Върнър Виндж
Огън от дълбините (13)

Единадесет

Още преди да възникне Движението на фленсериерите, селището на Дърворезбарите се прочу като най-забележителния град на запад от Ледените зъбери. Беше основан преди шест века, когато животът по северните земи бил много по-суров. Снегът покривал дори ниските места почти през цялата година. Дърворезбаря започнал без ничия помощ — самотна глутница в малка колиба на континенталния бряг. Бил едновременно ловец, мислител и художник. На хиляди мили наоколо нямало жива душа. Само дузина от първите статуи на Дърворезбаря напуснали неговата хижа, но именно те му донесли слава. Някои са още запазени. Един град близо до Дългите езера е кръстен на тази от тях, която се съхранява в неговия музей.

Заедно с известността започнали да прииждат и чираци. Около първата хижа се появили още десетина, пръснати из Фиорда на дърворезбарите. Минали век-два и Дърворезбаря започнал малко по малко да се изменя. Дълбоко в себе си всъщност се боял от промените — чувство, от което упорито опитвал да се отърве. Стараел се да съхрани своята душа непокътната, но към това се стреми всяко същество. В най-лошия случай глутницата губи първоначалния си вид, а често остава дори напълно лишена от дух и емоции. За Дърворезбаря всеки чужденец означавал някаква промяна. Той задълбочено изучавал доколко и как всеки член от групата се вписва в общото цяло. Наблюдавал кутретата и следял тяхното отглеждане. Опитвал се да предвиди какъв ще бъде приносът на всеки нов член в глутницата. Постепенно се научил да влияе върху характера на групата чрез обучение и подготовка на съставните й части.

Разбира се, в тази система няма почти нищо ново и необичайно. Тя е в основата на повечето религии. Всеки град има свои селекционери и педагози. Тяхното познание, независимо доколко е приложимо, е важно за всяка култура. Заслугата на Дърворезбаря е, че отново преосмислял всичко, без да се влияе от традиционните предубеждения. Той предпазливо извършвал опити със самия себе си и останалите членове на малката си колония. После наблюдавал резултатите и на тяхна основа замислял следващия експеримент. През цялото време се ръководел по-скоро от крайния резултат, отколкото от онова, което му се щяло да се получи.

В зависимост от разбиранията на различните епохи онова, с което се занимавал Дърворезбаря, било определяно като ерес, перверзия или просто лудост. В първите години Кралят Дърворезбар бил ненавиждан почти толкова, колкото мразели Фленсер три века по-късно. Но по онова време суровите зими на север възпирали нациите от Юга да пратят свои войски срещу дърворезбарите. Когато все пак решавали да нападнат, търпели пълно поражение и дълго не можели да възстановят армиите си. Дърворезбаря постъпил съвсем разумно и не се опитал да променя със сила религията на Юга. Поне не го направил явно. Но неговото селище все повече се разширявало, а славата му като скулптор и майстор на мебели взела да бледнее пред другите му умения. Когато в града пристигал някой старец, тръгвал си подмладен, по-умен и много по-щастлив. Градът кипял от нови идеи и изобретения — тъкачни машини, водни колела, които задвижвали резбарските стругове, вятърни мелници. Нещо се случвало в този град и това не били само техническите изобретения. Основната промяна ставала с жителите му, които Дърворезбаря създавал.

 

 

Уиккукракрана и Джакерамафан пристигнаха в Града на дърворезбарите късно следобед. Валя почти през целия ден, но сега облаците се бяха разпръснали и небето сияеше яркосиньо. След мрачния ден им се струваше по-красиво отвсякога. В очите на Перегрин владенията на Дърворезбарите бяха истински рай. Вече се бе уморил от безлюдната пустош. Тревогите около пришълеца бяха изчерпали силите му.

Стражите, охраняващи последните няколко мили преди града, ги пропускаха с огромно подозрение. Лодките им бяха въоръжени, при това Перегрин и Книжовника идваха от вражеска страна. Спаси ги само това, че бяха двама и им личеше колко са беззащитни. По възвишенията се понесе протяжен вой, който препредаваше тяхната история на следващите постове. Докато стигнат пристанището вече се бяха превърнали в герои. Бяха успели да отмъкнат безценен трофей изпод носа на злодеите от Севера. Лодките им минаха покрай вълнолом, който не съществуваше при последното идване на Перегрин в града и стигнаха пристана.

Кеят се огъваше от струпаните на него войници и коли. Пътят към крепостната порта беше задръстен от наизлезлите да ги посрещнат граждани. Приветстваха ги като истински завоеватели и това можеше да замае главата дори на най-трезвомислещия философ. Книжовника взе да се кланя през борда на лодката, подскачаше на задните си лапи и показваше по всякакъв начин колко го радват приветствените възгласи.

— По-бързо! Трябва незабавно да говорим с Дърворезбаря.

Уиккукракрана вдигна платнената торба, в която беше кутията с цветни картинки на пришълеца, и внимателно слезе от лодката. Още беше замаян от побоя, който му нанесе извънземният. По време на атаката едното от предните му уши беше разкъсано. За миг загуби чувството си за ориентация.

Кеят изглеждаше странно — на първи поглед сякаш беше от камък, но покрит с някакъв мек черен материал, какъвто беше виждал само на юг. Къде съм? Май трябваше да съм много щастлив от нещо, някаква победа като че ли. Той поспря, за да успеят частите му да се съберат в група. Само след миг болката се изостри, но и мислите му станаха по-ясни. През последните четири дни се чувстваше все така. Крепеше го само мисълта да спаси пришълеца, да успее да го доведе до брега.

 

 

Лорд шамбеланът на Краля на дърворезбарите беше шишкаво денди. Перегрин не подозираше, че изобщо съществуват дърворезбари с такъв вид и нрав. Дворцовият сановник обаче омекна и стана изключително любезен, щом видя пришълеца. Той веднага повика доктор да прегледа двукракото и между другото да помогне на Перегрин. Пришълецът си беше възвърнал силите през последните два дни и трябваше постоянно да са нащрек. Не биваше да допускат повече да ги напада изневиделица. Добре, че все пак успяха да го свалят на брега без особени проблеми. Погледът на очите върху плоското му лице бяха впити в Перегрин. Пилигрима вече знаеше, че това е израз на безсилна злоба. Той докосна внимателно главата на Рана… Беше сигурен, че двукракото дебне нова възможност да го нападне.

Не след дълго пътниците бяха покачени на каручки, теглени от кероги, които затрополиха по покритите с паваж улици към градските стени. Отпред войници им пробиваха път през тълпата. Книжовника махаше ту в една, ту в друга посока — същински приказен герой. Но Перегрин вече беше усетил дълбоко притаената срамежливост и липса на самоувереност у своя спътник. Сигурно това беше най-славният момент в целия му досегашен живот.

Дори и да искаше, Уиккукракрана не би могъл да се държи толкова сърдечно. Болката от разкъсаното ухо на Рана, която го прорязваше при всяко по-рязко движение, замъгляваше мислите му. Той приклекна върху седалките на каручката и внимателно въртеше глава във всички посоки. Гледката нямаше нищо общо с онова, което помнеше от идването си преди петдесет години. В повечето части на света почти нищо не се променяше за толкова кратък период от време. Но тук… промяната беше дори плашеща.

Огромният вълнолом беше съвсем нов. Имаше двойно повече кейове и многочленни лодки с флагове, каквито никога не беше виждал в тази част на света. На това място и преди минаваше път, но много по-тесен — почти една трета от сегашния. Тогава градските стени служеха по-скоро да възпират влизането на керогите и форгените вътре, отколкото да защитят жителите от нашественици. Сега бяха високи три метра, изградени от черен камък и се простираха, докъдето стигаше погледа на Перегрин. Миналият път почти не се мяркаше войник, а сега навсякъде стояха стражи. Ето това вече не беше добра промяна. Той почувства как се свива стомахът на Рана — войниците и битките не бяха добро нещо.

Минаха през градските порти и навлязоха в хаоса на тържището, което се простираше на площ от няколко акра. Разстоянието между сергиите беше само няколко крачки и ставаше непроходимо там, където бяха струпани дрехи или мебели. Кошовете с пресни плодове също задръстваха безразборно пътя. Във въздуха се носеше аромат на плодове, подправки и лак. Мястото беше толкова претъпкано, че замъгленото съзнание на Перегрин съвсем изключи. После отново се озоваха в една от тесните улички, които криволичеха между редиците от къщи, облицовани наполовина с греди. Отвъд покривите се издигаше масивна крепост. Само след десетина минути бяха във вътрешния двор на замъка.

Групата слезе от колите и лорд шамбеланът помогна на пришълеца да се прехвърли на приготвената за него носилка.

— Дали Негово величество Дърворезбаря ще ни приеме сега? — попита Книжовника.

Чиновникът искрено се разсмя.

— Тя е Нейно величество. Дърворезбаря си смени пола преди повече от десет години.

На Перегрин му се зави свят от изненада. Това пък какво трябваше да означава?! Повечето глутници се променяха с течение на времето, но никога досега Дърворезбаря не е бил нещо друго освен „той“. Объркването му попречи да разбере какво говори лорд шамбеланът.

— Ще бъдете удостоени с нещо много повече от обикновена аудиенция. Целият дворцов съвет настоява да види… какво сте довели. Заповядайте вътре — и той с един жест отстрани стражите при входа.

Минаха през зала, достатъчно широка, за да се разминат две глутници. Най-напред вървеше шамбеланът, следван от пътниците и доктора, придружаващ носилката на пришълеца. Стените на помещението бяха високи, покрити със сребриста облицовка. Всичко беше много по-мащабно и внушително отпреди… и все пак толкова преходно. Почти не се виждаха статуи, а малкото, подредени наоколо, бяха правени преди векове.

За сметка на това имаше картини. Той се вцепени, когато видя първата. Чу как зад него Книжовника рязко си пое дъх. Перегрин беше виждал произведения на изкуството от цял свят. Глутниците от тропиците предпочитаха абстрактните фрески — смесица от ярки цветове. Островитяните от южните морета така и не бяха успели да овладеят перспективата. В техните акварели по-отдалечените предмети просто плуваха в горната част на картината. В момента в Република Дългите езера на мода бяха портретите, особено тези, които изобразяваха цялата глутница.

Но Перегрин никога не беше виждал нещо подобно. Бяха мозайки, изработени от керамични плочки със страни от по четвърт инч. Нямаше никакви други цветове освен четири нюанса на сивото. От разстоянието, от което ги гледаше, беше заличена всяка граница между отделните части. Мозайките представляваха най-съвършеният пейзаж, който Перегрин някога беше виждал. Всички изобразяваха гледката от хълмовете около Града на дърворезбарите. Ако имаха цветове, биха създали абсолютната илюзия за прозорци. Долната част на всяка от картините беше оградена с правоъгълна рамка, но отгоре пейзажът сякаш изчезваше в далечината. Там, където трябваше да е небето, започваха сребристите стени на залата.

— Насам, господа. Нали искахте да видите Дърворезбаря?

Забележката беше отправена към Книжовника. Джакерамафан стоеше като поразен от гръм. Неговата глутница се беше пръснала из цялата зала и всеки от членовете й клечеше пред различна картина. При поканата на шамбелана той извърна глава към него. Гласът му звучеше унесено.

— Проклет да съм! Чувствам се като бог — сякаш съм разположил частите си по хълмовете и обгръщам целия свят с един-единствен поглед!

Въпреки това той се изправи на крака и търти да догони останалите.

 

 

Помещението преминаваше в една от най-големите заседателни зали, която Перегрин някога беше виждал.

— Това е по-голямо дори от най-грандиозния строеж на Републиката — пророни Книжовника с видима възхита, загледан в трите реда балкони. Те стояха най-долу в центъра на залата.

— Хм.

Освен тях двамата, доктора и шамбелана в залата имаше още пет глутници. Докато чакаха началото на срещата, се появиха още няколко групи. Повечето бяха облечени като благородници от Републиката, целите в скъпоценности и кожи. Само неколцина носеха простите роби, които помнеше от последното си идване. Гледай ти! Малкото поселище на Дърворезбарите постепенно се бе разраснало в голям град, а сега дори е станало столица. Перегрин се зачуди дали кралят — кралицата, де — имаше все още някаква реална власт. Той извърна една от главите си към Книжовника и премина на високочестотен говор.

— Засега не казвай нищо за кутията с картини на пришълеца.

Джакерамафан му хвърли озадачен поглед, като в същото време се опитваше да прилича на истински конспиратор. Отговори на същия език.

— Добре, добре. Това ще ни е козът при преговорите, а?

— Нещо такова.

Очите на Перегрин пробягаха по балконите над тях. Повечето от глутниците в залата излъчваха надменна самоувереност. Той се усмихна под мустак. Само един поглед към тяхната група беше достатъчен, за да разбие самодоволството им на пух и прах. Въздухът жужеше от разпалените коментари. Нито една от глутниците не приличаше на Дърворезбаря. Е, тя сигурно беше запазила поне една-две от старите части. Щеше да я познае по поведението и походката. Но не това беше най-важното. Някои от приятелствата продължаваха и след смъртта на повечето от членовете му. Но други негови приятели се променяха с минаването на годините, възгледите им ставаха различни и постепенно привличането се превръщаше в омраза. По-добре беше да се подготви, че Дърворезбаря е от втория тип. Е, каквото имаше да става, ще стане…

Дочу се отсечен звук на тромпети, почти като сигнала за сбор на фленсериерите. Официалните двери на най-долния балкон се разтвориха и през тях влезе една петорка. Перегрин се скова от ужас. Това наистина беше Дърворезбаря, но толкова… нехармонично съставен. Един от членовете му беше толкова стар и грохнал, та останалите трябваше да го подкрепят. Двама бяха почти кутрета, а единият постоянно се лигавеше. Най-едрият беше слепец с побелели очни ябълки. Подобно създание можеше да се срещне в някой бедняшки квартал край пристанището или пък в последната фаза от развитието на насекомите.

Тя сведе очи към Перегрин и се усмихна така, сякаш го позна. От нейно име говореше слепецът. Гласът беше ясен и твърд.

— Нека започваме, Вендейшъс.

Шамбеланът кимна.

— Както повелите, Ваше величество.

Той посочи надолу към пришълеца.

— Ето причината за това събиране.

— Ако искаме да видим чудовище, ще отидем на цирк, Вендейшъс.

Гласът принадлежеше на една наконтена глутница от най-горния балкон. Ако се съдеше по виковете, които се надигнаха от всички страни, той изразяваше всеобщото мнение. Друга глутница от най-ниския балкон прескочи парапета и се опита да прогони лекаря от носилката на пришълеца. Шамбеланът надигна глава, опитвайки се да възстанови реда, и прониза с поглед онзи, който скочи от балкона.

— Не може ли да си по-търпелив, Скрупило? Всеки от вас ще може да го погледне после.

Скрупило издаде някакво непочтително съскане, но все пак се оттегли.

— Благодаря.

След това Вендейшъс изцяло насочи вниманието си към Перегрин и Книжовника.

— Лодката ви изпревари дори най-последните новини от Севера, приятели. Никой освен мен не е запознат подробно с вашата история. По целия бряг се носят слухове и догадки. Та значи казвате, че това същество долетяло от небето?

Това беше покана към двамата да вземат думата. Перегрин остави Книжовника да говори — тази роля много му допадаше. Той цветисто разказа за летящата къща, за засадата на убийците, и най-накрая стигна до щастливото им избавление. После показа уредите си за далечно виждане и се представи като таен агент на Република Дългите езера. Небеса, кой истински шпионин би постъпил така?! Всички членове на дворцовия съвет обаче бяха впили очи в пришълеца — някои със страх, други — като Скрупило — с диво любопитство. Кралицата наблюдаваше само с част от главите си. Останалите спяха. Изглежда беше толкова уморена, колкото и Перегрин. Пилигрима отпусна главите си върху предните лапи. Болката на Рана пулсираше навсякъде. Най-лесно беше да го остави да заспи, но тогава почти нямаше да разбере казаното в залата. Все пак той реши да поспи. Рана се унесе и болката постепенно намаля.

Разговорите продължиха още известно време, но трите будни части — Уиккукрак — не схващаха много добре за какво става дума. За сметка на това обаче ясно различаваха тона на гласовете. Скрупило на няколко пъти протестира нетърпеливо. Вендейшъс му отговори, очевидно съгласявайки се с него. Лекарят отстъпи настрани и Скрупило се устреми към пришълеца.

Перегрин бързо се отърси от дрямката.

— Внимавай! Това същество не е приятелски настроено към нас.

Скрупило му се сопна през рамо.

— Приятелят ти вече ме предупреди за това.

Той бавно започна да обикаля носилката, взрян в кафявото и неокосмено лице на чужденеца. Онзи му отвърна с невъзмутим поглед. Скрупило се протегна предпазливо напред и подръпна покривалото на носилката. Отново никаква реакция.

— Виждате ли? — накокошини се Скрупило. — Той знае, че аз не му мисля злото.

Перегрин не се опита да го разубеждава.

— Мигар наистина ходи изправен на задните си лапи? — обади се един от съветниците. — Представете си само — той ще е по-висок от всички нас! Но се обзалагам, че само едно леко блъсване би го повалило.

Последва бурен смях. Пред очите на Перегрин се мярна образът на изправения пришълец, който приличаше на богомолка.

Скрупило сбърчи нос.

— Това нещо тук смърди — Перегрин прецени, че придворният стоеше твърде близо, което можеше да разтревожи двукракото. — Дръжката на стрелата трябва да се извади. Кръвотечението е почти спряло, но ако искаме създанието да живее по-дълго, трябва да му окажем медицинска помощ.

Той погледна презрително Книжовника и Перегрин, сякаш бяха виновни, че не са направили незабавно операция на борда на двучленната лодка. Но в този момент нещо привлече погледа му и той тутакси смени тона.

— В името на Великата глутница! Вижте предните му лапи! — И той разхлаби въжетата около предните крака на пришълеца. — Само две такива лапи ще свършат по-добра работа от пет усти! Представете си само какви глутници могат да образуват тези същества!

И той навря нос съвсем близо до предната лапа на извънземното.

— Бъди… — Перегрин се канеше да каже „внимателен“, но не успя да довърши. Предният крайник на пришълеца се стрелна напред и заби в главата на Скрупило. Ударът не беше много силен, но пък премерен съвсем точно в ухото.

— Оу! Ау! А-у-у-у-у! — Скрупило взе да подскача от крак на крак и побягна назад.

Пришълецът също викаше. Гласът излизаше изцяло от устата му — тънък и пронизителен. Тези свръхестествени звуци минаха като нажежен шиш през главите на присъстващите, дори кралицата не можа да ги понесе. Перегрин вече познаваше въздействието им. Нямаше съмнение — това беше тайният език на глутницата на пришълеца. След няколко секунди писъкът премина в насечено хълцане, а после постепенно утихна.

В залата се възцари тишина, която дълго време никой не посмя да наруши. После една от частите на кралицата се изправи на крака. Гледаше към Скрупило.

— Добре ли си?

Това бяха първите думи, които произнасяше от началото на срещата.

— Да. Той е по-хитър от всички нас.

— Твоето любопитство ще ти изяде главата някой ден.

Придворният изсумтя раздразнено, но си личеше, че е поласкан от нейната загриженост.

Кралицата обходи с поглед подчинените си.

— Пред нас стои много важен въпрос. Скрупило реши, че един-единствен пришълец би трябвало да е ловък и подвижен като нашите глутници. Наистина ли е така?

Въпросът беше отправен по-скоро към Перегрин, отколкото към Книжовника.

— Така е, Ваше величество. Ако можеше да достигне възлите на тези въжета, той със сигурност би ги развързал. — Знаеше какъв ще е следващият въпрос и го изпревари. Бяха му нужни цели три дни, за да стигне до това заключение. — А звуците, които издава, са организирана реч…

В залата се надигна шум, когато останалите проумяха думите му. Отделен от глутницата член, който можеше да артикулира, обикновено беше способен да изрече най-много няколко несвързани думи, но от това винаги страдаше неговата ловкост и координация.

— Ясно… Същество, което не прилича на нищо, срещано по нашия свят и на всичко отгоре долита с лодката си от небето. Чудя се какви ли са способностите на техните глутници, щом като един-единствен член е почти толкова умен, колкото е всеки от нас.

Докато казваше това, слепецът от глутницата на кралицата се огледа, сякаш можеше да ги види. Другите двама скимтяха и тикаха в него разлигавените си муцуни. Личеше, че владетелката не е особено въодушевена от своето откритие.

Скрупило надигна глава.

— Изобщо не успях да доловя и най-малък смисъл в звуците, които издаде той. При това пришълецът не притежава предни уши. — Той посочи дрехата около раната. — Не виждам и уши на раменете му. Сигурно неговата глутница е умна толкова, колкото е и един-единствен член от нея… А най-вероятно е така и с неговите себеподобни.

Перегрин отново се подсмихна. Този Скрупило беше доста заядлив и злопаметен. Но във всеки случай не почиташе особено традицията. Векове наред академиците водеха спорове за разликата между хора и животни. Някои животни притежаваха по-голям мозък; други пък имаха много по-гъвкави устни и лапи от тези на един-единствен член от глутниците. Из саваните на Изтока живееха същества, които дори приличаха на хора и се движеха на глутници. Но те не се отличаваха с високоразвито мислене. Ако се изключат вълчите гнезда и китовете, единствено хората съществуваха като глутници. Съвършената координация между техните членове ги правеше най-висшите същества на планетата. Теорията на Скрупило намирисваше на ерес.

Джакерамафан внезапно се намеси.

— Но ние наистина чухме високи звуци по време на засадата. Сигурно и този е като нашите откъснати от глутницата членове — неспособен да разсъждава.

— И въпреки това толкова умен, че да надхитри, когото си поиска — завърши хладнокръвно кралицата. — Ако тези хора са по-умни от нас, то ние бихме могли да ги изучим. Независимо колко са развити, ние ще можем да ги достигнем. Но ако това пред нас е част от свръхглутница…

За миг се възцари мълчание, нарушавано само от мислите на съветниците. Ако пришълците бяха свръхглутници и ако техният парламентьор е бил убит, тогава… Сигурно вече нищо не можеше да ги спаси.

— И така, нашата първостепенна задача е да запазим живота на това същество, да го убедим в нашите добри намерения и да изучим неговата природа.

Главите на кралицата се снишиха и тя се задълбочи в собствените си мисли. Или просто беше много уморена. Внезапно обърна няколко чифта очи към шамбелана.

— Отведете пришълеца в моите покои.

Вендейшъс зяпна от изненада.

— И дума да не става, Ваше величество! Вече сме убедени, че това нещо тук е злонамерено. Освен това се нуждае от медицинска помощ.

Кралицата се усмихна и гласът й стана мамещо сладък. Перегрин помнеше този маниер отпреди.

— Забрави ли, че аз също владея хирургията? Мигар забрави, че аз съм… кралица?

Вендейшъс облиза устни и потърси с поглед подкрепа у останалите съветници. След секунда успя да промълви:

— Не съм, Ваше величество… Ще бъде, както желаете.

Перегрин се ободри. По всичко личеше, че кралицата все още държеше властта в свои ръце.