Сюзън Елизабет Филипс
Бебето е мое (6)

4

Застанал под душа в съблекалнята, Кал се улови да мисли за Роузбъд, вместо за изтощителната тренировка, която приключи току-що, нито пък за факта, че рамото го болеше, глезенът му туптеше и нищо в него не се възстановяваше така бързо, както някога. Не за първи път мислеше за Роузбъд през двете седмици от рождения му ден досега, макар да не можеше да си обясни защо тя изниква в ума му и защо бе почувствал такова привличане към нея от първия момент. Знаеше единствено, че я пожела в мига, в който тя прекрачи прага на дневната му с онази голяма розова панделка около врата.

Притегателната й сила го объркваше, защото тя изобщо не бе негов тип. Въпреки че беше привлекателна с русата си коса и светлозелени очи, въобще не можеше да се мери с красавиците, с които излизаше обикновено. Кожата й беше страхотна, трябваше да й го признае, с цвят на ванилов сладолед, но бе доста висока, гърдите й — прекалено малки, и на всичкото отгоре — твърде стара.

Той наведе глава и остави водата да го облее. Може би беше заради всичките й противоречия: интелигентността в зелените очи, която бе в разрез с измишльотините, които му бе наприказвала; забавната дистанцираност в държанието й, контрастираща с непохватните й опити да го съблазни.

Бързо му бе станало ясно, че е почитателка от висшето общество, търсеща забавление за една вечер, като се преструва на проститутка, и мисълта, че е привлечен от подобна жена, никак не му хареса, така че й бе казал да си върви. Но го бе сторил някак половинчато. Вместо да бъде подразнен от лъжите й, се бе почувствал по-скоро развеселен от отчаяната й сериозност, докато му сервираше измислиците си.

Но не можеше да забрави случилото се в спалнята. Нещо не беше наред. Защо бе отказала да си свали дрехите? Даже докато го правеха, не му бе позволила да я съблече. Беше странно и толкова еротично, че той не можеше да престане да мисли за това.

Кал се намръщи, припомняйки си, че не му разреши да я накара да свърши. Това не му даваше мира. Беше добър познавач на хората и макар да разбра, че го лъже, реши, че в общи линии е безвредна. Но сега не бе чак толкова сигурен. Тя сякаш имаше някаква скрита цел, но той не си представяше каква би могла да бъде, освен да сложи отметка пред името му и да се прехвърли на следващия прочут спортист.

Докато Бонър изплакваше шампоана от косата си, Джуниър се провикна:

— Ей, Бомбардировач, Боби Том се обажда. Иска да говори с теб.

Кал уви една кърпа около кръста си и забърза към телефона. Ако беше някой друг от футболния свят — от комисаря на лигата до Джон Маден — щеше да поръча на Джуниър да им предаде, че ще им звънне по-късно. Но не и когато е Боби Том Дентън. Двамата бяха играли заедно едва през последните няколко години от кариерата на Би Ти, но това нямаше значение. Ако Дентън му поискаше дясната ръка, Бонър вероятно щеше да му я даде. Толкова много уважаваше бившия играч на „Старс“, който по негово мнение бе най-добрият уайд рисийвър в историята на НФЛ.

Той се усмихна, когато от другата страна на линията се разнесе добре познатото му провлачено тексаско произношение.

— Здрасти, Кал. Ще наминеш ли към Телароса за благотворителния ми голф турнир през май? Считай го за личната си, ръчно надписана покана. Планирам голямо барбекю, ще има и цял куп красиви жени, така че дори ти няма да можеш да се справиш. Разбира се, Грейси ще ме следи зорко, та ще се наложи лично ти да ги забавляваш. Тази моя жена ме държи страшно изкъсо.

Тъй като контузии попречиха на Кал да вземе участие в предишните няколко турнира на Би Ти, той така и не успя да се запознае с Грейси Дентън, но познаваше Боби Том достатъчно добре, за да е наясно, че на света няма жена, способна да го „държи изкъсо“.

— Обещавам да направя каквото ми е по силите.

— Това адски ще зарадва Грейси. Знаеш ли, че я избраха за кмет на Телароса, точно преди да се роди Уенди?

— Чух нещо такова.

Боби Том продължи да говори за жена си и новородената си дъщеричка. Кал не проявяваше особен интерес нито към едното, нито към другото, но не го показваше, защото беше наясно, че за Би Ти е важно да се държи така, сякаш семейството е най-важното в живота му сега, след като се бе оттеглил от спорта, и че изобщо не му липсва. Боби Том никога не се беше оплаквал, задето контузия в коляното бе сложила край на кариерата му, ала Бомбардировача знаеше, че това би трябвало да го разкъсва отвътре. За Би Ти футболът беше всичко, точно както и за самия него, и Бонър осъзнаваше, че без очакването на мачовете, съществуването на някогашния му съотборник е пусто като стадион във вторник вечер.

Горкият Би Ти! Кал му се възхищаваше, че не мрънка колко е несправедливо да бъде принуден да се откаже от футбола. В същото време се заричаше пред себе си, че няма да позволи на нищо да сложи край на кариерата му, преди да е готов за това. Футболът беше неговият живот и нищо не можеше да промени това. Нито възрастта. Нито контузиите. Нищичко.

Довърши разговора, а после отиде до шкафчето си, за да се облече. Докато си навличаше дрехите, мислите му се отклониха от Боби Том Дентън и се върнаха обратно към нощта на рождения му ден. Коя беше тя, по дяволите? И защо не можеше да престане да мисли за нея?

 

 

— Накара ме да дойда дотук точно днес, само за да ме попиташ за транспортните ми разходи за конференцията в Денвър?!

Джейн никога не губеше самоконтрол в професионални ситуации, но докато гледаше ръководителя на дейността в лабораторията „Прийз“, й се прииска да закрещи.

Доктор Джери Майлс вдигна глава от документите на бюрото си, в които се бе заровил.

— За теб, Джейн, тези подробности може и да са досадни дреболии, но мога да те уверя, че като директор на лабораторията „Прийз“, за мен те изобщо не са незначителни.

Той прокара пръсти през тънката си, посивяваща, прекалено дълга коса, сякаш тя сериозно го беше подразнила. Жестът му беше точно толкова отработен, колкото и външният му вид. Днес униформата му се състоеше от раздърпано, жълто полиестерно поло, овехтяло сако, по чиято яка имаше пърхот, и стари рипсени панталони, които сега, слава богу, бяха скрити от бюрото.

Джейн нямаше навика да съди за хората по дрехите им, защото през по-голямата част от времето беше прекалено разсеяна, за да ги забележи. Подозираше обаче, че Джери нарочно си е избрал такъв небрежен вид, за да поддържа образа на ексцентричния физик — стереотип, излязъл от мода преди поне десет години, но който според него би могъл някак да скрие факта, че той вече не е в състояние да не изостава от темповете, с които се развиваше съвременната наука.

Теорията на струните го озадачаваше, суперсиметрията го объркваше и за разлика от Джейн, не можеше да се оправи със сложната нова математика, която учени като нея на практика създаваха ежедневно. Ала въпреки недостатъците си, преди две години бе назначен за директор на „Прийз“, маневра, нагласена от по-старите и консервативни членове на научните среди, които искаха една толкова престижна институция да бъде оглавявана от един от тях. Оттогава отношенията на Джейн с „Прийз“ се бяха превърнали в същински ад от бюрократщина. В сравнение с тях позицията й във факултета в „Нюбъри“ изглеждаше забележително некомплицирана.

— За в бъдеще — каза Джери, — ще ни трябват повече документи от твоя страна, за да одобрим подобен тип разходи. Сметката за такси от летището, например? Безобразна.

Джейн недоумяваше как човек с неговото положение няма друго за правене, освен да я тормози за нещо толкова незначително.

— Денвърското летище е доста далеч от града.

— В такъв случай е трябвало да използваш транспорта, предлаган от хотела.

Тя едва успяваше да преглътне раздразнението си. Освен че беше некомпетентен като учен, директорът беше и сексист, тъй като на колегите й мъже не се налагаше да търпят такова критично взиране в най-малките подробности на всичко, което вършат.

Разбира се, те не бяха направили Джери да изглежда като глупак.

Когато беше на двайсет и няколко години и все още работеше в мъгла от идеалистична жар, Джейн написа труд, който категорично оборваше една от любимите теории на ръководителя им, небрежно свършена работа, която въпреки всичко му бе спечелила похвали. Оттогава реномето му в научните среди не беше същото и той никога не забрави, нито пък й прости.

Сега той сбърчи чело и се впусна в атака срещу работата й, което не бе никак лесно, при положение, че не разбираше почти нищо от тази дейност. Докато шефът й ораторстваше, Джейн усети как депресията, която я преследваше след неуспешния й опит да забременее преди два месеца, я обзема още по-дълбоко. Само ако носеше дете, всичко нямаше да й се струва толкова безнадеждно.

Като човек, посветил живота си на търсенето на истината, тя знаеше, че постъпката й в онази нощ беше морално укорима. Но едновременно с това бе объркана, защото нещо в случилото се тогава й се струваше правилно… може би фактът, че не би могла да избере по-подходящ кандидат за баща на детето си. Кал Бонър беше воин, мъж, надарен с агресия и брутална сила, все качества, които тя не притежаваше. Не можеше да си обясни напълно още нещо, което й говореше, че той е абсолютно подходящ. Един вътрешен женски глас, прастар и мъдър, й подсказваше онова, което логиката не бе в състояние да разясни. Щеше да бъде точно той или никой друг.

За съжаление този вътрешен глас не й разкриваше идеи как да събере смелост отново да се доближи до него. Коледа беше дошла и отминала, ала колкото и отчаяно да копнееше за бебе, просто не можеше да си представи как си урежда още една сексуална среща.

Гледката на Джери Майлс, извил устни в самодоволна усмивка, я върна рязко на земята.

— … Опитах се да го избегна, Джейн, но с оглед на трудностите, които имахме през последните няколко години, не виждам друг избор. От сега нататък, в края на всеки месец ще очаквам подробен доклад, който да описва дейността ти и да ме държи в течение.

— Доклад? Не разбирам.

Докато той обясняваше какво иска от нея, доктор Дарлингтън не бе в състояние да скрие изумлението си. От никой друг не се очакваше такова нещо. Това беше безсмислена бумащина, самата идея за която противоречеше на всички принципи, залегнали в основата на лаборатория „Прийз“.

— Няма да го направя. Това е крещяща несправедливост.

Той й отправи леко съжалителен поглед.

— Сигурен съм, че на Управителния съвет никак няма да му е приятно да го чуе, особено, при положение че стипендията ти предстои да бъде преразгледана тази година.

Джейн беше толкова бясна, че едва успяваше да говори.

— Върша отлична работа, Джери.

— Тогава не би трябвало да имаш нещо против да съставяш ежемесечните доклади, за които те помолих, та и аз да мога да споделя ентусиазма ти.

— Никой друг не го прави.

— Ти си доста млада, Джейн, и все още не си се доказала като останалите.

Освен това бе жена, а той — сексистки гадняр. Годините на самодисциплина я възпряха да го изрече на глас, защото щеше да навреди повече на себе си, отколкото на него. Вместо това се изправи и излезе от кабинета му, без да каже нито дума.

Кипяща от гняв, тя слезе с асансьора на първия етаж и прекоси фоайето. Още колко дълго щеше да й се налага да търпи това? За кой ли път я обзе съжаление, че приятелката й Каролайн е в чужбина. Страшно се нуждаеше от изпълнен със съчувствие слушател.

Мрачният януарски следобед имаше онзи неотменен сивкав оттенък, който сякаш постоянно висеше над северен Илинойс по това време на годината. Джейн потрепери, докато се качваше в колата си марка „Сатурн“ и подкара към началното училище в Аврора, където трябваше да проведе научна програма за третокласниците.

Някои от колегите й я подкачаха за доброволческата работа, която вършеше там. Твърдяха, че световноизвестен теоретичен физик да води часове на ученици от начално училище, особено пък такива в неравностойно положение, е все едно Ицхак Пърлман^[1] да дава уроци по цигулка на начинаещи.

Тя влезе в стаята, където я очакваха третокласниците и докато подреждаше материалите за опитите, които беше планирала, си заповяда да остави настрана мислите за най-новата проява на бюрократичен садизъм от страна на Джери.

— Доктор Дарлинг^[2]! Доктор Дарлинг!

Джейн се усмихна на начина, по който третокласниците бяха променили фамилията й. Беше станало още при първото й посещение преди две години и понеже тя не си бе направила труда да ги поправи, обръщението си остана. Докато отвръщаше на погледите им и се взираше в нетърпеливите им, палави личица, сърцето й се сви. Как само копнееше за свое детенце.

Изведнъж я обзе внезапен пристъп на отвращение към самата себе си. Нима щеше да прекара остатъка от живота си в плен на самосъжаление, задето нямаше дете, без да направи нищо, за да промени ситуацията? Нищо чудно, че не бе успяла да зачене бебе на воин. Та тя беше безхарактерна страхливка!

Докато подхващаше първия експеримент, използвайки свещ и празна кутия от овесени ядки, взе решение. От самото начало си даваше сметка, че шансът да зачене след един-единствен опит бе много малък, така че бе време да пробва отново… този уикенд, когато бе в овулация.

Тъй като най-старателно четеше спортните страници на вестника, знаеше, че този уикенд „Чикаго Старс“ щяха да играят четвъртфинал в Индианаполис. Според Джоди, почти веднага след края на сезона, Кал щеше да отиде в семейната си къща в Северна Каролина, така че ако отложеше още малко плана си, него можеше и да го няма.

Съвестта й избра точно този момент, за да й напомни, че действа неморално, но тя категорично заглуши мърморещия глас. В събота щеше да загърби опасенията си и да се отправи към Индианаполис. Може би този път легендарният куотърбек щеше да отбележи тъчдаун само за нея.

 

 

В Индианаполис валя цял ден, затова полетът на „Старс“ от Чикаго закъсня и така се обърка целия график на отбора. Докато Кал излезе от бара на хотела в събота вечерта и се отправи към асансьора, беше почти полунощ — бе закъснял с цял час след обичайното им вечерно време преди мач. Размина се с Кевин Тъкър, без да си продумат. На пресконференцията преди няколко часа вече си бяха казали всичко необходимо. И двамата ненавиждаха това, че пред публика бяха принудени да целуват задника на другия, но това бе част от работата им.

На всяка от тези конференции Кал трябваше да гледа репортерите в очите и да обяснява надълго и нашироко за таланта на Кевин и колко много цени подкрепата му, и как и двамата искат само най-доброто за отбора. След това идваше ред на Тъкър да започне да разказва колко много уважава Кал и как за него е привилегия просто да е част от отбора. Пълни глупости. Журналистите го осъзнаваха. Феновете — също. Двамата куотърбекове го знаеха, ала въпреки това трябваше да продължават с този театър.

Когато се прибра в стаята си, Кал пъхна във видеото касетата с последния мач на „Колтс“^[3] и си събу обувките. Изтегна се на леглото и прогони от ума си всякакви мисли за Кевин Тъкър, за да се съсредоточи върху дефанзивната линия на конкурентния отбор. Превъртя записа до втората четвърт на срещата и се загледа, докато не откри онова, което търсеше. Превъртя назад и отново го проследи.

Без да откъсва очи от екрана, той разви ментовия бонбон, който намери на възглавницата си, и го изяде. Освен ако очите не го лъжеха, защитата им имаше лошия навик да сигнализира за блиц^[4] като поглеждат два пъти към страничната линия. Кал се усмихна и скъта тази информация на сигурно място в мозъка си.

 

 

Облечена в същия копринен костюм, Джейн стоеше пред хотелската стая на Кал Бонър и си поемаше дълбоко дъх. Ако и тази нощ не се получеше, щеше да й се наложи да се научи да живее със самосъжалението, защото просто не бе в състояние да премине през всичко това още веднъж.

Даде си сметка, че е забравила да си свали очилата, побърза да ги прибере и намести дръжката на чантата си, която представляваше златна верижка. Само ако й се намираха няколко от хапченцата за отпускане на Джоди, би могло да е по-лесно, ала тази вечер трябваше да се оправя сама. Призовавайки на помощ цялата си воля, вдигна ръка и почука.

Вратата се отвори и тя видя голи гърди. Руси косми по тях. Чифт зелени очи.

— Аз… съжалявам. Май съм объркала стаята.

— Зависи кого търсиш, сладурче.

Беше млад, на около двайсет и четири, двайсет и пет години, и арогантен.

— Търся господин Бонър.

— Е, значи си късметлийка, защото намери нещо по-добро. Аз съм Кевин Тъкър.

Накрая се досети кой е като си припомни изгледаните записи на мачове, макар че без шлем изглеждаше по-млад.

— Казаха ми, че господин Бонър е в стая 542.

Защо ли се бе доверила на Джоди да й набави правилната информация?

— Грешно са те осведомили.

Той се начумери едва забележимо и Джейн се досети, че е обиден, задето не го е разпознала.

— Случайно да знаете къде мога да го открия?

— О, знам и още как. Каква работа имате с това старче? Каква, наистина?

— Лично е.

Похотливата му усмивка я дразнеше. Този млад мъж определено имаше нужда да бъде поставен на място.

— Аз съм духовният му наставник.

Тъкър отметна глава назад и се разсмя.

— Така ли му викат? Е, искрено се надявам, че можеш да му помогнеш да се справи с всичките си проблеми, свързани с одъртяването.

— Разговорите с клиентите ми са поверителни. Бихте ли ми казали номера на стаята му?

— Мога да направя нещо още по-добро. Ще те заведа.

Джейн видя лукав блясък в очите му и разбра, че макар да беше хубав и да пращеше от здраве, той бе твърде умен, за да стане баща на детето й.

— Не е нужно да го правите.

— О, не бих го пропуснал за нищо на света. Само да си взема ключа.

Той го стори, но не си даде труда да си облече риза, нито да се обуе и зашляпа по коридора както си беше бос. Свиха зад един ъгъл и поеха по друг коридор, преди най-сетне да спрат пред номер 501.

Достатъчно трудно щеше да й бъде да се изправи пред Кал и без зяпачи, затова тя бързо му стисна ръка.

— Много ви благодаря, господин Тъкър. Оценявам помощта ви.

— Няма проблем.

Той отдръпна ръката си и почука с кокалчета по вратата.

— Смятам, че оттук мога да се справя и сама. Още веднъж — благодаря ви.

— Няма защо.

Куотърбекът изобщо не понечи да си тръгне.

Вратата се отвори и Джейн усети как дъхът й спира, когато отново се озова лице в лице с Кал Бонър. На фона на пращящия от младост Кевин Тъкър, той изглеждаше по-очукан, отколкото го помнеше, и някак по-внушителен: закоравял крал Артур до незрелия Ланселот на Тъкър. Беше забравила колко могъщо бе присъствието му и сега трябваше да потисне инстинктивното желание да направи крачка назад.

Провлачените думи на Тъкър прозвучаха преднамерено нагло:

— Виж какво намерих да се лута наоколо, Калвин. Личната ти духовна наставница.

— Личната ми какво?

— Дадоха ми номера на стаята на господин Тъкър по погрешка — побърза да каже Джейн. — Той беше така добър да ме придружи дотук.

Кевин й се ухили.

— Някой казвал ли ти е, че говориш смешно? Все едно озвучаваш документални филми за дивата природа.

— Или си нечий иконом — измърмори Кал. Сивите му очи я огледаха пронизващо. — Какво търсиш тук?

Тъкър скръсти ръце и се облегна на касата на вратата, за да гледа. Джейн нямаше представа какво се бе случило между тези двамата, но й бе ясно, че не са приятели.

— Дошла е, за да ти даде духовни съвети как да се справиш с проблемите на старостта, Калвин.

Едно миниатюрно мускулче в крайчеца на челюстта на Бонър потръпна.

— Не трябва ли да гледаш записи на мачове, Тъкър?

— Не. Вече знам колкото Господ за защитата на „Колтс“.

— Нима? — Кал го изгледа с проницателните си очи на опитен играч. — А случайно да забеляза, че защитата им сигнализира всеки път, когато планират блиц?

Тъкър настръхна.

— Така си и мислех. Върви си подготви домашното, хлапе. Тази твоя златна ръка не струва нищо, докато не се научиш да разчиташ противниковата защита.

Джейн не беше сигурна за какво точно говорят, но разбра, че по някакъв начин Кал бе поставил Кевин на мястото му. Тъкър се отдръпна от касата на вратата и й смигна.

— Недей да оставаш много дълго. Старчоци като Калвин трябва добре да се наспиват. Виж, ако искаш, спокойно можеш да минеш през моята стая, когато приключиш тук. Сигурен съм, че той няма да те измори особено.

Въпреки че дързостта му беше забавна, свалячът все още трябваше да получи урок.

— Нуждаете ли се от духовно наставничество, господин Тъкър?

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Тогава ще се моля за вас.

Кевин се изсмя и пое по коридора, сякаш изтъкан от младежка арогантност и открито неуважение. Джейн се усмихна против волята си.

— Защо не го последваш, Роузбъд, след като го смяташ за толкова забавен?

Тя насочи вниманието си към Кал.

— И ти ли беше толкова наперен на младини?

— Ще ми се всички да престанат да говорят за мен, сякаш съм с единия крак в шибания гроб!

Две жени се показаха иззад ъгъла и се заковаха на място, когато го видяха. Той я сграбчи за ръката и я издърпа в стаята си.

— Влизай.

Докато затваряше вратата зад нея, Джейн се огледа наоколо. Възглавниците бяха струпани накуп до таблата на голямото легло, а покривката беше смачкана. Върху безмълвния телевизионен екран трептяха статични образи.

— Какво правиш в Индианаполис?

Тя преглътна мъчително.

— Мисля, че знаеш отговора на този въпрос.

С дързост, която не бе предполагала, че притежава, плъзна ръка по ключа за осветлението до вратата.

В миг стаята потъна в мрак, нарушаван единствено от мъждукащата сребриста светлина, струяща от телевизионния екран.

— Не обичаш да си губиш времето, а, Роузбъд?

Куражът бързо я напускаше. Вторият път щеше да бъде още по-труден от първия. Тя пусна чантата си на пода.

— Какъв е смисълът? И двамата знаем накъде отиват нещата.

С разтуптяно сърце провря пръсти в колана на панталона му и го придърпа към себе си. Когато бедрата му се притиснаха до нейните, усети как той се втвърдява и всяка клетка на тялото й сякаш оживя.

За нея, която открай време беше срамежлива с представителите на другия пол, задачата да играе ролята на фатална жена я изпълваше с усещане за сила. Впи пръсти в дупето му и долепи гърди до неговите. След това прокара ръце по тялото му и се притисна в него, движейки се изкусително.

Но чувството й за власт не трая дълго. Той я притисна до стената и грубо я улови за брадичката.

— Има ли господин Роузбъд?

— Не.

Хватката му стана още по-силна.

— Не си играй с мен, малката. Искам истината.

Джейн срещна погледа му, без да трепне. Поне за това не се налагаше да лъже.

— Не съм омъжена. Кълна се.

Явно й беше повярвал, защото пусна брадичката й. Преди да бе успял да й зададе още някой въпрос, тя пъхна ръце между тях и разкопча копчето на панталона му.

Докато се бореше с ципа, усети дланите му върху сакото си. Отвори уста, за да възрази в същия миг, в който той го разкопча.

— Не!

Тя сграбчи зейналата коприна, разкъсвайки я на едно място, докато се прикриваше.

Начаса той отстъпи назад.

— Махай се оттук.

Джейн закопча сакото си. Той изглеждаше бесен и тя си даде сметка, че е допуснала грешка, но единственият начин да попречи на всичко това да стане непоносимо долно, бе да запази благоприличието си.

Насили се да се усмихне.

— Така е по-вълнуващо. Моля те, не го разваляй.

— Караш ме да се чувствам като изнасилвач и това не ми харесва. Ти си тази, която ме преследва.

— Това е еротичната ми фантазия. Дойдох чак до Индианаполис, за да се почувствам обладана почти насила. Както съм си с дрехите.

— Обладана почти насила, а?

Джейн още по-здраво загърна сакото около голите си гърди.

— Както съм си с дрехите.

Той се замисли за миг. Де да можеше да надникне в ума му.

— Някога правила ли си го до стената? — попита я.

Перспективата я възбуждаше, а това бе последното, което искаше. Ставаше въпрос за възпроизвеждане, не за похот. Пък и по този начин може би щеше да бъде по-трудно да забременее.

— Предпочитам леглото.

— Аз пък смятам, че решава онзи, който извършва обладаването, не е ли така?

В следващия миг вече я беше приковал към стената и бе вдигнал полата й достатъчно високо, за да я стисне за задната част на бедрата. Разтвори ги, повдигна я от пода и пристъпи в голотата между тях.

Коравата сила на тялото му би трябвало да я уплаши, но не бе така. Уви здраво ръце около раменете му.

— Обвий крака около мен.

Приглушена, дрезгава заповед, на която се подчини инстинктивно.

Почувства как той се освободи и го зачака да нахлуе в нея грубо, но не го стори. Вместо това я докосна нежно с върха на пръста си.

Джейн зарови лице в шията му и прехапа долната си устна, за да не извика. Съсредоточи се върху натрапването, а не върху удоволствието; върху срама от това, че се разкрива по този начин под допира на един непознат. Беше се превърнала в негова курва. Само това означаваше за него — лека жена, която да използва за няколко мига сексуална наслада, а след това захвърлена. Подхранваше унижението си, за да не почувства желание.

Пръстът му проследи входа на тялото й. Тя потрепери и се концентрира върху напрежението в широко разтворените си крака, некомфортно опънатите си мускули, всичко друго, но не и коприненомеките ласки. Ала бе невъзможно. Усещанията бяха прекалено сладостни и като заби нокти в гърба му, се повдигна към него.

— Обладай ме, по дяволите!

Той изруга и звукът беше толкова дивашки, че тя потръпна.

— Какво ти има?

— Просто го направи! Сега!

Кал изръмжа гърлено и сграбчи хълбоците й.

— Проклета да си!

Джейн прехапа устни, когато нахлу в нея, а после го стисна още по-здраво за раменете, за да не го изгуби. Единственото, което трябваше да прави, бе да се държи.

Горещината на тялото му изгаряше гърдите й дори през ризата. Стената нараняваше гърба й, а мускулите я боляха заради напрежението в краката. Вече нямаше защо да се притеснява как да потисне удоволствието си. Искаше единствено той да свърши.

Кал потъна толкова дълбоко в нея, че тя потръпна. Щеше да я люби, ако му бе дала и най-малкия знак, но не го искаше. Бе твърдо решена да не извлече никаква наслада и той изпълни желанието й.

Ризата му под ръцете й овлажня, докато Бонър я използваше така, сякаш наказваше и двама им. Джейн едва успя да се задържи за него по време на оргазма му. Когато достигна кулминацията му, тя се опита да заповяда на тялото си да поеме и последната капчица от същността му, ала наранената й душа искаше единствено да избяга.

Минаха секунди, преди той най-сетне да излезе от нея. Бавно се отдръпна и я свали на пода.

Краката й бяха толкова омекнали, че едва се задържа на тях. Отказваше да го погледне. Не можеше да понесе това, което бе сторила — неведнъж, а два пъти.

— Роузбъд…

— Съжалявам.

Тя се наведе, за да вдигне чантата си от пода и сграбчи бравата. Придържайки сакото си плътно затворено, с мокри бедра, изтича в коридора.

Той извика името й. Глупавото име, което бе взела от реклама за бира. Не можеше да понесе мисълта Бонър да я последва и да я види как рухва, затова вдигна ръка и помаха, без да поглежда назад. Използва наперен жест, от онези, които казват: „Чао, загубеняко. Не ми се обаждай. Аз ще ти звънна“.

Вратата се затръшна зад гърба й.

Беше схванал какво се опитва да му каже.