Хаим Оливер
Гол от засада (24)

2.
Футболна война в нашата махала

Новината за дезертирането на двама от най-видните редутабли, наречени от пресата Тото Платинената обувка и Влади Ракетата, предизвика съвсем неочаквани последици за мира в нашата махала.

Започна се с това, че като чу вестта, леля Гица едва не припадна. Но тя се подкрепи със сто грама вишновка и хукна навън. Три минути по-късно беше при майката на Льонка, после при баба Зора, после в Института по кибернетика при инж. кака Вера, после в поликлиниката при доктор Веса… А след още петнайсет минути ККДЖЗЗМФ в пълен състав маршируваше войнствено към стадион ШИПКА — отряд от амазонки, решени на всичко.

Желязната врата, която обикновено издържа напора на стохилядна запалянковска тълпа, бе пометена и другарките се втурнаха в стадиона.

Полковник о.з. Храбров тъкмо даваше указания на водопроводчиците как да оправят дренажа под тревата. Усети бурята, панически се озърна, понечи да избяга, но беше късно: жените го бяха наобиколили.

— Какво търсите тук, жени? — попита той и засука мустаци за кураж. — Забранено е да се влиза в стадиона без работа.

Опряла ръце на хълбоци, леля Гица прецеди през зъби:

— Къде е нашето пиле?

— Не знам за какво пиле говорите! — отвърна о.з. Храбров. — Вървете си и ме оставете на мира. Зает съм.

— Нашето пиле се казва Тото Платинената обувка и е лява свръзка на ННФК РЕДУТ! — изсъска леля Гица. — Ние знаем, че ти си го подмамил в твоя недоносен отбор. Не ни ли го върнеш до довечера, да знаеш, че камък върху камък няма да остане от този стадион, а тебе, тебе…

— Ще те оженим! — обади се глас.

Дамите се закискаха злокобно:

— Точно така! Ще те оженим за леля Гица!

Полковник о.з. Храбров настръхна. Той отлично разбираше, че тия фурии не само са в състояние да разрушат стадиона, но и като нищо могат да го оженят за леля Гица, която бе уморила досега трима мъже. Той реши да приложи по-гъвкава тактика:

— Слушайте, жени! — каза той. — Ние, военните, сме кавалери и затова ще ви говоря по кавалерски. Вярно, момчето може да е в лагер-школа. И какво от това? Там то ще има легло, храна, възпитатели, треньори. Знаете ли къде живее Тото? В сутерена при оня пияница Петко Бояджията, а напоследък спеше в Бункера. Да! Освен това моят отбор има нужда от млада смяна и…

— Полковниче от запаса! — прекъсна словоизлиянията му леля Гица. — Ако е за гледане на деца, ние знаем по-добре от тебе, как става това. А ПЛИСКА да си търси попълнение другаде! Ние нашите редутабли си не даваме! Това е! И ако до довечера двайсет и един часа нула-нула не ни доведеш момчето, лошо те чака! Сбогом!

Жените се обърнаха и излязоха.

 

 

Вторият удар върху враговете на ККДЖЗЗМФ бе нанесен по много по-жесток начин.

Връщайки се от телевизията, другарят Антон Антонов минаваше покрай кооперация „Лале“ и си свиркаше, доволен, че е успял да напише две страници от сценария за съвременната младеж. Неочаквано над него се изля ниагарски водопад. Той изхълца и побягна, но втори поток го накваси окончателно и го превърна в жалко подобие на режисьор. В следващия миг от един вход се подаде нежна ръка с маникюрирани пръсти, сграбчи го за яката и го издърпа в коридора.

Другарят Антон Антонов се видя в двора на „Лале“, заобиколен от другарките на ККДЖЗЗМФ, безмилостни като членки на Великата инквизиция.

— Какво зззначи това? — опита се да извика другарят Антон Антонов, но от устата му излезе жалко писукане.

— Отвличане! — спокойно отвърна леля Гица.

— Това е незаконно! — закрещя другарят Антон Антонов и кихна. — Вие нямате право да отвличате невинни граждани! Това е бандитизъм, заклеймен от Хартата за правата на човека!

— А не е ли бандитизъм да отвличате нашите пилета във вашия невзрачен ЖСК СЛАВА? — обади се доктор Веса.

— Никой никого не е отвличал! Возихме го на локомотив и той остана. Доброволно! Напълно доброволно!

— Стига приказки! — прекъсна го леля Гица. — Нямаме време за разправии. Режисьоре, чуй нашите условия! Сега ти ще напишеш писмо до ЖСК СЛАВА и ще поискаш най-късно до двайсет и един часа нула-нула да освободят Влади Ракетата и да го доведат при нас. Писмото ще предадем ние, а ти ще останеш тук като заложник. И докато не притиснем момчето до сърцето си, ти няма да видиш бял свят! Това е! Казах! Жени, приберете го!

И докато осъзнае какво става, другарят Антон Антонов биде грабнат от осем чифта нежни ръце с маникюрирани нокти и натикан в бараката за въглища. Катинарът щракна. Пред вратата застана на пост една ДЖЗЗМФ с дебела точилка в ръка.

Третата схватка се разрази между само една ДЖЗЗМФ и един представител на четиристранния пакт и стана така:

Горда от постигнатото в борбата с похитителите на редутабли, доктор Веса побърза да се прибере в къщи. Но още с влизането си в хола, тя усети нещо нередно. Старшина Марко седеше изпъчен пред масата и се усмихваше с победоносен вид.

— Къде е Митко? — попита тя. — Мина ли му коремът?

— Нищо му няма — каза той. — Нищо! Юнак е нашият Пеле!

Тя влезе при децата. И дъхът й се пресече.

Познатата малка стая с двете легла, масичката, аптечната, етажерката не бе същата. Стените й бяха облепени с лозунги като САМО БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ!, БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ, ВОДИ НИ КЪМ СИЯЙНИТЕ ВЪРХОВЕ НА СПОРТА!, етажерката бе покрита с цветни фотографии на Бонди, Меци, Раби и други играчи от поменатия отбор, над аптечната се извисяваше виолетовият флаг на същия отбор…

А на пода, облечен във формата на въпросния отбор, седеше Митко Пеле и бърникаше един огромен барабанлия револвер със седефена дръжка.

Доктор Веса не можа да изпищи — гласът й бе заглъхнал от ужас, но намери сили в себе си да се наведе, да грабне револвера, да смъкне виолетовия флаг и да изскочи навън. Тук вече гласът й се върна:

— Какво значи това? Какво е това безобразие?

Старшина Марко изчака спокойно, усмихна се състрадателно, взе револвера от ръката й, насочи го към гърдите си и дръпна спусъка. Изстрел не последва.

— Виждаш ли? — рече той. — Напразно викаш, докторе! Това е пищовът на дядо Марко от хайдушко време. Не стреля. Патрони няма за него. Нека си поиграе детето.

— Всеки празен пистолет стреля веднъж на сто години! — продължи да вика доктор Веса. — Забранявам ти да го даваш на децата! Забранявам ти! — Тя размаха виолетовия флаг. — А това какво е?

— Не знаеш ли? — Старшина Марко невинно вдигна клепачи. — Това е знамето на БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ.

— Какво търси то в стаята на децата?

— Ами че… тяхно си е… На Митко. Митко си е вече наш…

— Ваш?! И откога, моля?

— Ами че, кажи-речи от половин час.

— Тъй значи! Докато ние, жените, спасяваме нашите рожби от попълзновенията на чуждата агентура, врагът се е барикадирал в собствения ми дом и похищава собственото ми дете! Майчице, докъде стигнахме! — И заплака. Заплака с едри и горчиви сълзи.

Старшина Марко никак не понася, сълзи.

— Недей, докторе! — прошепна той и погали жена си по черната коса. — Недей да плачеш! Бива ли? За такава дреболия?

Но докторицата продължаваше да ридае с пълното съзнание, че най-силното й оръжие в борбата с вътрешната агентура са сълзите.

Развръзката на тази трета схватка дойде бързо. Старшина Марко влезе в детската стая, прибра всички лозунги, снимки, флагове и форми и ги хвърли в кофата за смет…

Малко по-късно в махалата се появиха невиждани патрули: жени с червени ленти на ръкавите и на лентите надпис ОТРЯДНИЦИ НА ККДЖЗЗМФ. Те кръстосваха улици, площади и паркове, взираха се в лицата на минувачите и понякога даже ги спираха, за да проверят документите им…

Специален патрул сновеше пред бараката на кооперация „Лале“, откъдето от време на време долиташе жалното кихане на другаря Антон Антонов.

Малко преди двайсет и един часа нула-нула пред Бункера спря джип. От него слезе полковник о.з. Храбров, следван от Тото Тотото с разкошния ковбойски колан на пояса. Двамата влязоха в подземието, където чакаше щабът на ККДЖЗЗМФ в пълен състав.

— Аха, ето ви най-после! — рече леля Гица, като погледна часовника си. — Девет без пет! Тъкмо щяхме да тръгнем да ви търсим.

О.з. Храбров бутна напред Тото и мрачно продума:

— Ето го! Предавам ви го жив и здрав. Но ви предупреждавам, че това няма да ви се размине така лесно и че…

Леля Гица заплашително скръсти ръце на гърди. Полковникът о.з. благоразумно отстъпи, излезе, метна се в джипа и хукна към кварталния клуб, за да разкаже на всеослушание как проклетите жени в махалата пречат на развитието на националния футбол.

В девет часа без две минути в Бункера се появиха познатите от юбилейното тържество железничари. Помежду им стоеше Влади Ракетата, хванал за кормилото разкошен велосипед.

— Гражданки! — казаха басово железничарите. — Получихме вашия ултиматум и заявяваме, че отстъпваме пред грубото насилие. Къде е нашият уважаем почетен член, другарят Антон Антонов?

— Жени, доведете го! — заповяда леля Гица.

Баба Зора и доктор Веса изскочиха навън, едва сдържайки смеха си.

Погълнат от колелото, Влади не обръщаше внимание на нищо наоколо. Той опипваше лъскавите спици, звънкаше със звънчето, стягаше и отпускаше спирачките. До него железничарите мълчаливо чакаха.

Чу се кихане, пъшкаме, охкане и в Бункера влезе другарят Антон Антонов, мокър, смачкан, със зачервен нос.

— Можете да си го приберете! — каза студено леля Гица на железничарите. — А момчето остава тук.

Железничарите повдигнаха рамене в знак, че и тук отстъпват пред насилието, и посегнаха към колелото, но Влади рязко го дръпна назад.

— Дай го! — рекоха железничарите. — Велосипедът е зачислен на отбора.

Влади не искаше и да чуе да връща колелото и яростно го дърпаше към себе си.

— Остави им това ръждясало желязо! — подхвърли презрително леля Гица. — Ние ще ти купим по-хубаво!

— А може ли с мотор? — попита Влади.

— С ракета, ако искаш!

Тогава Влади пусна колелото и железничарите побързаха да се измъкнат. Вече на прага режисьорът кихна, обърна се и хремаво проплака:

— А сега аз ще хвана бронхопневмония и няма да мога да довърша филма си навреме.

— Много важно! — обади се женски глас.

— Важно е, важно! Българската телевизия ще загуби един шедьовър! Освен това мога и да умра! — И кихна.

— Иди при доктор Веса, тя ще те излекува! — изсмя се жестоко друг женски глас.

Като видя, че от тия майки няма да получи никакво майчинско съчувствие, другарят Антон Антонов се изсекна в мократа си кърпа, драматично въздъхна, обърна се и тръгна, последван от железничарите с велосипеда.

А ДЖЗЗМФ веднага се нахвърлиха върху завърналите се блудни синове и ги обсипаха с целувки и бонбони.

— Много ли ви мъчиха? — питаха те и тикаха в устичките на своите пилета карамели.

— Не много — отвърна небрежно Тото Тотото. — Даже ми дадоха пържени картофи.

— Ние правим по-хубави пържени картофи! — викаха те.

— А аз искам моторетка! — обади се Влади.

— Ще я имаш! В събота ще устроим вечеринка с томбола и от прихода ще купим не една, а няколко моторетки! Само обещайте, че няма да ходите по чужди отбори! Обещавате ли?

— Най-напред ми купете моторетка! — рече Влади.

Тото пък пристегна ковбойския си колан и се прозина до разчекване на челюстите.

— Их, как ми се кърти! Имате ли креват с пружина?

— Миличкото ми пиленце! — провикнаха се жените. — Креват с пружина му се приискало! Ела! Ела с нас!

След малко, наобиколили в непробиваем обръч завърналите се дезертьори, Демократичните жени за закрила на местния футбол крачеха по улиците на своята любима махала, скандирайки: „Са-мо РЕ-ДУТ! Са-мо РЕ-ДУТ!“

Край тях патрули с червени ленти на ръкавите отдаваха чест. Минувачите ръкопляскаха. От прозорците летяха конфети и бонбони.

— Са-мо РЕ-ДУТ! — скандираше цялата махала, опиянена от безгранична футболна любов към своя отбор и от своята мощ.

Победата на ККДЖЗЗМФ над обединените сили на четиристранния пакт беше пълна и безапелационна.