9.
В навечерието на първата победа
В тази юлска вечер, дванайсет часа преди да прозвучи началната съдийска свирка, ННФК РЕДУТ се събра в „Нострадамус“, за да обсъди стратегическия план на мача.
Насядали на пода, редутаблите слушаха теоретическите анализи на Йогата, който чертаеше на черната дъска различните системи на футболна игра, като се почне от 4-4-2, та се стигне до 2-2-6.
От всички възможни варианти — бетон, полузащитен, полунападателен, нападателен — редутаблите избраха единодушно най-дръзкия: 1–10, тоест изцяло агресивна игра, при която пред мрежата остава само вратарят, а всички останали се втурват в противниковото поле до пълното смазване на врага.
Преди да се разделят, капитанът инструктира играчите как да прекарат последните часове преди мача: 1. Да не се ядосват на нищо. 2. Да се заредят с енергия, като погълнат хиляда калории във вид на кебапчета. 3. Да спят девет часа. 4. Преди мача да вземат една топла баня, да изпият чаша какао и да се съберат в девет часа в „Океана на бурите“, преизпълнени с решимост да разгромят противника.
— А може ли да вземем малко допинг? — попита Митко Пеле, като се прозя.
— Никакъв допинг! — отсече проф. Кънчо. — Само със собствени сили.
Митко Пеле загадъчно се усмихна.
Пръснаха се безшумно. Зала „Фестивална“ утихваше от последния естраден концерт. Улиците обезлюдяваха. Настъпваха последните часове преди първото сражение на РЕДУТ. Ето как минаха те за редутаблите по реда им в отбора:
В къщи завари само двамата си братя, засмени като него.
— Какво ново? — попитаха те.
— Утре е първият ни мач — отвърна той и се засмя.
— Гледай да не ни посрамиш! — казаха те и се засмяха.
— Добре, ама хайде тренирайте ме и вие малко! — примоли се той и се засмя.
— Добре! — казаха те и се засмяха.
Дръпнаха завесата между стаята и хола, Льонка застана пред прозорците и братята започнаха да му бият дузпи от различни положения, отначало с вълнените кълбета на мама, след това с нейните модни шапки и накрая с възглавниците. Докато едната възглавница се разпра и стаята се напълни с бял пух като снежинки по Коледа.
Тримата братя неудържимо се смееха. Когато мама и татко се прибраха, те също си умряха от смях…
Познавайки добре таткото, те предпочетоха да не влизат в къщи през главния вход. За щастие прозорецът беше отворен…
Стаята тънеше в мрак. Беше тихо, някак си неприятно тихо.
— Хайде, лягай! — прошепна проф. Кънчо.
— Гладен съм! — отвърна също тъй шепнешком Митко Пеле. — Искам си хилядата калории!
— Потрай! Нека татко и мама заспят.
Половин-защитникът се гмурна в леглото заедно с обувките, а капитанът запали лампата.
И косата му се изправи на главата.
Точно отпред, скръстил ръце на гърди, по фланелка и с фуражка, стоеше старшина Марко. До него на стола лежаха три смачкани яйчени черупки…
— Къде сте били досега? — попита старшината със смразяващо спокойствие.
— На заседание — отвърна проф. Кънчо.
— Заседава се през работно време, а не нощем! — каза компетентно старшината.
— Да, ама ние заседаваме извънредно — обади се Митко Пеле. — Готвим се за утре.
— Кои сте тия „вие“?
— Ние, ре… — започна лекомислено Митко Пеле, но Кънчо, го прекъсна:
— Ние, от кръжока по физика.
— Тъй! — избоботи старшината, поомекнал. Той винаги омекваше, когато чуеше от устата на първородния си син думата „физика“. Той показа черупките: — А това какво е?
Излишно беше да се лъже и проф. Кънчо отговори откровено:
— Това е от битката с леля Гица.
— Тъй, тъй, от битката с леля Гица. И с яйца! Хората в Пакистан умират от глад, а вие водите битки с белтъчини! Не ви е ли срам?
— Тя започна първа! — упорито възрази проф. Кънчо. — Ние си правехме демонстрации по метафизика, а тя ни заля с вода без предупреждение.
— Каквоо? — скочи старшината. — Метафизика?
— Да, татко. Гошо Йогата знае да прави черни магии.
Старшината се хвана за главата и запъшка:
— Метафизика! Магии! И това говори моят син, бъдещ физик, ученик на Айнщайн, член на кръжока по електроника в Двореца на пионерите! Ох, с какво съм заслужил тази тежка съдба!
На сина-професор му стана жално за бащата-студент.
— Татко — каза той, — ти недей мисли, че аз вярвам на магии. Само Йогата. Аз съм за науката и даже се съревновавам с него. Като направя цар-шоко… — И млъкна, усетил, че отива твърде далеч.
— Точно тъй, сине — каза назидателно бащата. — Ти си длъжен да покажеш на твоя глупав приятел Гошо, каква е силата на науката. — Погледът му попадна на черупките, той се намръщи: — А на гражданката Гица апартаментът е заприличал на омлет. Тя настоява да ви предам в педагогическата стая. И е права! Защото вие сте станали хулигани, по-лоши дори от ония, дето пръскат нелегални позиви и мацат квартала с шоколад. То се е разбрало, че вашето възпитание трябва да поема аз. Майка ви е много мекушава. Така че от утре няма да правите нито крачка без мое разрешение!
— Но, татко… — промълви проф. Кънчо, изтръпнал, — ние ще съставим тимуровска команда и ще пребоядисаме апартамента на леля Гица и даже…
Но старшина Марко вече не слушаше.
— Значи, да се разберем! — каза той. — Утре е неделя. Като първа възпитателна мярка няма да излизате никъде! Ще помагате на доктора да прави сладко. Днес купих четирийсет кила вишни и трябва да се изчистят. И ако сте прилежни, утре вечер ще ви водя на градински концерт на духовата музика на софийските пенсионери.
Студени мравки полазиха по гърба на проф. Кънчо.
— Ама, татко, моля ти се, недей… — започна той, но вратата хлопна зад старшината.
Капитанът на РЕДУТ остана сред стаята, неспособен да направи едно движение.
Митко Пеле пък бръкна в дупката на дюшека и напипа стъклената тубичка с червения етикет. Всичко беше в ред!
Тази нощ той дълго стоя под телескопа, разчитайки по звездите резултата от утрешния мач. Но беше разсеян и не виждаше безкрая на космоса. Пред очите му все още се разиграваше днешната сцена с маймунката и в ушите му още звучаха обидните крясъци: „Тоя не е никакъв йога!“
Отмести очи от телескопа и се замисли. На гърлото му бе се загнездила буца. Не му се спеше. Не му се ядеше. Даже кебапчета…
В къщи той завари истинска тревога. Баба Зора звънеше по всички телефони, в милицията, в бюро „Справки“, в „Загубени вещи“, и питаше не е ли намерено момченце с бяло лице, китайски очи и коприненоруса коса, което отговаря на повикването „Данчо!“ В същото време дядо Анжел сновеше с колата из кварталните улици и сърцераздирателно зовеше: „Данчоо! Данчоо!“
Като го видя, баба Зора се разплака, попита го не е ли гладен, не му ли се спи, иска ли нещо специално, на което Дани отговори, че да, иска, ако може, хиляда калории във вид на кебапчета и баба Зора се разтича и опече 16 кебапчета, от които Дани дисциплинирано изяде само 4 и после легна да спи.
Той се промъкна тихо в килерчето си. От съседната стая идеше хъркането на вуйчото; през прозорчето прозираха краката на минувачите, които вървяха по осветения тротоар.
Седна на твърдия миндер, въздъхна дълбоко. Лицето му изведнъж загуби глуповатия си израз и стана тъжно, много тъжно. Той дълго седя замислен, после уморено свали футболните си обувки. Под тях петите бяха набити, палците — покрити с мехури. Той избърса праха от обувките и ги пъхна прилежно под миндера.
Защото му бяха единствени! За зиме и за лете, за делник и за празник. Беше му ги подарила майка му при една от редките им срещи в оная студена хотелска стая, където бе отседнала с другия си мъж… Беше ги донесла от чужбина и смяташе, че ще зарадва сина си, когото бе изоставила преди много години… И не подозираше, че други обувки той няма… Но и какво ли друго знаеше тя за него?
Тото почувствува силен глад. Спомни си указанието за зареждането с енергия от хиляда калории, стана и на пръсти влезе в кухнята. Без да пали лампа, вдигна капака на сандъка, бръкна, напипа кора хляб, извади я. Капакът трясна. Оттатък хъркането секна. Чуха се тежки стъпки, ярка светлина обля кухнята, на прага се появи вуйчото — огромен, намусен, с увиснали под корема измацани бояджийски панталони.
— Пак ли? — изръмжа той. От него лъхна на ракия. — Ушите ми ще изядеш! Вместо да работиш, скиториш с разни ми ти нехранимайковци! Остави хляба!
Тото помисли за утрешния мач и за головете, които трябва да вкара, помисли си, че отново ще трябва да закуси само сладолед от малини, и разтвори юмрук. Хлябът падна върху сандъка. После мълчаливо се върна в килера. Седна на миндера, замисли се. Опита се да си представи образа на баща си, когото едва познаваше, не успя. Представи си и майката, но я съзря в хотела с другия мъж и от това му стана още по-криво. Поиска да плаче, но сълзите не искаха да дойдат. Тогава неочаквано и за себе си дори той решително измъкна изпод миндера обувките, сложи си шалчето с надписа ТОТО и безшумно излезе в нощта.
Улицата беше пуста, тъжна и прохладна. Той се затича към „Океана на бурите“.
Случи се тъй, че тази вечер бащата, леяр в Кремиковци, и майката, телефонистка в пощата, бяха дежурни и той имаше на разположение много часове за зареждане с енергия.
Обикновените хора се зареждат с енергия, като се хранят, почиват и спят. Влади има толкова много излишна енергия, че за да я доведе до нормално равнище, трябва да изразходва известно количество от нея. Ето защо сега той се втурна в бесен крос по стълбището от първия до дванайсетия етаж и обратно тъкмо пет пъти, като падна седем пъти и получи три синини. После взе въжето и скача петстотин и шест пъти.
Поуталожен, Влади измъкна кокошката, която майка му бе опекла за утре, и я схруска без остатък заедно с костите.
№11 — СИСУЛУ СОФИЙСКИ, И №111 — УХУРУ НЕАНДЕРТАЛСКА
Двамата погълнаха точно по хиляда калории: Черното момче — яйца с кисело мляко, Човекоподобната — лешници с мед. После си легнаха, прегърнати, и заспаха. По човешки.
Не спеше Андреа. В тишината на нощта, сгушена в малката си стаичка, тя бродираше някаква фанелка.
Не спеше и Бобо Черното око. Дочул за утрешния мач, той си мислеше как да се промъкне в „Океана на бурите“ и се свърже най-после с прословутия РЕДУТ, за да натрие носа на ония хлапета от Бункера, които така дръзко се бяха отнесли с него.
Спокойно спяха единайсет малячета с млечни зъби. Спяха със съня на праведните. И не знаеха те, че един ден ще станат причина за неудържими сътресения в нашия квартал и ще отклонят футболната история в неочаквана посока.
