Върнър Виндж
Огън от дълбините (22)

Двадесет

Фам Нувен не си спомняше почти нищо от времето, когато беше мъртъв. Остана само болката, причинена от края на Древния, някакви призрачни фигури и неясни думи. Някой каза, че поддържали живота му чрез медицинската апаратура на кораба. Той не помнеше нищо от този период. За него продължаваше да е пълна загадка защо още диша. Беше му дори обидно. После тялото му взе да възстановява първичните инстинкти и започна само да диша. Очите се отвориха. Нямаше никакви мозъчни увреждания, а Зелено стебло (?) каза, че се е възстановил напълно. Неговата човешка обвивка не оспори по никакъв начин това твърдение.

Онова, което беше останало от Фам Нувен, прекарваше дълго време на капитанския мостик на „Единак II“. И преди корабът му напомняше на дебела стоножка. Тия буболечки гъмжаха из сламата, която покриваше пода в тронната зала на бащиния му замък в Канбера. Децата обичаха да си играят с тях. Животинките нямаха истински крака, а само множество пипалца, които се подаваха от двете страни на хитиновите им тела. Колкото и да се опитваха да ги прекатурят по гръб, насекомите успяваха да си помогнат с пипалцата-антенки и пак продължаваха по пътя си. Дори не обръщаха внимание, че гърбът им вече беше станал корем, а коремът — гръб. Нямаше съмнение, двигателите за ултрасветлинна скорост на „Единак II“ бяха също като тези пипала, макар и не така отчетливо отделени едно от друго. Тялото на кораба също беше дебело и лъскаво, само в средата малко се стесняваше.

И така, земният път на Фам Нувен завърши в тялото на някаква стоножка. Но това пък си беше напълно в реда на нещата за един мъртвец.

А сега стоеше на капитанския мостик. Някаква жена всеки ден го водеше дотам; явно знаеше, че това ще му хареса. Стените бяха превърнати в екрани, каквито не беше виждал, дори докато търгуваше за Кюенг Хо. Когато екраните показваха заобикалящия ги космос, гледката беше почти толкова добра, колкото и през илюминаторите на флотата на Кюенг Хо.

Всичко му приличаше на някаква дива фантазия. Или пък на съвършена илюзия. Ако останеше достатъчно дълго на мостика, наистина можеше да види как звездите се движат по небето. Корабът можеше да направи приблизително десет скока за секунда: скок, пренастройване и отново скок. В тази част на Отвъдното всеки път можеха да изминават разстояние от по една хилядна от светлинната година, но после времето за пренастройка се увеличи чувствително. Ако направеха десет скока за секунда, това правеше близо трийсет светлинни години на час. Самите скокове бяха нещо невероятно от гледна точка на човешкия разум. Между тях те продължаваха да падат свободно в пространството, поддържайки същата скорост като при напускането на Рилай. Затова не се получаваха промени като при ефекта на Доплер от релативистичния полет. Звездите бяха все така ясни, като че ли грееха от небето над някоя пустиня или пък бегълците пътуваха с обикновена скорост. Без каквито и да е резки движения те просто се плъзгаха по небето край тях; колкото по-близо бяха до кораба, толкова по-бързо се изгубваха от поглед.

Така само за половин час Фам стигна по-далеч, отколкото за половин век с корабите на Кюенг Хо.

Един ден Зелено стебло също дойде на мостика и взе да превключва екраните. Тя продължаваше да се обръща към Фам, както и преди катастрофата — сякаш имаше насреща си нормално същество, което може да я чуе и разбере.

Думите й звучаха като обикновен шум в ушите на Фам; той ги разбираше, но те не означаваха нищо за него. Ездачът помълча малко, а после продължи с безсмислено упорство, присъщо на всички женски същества.

Фам освободи съзнанието си от всички въпроси. Но тъй като нямаше ярки звезди, на които да се наслаждава, оставаха му единствено изображенията върху екраните. А те отново го връщаха към мисълта за проблемите. МИСЪЛ. Шегичка: никой тук Долу не мислеше за каквото и да е. Най-вероятно десетина хиляди кораба се бяха отървали след рухването на Рилай. Сигурно Врагът още не беше забелязал бегълците. Нападението срещу Рилай беше само незначителна стъпка в плана на убиеца на Древния. Предполагаше, че и „Единак II“ е успял да се измъкне незабелязано. Защо му беше на Врага да се интересува къде се крият последните останки от съзнанието на Древния? Защо му беше да се интересува къде е затънал жалкият им кораб?

Конвулсия разтърси тялото на Фам. Сигурно беше отново някой животински рефлекс.

Паниката ден след ден все по-здраво сграбчваше Равна Бергсъндот. Нямаше никакви разтърсващи събития, които да я причинят. Просто надеждата й постепенно отмираше. Всеки ден тя се опитваше да намери време за Фам Нувен, да му поговори, да му подържи ръката. Той нито й отговаряше, нито пък я поглеждаше, с изключение на случаите, когато погледът му случайно преминаваше през нея. Зелено стебло също много се стараеше да го върне към живот. Чужденката Зелено стебло помнеше, че предишният Фам много хареса ездачите. Въпреки че получи най-добрата медицинска помощ обаче, сега от него можеше да остане само едно вегетиращо тяло.

Колкото повече се забавяше тяхното придвижване, толкова повече се влошаваше положението им. И всеки път това надхвърляше дори най-лошите очаквания на Синя раковина.

Когато Равна за пореден път прегледа новините, те сякаш бяха станали още по-ужасяващи. Новопоявилата се теория за „мъртвата раса“ се разпространяваше с огромна бързина и печелеше привърженици. Все повече и повече потребители на Мрежата смятаха, че именно хората разпространяват Заразата.

Код: 0

Получател: „Единак II“

Език: От белореск на трисквелайн

Подател: Съюз за отбрана (твърди, че е обединение от пет многовидови империи от Отвъдното и се намира под Страумлианските владения. Няма никакви данни за неговото съществуване преди падането на владенията.)

Тема: Заплахата от видеозаписите на Заразата

Разпространение чрез:

Дискусионна група „Опасност от Зараза“

Дискусионна група „По следите на войната“

Дискусионна група „Хомо сапиенс“

Дата: 17.95 дни от падането на Рилай

Съдържание на посланието:

До този момент получихме половин милион съобщения, касаещи видеозаписите на това създание, и успяхме да прочетем голяма част от тях. Повечето от вас не виждат най-главното. Принципите на действие при този „Спасител“ са съвсем ясни. Това е трансцендентна Сила, която използва ултрасветлинните комуникации, за да действа чрез една от расите на Отвъдното. Сигурно това е твърде лесно за възможностите на Трансцендентното — има много истории за поробители сред Силите там. Но за да действа същата система и в Отвъдното, вероятно се изискват много сложни и скъпоструващи изменения в мозъците на хората от контролираната раса. Това не е станало по естествен път и трудно би могло да бъде приложено върху други раси, независимо какво твърди Заразата.

Следим внимателно всичко от дискусионната група „Хомо сапиенс“ още от появата на Заразата. Къде се намира тази „Земя“, от която твърдят, че са пристигнали хората? Точно в центъра на Изостаналата зона, казват те. Дори следващата им прародина — Нийора — е отново в Изостаналата зона. Ето защо предлагаме алтернативна теория: някога много отдавна, сигурно още преди възникването на най-старите архиви, се е състояла битка между Силите. Тогава е и създаден модела на тази „човешка раса“. Още от самото начало в него е заложена възможността да бъде контролирана. Много след това, когато противниците в битката изчезнали, а историите за тях били забравени в нашия свят, расата достигнала точка на развитие, от която би могла да премине в Трансцендентното. Именно това обаче бил и капанът — така тя повторно щяла да създаде Силата, която заложила клопката.

Не можем да твърдим, че сме прави за всички подробности, но подобно развитие на нещата е неизбежно. Нашата цел в случая също е ясна. Страумлинските владения са в центъра на Заразата. По всичко личи, че те са недосегаеми. Но освен тях съществуват и други човешки колонии. Ще помолим Мрежата да ни ги посочи. Самите ние не сме голяма цивилизация, но с радост бихме напътствали събирането на сведения, както и бъдещите военни действия, които ще сложат край на разпространението на Заразата в Средното ниво на Отвъдното.

Вече седемнадесети ден призоваваме към решителни действия. Ако ни бяхте послушали още от самото начало, една съвместна атака би унищожила Страумлинските владения. Падането на Рилай не е ли достатъчно, за да се стреснете най-накрая? Приятели, ако се обединим, все още имаме шанс за спасение.

Смърт на вредителите.

Тия чудовища имаха нахалството да се усъмнят дори в произхода на човешката раса! Безпризорни раси се срещаха рядко, но почти всички вече бяха известни. Сега „унищожителите“ се опитваха да представят Чудото на Нийора за най-страшното зло на света. Слава на провидението, засега бяха единствените, които призоваваха към погроми. Но за съжаление дори сериозни и уважавани потребители на Мрежата казваха неща, които непряко можеха да предизвикат ответно насилие.

А едно малко момче се намираше в плен на дъното на този кладенец. Имаше дни, когато връзката с него беше напълно прекъсната. Друг път, когато антените на „Единак II“ бяха насочени в правилната посока и капризите на Зоните позволяваха това, Равна успяваше да получи сигнал от неговия кораб. Но дори тогава той беше толкова слаб и накъсан, че предаването и получаването на съобщенията се извършваше едва с няколко байта в секунда.

Накрая Джефри и неговите тревоги можеха да се окажат просто незначителна бележка под линия в историята на Заразата (а дори и това беше малко вероятно, тъй като никой не знаеше за момчето). Но за Равна Бергсъндот разговорите с него бяха единственият светъл лъч в живота.

Личеше, че детето е много самотно, макар Равна да се надяваше, че сега това се е променило към по-добро. Тя вече знаеше всичко за неговия приятел Амди, за суровия Тайратект, героичния господин Стийл и гордите Остриета. Равна се усмихна на себе си, а и над себе си. Стените на кабината представляваха пъстри картини от джунглата. Дълбоко във влажния мрак се простираха сенки с правилни очертания — замък, построен в корените на гигантско мангрово дърво. Картината беше много известна — оригиналът датираше отпреди две хиляди години и показваше живота в още по-далечното минало, от времето на Мрачната епоха в Нийора. Любимата игра в детството на Равна и Лине беше как внезапно са попаднали в онази епоха. За Джефри обаче това не бе игра, а страшна реалност. Касапите дърворезбари не бяха някаква далечна космическа заплаха, а нападаха всеки ден. Слава на провидението, Джефри поне не бе видял с очите си как убиват.