Сюзън Елизабет Филипс
Бебето е мое (8)

6

— Никога няма да ти го простя — изсъска Джейн, докато закопчаваше предпазния колан.

— Не забравяй кой се появи в дома ми с розова панделка около врата си.

Кал натъпка отрязъците от бордовите им карти в джоба на спортното си сако и се настани до нея. Беше настръхнал от враждебност и тя не можеше да си спомни някога да е била обект на по-неприкрита ненавист.

Беше понеделник, едва пет дни след импровизираната им сватбена церемония. Стюардесата, която обслужваше пътниците в първа класа, спря до местата им, прекратявайки за малко яростната словесна битка, която кипеше между тях, след публикуването на историята в „Трибюн“ три дни по-рано.

— Поздравления! Екипажът толкова се радва, че летите с нас. Всички сме големи фенове на „Старс“ и страшно се развълнувахме, когато научихме за сватбата ви.

Джейн се насили да извика усмивка върху устните си, докато поемаше чашата с шампанско.

— Благодаря.

Кал не каза нищо.

Стюардесата плъзна преценяващ поглед по жената, която бе успяла да отмъкне най-желания ерген в града. Джейн започваше да свиква с мимолетната искрица на изненада по лицата на хората, когато я видеха за първи път. Несъмнено очакваха жената на Кал Бонър да изглежда и да се облича като модел на „Виктория Сикрет“^[1], ала добре ушитият костюм от туид, елегантният панталон и дискретният грим на доктор Дарлингтън изобщо не отговаряха на тази представа. Всичките й дрехи бяха с добро качество, но консервативни. Класическият стил й отиваше и тя нямаше никакво желание да се превръща в модна пеперуда.

Беше оформила косата си в небрежен френски кок, прическа, която винаги беше харесвала, защото беше спретната и никога нямаше да излезе от мода. Приятелката й Каролайн твърдеше, че е прекалено строга, но все пак беше признала, че прекрасно подчертава деликатните й кости. Бижутата й бяха сведени до минимум — малки златни обици и обикновената халка, която адвокатът на Бонър беше купил за сватбата. Изглеждаше странно на пръста й и Джейн се преструваше, че не е там.

Докато наместваше очилата си, се замисли за всеизвестната слабост на Кал към изключително млади жени. Без съмнение би бил много по-доволен, ако тя се бе появила по минипола и бюстие. Зачуди се какво ли ще стане, когато открие истинската й възраст.

Дори видът на войнствено стиснатите му челюсти я караше да се чувства неспокойна. Ако в главата му изобщо се появяваха някакви по-възвишени мисли, той определено ги криеше прекрасно. Докато седеше до него, Джейн се чувстваше като взривена бомба от интелект.

— Изпий това. — Подаде му чашата с шампанско, когато стюардесата се отдалечи.

— Защо?

— Защото аз съм бременна и не мога. Или искаш всички да научат и за това?

Той я изгледа свирепо, пресуши чашата и й я върна.

— Като нищо ще ме превърнеш в шибан алкохолик.

— При положение че през по-голямата част от времето, когато съм била с теб, в ръката ти бе позиционирано питие, съмнявам се, че ще бъде много трудно.

— Съмняваш се, дръжки!

— Страхотен език. Язвителен.

— Поне не звуча така, сякаш съм глътнал речник. Още колко дълго смяташ да ми сервираш тези твои сложни думи?

— Не съм сигурна. Но ако го правя достатъчно бавно, може би ще успееш да схванеш някои от тях.

Знаеше, че е доста детинско да се заяжда с него по този начин, но бе за предпочитане пред враждебното мълчание, което опъваше нервите й и я караше да се заоглежда за най-близкия изход. Вместо да й вдъхнат увереност, неприкритите му усилия да избягва и най-незначителния физически контакт между тях, я караха да се чувства сякаш си няма доверие какво може да направи, ако я докопа. Джейн не обичаше да се страхува, особено когато знаеше, че правото не е на нейна страна, така че бе решила да посрещне войнствеността му с агресия. Да става каквото ще, но нямаше да допусне той да разбере, че се страхува.

Емоционалната буря, бушуваща в нея, беше само една от промените, настъпили вследствие на катастрофалните събития от последните дни. В петък сутринта, два дни след сватбата им, отиде на работа, само за да завари пред „Нюбъри“ цяла тълпа репортери, които я бомбардираха с въпроси и тикаха микрофони в лицето й. Успя да си проправи път през множеството и се втурна в кабинета си, където Мари я посрещна с благоговейно изражение и огромна купчина телефонни съобщения, включително и едно от Кал.

Свърза се с него у дома му, но той прекъсна въпросите с ръмжене и й прочете официалното съобщение за пресата, подготвено от адвоката му. В него се заявяваше, че двамата са се запознали чрез общ приятел преди няколко месеца и че решението им да се оженят било неочаквано. Изброяваше академичните й постижения и описваше неговата гордост от професионалните й успехи, нещо, което съпроводи с присмехулно изсумтяване. След това се съобщаваше, че двойката ще прекара медения си месец, или по-точно — следващите няколко месеца, в родния град на Кал, Салвейшън, Северна Каролина.

Джейн бе избухнала.

— Невъзможно! Имам часове за водене. Никъде няма да ходя.

Беше усетила ехидната му усмивка дори по телефона.

— От пет часа днес официално излизаш в един от онези… как им казваха? Творчески отпуск.

— Определено няма да го направя.

— От колежа казват друго.

— За какво говориш?

— Попитай шефа си.

И бе треснал слушалката.

Тя начаса бе отишла в кабинета на доктор Уилям Давънпорт, завеждащия катедрата по физика на „Нюбъри“, където научи, че Кал ще дари щедра сума на колежа в знак на благодарност за тяхната гъвкавост по отношение на графика й на работа през следващите месеци. Доктор Дарлингтън се беше почувствала безсилна и унижена. Само с драсването на един ред в чековата си книжка той бе поел контрол над живота й.

Стюардесата спря, за да вземе чашите им, и веднага щом си тръгна, Джейн отприщи клокочещата си неприязън срещу Кал.

— Нямаше никакво право да се месиш в кариерата ми.

— Я престани, професоре. Купих ти няколко допълнителни месеца ваканция. Би трябвало да ми благодариш. Ако не бях аз, нямаше да разполагаш със свободно време, за да правиш изследванията си за онази лаборатория, в която работиш.

Знаеше прекалено много за нея и това не й харесваше. Вярно бе, че временното освобождаване от преподавателските занимания щеше да се отрази благоприятно на работата за „Прийз“, макар че нямаше намерение да го признае пред него. Компютърното й оборудване вече пътуваше към Северна Каролина и с помощта на един модем промяната в местонахождението й изобщо нямаше да се отрази на работата й. При други обстоятелства би се зарадвала на трите месеца свободно време, но не и когато трябваше да прекара част от него с Калвин Бонър, който го беше уредил вместо нея самата.

— Мога да работя върху изследванията си далеч по-добре, ако съм в кабинета си вкъщи.

— Не и ако на прага ти висят цял куп репортери, настояващи да узнаят защо най-известните младоженци на града живеят в два различни щата. — Очите му пробягаха по нея сякаш тя беше купчина боклук. — Всяка година по това време ходя в Салвейшън и оставам там, докато дойде време за тренировъчния лагер през юли. Може би гигантският ти мозък ще успее да измисли някакво убедително обяснение защо не съм взел чисто новата си съпруга със себе си, но лично на мен нищо не ми хрумва.

— Не разбирам как можеш да лъжеш близките си по този начин. Защо просто не им кажеш истината?

— Защото, за разлика от теб, никой в моето семейство не е добър лъжец. Много скоро всичко ще се разчуе и тогава целият свят ще научи и последната подробност. Наистина ли искаш хлапето да е наясно как сме се срещнали?

Джейн въздъхна.

— Не. И престани да го наричаш „хлапето“. — За пореден път тя се зачуди дали бебето ще бъде момче или момиче. Все още не беше решила дали иска да разбере какво ще покаже ултразвукът.

— Освен това през последната година на нашите им се насъбра предостатъчно. Нямам намерение да им причинявам още болка.

Джейн си спомни, че Джоди й беше споменала за смъртта на снахата и племенника на Кал.

— Наистина съжалявам за това. Но щом ни видят заедно, може да почувстват, че нещо не е наред.

— Никакъв проблем, защото няма да прекарваш много време с тях. Ще се запознаете, но не си прави планове да се сближавате. И още нещо — ако някой те попита на колко си години, не признавай, че си на двайсет и осем. Ако те притиснат, кажи, че си на двайсет и пет, но не повече.

Какво ли щеше да стане, когато той научеше, че всъщност е на трийсет и четири, а не на двайсет и осем?

— Няма да лъжа за възрастта си.

— Не виждам защо не. Измами ме за всичко друго.

Тя трябваше да потисне прилива на вина.

— Ще им се стори невероятно, че съм на двайсет и пет. Не желая да ги заблуждавам.

— Професоре, сериозно те съветвам да не ме ядосваш повече, отколкото вече съм. И нямаш ли лещи, или нещо друго, та да не се налага непрекъснато да носиш тези проклети зубърски очила?

— Всъщност, това са бифокални очила. — Достави й удоволствие да му го изтъкне.

— Бифокални!

— Онези, които имат невидима линия. В горната част няма никаква корекция, а долната увеличава. Много хора на средна възраст ги носят.

С какъвто и неприязнен отговор да се канеше да я обори Кал, той бе прекъснат от един едър пътник, който се мъчеше да се добере до отделенията за икономична класа, помъкнал две солидни чанти ръчен багаж, и удари Бомбардировача по ръката с едната от тях. Джейн го зяпна почти очаровано. Навън беше около минус десет градуса, но той носеше впит потник, вероятно за да покаже мускулите си.

Кал забеляза интереса, който съпругата му проявяваше към облеклото на непознатия, и я изгледа преценяващо.

— Там, откъдето идвам, на тези потници им викаме „биячи на жени“.

Очевидно бе забравил, че насреща му не седи някоя от обичайните куклички. Джейн се усмихна сладко-сладко.

— А пък аз си мислех, че южняшките провинциалисти не удрят сестрите си.

Веждите му се сключиха.

— И представа нямаш какво правят южняшките селяни, професоре, но май скоро ще научиш.

— Ей, извинявай, че ви прекъсвам, Бомбардировач, ама се чудех дали имаш нещо против да ми дадеш един автограф за детето?

Някакъв бизнесмен на средна възраст тикаше химикалка в лицето му, заедно с бележник с логото на фармацевтична компания. Кал не му отказа и не след дълго се появи друг мъж. Молбите за автографи продължиха, докато стюардесата не нареди на всички да заемат местата си. Той беше любезен с почитателите си и учудващо търпелив.

Джейн се възползва от прекъсването, за да се залови със статията, написана от неин бивш колега. Касаеше продуктите на разпада на Хигс бозона, но й бе трудно да се съсредоточи върху нелинейната физика, когато нейният свят бе в такова ужасно състояние. Трябваше да откаже да отиде с него в Салвейшън, ала пресата щеше да я преследва и да хвърли мрачна сянка върху бъдещето на детето й. Не можеше да рискува това да се случи.

За нищо на света нямаше да допусне грозната им история да излезе наяве. Колкото и ужасно да бе, унижението, което щеше да изпита тя, щеше да е несравнимо с онова, което щеше да се стовари върху детето й, докато расте. Беше си обещала, че всичките й решения ще се основават на това, какво е най-добро за бебето и затова се бе съгласила да дойде с Кал.

Намести очилата на носа си и отново се зачете. С крайчеца на окото си видя, че Бонър я е зяпнал свирепо и бе доволна, че не притежава телепатични умения — последното, което искаше, бе да може да прочете мислите му.

„Бифокални очила“, каза си Кал. Господи, колко ги ненавиждаше. Зае се да състави наум списък с всичко, което не харесваше у тази жена и реши, че дори ако забравеше за характера й, пак оставаха цял куп неща.

Всичко у нея беше прекалено строго. Дори косата й. Защо не поотпуснеше това чудо, което носеше на главата си? Цветът й беше страхотен, това поне трябваше да й признае. Бе имал няколко гаджета със същия цвят на косата, но те го бяха придобили с помощта на флакон с боя, докато този на Джейн Дарлингтън можеше да е дело единствено на Господ.

Като се изключеше малкото кичурче коса, изплъзнало се от останалите, за да оформи едно копринено „С“ зад ухото й, тя беше една адски сериозна жена. Стегната прическа и консервативни дрехи. Хубава кожа обаче. Но тези огромни очила хич не му харесваха. Заради тях й личеше всяка една от двайсет и осемте й години.

Все още не можеше да повярва, че се бе оженил за нея. Но нима би могъл да стори нещо друго и да продължи да живее с чиста съвест? Да остави детето си да порасне без баща? Това бе немислимо за човек с неговото възпитание.

Помъчи се да почерпи някаква утеха от мисълта, че беше постъпил правилно, но почувства единствено ярост. Не искаше да бъде женен, по дяволите! За никого. И най-малко за тази задръстена, лъжлива сухарка.

Дни наред си повтаряше, че тя няма да го обвърже повече от някое гадже, с което временно живеят заедно, но всеки път щом зърнеше халката на пръста й, го обземаше мрачно предчувствие. Беше все едно да гледа как часовникът на таблото с резултатите отброява последните дни от кариерата му.

 

 

— Не мога да си представя да купя кола, без първо да я видя.

Джейн оглеждаше вътрешността на новия тъмнозелен джип „Гранд Чероки“, който ги очакваше на паркинга на летището в Ашвил. Ключът беше прибран в магнитна кутийка, скрита под предния калник.

— Плащам на други да вършат тези неща за мен.

Нехайното отношение към богатството му я подразни.

— Колко помпозно.

— Внимавай какви ги говориш, професоре.

— Означава „мъдро“ — излъга тя. — Може да се опиташ да я използваш, когато говориш с някого, от когото наистина се възхищаваш. Кажи му, че го смяташ за помпозен и ще го накараш цял ден да се чувства на седмото небе.

— Благодаря за предложението. Може би ще се възползвам следващия път, когато ме дават по телевизията.

Тя го изгледа подозрително, но не откри и следа от недоверие в изражението му. Изведнъж си даде сметка, че последните дни я бяха превърнали в истинска кучка.

Загледа се мрачно през прозореца. Въпреки навъсения, студен и облачен мартенски ден, не можеше да не признае, че природата наоколо е красива. Планинските масиви в източната част на Северна Каролина ярко контрастираха с равнинния пейзаж на Илинойс, където бе отраснала.

Прекосиха река Френч Броуд^[2] — име, което при други обстоятелства би извикало усмивка върху устните й — и се отправиха на запад по междущатската магистрала №40 към Салвейшън. Откакто за първи път бе чула името на родния град на Бонър, нещо в него й се бе сторило познато, но не можеше да си спомни точно какво.

— Има ли някаква причина да съм чувала за Салвейшън?

— Преди време беше в новините, но повечето от местните не обичат да говорят за това.

Очакваше още информация, но не се учуди особено, когато такава не последва. В сравнение с Бомбардировача тя беше бъбрива като сврака.

— Мислиш ли, че би могъл да споделиш тайната?

Мълчанието му се проточи и Джейн вече беше решила, че нарочно я пренебрегва, когато той най-сетне проговори:

— Тук се засели Дуейн Сноупс. Телеевангелистът.

— Той не умря ли преди няколко години в катастрофа с частен самолет?

— Аха. Докато напускаше страната заедно с няколко милиона, които не му принадлежаха. Дори в разцвета на кариерата му, градските управници нямаха особено добро мнение за него и определено не искат името на Салвейшън да се свързва с него сега, когато е мъртъв.

— Ти познаваше ли го?

— Срещали сме се.

— Какъв човек беше?

— Мошеник! Всеки глупак можеше да го разбере.

Нюансите на възпитания разговор очевидно бяха извън умствените му възможности. Джейн се извърна, опитвайки да се наслади на пейзажа, но не й бе никак лесно, не и когато беше потопена в нов живот заедно с един опасен непознат, който ненавиждаше всичко у нея.

Най-сетне слязоха от магистралата и поеха по лъкатушещо двулентово шосе. Джипът здраво се напъна, когато поеха по склона на една планина, а после се заспускаха от другата й страна. Ръждясали сглобяеми къщи се издигаха насред буренясали парцели от двете страни на пътя, в ярък контраст с тежките порти на луксозните комплекси, построени за разни богати пенсионери край пищните голф игрища. Стомахът на Джейн вече започваше да се бунтува от безкрайните завои, когато Кал свърна от шосето и пое по прав чакълен път.

— Това е планината Хартейк. Трябва да мина да видя баба, преди да се настаним. Останалите от семейството ми не са в града, но тя ще вдигне врява до небесата, ако веднага не те заведа да се запознаете. И не си прави труда да любезничиш твърде много. Не забравяй, че няма да се задържиш дълго.

— Искаш да бъда груба?

— Да кажем, че не искам да станеш първа приятелка с близките ми. И запази за себе си информацията, че си бременна.

— Нямах намерение да го оповестявам.

Той сви в един път с дълбоки коловози, водещ до къща с ламаринен покрив, който отчаяно се нуждаеше от пребоядисване. Един от капаците на прозорците висеше настрани, а стъпалото към верандата беше хлътнало. С оглед на богатството му, Джейн бе шокирана от състоянието на къщата. Ако обичаше баба си, определено би могъл да отдели малко пари, за да стегне къщата й.

Съпругът й угаси двигателя, слезе от колата и мина от другата страна, за да й отвори вратата. Любезният му жест я изненада. Спомни си, че бе направил същото и на летището.

— Казва се Ани Глайд — обясни, докато Джейн слизаше — и на следващия си рожден ден ще навърши осемдесет години. Има проблеми със сърцето, както и емфизема, но още не е готова да се предаде. Внимавай със стъпалото. Мамка му, това място ще рухне върху нея.

— Убедена съм, че можеш да си позволиш да й намериш по-добро място.

Той я изгледа така, сякаш си е изгубила ума, а после отиде до вратата и потропа с юмрук.

— Отваряй, стара кукумявке, и ми кажи защо това стъпало не е оправено!

Джейн го зяпна. Така ли се отнасяше със скъпата си стара баба?

Вратата се отвори със скърцане и Джейн се оказа лице в лице с прегърбена старица с изрусена коса, която стърчеше на туфи по главата й, и ярко начервени устни, от чието ъгълче се подаваше цигара.

— Внимавай как ми говориш, Калвин Джеймс Бонър. Не забравяй, че все още мога да те напляскам.

— Първо трябва да ме хванеш.

Той извади цигарата от устата й, угаси я с върха на подметката си и прегърна старицата.

Тя се разсмя хрипливо и го потупа по гърба.

— Луд като дявола и два пъти по-лош. — Тя надникна покрай него и се смръщи срещу доктор Дарлингтън. — Коя е тази?

— Ани, това е Джейн. — В гласа му се промъкна стоманена нотка. — Съпругата ми. Нали помниш, че ти се обадих и ти казах за нея? Оженихме се миналата сряда.

— Мяза ми на градско чедо. Някога драла ли си катерица, градско девойче?

— Аз… ъъъ… не мога да кажа, че съм.

Възрастната жена изсумтя пренебрежително и отново се обърна към Кал.

— Защо ти отне толкоз дълго да дойдеш да видиш баба си?

— Боях се да не ме ухапеш и трябваше да си направя ваксина против бяс.

Това я накара да избухне в гръмък смях, който завърши с кашлица. Внукът й я прегърна през раменете и я въведе в къщата, като я ругаеше, задето цял живот е пушила.

Джейн пъхна ръце в джобовете на сакото си и помисли, че през следващите няколко месеца не я очакваха лесни успехи. Ето че вече се бе провалила на изпита за дране на катерици.

Не изгаряше от желание да влезе вътре, затова отиде в другия край на верандата, където ярко оцветен ветрен конус плющеше иззад ъгъла на покрива. Къщурката беше сгушена в подножието на планината и напълно заобиколена от гора, ако не се броеше една просека отстрани и градината отзад. Мъглата, забулила далечните върхове, я накара да разбере защо тази част от Апалачите се наричаше Смоуки Маунтънс — димящите планини.

Бе толкова тихо, че Джейн можеше да чуе как една катерица топурка в голите клони на близкия дъб. До този миг не си беше давала сметка колко шумен може да бъде един град, дори и спокойно, неголямо градче. Някъде изпука клонка, а после се чу грачене на врана. Жената вдиша дълбоко обичайния за ранната пролет влажен, хладен горски въздух. От гърдите й се откъсна дихание и тя отново прекоси верандата, връщайки се при вратата. Вече бе научила за Ани Глайд достатъчно, за да си даде сметка, че старицата ще сметне всяко отстъпление за признак на слабост.

Прекрачи прага и се озова право в малка, претрупана дневна, която бе причудлива смесица от остаряло и нелепо с ново и подбрано с вкус. Върху мек опушеносин килим бяха пръснати най-различни износени мебели, тапицирани във всякакви материи — от избелял брокат до прокъсано кадифе. Единият крак на позлатената по ръбовете масичка беше счупен и поправен що-годе със сребристо тиксо, а по прозорците висяха тънки дантелени завеси, завързани с избледнели червени пискюли.

До една от стените, изправен до старо каменно огнище, стоеше очевидно скъп шкаф със стереоуредба. Върху грубо изсечена лавица над огнището бяха натрупани най-различни дреболии, включително и керамична ваза с формата на китара, в която имаше паунови пера, футболна топка, препариран фазан и снимка на мъж, който й се стори познат, макар да не можеше да се сети откъде.

През малък свод вляво се виждаше част от кухнята. Линолеумът на пода бе започнал да се бели, но печката беше изключително модерна. Друга врата вероятно водеше към спалните в задната част на къщата.

Ани Глайд се отпусна с усилие в един тапициран люлеещ се стол, докато Кал крачеше напред-назад с гневно изражение.

— … а после Рой каза, че си вдигнала пушката срещу него и ми заяви, че няма да припари отново тук без депозит от петстотин долара. Невъзвръщаем!

— Рой Потс не знае разликата между чука и дебелото си черво.

— Рой е най-добрият майстор по тези места.

— Донесе ли ми новия диск на Хари Коник Джуниър? Ето какво наистина искам, а не някакъв си глупав майстор да ми се вре в работите.

Кал въздъхна.

— Да, донесох го. В колата е.

— А че иди ми го донеси, де. — Тя махна към вратата. — И като се върнеш, да преместиш оная тонколона — много е близо до телевизора.

В мига, в който внукът й излезе, сините очи на старицата се впиха пронизващо в Джейн, която бе обзета от странното желание да падне на колене и да изповяда всичките си грехове, но подозираше, че сприхавата бабичка сигурно щеше да я плесне по главата.

— На колко си години, момиче?

— Трийсет и четири.

Другата жена се замисли.

— А той на колко си мисли, че си?

— Двайсет и осем. Но не аз му го казах.

— Обаче не си поправила заблуждението му, нали?

— Не. — Въпреки че не я бяха поканили да седне, тя се намести в края на овехтял кадифен диван. — Той иска да кажа на всички, че съм на двайсет и пет.

Ани се полюля на стола си, преди да попита:

— Ще го направиш ли?

Джейн поклати глава.

— Кал каза, че преподаваш в колеж. Това трябва да означава, че си страшно умна.

— За някои неща — да. Но не и за други, предполагам.

Бабата кимна.

— Калвин не търпи глупостите.

— Знам.

— Трябва му и малко лекомислие в живота.

— Боя се, че това не го умея. Биваше ме, когато бях малка, но вече не.

Ани вдигна очи към Бонър, който тъкмо влизаше.

— Когато чух колко набързо сте се оженили, си рекох, че може да те е изиграла, както майка ти стори с баща ти.

— Двете ситуации са напълно различни — глухо каза той.

Старицата наклони глава към Джейн.

— Дъщеря ми Амбър беше бедняшко момиче, прекарващо времето си тичайки подир момчетата. Заложи капан на най-богатото момче в града. — Тя се изкиска. — И го улови. Внукът ми беше примамката.

Джейн усети, че й се повдига. Значи Кал беше вторият Бонър, вкаран в примката на брака от бременна жена.

— На моята Амбър Лин й е приятно да забравя, че е израснала бедна като църковна мишка. Не е ли тъй, Калвин?

— Не знам защо непрекъснато я тормозиш.

Той отиде до стереоуредбата и след няколко секунди къщурката се изпълни с гласа на Хари Коник Джуниър и изпълнението му „Звезден прах“.

Джейн изведнъж осъзна, че мъжът на снимката върху полицата над камината е певецът. Ама че странна бабка.

Ани се облегна в стола си.

— Туй момче, Коник, има толкоз хубав глас. Тъй ми се искаше да можеш да пееш, Калвин, ама никога не ти се е удавало.

— Не, госпожо. Не ме бива в почти нищо, освен да хвърлям топка.

Той седна на дивана до съпругата си, без да я докосва.

Баба му затвори очи и тримата останаха така, смълчани, заслушани в медения глас. Може би се дължеше на мъгливия ден и дълбоката тишина на горите, ала Джейн усети, че започва да се отпуска. Времето си течеше и постепенно нещо в нея сякаш се пробуди. В тази порутена къщурка, сгушена в подножието на планината, тя изпита чувството, че е на път да открие част от себе си, която й бе липсвала досега. Точно тук, в тази стая, която миришеше на бор, мухъл и дим от камината.

— Джейни Бонър, искам да ми обещаеш нещо.

Усещането се разсея, когато за първи път чу да се обръщат към нея с името на мъжа й, но така и не можа да обясни на старицата, че ще използва моминската си фамилия.

— Джейни Бонър, искам да ми обещаеш, тук и сега, че ще се грижиш за Калвин тъй, както трябва да го прави една жена и че ще поставяш неговото добруване преди своето.

Джейн не искаше да прави нищо такова и трябваше да положи усилие да скрие слисването си.

— Животът е сложен. Трудно е да се даде такова обещание.

— Разбира се, че е трудно — сопна се бабата. — Да не си си мислила, че ще е лесно да бъдеш омъжена за този мъж?

— Не, но…

— Направи, каквото ти казах. Обещай ми, момиче.

Попаднала под прицела на тези пронизващи сини очи, Джейн усети как волята й се изпарява и откри, че не е в състояние да откаже.

— Обещавам, че ще направя всичко по силите си.

— Да речем, че бива. — Ани отново затвори очи. Музиката продължаваше да изпълва къщурката, съпровождана от поскърцването на стола и хрипливото дишане на старицата. — Калвин, обещай ми, че ще се грижиш за Джейни Бонър, както трябва да го прави един мъж и че ще поставяш нейното добруване преди своето.

— О, Ани, след сума ти години в търсене на правилната жена, наистина ли мислиш, че няма да се грижа за нея, след като най-сетне съм я намерил?

Баба му отвори очи и кимна, без да забележи злобния поглед, който Кал хвърли на Джейн, нито това, че всъщност не беше обещал абсолютно нищо.

— Ако бях накарала майка ти и татко ти да сторят същото, Калвин, нещата за тях може би щяха да бъдат по-лесни, ала тогава не бях достатъчно умна.

— Това няма нищо общо с акъла ти, дърта лицемерке. Толкова си била щастлива, че дъщеря ти е успяла да улови един Бонър, че не ти е пукало за нищо друго.

Ани се нацупи и Джейн забеляза, че аленото червило се бе разтекло по бръчките около устните й.

— Родът Бонър винаги се е смятал за прекалено добър за такива като нас от рода Глайд, ама ние им показахме. Кръвта на Глайд тече силна и чиста във вените и на тримата ми внуци. Или поне у теб и Гейбриъл. Итън открай време си е женчо — повече Бонър, отколкото Глайд.

— Само защото Итън е проповедник, не означава, че е женчо. — Кал се изправи. — Трябва да вървим, но не си мисли, че съм забравил за стъпалото отвън. А сега казвай къде криеш проклетите цигари.

— Там, където няма да ги намериш.

— Така си мислиш ти. — Той се запъти към старомодното писалище до кухненската врата, издърпа най-долното чекмедже и извади цял стек с „Кемъл“. — Смятам да ги конфискувам.

— Просто искаш ти да ги изпушиш. — Тя се надигна от люлеещия се стол с голямо усилие. — Когато Калвин се върне, и ти да дойдеш, Джейни Бонър. Много имаш да учиш какво е да си женена за селянче.

— Тя работи върху много важен проект — каза Кал — и няма да има кой знае колко време за гостувания.

— Вярно ли е?

На Джейн й се стори, че за миг в очите на старата жена проблесна огорчение.

— Ще идвам винаги, когато поискаш.

— Добре.

Съпругът й стисна челюст и Джейн разбра, че го е ядосала.

— А сега вървете. — Ани ги побутна към вратата. — Искам да послушам Хари без всички тез приказки.

Кал отвори вратата и я задържа, за да може жена му да мине. Тъкмо стигнаха до колата, когато гласът на баба му ги спря.

— Джейни Бонър!

Джейн се обърна и видя, че старицата ги гледа през мрежестата врата.

— Не обличай нищо в леглото, дори и през зимата, чуваш ли ме, момиче? Отивай при мъжа си както майка те е родила. Чисто гола. Така няма да хойка.

Джейн не бе в състояние да измисли подходящ отговор, затова просто помаха и се качи в колата.

— Как ли пък не — измърмори Кал, докато се отдалечаваха от къщата. — Бас държа, че и под душа влизаш с дрехите.

— Страшно те дразни това, нали? Че не се съблякох пред теб.

— Списъкът с нещата, които ме нервират у теб, професоре, е толкова дълъг, че не знам откъде да започна. И защо й каза, че ще дойдеш, когато пожелае? Доведох те тук, защото трябваше да го направя, но това е всичко. Няма да прекарваш повече време с нея.

— Вече й казах, че ще се върна. Как предлагаш да се измъкна от обещанието си?

— Ти си геният от двама ни. Сигурен съм, че ще измислиш начин.