Сюзън Елизабет Филипс
Бебето е мое (13)

11

Родителите на Кал живееха на една стръмна улица, от двете страни на която се издигаха стари дървета и също толкова остарели къщи. Пощенските кутии бяха обвити с увивни растения, които скоро щяха да разцъфнат, а по верандите имаше бели саксии, които очакваха да се напълнят с пъстри цветове.

Кацнал на върха на един хълм, домът на семейство Бонър беше обрасъл с бръшлян и рододендрони. Беше красива двуетажна къща с кремава мазилка и покрив от извити бледозелени керемиди. Первазите и капаците на прозорците бяха боядисани в същия цвят. Кал спря джипа под един свод встрани, след което слезе и заобиколи колата, за да й отвори вратата.

За миг очите му се спряха върху краката й. Не беше казал нищо за полата и пуловера й с цвят на карамел, въпреки че Джейн беше навила два пъти полата около кръста си, разкривайки поне седем-осем сантиметра от бедрата си, обвити в блед чорапогащник. Помисли си, че той не е забелязал и реши, че трийсет и четири годишните й бедра не могат да се мерят с дългите, изваяни от аеробика крака, с които той беше свикнал, ала възхищението, проблеснало за миг в очите му, я накара да се запита дали пък не греши.

Не помнеше някога да е била толкова объркана. Имаше чувството, че предишната нощ бяха преживели цяла гама от емоции. Докато разговаряла в кухнята, между тях се зароди усещане за близост, каквото тя изобщо не очакваше. Имаше и смях, гняв и похот. Сега именно похотта я притесняваше най-много.

— Косата ти ми харесва — подхвърли Бонър.

Джейн я беше пуснала, бе свалила очилата си и бе отделила двойно повече време от обикновено, за да се гримира. От начина, по който погледът му се плъзна по нея, й се стори, че харесва не само прическата й. Изведнъж той се намръщи.

— Никакви изненади тази вечер, ясно?

— Да. — Тя реши да го подразни, само и само да престане да мисли за предишната нощ. — Не искаш ли да метнеш сакото си върху главата ми, за да си сигурен, че никой от съседите няма да ме види? Ама какви ги говоря! Ако някой ме забележи, винаги можеш да им кажеш, че съм майката на някоя от приятелките ти.

Съпругът й я сграбчи за ръката и я поведе към входната врата.

— Някой ден в близко бъдеще ще ти залепя голямата уста с тиксо.

— Невъзможно. Вече ще си мъртъв. В гаража видях една електрическа ножица за подрязване на жив плет.

— Тогава ще те завържа, ще те метна в някой дрешник и ще те заключа в него с дузина прегладнели плъхове.

Джейн повдигна вежди.

— Много добре.

Той изсумтя и отвори входната врата.

— Тук сме — извика Лин.

Кал я въведе в красиво обзаведен хол, издържан почти изцяло в бяло, с акценти в прасковено и ментовозелено. Джейн едва успя да огледа стаята, когато вниманието й бе привлечено от един от най-поразяващо красивите мъже, които беше виждала някога.

— Джейн, това е брат ми Итън.

Най-младият Бонър пристъпи напред, пое ръката й и я погледна с мили сини очи.

— Здравей, Джейн. Най-сетне се срещаме.

Тя имаше чувството, че се разтопява и реакцията й към него така я изненада, че едва успя да отговори на поздрава му. Възможно ли бе този русокос мъж с изваяни черти и мек глас наистина да е брат на Кал? Докато се взираше в очите му, изпита същия прилив на емоции, който я заливаше понякога, когато видеше новородено бебе или снимка на майка Тереза. Улови се, че хвърля крадешком поглед към съпруга си, чудейки се дали не беше пропуснала нещо.

Той сви рамене.

— Не ме гледай. Никой от нас не може да си го обясни.

— Мислим, че може да е бил сменено дете, като в приказките. — Лин се надигна от дивана. — Той е срамът на семейството. Един господ знае, че останалите имаме списък с грехове, дълъг цял километър, но в сравнение с него изглеждаме дори още по-зле.

— Така и трябва. — Итън гледаше Джейн с абсолютна прямота. — Те до един са изчадия на Сатаната.

Джейн вече бе достатъчно добре запозната с чувството за хумор на семейство Бонър.

— А в свободното си време ти сигурно удряш възрастни дами по главата, за да ги обереш.

Итън се засмя и се обърна към брат си.

— Виждам, че най-сетне си намерил жена, която си я бива.

Кал измърмори нещо под носа си и я изгледа, напомняйки й безмълвно, че от нея се очаква да ги отчужди, а не да се сприятелява с тях. Тя не бе забравила, но и не беше допуснала да мисли твърде много за това.

— Баща ти имаше едно раждане — каза Лин, — но би трябвало да се върне всеки момент. Третото дете на Бетси Уудс. Нали я помниш — тя беше момичето, с което отиде на първия си бал. Мисля, че баща ти е изродил бебетата на всички момичета, с които някога сте излизали и тримата.

— Татко наследи практиката на баща си — обясни Итън. — В продължение на доста време беше единственият лекар наоколо. Сега има кой да му помага, но въпреки това продължава да работи твърде много.

Разговорът напомни на Джейн, че скоро ще й се наложи да си намери лекар. И това нямаше да бъде Джим Бонър.

Сякаш мислите й го бяха извикали като с магия, защото в този миг той се появи на прага. Беше разчорлен, изглеждаше уморен и Джейн видя как по лицето на Лин пробяга тревога.

Джим прекрачи прага и силният му глас отекна в стаята.

— Как така никой не пие?

— В кухнята има кана с маргарити. — Бръчките по челото на Лин се изгладиха и тя тръгна към вратата.

— Ще дойда с теб — каза Джим. — Не мога да понасям тази стая, не и откакто ти и онзи префърцунен декоратор я съсипахте.

Джейн смяташе, че стаята е прелестна и забележката му й се стори несправедлива. Четиримата последваха Лин в кухнята, чието топло борово обзавеждане и подбрани с вкус аксесоари й придаваха уютен провинциален чар. Професорката неволно се зачуди как Кал е в състояние да търпи собствената си крещяща къща, след като беше отраснал в толкова приятно място.

Джим подаде една бира на сина си и се обърна към снаха си.

— Какво ще кажеш за една маргарита?

— Бих предпочела нещо безалкохолно.

— Баптистка?

— Моля?

— Въздържателка ли си?

— Не.

— Намира ни се доста приятно бяло вино. Амбър се превърна в нещо като експерт по вината, нали, миличка?

Думите му звучаха като похвала на горд съпруг, но в тях се долавяше хапливост, която говореше друго.

— Достатъчно, татко. — В гласа на Кал имаше стоманени нотки. — Не знам какво става тук, но искам да престане.

Баща му изпъна рамене и погледите им се сблъскаха. Въпреки че стойката на Кал си остана небрежна, стоманеният блясък в очите му предупреди по-възрастния мъж, че е прекрачил границата.

Джим очевидно не бе свикнал да оспорват авторитета му, ала Бомбардировача явно нямаше никакво намерение да отстъпи. Джейн си спомни как едва вчера бе отрекъл, че с брака на родителите му нещо не е наред.

В този миг Итън се намеси с молба за една бира и нехайна забележка за събранието на общинския съвет. Той вероятно беше умиротворителят в семейството. Напрежението се разсея и Лин попита снаха си за сутринта, прекарана с Ани. Хладината в гласа й не убегна от вниманието на Джейн и тя се досети, че свекърва й се чуди защо прекарва толкова време, помагайки на майка й да засади градината си, а отказва да отдели няколко часа, за да се поразходи из града с нея.

Хвърли поглед към Кал и видя, че по лицето му се беше изписало примирение. Не очакваше тя да удържи на думата си.

За миг я обзе тъга, ала нямаше смисъл да си мечтае за невъзможното, когато знаеше, че му дължи поне това.

— Всъщност ми причинява доста неудобство, но не й го казвайте. Бабката просто не разбира, че всеки час, който отнема от изследванията ми, е час, който никога не мога да си върна.

Последва миг на напрегнато мълчание. Отказваше да погледне съпруга си. Не искаше да види облекчението му, докато тя се излагаше пред неговото семейство. Макар това, което правеше, да я изпълваше с ужас, тя продължи:

— Знам, че градината й е важна за нея, но честно, тя едва ли може да се сравнява с работата, която върша. Опитах се да й го обясня, но нека бъдем откровени, способността й да разбира подобни сложни проблеми е ограничена.

— Защо изобщо иска да ходиш при нея? — рязко каза Джим.

Джейн се престори, че не забелязва войнствеността му, която толкова приличаше на тази на сина му.

— Кой може да обясни прищевките на една старица?

— Да ви кажа ли аз какво мисля? — намеси се Кал. — Джейн има опак нрав, досущ като Ани, и според мен именно затова на баба й е приятно да бъде с нея. Двете имат много общо помежду си.

— Какъв късмет за нас — промърмори Итън.

Бузите й горяха и Кал трябва да бе усетил, че е стигнала до предела на възможностите си, защото насочи разговора към ски ваканцията на Итън. Скоро вече седяха на масата за вечеря.

Джейн направи всичко по силите си, за да изглежда отегчена, докато попиваше и най-малката подробност. Наблюдаваше непринудената привързаност между двамата братя и безусловната обич на Джим и Лин към синовете им. Въпреки проблемите между родителите Бонър, тя би дала всичко, ако можеше да има такова семейство, вместо студения баща, с когото беше отраснала.

На няколко пъти по време на вечерята разговорът се насочи към работата на Джим — интересен случай, който бе имал или пък някоя нова медицинска процедура. Според Джейн описанията не бяха особено подходящи за трапезата, но останалите сякаш нямаха нищо против и тя реши, че сигурно са свикнали. Кал, повече от всички, настояваше за подробности.

Ала най-интересна бе свекърва й. С напредването на вечерята тя говори за изкуство и музика, както и за читателския клуб, който ръководеше и който току-що бе започнал нов роман. Освен това беше отлична готвачка и Джейн усети, че започва да изпитва все по-голямо уважение към нея. Имаше ли нещо, което това някога простичко момиче от планината да не прави добре?

Итън кимна към украсата в средата на масата — кристална ваза с лилии и орхидеи.

— Откъде са тези цветя, мамо? Откакто Джойс Белик затвори магазина си след Коледа, не съм виждал нещо подобно наоколо.

— Взех ги, когато бях в Ашвил в четвъртък. Лилиите започват да повяхват, но все още ми харесват.

За първи път, откакто бяха седнали на вечеря, Джим се обърна към Лин:

— Помниш ли как украсяваше масата, веднага след като се оженихме?

За миг тя застина.

— Беше толкова отдавна, че съм забравила.

— Е, аз пък не съм. — Той заговори на синовете си. — Майка ви береше глухарчета от нечий заден двор, слагаше ги в буркан и ми ги показваше, когато се върнех от лекции, сякаш бяха някакви екзотични цветя, каквито никога не съм виждал. Буркан, пълен с глухарчета, я изпълваше с такова вълнение, каквото другите жени изпитват при вида на рози.

Джейн се запита дали Джим бе възнамерявал да засрами жена си с това напомняне за скромния й произход, но ако беше така, планът му се провали. Лин изобщо не изглеждаше смутена, ала неговият глас внезапно натежа от чувство, което я изненада. Джим Бонър май не изпитваше към скромния произход на жена си презрението, което си даваше вид, че изпитва.

— Толкова се дразнеше — каза тя — и не мога да те виня. Представете си само — глухарчета на масата за вечеря.

— А и не само цветя използваше за украса. Спомням си как веднъж изми няколко камъчета, които й се сторили красиви, и ги сложи в едно птиче гнездо, което намерила.

— При което ти съвсем основателно изтъкна, че птиче гнездо на кухненската маса е отвратително и отказа да се храниш, докато не го изхвърлих.

— Да, така беше, нали? — Той прокара пръсти по дръжката на винената си чаша и се намръщи. — Може и да беше нехигиенично, но определено беше красиво.

— Честно, Джим, изобщо не беше така. — Тя се усмихна — овладяна, спокойна, незасегната от подводните течения на старите чувства, които сякаш бяха залели съпруга й.

За първи път, откакто бяха седнали да вечерят, той срещна погледа й.

— Винаги си харесвала красивите неща.

— Все още ги харесвам.

— Ала сега те трябва да са с етикети.

— А тези етикети ти допадат много повече, отколкото ти харесваха каквито и да било глухарчета и птичи гнезда.

Въпреки обещанието да не се сближава със семейството, Джейн не можеше да понесе мисълта да стане свидетел на още неприятни сцени.

— Как се справяхте през първите години след като се оженихте? Кал каза, че не сте разполагали с пари.

Кал и Итън си размениха поглед, който я накара да се зачуди дали не е засегнала забранена тема. Даде си сметка, че въпросът е прекалено личен, но нали се очакваше да бъде противна, така че какво значение имаше?

— Да, татко, как се справяхте? — попита Итън.

Лин докосна ъгълчетата на устните си със салфетката.

— Прекалено е потискащо. Баща ви ненавиждаше всеки миг от онова време, а аз не искам да разваляме вечерята му.

— Не е вярно. — Джим се облегна в стола си със замислен вид. — Живеехме в грозен двустаен апартамент на „Чапъл Хил“ с изглед към една задна уличка, където хората изхвърляха ръждясали кревати и стари дивани. Мястото беше отчайващо, но на майка ви й харесваше. Изряза най-различни снимки от „Нешънъл Джиографик“ и ги окачи по стените. Нямахме пердета, само две пожълтели щори, така че тя направи хартиени цветя от розови носни кърпички и ги постави в долната им част. Такива неща. Бяхме бедни като църковни мишки. Когато не бях на лекции или не учех, подреждах рафтовете в един магазин, но за нея беше най-тежко. Докато не се роди Кал, тя ставаше в четири сутринта, за да работи по цял ден в една пекарна. Ала колкото и да беше уморена, винаги намираше време да набере глухарчета на връщане от работа.

Лин сви рамене.

— Повярвайте ми, работата в онази пекарна съвсем не бе така трудна, колкото всичката селскостопанска работа, която имаше за вършене в планината Хартейк.

— Но ти си била бременна — обади се Джейн, опитвайки се да си го представи.

— Бях млада и силна. И влюбена. — За първи път Лин изглеждаше леко смутена. — След като Кал се роди, имахме да плащаме и медицински сметки и понеже не можех да работя в пекарната и да се грижа за него, започнах да експериментирам с рецепти за курабии.

— Започваше да меси още щом го нахранеше в два часа през нощта, работеше до четири, след което поспиваше около един час, преди той отново да се събуди. След като го нахранеше, ме събуждаше, за да отида на лекции. След това опаковаше всичко, слагаше бебето в старата количка, която беше намерила в един вехтошарски магазин, нареждаше курабиите около него и отиваше пеша до университета, където ги продаваше на студентите, по двайсет и пет цента за две курабии. Нямаше разрешително, така че всеки път, когато наблизо се появяха полицаи, тя покриваше всичко, с изключение на главата на Кал, с едно голямо одеяло.

Лин се усмихна на сина си.

— Горкичкият! Нищо не разбирах от бебета и през лятото едва не те задуших.

Той я погледна с любов.

— И до днес не обичам да спя с много завивки.

— Ченгетата така и не се досетиха — продължи Джим. — Единственото, което виждаха, беше шестнайсетгодишно селско момиче с износени дънки, бутащо разпадаща се количка с бебе, което всички смятаха за малкото й братче.

Лицето на Итън придоби замислено изражение.

— Винаги сме знаели, че ви е било трудно, но досега не сте ни казвали никакви подробности. Защо така?

„И защо сега?“, зачуди се Джейн.

Лин се изправи.

— Това е стара и скучна история. Бедността е очарователна единствено в спомените. Ще ми помогнеш ли да разчистим масата за десерта, Итън?

За разочарование на Джейн разговорът се насочи към много по-безинтересна тема — футбол. А ако тревожният поглед на Джим Бонър час по час се връщаше на жена му, никой друг не го забелязваше.

Колкото и грубовато да беше държанието му онзи следобед, тя вече не бе така склонна да го съди. В дълбините на очите му се спотайваше някаква тъга, която я трогваше. Когато ставаше въпрос за родителите на Кал, имаше чувството, че нищо не е такова, каквото изглежда.

За нея най-интересният момент беше, когато Итън попита брат си как вървят срещите му и тогава научи какво всъщност прави съпругът й през свободното си време. По молба на директора на местната гимназия — негов стар съученик — той посещаваше бизнесмените в общината и ги убеждаваше да се включат в новата програма за професионална подготовка, насочена към ученици в рисково положение. Освен това явно даваше значителна сума на Итън, за да разшири вече съществуващата антидрога програма за местните тийнейджъри. Ала когато Джейн се поинтересува за повече подробности, Кал смени темата.

Вечерта се точеше бавно. Когато Джим й зададе въпрос за работата й, обяснението й беше снизходително. После Лин я покани да се присъедини към нейния читателски клуб и Джейн отвърна, че няма време за женски сбирки. Когато Итън каза, че се надява да я види по време на неделните служби, тя му отговори, че не е вярваща.

„Съжалявам, Господи, но правя най-доброто, на което съм способна. Те са добри хора и не заслужават още болка.“

Най-сетне дойде време да си тръгват. Всички бяха сковано любезни, ала от вниманието й не убягнаха сбърчените вежди на Джим, докато се сбогуваше, и дълбоката тревога в очите на Лин, когато прегърна сина си.

Кал изчака, докато излязат от алеята за колите, преди да я погледне.

— Благодаря ти, Джейн.

Тя се взираше право пред себе си.

— Няма да мога да го направя още веднъж. Дръж ги настрана от мен.

— Обещавам.

— Сериозно ти говоря.

— Знам, че не ти беше лесно — меко каза той.

— Те са прекрасни хора. Беше ужасно.

Той не проговори, чак докато не стигнаха покрайнините на града.

— Мислех си за нещо. Какво ще кажеш двамата с теб да излезем на среща някой от тези дни?

Това ли беше наградата й, задето се беше унижила тази вечер? Фактът, че бе избрал именно този момент да й отправи предложението, я направи язвителна.

— Трябва ли да нося торба на главата си, в случай че някой ме види?

— Необходим ли е целият този сарказъм? Поканих те на среща. Единственото, което трябва да сториш, е да кажеш „да“ или „не“.

— Кога?

— Не знам. Какво ще кажеш за следващата сряда вечер?

— Къде ще отидем?

— Не се тревожи за това. Просто си обуй най-тесните дънки, които имаш, и може би някое лъскаво потниче с дълбоко деколте.

— Вече едва успявам да закопчея тесните си дънки и нямам потничета с дълбоко деколте. А дори и да имах, времето е твърде студено.

— Мисля, че съм в състояние да те сгрея повече от достатъчно. А ако не успееш да закопчаеш дънките си, просто ги остави разкопчани.

Дълбоките нотки на сексуално обещание в гласа му я накараха да потрепери. Той я погледна и на Джейн й се стори, че я гали с очите си. Едва ли би могъл да направи намеренията си по-ясни. Искаше я и възнамеряваше да я има.

Ала въпросът си оставаше — беше ли готова за него? Винаги бе приемала живота много на сериозно и нищо не би могло да я накара да се отнася към него нехайно. Щеше ли да успее да се справи с болката, която я очакваше в бъдеще, ако свалеше гарда с Кал?

Главата бе започнала да я наболява и тя се обърна към прозореца, без да му отговори. Опита се да отвлече вниманието си от искрата, която припламваше помежду им, като насочи мислите си към родителите му и докато джипът минаваше по тихите улици на Салвейшън, тя се зае да подреди наум наученото досега за тях.

Лин невинаги е била сдържаната, изискана дама, която бе дала толкова изтънчена вечеря днес. А Джим? Джейн искаше да изпитва антипатия към него, ала тази вечер бе зърнала в очите му копнеж, когато поглеждаше жена си, и просто не бе в състояние да храни истинска неприязън към мъж, способен на подобни чувства.

„Какво бе станало с двете влюбени хлапета, току-що завършили гимназия“, зачуди се тя.

 

 

Джим влезе в кухнята и си наля остатъка от безкофеиновото кафе. Лин стоеше до умивалника с гръб към него. Винаги го загърбваше, помисли си той, макар че това всъщност нямаше значение, защото дори да беше с лице към него, никога не му позволяваше да види друго, освен учтивата маска, която носеше пред всички, освен пред синовете им.

Бе започнала да се преобразява в съвършената съпруга на лекар, още докато беше бременна с Кал. Помнеше как бе приветствал нарастващата й сдържаност и факта, че вече не го излагаше пред другите с лоша граматика или изблици на чувства. С течение на годините повярва, че нейната промяна бе попречила на брака им да се превърне в бедствието, което всички предричаха, че ще бъде. Дори смяташе, че е щастлив.

А после изгуби единствения си внук и снахата, която обожаваше. По-късно, изправен пред бездънната тъга на средния му син и собственото си безсилие да я облекчи по какъвто и да било начин, нещо в него се беше прекършило. Когато Кал им позвъни с новината, че се е оженил, най-сетне си позволи да изпита надежда. Ала след това се запозна с новата си снаха. Как бе могъл първородният му син да се ожени за тази студена, високомерна кучка? Нима не осъзнаваше, че ще го направи нещастен?

Стиснал чашата с кафе в дланите си, той погледна към слабия, изправен гръб на жена си. Лин беше дълбоко потресена от женитбата на Кал. И двамата се мъчеха да открият причините за неудачния му избор. Физичката притежаваше деликатен сексапил, който Джим бе забелязал веднага, дори и ако това бе убягнало от вниманието на Лин, но не обясняваше защо Кал се беше оженил за нея. Години наред предпочитанието му към жени, които бяха прекалено млади и ограничени за него, ги беше изпълвало с отчаяние, ала те поне бяха мили.

Чувстваше се безсилен пред проблемите на Кал, особено, при положение че не бе в състояние да се справи със своите собствени. Разговорът по време на вечерята бе извадил всички спомени на повърхността и той сякаш чуваше как времето препуска обратно, толкова силно, че му се искаше да запуши уши, защото нямаше как да се върне с него и да промени всички моменти, в които бе взел погрешно решение.

— Защо никога не каза нищо за деня, в който си купих от курабиите ти? Толкова време не го спомена нито веднъж.

Въпросът му я накара да вдигне глава и той я зачака да се престори, че не разбира за какво й говори, но всъщност би трябвало да се досети, че това не е в неин стил.

— За бога, Джим, беше преди трийсет и шест години.

— Спомням си го така, сякаш бе вчера.

 

 

Беше прекрасен априлски ден през първата му година в университета, пет месеца след раждането на Кал. Беше излязъл от химическата лаборатория заедно с няколко от новите си приятели, до един — от горните курсове. Сега изобщо не си спомняше имената им, ала тогава бе жадувал одобрението им и когато един от тях бе извикал: „Ей, ето го момичето с курабиите“, вътрешностите му се бяха вледенили.

Защо точно сега трябваше да бъде тук, където новите му приятели можеха да я видят? Гняв и негодувание го разяждаха като киселина. Толкова беше безнадеждна. Как можеше да го излага по този начин?

Докато се приближаваше с количката с разхлопаните колела, изглеждаше слабичка и поокъсана, почти дете; недодялано момиче от планината. Беше забравил всичко, което обичаше у нея: смеха й; нетърпеливият начин, по който се хвърляше в прегръдките му; малките сърчица, които пръстите й рисуваха върху корема му, преди да се отпусне под него, толкова сладка и всеотдайна, че той не искаше нищо друго, освен да потъне дълбоко в нея.

Ала сега, докато я гледаше да се приближава, в ушите му отекваха всички отровни думи, които родителите му бяха изрекли някога. Тя не ставаше за нищо. Някаква си Глайд. Беше го хванала в капан и провалила живота му. Ако иска да види и цент от парите им, трябва да се разведе. Заслужава нещо по-добро от апартамент, пълен с хлебарки и прекалено младо момиче от планината, дори и някое така нежно и жизнерадостно, че го караше да ридае от любов към нея.

Новите му приятели я повикаха и усети как в гърдите му се надига паника.

— Ей, курабиено момиче, имаш ли с фъстъчено масло?

— Колко искаш за два пакета с парченца шоколад?

Искаше му се да побегне, но беше твърде късно. Новите му приятели вече разглеждаха курабиите, които бе опекла тази сутрин, докато той все още спеше. Един от тях се наведе и погъделичка коремчето на сина му. Друг се обърна към него.

— Ей, Джимбо, ела насам. Не си живял, докато не си опитал курабиите на това момиче.

Амбър бе вдигнала към него очи, сини като планинско небе, и той бе зърнал смеха, спотайващ се в тях. Виждаше, че очаква мига, в който той ще им каже, че това е жена му, и че се наслаждава на забавния момент, както и на всичко останало в съвместния им живот.

— Ъъъ… добре.

Усмивката й си остана все така сияйна, докато се приближаваше към нея. Спомняше си, че светлокестенявата й коса бе вързана на опашка със синьо ластиче и че на рамото на карираната й риза — всъщност, негова стара риза — имаше мокро петно, където Кал вероятно я беше олигавил.

— Аз ще взема с парченца шоколад.

Тя наклони въпросително глава на една страна, сякаш казваше — „Хей, глупчо, кога ще им кажеш?“ — но продължи да се усмихва и да се забавлява на шегата.

— С парченца шоколад — повтори той.

Вярата й в неговата почтеност беше безгранична. Жена му чакаше търпеливо. Усмихваше се. Той пъхна ръка в джоба си и извади двайсет и пет цента.

Едва тогава, когато й протегна парите, тя разбра. Нямаше да признае, че я познава. Беше все едно някой бе угасил светлината вътре в нея, замразил бе смеха и радостта й, вярата й в него. Болка и объркване помрачиха лицето й. В продължение на един миг просто го гледаше, ала най-сетне бръкна в количката, извади курабиите и му ги подаде с трепереща ръка.

Той й подхвърли монетата — една от четирите двайсет и петцентови монети, които му беше дала тази сутрин, преди да отиде на лекции. Подхвърли й я така, сякаш бе просякиня на някой уличен ъгъл, а после се засмя на нещо, което един от приятелите му каза, и се обърна. Отдалечи се, без да я поглежда, а курабиите изгаряха ръцете му като сребърници^[1].

 

 

Беше се случило преди повече от три десетилетия, ала докато оставяше чашата си на плота, очите му пареха.

— Постъпих ужасно. Никога не го забравих и никога не си простих. Съжалявам.

— Извинението ти се приема. — Тя завъртя кранчето на чешмата, слагайки нарочно край на темата, а когато спря водата каза: — Защо му беше на Кал да се жени за нея? Не можеха ли просто да живеят заедно достатъчно дълго, за да види що за човек е?

Ала той не искаше да говорят за Кал и студената му съпруга.

— Трябваше да ме заплюеш в лицето.

— Просто ми се иска да се бяхме запознали с Джейн, преди да са се оженили.

Ненавиждаше лековатия начин, по който бе оправдала прегрешението му спрямо нея, особено след като подозираше, че всъщност изобщо не му беше простила.

— Искам да си те върна, Лин.

— Навярно бихме успели да го разубедим.

— Престани! Не искам да говорим за тях! Искам да говорим за нас и искам да си те върна обратно.

Тя най-сетне се обърна и го погледна. Очите й, сини като планинско небе, не разкриваха нищо.

— Никога не съм си тръгвала.

— Искам те такава, каквато беше.

— Какво ти става днес?

За негово изумление, той усети, че гърлото му се свива, ала въпреки това не можеше да мълчи.

— Ще ми се всичко да бъде както в началото. Желая те лекомислена и весела, да имитираш хазяйката и да ме закачаш, задето съм прекалено сериозен. Искам глухарчета на масата за вечеря и сланина с боб. Искам да се кикотиш толкова силно, че да не можеш да си поемеш дъх, а когато се прибирам у дома, да се хвърляш на врата ми както някога.

Сбърчила разтревожено чело, тя се приближи и сложи длан върху ръката му, на същото място, където го правеше от близо четири години, за да го успокои.

— Не мога да ти върна младостта, Джим. Нито пък съм в състояние да ти върна Джейми и Чери, или да направя всичко както беше някога.

— Знам го, по дяволите! — Той се отърси от допира й, отхвърляйки съжалението й и задушаващата й, безкрайна доброта. — Не става въпрос за тях. Случилото се ме накара да осъзная, че не ми харесва как стоят нещата при нас. Не одобрявам начина, по който си се променила.

— Имаше тежък ден. Нека ти разтрия гърба.

Както винаги, нейната ласкавост го накара да се почувства виновен, недостоен и зъл. Именно злобата го беше тласкала напоследък, карайки го да я предизвиква, да я наранява, докато не унищожи тази ледена сдържаност и не достигне момичето, което бе захвърлил.

Може би ако й дадеше някакво доказателство, че не е чак толкова лош, колкото самият той знаеше, че е, тя щеше да омекне.

— Никога не съм ти изневерявал.

— Радвам се да го чуя.

Не можеше да остави нещата така, позволявайки й да види само част от истината, която държеше да й покаже.

— Имал съм възможност, но никога не съм отивал до края. Веднъж стигнах до вратата на мотела…

— Не искам да слушам.

— Но спрях. Господи, чувствах се страхотно в продължение поне на седмица. Самодоволен и глупашки горд от собствената си моралност.

— Каквото и да правиш на себе си, престани. Веднага.

— Искам да започнем отначало. Мислех си, че може би по време на почивката… ала почти не си говорихме. Защо да не започнем отначало?

— Защото и сега ще го ненавиждаш толкова, колкото и тогава.

Тя бе недостижима като далечна звезда, но въпреки това той трябваше да я докосне.

— Толкова много те обичах. Знаеш го, нали? Дори когато се оставих родителите ми да ме склонят на развод, все още те обичах.

— Вече няма значение, Джим. Роди се Гейб, а после и Итън, и развод така и не последва. Беше толкова отдавна. Няма смисъл да разравяме миналото. Имаме трима прекрасни синове и комфортен живот.

— Не искам удобство! — Силен гняв, подклаждан от раздразнение, изригна в него. — По дяволите! Нищо ли не разбираш? Исусе, мразя те! — През целия им живот заедно никога не я бе докосвал грубо, ала сега я сграбчи и я разтърси. — Повече не мога да понасям това! Стани, каквато беше преди!

— Престани! — Пръстите й се впиха над лактите му. — Спри! Какво ти става?

Той видя страха върху лицето й и се дръпна рязко, ужасен от стореното.

Ледената й сдържаност най-сетне се беше стопила, изместена от ярост — чувство, което той никога досега не бе виждал върху лицето й.

— От месеци насам ме измъчваш! — извика тя. — Унижаваш ме пред синовете ни. Заяждаш се и ме нараняваш, докато от сърцето ми закапе кръв, по хиляди различни начини всеки ден! Дадох ти всичко, но и това не ти стига. Е, повече няма да търпя! Напускам те! Приключих с теб!

И тя изхвърча от кухнята.

В гърдите му се надигна паника. Втурна се след нея, но когато стигна до вратата, спря. Какво щеше да направи, когато я настигне? Отново ли щеше да я разтърси? Господи! А ако най-сетне я бе тласнал натам, откъдето нямаше връщане назад?

Пое дълбоко дъх и си каза, че тя все още бе неговата Амбър Лин, мила и нежна като планински следобед. Нямаше да го напусне, каквото и да приказваше. Просто се нуждаеше от малко време, за да се успокои. Това бе всичко.

Докато слушаше как колата й се отдалечава със свистене на гуми, си повтаряше все същото.

Нямаше да го напусне. Не можеше да го напусне.

 

 

Гърдите на Лин бяха толкова стегнати, че едва успяваше да си поеме въздух, докато колата се носеше по тесния, криволичещ път. Тази част от шосето беше опасна, ала тя минаваше оттук в продължение на години и дори сълзите не можеха да я накарат да намали скоростта. Знаеше какво иска той от нея — да разтвори сърцето си за него и оттам пак да струи любов, както някога. Любов, на която никога нямаше да й отвърнат със същото.

Докато се бореше за глътка въздух, си спомни урока, научен преди много години, когато все още беше почти дете, наивно и глупавичко шестнайсетгодишно момиче, напълно убедено, че любовта е в състояние да преодолее пропастта между тях. Ала наивността й не бе продължила дълго. Две седмици след като му каза, че е бременна с Гейб, а Кал беше само на единайсет месеца, невинността й бе съкрушена завинаги.

Би трябвало да се досети, че ще стане така, но разбира се, не беше. Когато му съобщи, че е бременна, буквално преливаше от щастие, въпреки че Кал все още нямаше и годинка, а те и така едва се справяха. Той просто си седеше, докато тя бъбреше развълнувано:

— Само си помисли, Джим! Още едно миличко бебе! Може би този път ще е момиче. Може да я кръстим Роуз или Шарън. О, толкоз бих се радвала да си имам момиченце! Но момче може пък да е по-добре, та Кал да си има някого, с когото да се боричка.

Когато изражението му не се промени, бе започнала да се плаши.

— Знам, че в началото ще ни е малко трудничко, но бизнесът с курабиите върви страшно добре и само си помисли колко много обичаме Кал. И от сега нататък ужасно ще внимаваме да няма и други. Радваш се за бебето, нали, Джим? Кажи ми.

Ала той не бе отговорил; просто излезе от малкия им апартамент, като я остави сама и уплашена. Беше седяла в тъмното в продължение на часове, преди той да се върне. Не бе казал нито дума. Вместо това я издърпа в леглото и я люби с необузданост, която прогони страха й.

Две седмици по-късно, докато Джим беше на лекции, свекърва й бе дошла да я посети. Милдред Бонър й заяви, че Джим не я обичал и искал развод. Възнамерявал да й го съобщи в нощта, в която му съобщила, че е бременна, но сега се чувствал длъжен да остане до нея. Ако наистина го обичала, бе добавила Милдред, щяла да го остави да си отиде.

Лин не й беше повярвала. Той никога не би поискал развод, защото я обичаше. Нима не й го доказваше всяка вечер в леглото им?

Когато се прибра от библиотеката, където беше учил, тя му разказа за посещението на майка му, очаквайки той да се разсмее и да го обърне на шега. Само че не го беше направил.

— Каква полза да говорим за това сега? Ти отново забременя, така че никъде не мога да отида.

Розовият свят, който си бе изградила, рухна в краката й. Всичко бе просто илюзия. Само защото му харесваше да прави секс с нея, не означаваше, че я обича. Как бе могла да бъде толкова глупава? Той беше Бонър, а тя — Глайд.

Два дни по-късно майка му отново дойде в апартамента, като същински огнедишащ дракон, настоявайки Лин да върне свободата на сина й. Тя била неграмотна, необразована, позор за него! Можела единствено да го дърпа назад.

Всичко, което Милдред каза, бе вярно, но колкото и да обичаше Джим, Лин знаеше, че няма да го остави да си върви. Ако беше сама, би се справила, ала децата й се нуждаеха от баща.

Откри неподозиран дотогава източник на сила, който й даде смелостта да се опълчи на майка му.

— Ако не съм достатъчно добра за него, тогаз най-добре ми изправете кривините, защото с децата ми няма да ходим никъде.

Не бе станало лесно, но постепенно между двете жени се бе зародило крехко съюзничество. Лин прие наставничеството на Милдред Бонър във всичко: как да говори и да ходи, какви ястия да приготвя. Беше настояла, че Амбър звучи просташки и че от сега нататък трябва да се нарича Лин.

Докато Кал си играеше в краката й, тя поглъщаше книгите от списъците за курса по английски на Джим; понякога оставяше малките на грижите на една жена, чиито деца бавеше друг път в замяна, за да може да се промъкне в някоя от по-големите аудитории и да се внедри в лекции по история, литература и изкуство — предмети, които подхранваха поетичната й душа.

Гейб се роди и семейството разтвори кесията, достатъчно, за да поемат разходите на Джим за училище, както и нейните медицински сметки. Парите все още бяха малко, но поне вече не живееха в крайна оскъдица. Милдред настоя да се преместят в по-хубав апартамент, обзаведен с мебели на семейство Бонър.

Преобразяването на Лин бе толкова постепенно, че тя никога не разбра кога всъщност съпругът й го осъзна. Той продължи да я люби почти всяка вечер и ако не го закачеше, разсмееше или шепнеше палави думи в ухото му, сякаш не я забелязваше. Тя стана по-сдържана и извън спалнята и одобрителните му погледи от време на време бяха наградата й за проявения самоконтрол. Постепенно се научи да държи любовта към мъжа си скрита там, където не можеше да засрами никого.

Той завърши подготвителните години в колежа и продължи с тежкото следване на медицина, докато нейният свят бе съсредоточен върху нуждите на синовете й и неспирните й усилия за самоусъвършенстване. Когато Джим приключи стажа си, се върнаха в Салвейшън, така че той да се включи в лекарската практика на баща си.

Годините си минаваха и тя намираше удовлетворение в синовете си, работата си в общността и страстта към изкуствата. Двамата водеха свой живот, отделен от този на другия. Той бе неотменно грижовен към нея, а в спалнята споделяха, ако не близост, то поне страст. Постепенно момчетата напуснаха дома и Лин откри нов покой. Обичаше съпруга си с цялото си сърце и не го винеше много за това, че не й отвръща със същото.

А после Джейми и Чери загинаха и Джим Бонър бе рухнал.

В месеците, последвали смъртта им, бе започнал да я наранява по безброй начини и сега тя имаше чувството, че кръвта й изтича, бавно, но неумолимо. Беше станала всичко онова, което той очакваше, а ето че сега не го искаше. Вместо това желаеше нещо, което тя вече не бе в състояние да му даде.