Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- ventcis (2016)
Издание:
Хаим Оливер
Гол от засада
Рецензент: Николай Янков
Редактор: Максим Наимович
Нац. бълг., I издание, Лит. група IV
Темат. №3623/1978 г. Изд. №5268
Художник на корицата и вътрешните илюстрации: Александър Хачатурян
Библиотечно оформление: Александър Хачатурян
Художник-редактор: Мария Табакова
Технически редактор: Мария Белова Коректор: Олга Цанова
Дадена за набор на 15.I.1973 г. Подписана за печат на 25.VII.1973 г. Излязла от печат на 15.XI.1973 г.
Формат 84/108/32. Печатни коли 11,50. Издателски коли 8,74 Тираж: 30090 Цена 0,66 лв.
Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11 — София, 1973
Държавна печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
История
- — Добавяне
4.
Нови победи, нови удоволствия и някои усложнения
От спортна гледна точка седмицата, която последва, протече точно по графика на победите. РЕДУТ играеше по два мача на ден — сутрин и следобед. Веднъж игра и три мача, последния късно вечерта в „Океана на бурите“, осветен от фаровете на дядо Анжеловото „пьожо“ (както и много други, дядо Анжел внезапно се пристрасти към кварталния футбол).
За седем дни редутаблите играха петнайсет мача и постигнаха петнайсет победи. Общият резултат бе 105:11. Пометени бяха такива прочути квартални отбори като ЧЕРНАТА КОХОРТА, УРАГАН, КОСМОС, ЩИТ И МЕЧ, КАПИТАН КЛОС, НА ВСЕКИ КИЛОМЕТЪР и др.
Напразно противниците се опитваха да се съпротивяват. Напразно се мъчеха да приложат всевъзможни тактически варианти, включително и железобетон. Напразно търсеха слабо място в редиците на РЕДУТ.
Напразно! Срещу него играеха със или без футболни обувки, със или без наколенки, със или без копринени гащета. Идваха с треньори или без треньори, със съветници или без съветници, нищо не помагаше, те неизменно ядяха бой.
А РЕДУТ си беше все същият: скромен, сплотен, с гуменки, осем човека и една резерва, но винаги с поглед, насочен към златните медали в Мюнхен.
През тия седем дни за редутаблите настъпиха някои промени, които пооблекчиха тяхното съществуване. Така например старшина Марко отслаби строгия режим над своите наследници с надеждата, че по този начин ще ги примами по-скоро в БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ. Дядо Анжел возеше Дани с колата чак до „Океана на бурите“, а вечер идваше да прибере едва ли не целия отбор. Подобри се положението на Влади и Йогата и т.н.
Заедно с това обаче графикът на победите породи някои сенчести явления, които дадоха фатално отражение върху живота на отбора. Ще ги изложа в техния последователен ред. Започна се с Тото.
Понеделник, в „Океана на бурите“ след мача с ФК „Черната кохорта“
Редутаблите тъкмо се обличаха, когато към тях се приближи полковник о.з. Храбров. Гърдите му бяха окичени с ордени от първата и втората световна война.
— Здравейте, юнаци! — извика той.
Редутаблите не отговориха. Те още не бяха забравили деня, когато полковникът о.з. ги бе изгонил от стадиона.
— Юнаци! — подхвана той. — Гледах вашия мач. Храбро играхте вие, но ако продължавате да играете тук, на тази сгурия, в тоя пушек и без футболни обувки, ще получите контузии и нашият футбол ще се лиши от ценно попълнение.
По железопътната линия мина влак. Полковник о.з. продължи:
— Юнаци! Упълномощен съм да ви поканя да влезете в редовете на ПЛИСКА. Ние поставяме на ваше разположение първокласен стадион, екипи, треньори, лагер-школи, с една дума, всичко, от което се нуждаете!
В настъпилата враждебна тишина прозвуча гласът на Тото Тотото:
— Има ли пружинени легла в лагерите?
— С пухени възглавници даже! — отговори о.з. Храбров.
— Какво е яденето? — попита пак Тото Тотото.
— Четири пъти на ден. Пилета, крем карамел, малинов сок…
— А пържени картофи?
— Може ли без пържени картофи!
— Давате ли ковбойски колани?
— Охо! Стига да играеш добре! — и полковникът енергично засука мустаци!
Пак тишина.
— Ракети имате ли? — обади се Митко Пеле.
Проф. Кънчо го плесна по главата, половин-защитникът се развика:
— Защо ме биеш, бе? Ако дават ракети, ние можем да отидем на Луната и да играем на истинския Океан на бурите.
Проф. Кънчо отново го плесна и Митко Пеле млъкна. Редутаблите започнаха да се обличат, без да обръщат повече внимание на полковника о.з.
— Е, юнаци! — провикна се той за последен път. — Разбрахме се, нали? Чакам ви в стадиона. Довиждане! — И си отиде.
Дълго мълчание последва неговото изчезване. Пръснаха се с неприятното чувство, че старото приятелство не е вече същото, че е сякаш умърсено.
Вторник, в гората след мача „С щит и меч“
Пред редутаблите изникна Бобо Черното око и от двете му страни инж. кака Вера и инж. бате Ники.
Проф. Кънчо знаеше, че двамата инженери работят в двайсететажния Институт по кибернетика, където има всичко, за което може да мечтае един съвременен физик — от миниатюрни радиоприемници до електронни роботи. Ето защо сега, когато ги видя заедно с Бобо, той бе едновременно смутен и зарадван. Инженерите му подадоха дружелюбно ръка:
— Открихме ви най-после! — казаха те. — Откога ви търсим! Запознайте се. Това е нашият племенник Бобо Черното око.
— Ние се познаваме вече — промърмори проф. Кънчо.
— Тъй ли? Е, тогава е лесно. Всъщност ние искаме само да ви помолим да приемете Бобо във вашия отбор. Той е отличен футболист и има голямо желание да играе с вас.
— Ами! — възрази проф. Кънчо. — Веднъж той ни каза, че търси една тайна организация и че като я намери, ще ни обяви война и ще ни скалпира.
Инженерите се засмяха:
— Та тази тайна организация сте тъкмо вие! Само че тогава бяхте нелегални.
Сега вече и редутаблите се разсмяха, а Льонка се преметна.
Инж. кака Вера пусна в ход най-очарователната си усмивка:
— Хайде, приемете го, пък ние ще помогнем на отбора с каквото можем.
Проф. Кънчо само това и чакаше.
— Може ли да попитам нещо? Ама научно.
— Може, разбира се!
— Вярно ли е, че във вашия институт има истински роботи, дето се движат и говорят?
— Вярно е.
— И радиоапарати колкото лешник, които се пъхат в ушите?
— И радиоапарати колкото лешник.
Проф. Кънчо помълча и накрая се престраши:
— Можем ли някой път да ги видим?
— Когато поискате.
След пет секунди Бобо Черното око бе приет за равноправен член на ННФК РЕДУТ като ляв полузащитник, а инж. кака Вера и инж. бате Ники станаха научни консултанти на отбора…
Сряда, в „Океана на бурите“ по време на мача с ФК „На всеки километър“
Веднага след началната съдийска свирка в стадиона се втурна другарят Антон Антонов с кинокамера в ръка и започна да снима, като се мотаеше пред играчите.
Резервата Ухуру Неандерталска, която си седеше кротко на скамейката, виждайки как този чужд човек се завира, където не му е работа, изтича към него, скочи на рамото му и бутна камерата. Другарят Антон Антонов побягна, но Ухуру не го пускаше, скубеше косите му и крещеше: „Мерси! Данке!“
Съдията Сашо Фадиезов изсвири с камертона и спря играта.
— Напуснете терена! — нареди той на режисьора. — Тук се играе мач за първенство.
— Махнете най-напред този звяр от главата ми! — изкрещя другарят Антон Антонов.
— Това не е звяр, това е резервата на РЕДУТ! — обясни съдията. — А вие нарушавате правилата.
— Аз съм режисьор! Снимам за телевизията!
Дочули последните думи, играчите от НА ВСЕКИ КИЛОМЕТЪР мигновено наобиколиха нещастния режисьор.
— Другарю! — прошепна капитанът на отбора, задавяйки се от вълнение — ние сме от НА ВСЕКИ КИЛОМЕТЪР. Ще ни снимате ли на филм?
— „На всеки километър“ снимат други — отвърна режисьорът. — Аз правя филм за младото поколение.
— Но ние сме отборът НА ВСЕКИ КИЛОМЕТЪР! — настоя капитанът.
— Добре, добре! Ще ви снимам, само ме оставете на мира! И махнете тая маймуна по-далече от мене!
Въодушевени от обещанието, играчите от НА ВСЕКИ КИЛОМЕТЪР заиграха така настървено, че замалко не биха РЕДУТ. Резултатът бе едва 2:1 за редутаблите.
След мача другарят Антон Антонов попита победителите:
— Момчета, искате ли да станете киноартисти?
Има ли на нашата грешна земя човек, който да не желае да стане киноартист? Пожелаха, естествено, и редутаблите.
— Така си и знаех — каза другарят Антон Антонов. — Но за да станете киноартисти, аз трябва да напиша сценарий. А за да напиша сценария, вие трябва да ми разкажете живота си от игла до конец. Искате ли?
Искаха.
— Значи, разбрахме се! — Другарят Антон Антонов се усмихна изкусително и заяви с мекия си глас: — Ще наречем филма „Героите от ЖСК СЛАВА“, като „ГЕРОИТЕ НА ШИПКА“. Аз говорих вече с ръководството на отбора. То е готово да ви приеме и ви даде всичко, от което се нуждаете, включително и безплатно пътуване с всички влакове на страната.
— И с локомотивите ли? — попита Влади Моторетката.
— То се знае!
Влади замечтано въздъхна: откога желаеше той да се повози на локомотив! Но мечтата му бе срината от проф. Кънчо, който кратко и ясно заяви:
— Другарю Антон Антонов, ние дадохме клетва да сме верни на РЕДУТ. И ще останем верни на клетвата!
Другарят Антон Антонов разбра, че не бива да настоява:
— Не бързайте с окончателния отговор, момчета! — каза той. — Помислете си! А утре в пет елате в Телевизията и ще ви покажа какво съм заснел днес.
Четвъртък вечер, в моя кабинет
Тъкмо изписвах тази страница и в стаята ми влязоха моите скъпи кумци, придружени от кръстничето Иво. Кумецът носеше кошница с ловджийски наденици, две бутилки домашно вино и голяма кутия.
Зарадвах им се много, изпихме виното, изядохме надениците, пяхме физкултурни песни. Иво яде малко и не пи никак. Седеше скромно настрана и очевидно чакаше нещо.
Иво беше отличен ученик и първокласен спортист, наследник на своя баща — национален първенец по вдигане на тежести — лека категория. Той тренираше редовно, вдигаше гири и щанги, разтягаше пружини, бореше се. Уверен бях, че след някоя и друга година Иво ще влезе в националния отбор на щангистите. (Виж рис. 5)[1]
Съдбата пожела иначе…
— Е, куме, наздраве! — рече кумецът и се чукна с мен.
— Наздраве!
— Куме — подхвана той меденосладко, — нали на кумците хатъра се не кърши?
— Има си хас! — рекох. — Казвай, какво искаш?
— Ти познаваш ли отбора РЕДУТ?
— Горе-долу.
— Така си и знаех. Ти се вреш навсякъде, дето има деца, книжки пишеш за тях… Та си рекох да те помоля да помогнеш на наш Иво да влезе в този РЕДУТ, а? Мира не ми дава, откакто е чул за този отбор.
— Ама, чакай бе, кумец! Нали твоят Иво е тежкоатлет?
— Така е, и хем отличен. Но какво да го правиш, като е рекъл РЕДУТ, та РЕДУТ!
— Хм… Играе ли Иво футбол?
— Никога не е играл, не му позволявам! По стадионите само трошат ръце и крака. Колко пари струва щангист със счупени ръце?
— Е, как ще играе тогава в РЕДУТ? Там са все футболисти…
— Ще се научи, не е голяма философия; футболът не е като да вдигаш тежести. Погледни нашите футболисти! Половината от тях понятие си нямат от футбол, а играят… Освен това Иво си има и обувки. Виж! — кумецът извади от кутията чифт великолепни италиански футболни обувки. — Купи му ги бабата в Рим.
Аргументите бяха много убедителни. В края на краищата, за да не прекърша хатъра му, пък и под влиянието на виното, аз обещах да ходатайствувам пред редутаблите в полза на Иво.
Обещанието си изпълних. В петък сутринта на мача с НЕСЪКРУШИМИТЕ редутаблите се явиха с още един играч — Иво Кръстничето. Той игра като десен полузащитник и понеже бе свикнал да вдига тежести, на три пъти грабва за пояса изпречили му се противникови играчи, като щанги ги изхвърля най-напред нагоре и после встрани, върху сгурията. Сашо Фадиезов свири наказателни удари, един от които се превърна в гол във вратата на Льонка…
Събота вечер, край „Лале“ след срещата с ФК „Брониран юмрук“
Със зловещо скърцане четири таксита спряха край редутаблите и от първото изскочи… познайте де!
Леля Гица!
Леля Гица със своите 129 кила и шапка като ластовиче гнездо.
Смразени, редутаблите понечиха да се изтеглят, но в тила им се оказаха други три жени не по-малко обемисти от леля Гица.
— Не бойте се, пиленца! — извикаха те. — Не бойте се! Никакво зло няма да ви сторим. Елате с нас!
Редутаблите стояха неподвижни в обкръжението и не разбираха нищо.
— Хайде, дечица, елате! — подкани ги леля Гица. — Чака ви приятна изненада.
Иво Кръстничето, който нямаше понятие, коя е леля Гица, влезе в първата кола. Последва го Бобо, а след това, ужасно любопитни, и другите.
Колите потеглиха. И спряха. Пред кварталния клуб на Отечествения фронт. Леля Гица изтича и отвори вратата.
Пред редутаблите се откри малката, но спретната зала, накичена с трикольорни флагчета и лозунги, като:
Долу ръцете от нашите пилета!
Майки, пазете рожбите си!
Да живее международната солидарност на демократичните жени в борбата срещу попълзновенията на чуждите футболисти!
Да живее ККДЖЗЗМФ!
Върху масите се издигаха планини от шоколад и някакви пакети. До тях стояха десетина празнично облечени жени, сред които някои от редутаблите познаха свои майки, сестри и баби. Тук беше доктор Веса, баба Зора, инж. кака Вера, кумицата Карина и др. Тук беше даже майката на Сисулу, черна и къдрава като него.
Пъшкайки, леля Гица се качи върху един стол и произнесе следното слово:
— Скъпи наши пилета! Юначни синове и дъщери на нашия героичен квартал! Драги демократични жени! На мен се падна честта да приветствувам Непобедимия национален футболен клуб РЕДУТ, който прослави любимия ни квартал из цяла София и скоро ще го прослави в целия свят…
Тя си пое дъх, направи свирепа гримаса и продължи:
— Но, драги слушатели, чужди на нашия квартал елементи се стремят да откъснат нашите пилета от гнездата им, да ги привлекат към себе си! Но, не! — провикваме се ние. Не! на измамниците и похитителите на деца! Ние няма да дадем своите синове и дъщери на някакви си там отбори от групата на майсторите. Нашите деца ще останат тук, за да растат под майчиното ни крило за слава и чест на нашия квартал и нашата родина!
Леля Гица избърса потта от лицето си и се усмихна.
— Скъпи наши пилета! — подхвана тя. — Драго ми е да ви съобщя, че в нашия квартал е създаден ККДЖЗЗМФ, тоест Квартален комитет на демократичните жени за закрила на местния футбол. ККДЖЗЗМФ няма да пожали сили и средства, за да създаде най-добрите възможни условия за разцвета на местния футбол. Като първо наше мероприятие ние изработихме със собствените си ръце тия дарове, в които вложихме цялата си майчина любов. Моля, другарки!
Другарките грабнаха кутиите от масата и ги поднесоха на редутаблите, които без много церемонии ги отвориха. Показаха се комплекти футболни екипи: гащета и фанелки от чиста коприна, чорапи с трицветни ивици, бродирани кърпички и по един гигантски шоколад.
Другарките изръкопляскаха с умиление, а леля Гица се провикна:
— Скъпи наши пилета! Ние сме с вас в борбата с чуждите попълзновения. Не отстъпвайте и бъдете уверени, че ще ви подкрепим до последна капка кръв!
Да живее ННФК РЕДУТ!
Да живее нашият квартал!
Хип-хип-ура!