, но беше на нивото на неговите конкуренти от Кюенг Хо. В главата му изведнъж проблесна и друго нещо — мнението на Древния за нея. Както обикновено, неговите спомени надделяха. Повечето от тях оставаха неразбираеми и неясни за Фам; той не беше способен да опише дори емоциите Му. Но все пак можеше да каже със сигурност, че Древния гледаше на Равна като на… любимо куче. Той беше способен да я прочете като разтворена книга. Равна Бергсъндот трудно се поддаваше на манипулация; Той беше зарадван/изненадан (кое ли надделяваше?) от този факт. В основата на разговорите и споровете си с нея усещаше нещо много близко до… Като че ли най-подходящото човешко понятие за това беше „доброкачественост“. Древния съвсем искрено й желаеше доброто. Накрая дори се опита да й помогне…

Видението премина твърде бързо през съзнанието на Фам, за да успее да го улови.

Равна продължаваше да говори нещо.

— Фам, това, което се случи с теб, наистина е ужасно, но и други са преживявали същото. Чела съм за доста случаи, подобни на твоя. Дори Силите не са безсмъртни. Понякога те воюват помежду си и някои падат победени в битката. Друг път се самоубиват. Има една звездна система, която се нарича Гибелта на боговете. Преди милиони години се намирала в Трансцендентното и била обитавана от няколко Сили. Но внезапно станало разместване на Зоните и системата се озовала дълбоко в Отвъдното. Това е най-голямото разместване, регистрирано в историята на света. Силите от Гибелта на боговете просто не са имали никакъв шанс. Те всички загинали — някои се превърнали в гниещи и ръждиви останки, а други… слезли почти до нивото на човешки разум.

— И какво е произлязло от тях?

Тя се поколеба и взе едната му ръка в дланите си.

— Мисля, че можеш да почерпиш кураж от тази история. За жертвите това е било краят на света. Но от другата, човешката страна… Е, може да се каже, че човекът Фам Нувен е късметлия. Зелено стебло твърди, че сриването на връзката с Древния и разрушаването на неговите механизми в теб не са причинили големи щети на организма ти. Дори и да има някакви повреди, те са незначителни. Ти си се отървал леко, защото понякога останките се саморазрушават, независимо в какво състояние са.

Фам усети как от очите му рукват сълзи. Той знаеше, че празнотата, която усеща вътре в себе си, отчасти е причинена от Неговата собствена смърт.

— Незначителни щети значи? — Той поклати глава и сълзите му се разлетяха наоколо във въздуха. — Главата ми е претъпкана с Него и спомените Му.

Спомени? Та те са толкова реални, че почти заличиха всичко останало от неговата човешка същност. И въпреки това той не можеше да ги проумее. Не разбираше подробностите в тях. Дори Неговите емоции му бяха непознати, с изключение на най-първичните — радост, смях, учудване, страх и желязна решителност. Фам се чувстваше малък и нищожен пред новите си спомени; беше способен само да ги зяпа като някой малоумен в катедрала — без да разбира нищо, препъвайки се захласнато пред иконите.

Тя се завъртя и след миг коляното й леко се удари в неговото.

— Ти все още си човешко същество и имаш своите собствени… — гласът й секна, когато срещна неговия поглед.

— Мои собствени спомени. — Те бяха пръснати безразборно сред неразбираемите картини, завещани му от Силата, които непрестанно се изпречваха по пътя на мисълта му. Човекът в него се виждаше като малко петгодишно момче да седи върху сламата в тронната зала и да чака нащрек появата на някой възрастен; не беше позволено престолонаследниците да си играят в мръсотията. После, десет години по-късно, за първи път се люби със Синди. След още година за първи път в живота си видя орбитална ракета, която кацна на главния площад в Канбера. После десетилетията, прекарани в космоса. Да, спомените от Кюенг Хо. Фам Нувен, великият търговец от Изостаналата зона. Всичко от този период се пазеше добре съхранено в главата му. Но той вече знаеше, че това е измамата на Древния, скалъпена един следобед, за да заблуди онези от Рилай.

Равна прехапа устни и не каза нищо. Беше твърде почтена, за да си позволи дори някоя благородна лъжа, която би го ободрила.

Той посегна със свободната си ръка и отмахна падналата върху лицето й коса.

— Вярно, че ти първа ми го каза, Рав, но не се чувствай виновна заради това. Досега и сам щях да се досетя.

— Така е — промълви меко тя. После се взря право в очите му. — Но ето ни сега двамата с теб — едно човешко същество срещу друг човек. Ти си отново човек. Освен това е напълно възможно наистина да е имало Кюенг Хо и да си бил точно такъв, какъвто си се спомняш. Но защо ти е твоето минало, когато може би те чака велико бъдеще.

Думите й отлетяха като призрачно ехо; бяха по-скоро далечен спомен, отколкото реалност. Внезапно той усети, че я наблюдава с по-мъдри очи. Тя те обича, глупако. После усети в Него да се надига смях, съвсем мил и добронамерен смях.

Фам обгърна здраво Равна и я притисна до себе си. Тя беше толкова истинска. Усети как промушва бедрото си между неговите. После чу смеха й. Почувства го като туптенето на сърцето си, чийто рефлекс връща съзнанието обратно към живот. Толкова глупаво и тривиално, но…

— Аз… Искам отново да съм аз, да дойда на себе си — думите му потънаха в ридания. — Сега в главата ми има толкова много неща, които не мога да разбера и да осъзная. Страх ме е, че ще се удавя в бездната, която е вътре в мен самия.

Тя не отвърна. Сигурно изобщо не разбра смисъла на казаното. За момент той не чувстваше нищо друго освен топлината на тялото й в ръцете си. „О, моля те, нека отново бъда пак Стария Фам.“

 

 

Равна никога не се беше любила на командния пулт на космически кораб. Но пък и никога досега не беше разполагала със собствен звездолет. Явно ненапразно му казват кораб за дълбоко потапяне. Във възбудата си Фам разхлаби предпазните колани и двамата полетяха плавно из въздуха, натъквайки се от време на време на някоя стена, оплитайки се в разсъблечените дрехи или пък усещайки по лицата си влагата на своите сълзи. Когато отново дойдоха на себе си, главите им бяха на сантиметри от пода, а телата им се издигаха под странен ъгъл с крака към тавана. Тя смътно осъзна, че панталонът й се развява като флаг, прикрепен само за единия й глезен. Любовното им заслепение не приличаше много на романтичните истории, които беше чела. Най-малкото защото при безтегловност нямаш никаква опора, пък и…

Фам се протегна във въздуха и се опря на гърба й. Тя приглади назад ръждивата коса и се взря в зачервените му очи.

— Знаеш ли — неуверено започна той, — никога не съм мислил, че от толкова силен плач ще ме заболи цялото лице.

Тя му се усмихна мълчаливо.

— Значи досегашният ти живот е бил един безкраен празник. — Изопна гръб покрай неговото тяло и го привлече още по-плътно до себе си. Двамата се носиха из въздуха няколко минути, почивайки в прегръдките си, отдадени изцяло един на друг, изоставили всяка друга мисъл. После той отново проговори:

— Благодаря ти, Равна.

— Удоволствието беше мое — гласът й прозвуча замечтано и сериозно. Тя го придърпа още по-здраво към себе си. В гърдите й се бореха различни чувства — той я плашеше, привличаше я неудържимо, дразнеше я. И още нещо, което поне засега не смееше да признае дори пред себе си. За първи път от падането на Рилай се почувства обнадеждена. Сигурно беше просто първична реакция на тялото й. Но можеше и да не е само това. В ръцете й лежеше отпуснато тялото на мъж, достоен за герой на някоя романтична приключенска книга. Нещо повече — вероятно бе част от една Сила.

— Фам… Според теб какво се случи наистина в Рилай? Защо Древния беше убит?

Беглата му усмивка изглеждаше непринудена, но той още по-здраво я притисна в прегръдките си.

— Точно мен ли намери да питаш? Та аз бях мъртъв през цялото време, не помниш ли? Не, не е точно така. Древния умираше по онова време. — Той млъкна. Корабът се завъртя около тях и на екраните се появи безмълвния звезден космос. — Моята божествена същност се гърчеше от болка, усещах това с цялото си тяло. Бях отчаян и обзет от ужас… Но въпреки това Той продължаваше да се опитва да направи нещо за мен преди смъртта си. — Гласът му се смекчи и в него се промъкна изумление. — Сякаш бях някакъв евтин куфар, който Той се опитва да натъпче, с колкото може повече неща. Нали разбираш, сякаш искаш да побереш десет килограма в чанта, чийто обем е само девет. Той си даваше сметка, че процесът е много болезнен за мен — нали все пак бях част от самия Него — но това не го спря. — Фам се отблъсна от нея и лицето му отново придоби диво изражение. — Аз не съм садист, а и не вярвам Той да е бил такъв. Аз…

Равна разтърси глава.

— Мисля, че той просто е преточил в тялото ти всичко, което е останало от него.

Фам помълча, опитвайки се да преосмисли казаното.

— Но това е безумие, аз нямам място да побера Неговите свръхчовешки възможности.

Страхът постепенно затягаше мъртвата си хватка около тяхната новородена надежда.

— Чакай, чакай. Ти имаш право — дори умиращата Сила да е смятала за възможно твоето възкресяване, мозъкът ти не би могъл да побере толкова много информация. Но Древния опита нещо друго… помниш ли колко Го молих да помогне за мисията към Дъното?

— Да-а-а… Аз… Той изпитваше съчувствие като към животните, които се сблъскват с някой непознат хищник. Изобщо не допускаше, че Отклонението може да представлява заплаха за него, поне докато не…

— Точно така, докато не беше нападнат. Това страшно изненада Силата. Изведнъж Отклонението се оказа нещо повече от любопитен проблем на низшите съзнания. Тогава Древния наистина се опита да помогне. Той натъпка в теб програми и системи от Трансцендентното. Така те препълни с тях, че ти едва не умря. И досега не можеш да се справиш с новите си придобивки. Чела съм за подобни случаи в Приложната теология — всички те са смесица между легенди и реални факти. Такива като теб ги наричат Божии останки.

— Божии останки? — Той сякаш учудено предъвкваше думите, за да проумее съдържанието им. — Ама че странно име. Спомням си неговата паника. Но ако наистина е направил с мен, каквото ти твърдиш, защо просто не ми го каза? Щом като съм претъпкан с добри съвети, защо единственото, което усещам, е… — погледът му за миг стана като в добрите стари времена — … мрак… И някакви тъмни статуи с ясни очертания, струпани една до друга. — Отново последва дълго мълчание. Ръцете му силно трепереха, от време на време конвулсии разтърсваха цялото му тяло. — Точно така, много неща си идват на мястото сега. — Той зарови лице във врата й. — В неговото убийство имаше нещо много лично от страна на Отклонението. Древния го разбра, макар че издъхваше. — Отново мълчание. — Отклонението е нещо много древно, Равна. Сигурно е на милиарди години. Преди да бъде убит, Древния можеше само да се догажда за заплахата, която то носи със себе си. Но…

Една минута. Две. Фам не продължаваше започнатото изречение.

— Не се тревожи, Фам, просто ти трябва време.

— Да, така е. — Той се отдръпна, за да вижда лицето й. — Но поне в едно съм сигурен — Древния имаше причина да го направи. Двамата с теб в никакъв случай не сме тръгнали да гоним вятъра. Там на Дъното в страумлинския кораб наистина има нещо, което според Древния би могло да промени хода на събитията. — Той леко прокара ръка по лицето й, а в усмивката му имаше повече мъка, отколкото радост. — Нима не разбираш, Равна? Ако наистина си права, значи днес аз бях най-близо до човешкия си първообраз. Иначе целият съм пълен с товара на Древния, с неговите Божии останки. Повечето от тях сигурно никога няма да осъзная напълно. Но ако пък всичко действаше нормално, най-вероятно бих експлодирал. Сега просто съм Неговия самонасочващ се механизъм, роботът Му на Дъното на Отвъдното.

Не! Ала тя не можа да удържи потръпването си.

— Може и така да е. Но въпреки всичко ти си оставаш човешко същество, ние имаме обща цел и аз… няма да те оставя да си отидеш.

 

 

След два дни четиримата се събраха при командния пулт на „Единак II“. Този път всички участваха в разговора.

— Трябва да решим точно кои формули да им изпратим, за да може да се спаси кралството на Тайния остров…

— … при това да са по силите на „господин Стийл“, за да ги изпълни в срок от сто дни — допълни Синя раковина. Той също беше прекарал по-голямата част от времето си в библиотеката на кораба, изучавайки програмите за технологическо развитие.

— Аз продължавам да мисля, че пушките и радиостанциите са най-доброто решение — намеси се Фам.

— Ти какво мислиш, Синя раковина? — попита Равна. — Дали ще могат бързо да направят радио като се има предвид, че започват от нищото?

На Нийора радиовръзките се бяха появили почти едновременно с полетите в орбита — цял век след началото на Ренесанса.

— Напълно е възможно, лейди Равна. Има много прости способи, които са били установени едва след идването на високите технологии. Например квантовите торисонови антени могат лесно да бъдат заменени от смес на сребро с кобалтова стомана, стига да се спази правилната пропорция. За съжаление за нейното получаване са необходими твърде много теоретични познания и умения за решаването на някои големи диференциални уравнения. Има много обитатели на Изостаналата зона, които изобщо не са открили принципа на радиото.

— Дотук добре — каза Фам. — Остава проблемът с превода. Джефри сигурно е чувал и преди за кобалт, но как би могъл да обясни какво е това на някой, който изобщо няма такава дума в езика си? Ако не научим повече за техния свят, ние дори не бихме могли да им опишем как да намерят кобалтова руда.

— Това със сигурност ще забави процеса — призна Синя раковина. — Но програмата се е погрижила и за такива усложнения. Господин Стийл явно не е чужд на идеята за експериментиране. За да разбере какво е кобалтът, ние ще му изпратим описанието на три експеримента, базирани върху изследването на близки до кобалта руди, заедно с подходящи химически тестове.

— Това обаче не е така просто — включи се Зелено стебло. — Някои от химическите тестове изискват специални условия. Освен това е необходимо извършване на експерименти, чрез които да се установи токсичността. А ние знаем много по-малко за света на тези глутници, отколкото е необходимо за избора на подходяща програма.

Фам се усмихна.

— Надявам се тези същества да притежават необходимото чувство за благодарност; никога досега не бях чувал за квантови торисонови антени. Току-виж тези глутници получили някакво оръжие за масово изтребление и тогава край с Кюенг Хо.

Въпреки всички усложнения, подаръкът все пак можеше да бъде изпратен. Оставаше въпросът дали съоръженията ще са готови навреме, за да бъде опазен Джефри до пристигането на кораба. Четиримата отново и отново преравяха програмите в библиотеката. Наистина, колко малко знаеха за тези глутници!

Равна не можеше да се примири с мисълта, че каквото и да правеха те четиримата, спасението на Джефри до голяма степен зависеше от милостта на съдбата. Накрая тя взе най-добрата програма, която бяха способни да издирят, преведе я на самнорск и я изпрати.