Сюзън Елизабет Филипс
Бебето е мое (7)

5

На следващата вечер Кал седеше на обичайното си място в дъното на частния самолет, който връщаше отбора обратно от Индианаполис. Осветлението беше угасено и повечето от играчите спяха или се унасяха от музиката в слушалките си. Бонър се бе умислил.

Глезенът го болеше от получена в последната четвърт контузия. Кевин го замени, при което беше блокиран три пъти, на два пъти бе изгубил топката и все пак беше я хвърлил на петдесет и три ярда, за да отбележи тъчдауна, с който бяха спечелили срещата.

Контузиите му зачестяваха: изместване на рамото по време на тренировъчния лагер, травма на бедрото миналия месец, а сега и това. Лекарят на отбора му постави диагноза „навехнат глезен“, което означаваше, че тази седмица няма да може да тренира. Той беше на трийсет и шест и се опитваше да забрави, че дори Монтана се бе оттеглил на трийсет и осем. Освен това гледаше да не мисли за това, че вече не се възстановяваше така бързо, както преди. В добавка към глезена му, колената го въртяха, едно-две ребра го наболяваха и на всичкото отгоре имаше чувството, че някой забива нагорещен ръжен в хълбока му. Знаеше, че ще прекара голяма част от нощта в джакузито си.

Между навяхването на глезена и катастрофалния епизод с Роузбъд, Кал нямаше търпение да остави уикенда зад гърба си. Все още не можеше да повярва, че не бе използвал презерватив. Дори като тийнейджър не беше проявявал такава безотговорност. А най-вече се тормозеше, защото се сети за това чак след като тя си тръгна. Сякаш в мига, когато я зърна, мозъкът му мина на режим зимен сън и похотта бе поела контрол.

Май ударите по главата му бяха дошли в повечко, защото определено имаше чувството, че си губи ума. Ако беше която и да било фенка, освен Роузбъд, никога не би я пуснал в стаята си.

Първият път имаше оправдание, защото бе полупиян, ала сега нямаше извинение. Пожела я и я взе — ни повече, ни по-малко.

Не можеше да си обясни защо го привлича толкова. Едно от хубавите неща на това да си професионален спортист бе, че можеш да избираш и той винаги пресяваше най-младите и най-красиви мадами. Въпреки думите й, тя беше поне на двайсет и осем, а той не проявяваше никакъв интерес към толкова стари жени. Харесваше ги млади и свежи, с щръкнали, едри гърди, плътни устни и лъхащи на новичко.

Роузбъд ухаеше старомодно на ванилия. А и зелените й очи. Дори когато лъжеше, тя го гледаше открито. Кал не бе свикнал на това. Падаше си по жени с пърхащи мигли и флиртуващи намигвания, ала Роузбъд имаше погледа на човек, не търпящ глупости, което си бе истинска ирония, при положение че нищо в нея не беше честно.

Кал си остана умислен до края на полета, както и през цялата следваща седмица. Това, че не можеше да тренира, го направи още по-раздразнителен от обикновено и чак в петък строгата му самодисциплина си каза думата и той изключи от съзнанието си всичко, с изключение на отбора на „Денвър Бронкос“.

„Старс“ излязоха на полуфинала в шампионата на Американската футболна конференция^[1] и въпреки че рамото го наболяваше, Кал се бе справил добре. Защитниците им обаче бяха спъвани и контузени и те не успяха да удържат една атака на „Бронкос“. Денвър беше победил с двайсет и две на осемнайсет.

Петнайсетият сезон на Кал Бонър в НФЛ беше приключил.

 

 

В мига, в който Джейн прекрачи прага, Мари, секретарката, която тя делеше с още двама членове на катедрата по физика в „Нюбъри“, й подаде няколко розови листчета със съобщения.

— Обади се доктор Нгуйен от „Ферми“^[2]. Иска да говори с вас преди четири часа. Доктор Давънпорт е насрочил среща на катедрата в сряда.

— Благодаря, Мари.

Въпреки киселото изражение на секретарката, Джейн едва се сдържаше да не я прегърне. Искаше й се да танцува, да пее, да подскача до тавана, а после да се втурне през коридорите и да каже на колегите си, че е бременна.

— Трябва да ми предадеш докладите за Министерството на образованието до пет часа.

— Няма проблем — отвърна Джейн.

Изкушението да сподели новината беше почти неустоимо, но бе бременна едва от месец, а Мари, освен че изглеждаше вечно сърдита, беше от онези, които съдеха другите. Твърде рано бе да казва на някого.

Все пак, един човек знаеше и докато вземаше пощата си и влизаше в кабинета си, Джейн усети как насред щастието й се прокрадва натрапчива тревога. Две нощи по-рано Джоди се беше отбила у тях и бе забелязала книгите за бременност, които доктор Дарлингтън неразумно бе оставила върху малката масичка. Така или иначе, не можеше да крие до безкрай състоянието си от съседката. Не се опита да го отрече, но се безпокоеше дали някой толкова егоцентричен като госпожица Пулански може да си трае относно обстоятелствата около зачеването на детето й.

Въпреки че Джоди бе обещала да отнесе тайната й в гроба, Джейн определено нямаше чак такова доверие в честността й. Все пак, беше й се сторила непресторено щастлива и искрена в желанието си да бъде дискретна, така че когато се затвори в кабинета си и включи компютъра, Джейн реши да не губи повече енергия в тревоги за това.

Влезе в електронната библиотека в Лос Аламос^[3], за да види новите доклади върху теорията на струните, публикувани от вчера насам. Правеше го ежедневно и автоматично, като всеки топ физик в света. Първото, което обикновените хора вършеха сутрин, беше да отворят вестника. Физиците се свързваха с библиотеката в Лос Аламос.

Само че тази сутрин, вместо да се съсредоточи върху списъка с нови доклади, Джейн се улови, че мисли за Кал Бонър. Според Джоди, той щял да прекара по-голямата част от февруари, пътувайки из страната, за да изпълни задълженията към спонсорите си, преди да се отправи към Северна Каролина в началото на март. Поне нямаше защо да се тревожи, че може да налети на него в бакалията на ъгъла.

Тази мисъл трябваше да й подейства успокоително, ала въпреки това Джейн не бе в състояние да се отърси от тревогата си. Решително насочи вниманието си обратно към монитора, но екрана отказваше да дойде на фокус. Вместо това мислите й се зареяха към това как ще украси детската стая.

Вече бе решила, че ще бъде жълта, а по стените и тавана ще има дъга. Замечтана усмивка изви устните й. Скъпото й детенце щеше да отрасне, заобиколено от най-красивите неща.

 

 

Джоди беше бясна. Момчетата й обещаха нощ с Кевин Тъкър, ако им осигури подарък за рождения ден на Бомбардировача, ала вече бе краят на февруари, три месеца по-късно, а те все още не бяха удържали на думата си. Гледката на Тъкър с едно от гаджетата му изобщо не оправи настроението й.

Мелвин Томпсън беше наел „Зебрите“, за да даде парти, и всички играчи, които все още бяха в града, присъстваха. Въпреки че официално се водеше на работа, Джоди прекара цялата вечер, отпивайки от питиетата на всички, така че когато малко след полунощ откри Джуниър Дънкан в билярдната заедно с Джърмейн Кларк, бе готова за конфронтация.

— Трябва да говоря с теб, Джуниър.

— По-късно, Джоди. Не виждаш ли, че с Джърмейн играем?

Прииска й се да издърпа щеката от ръцете му и да го цапардоса по главата, но не беше чак толкова пияна.

— Дадохте ми обещание, но тениската с номер дванайсет все още я няма в дрешника ми. Може и да сте забравили за Кевин, но аз не съм.

— Казах ти, че работим по въпроса. — Джуниър се прицели в средния джоб и не уцели. — Мамка му!

— От три месеца все това повтаряте. Вече не се връзвам толкова лесно. Всеки път щом се опитам да говоря с него, той ме гледа, сякаш съм невидима.

Джуниър се отдръпна, така че Джърмейн да може да заеме мястото му до масата, и фенката със задоволство видя, че изглежда малко притеснен.

— Работата е там, че Тъкър ни създава малко проблеми, Джоди.

— Да не искаш да кажеш, че не иска да легне с мен?

— Не е това. Просто от известно време се среща с една-две други жени и нещата малко се усложниха. Какво ще кажеш да те уредим с Рой Роулинс и Мат Труейт?

— Не се занасяй! Ако исках тези двамата, дето само греят скамейката за резерви, да съм ги изчукала още преди месеци. — Скръсти ръце. — Имахме уговорка. Аз ви намирам курва, която да „подарите“ на Бомбардировача за рождения ден, а в замяна получавам една нощ с Кевин. Изпълних моята част от сделката.

— Не съвсем.

При звука на този провлачен южняшки говор, разнесъл се точно зад нея, по гърба й полазиха тръпки, все едно някой бе стъпил на гроба й. Обърна се и погледна право в светлосивите очи на Бомбардировача.

Откъде беше изникнал? Последния път, когато го видя, две блондинки го сваляха на бара. Какво правеше тук?

— Не им намери проститутка, нали така, Джоди?

Тя прокара език по устните си.

— Не знам за какво говориш.

— Аз пък мисля, че знаеш. — Дългите му пръсти се сключиха около ръката й и я накараха да подскочи. — Ако ни извините, двамата с Джоди ще излезем да си поприказваме навън.

— Ти си луд! Навън е кучи студ.

— Няма да се бавим.

И без да й даде възможност да възрази, той я дръпна към задната врата.

През целия ден по радиото четяха предупреждения, че тази нощ температурите ще паднат доста под нулата, и когато излязоха в малката уличка, от дъха им във въздуха се появиха бели облачета. Кал най-сетне щеше да получи отговор на въпросите си.

Загадките открай време го изнервяха, както на футболното игрище, така и в живота. От опит знаеше, че една енигма обикновено означава, че някой се готви за изненадващ ход, а Бонър не обичаше изненадите.

Знаеше, че би могъл да притисне момчетата за някои отговори, но не искаше те да заподозрат колко време бе прекарал в мисли за Роузбъд. Докато не чу разговора на Джоди с Джуниър, и през ум не му беше минало да опита с нея.

Колкото и да се мъчеше, така и не успяваше да затвори страницата с Роузбъд. Улавяше се, че се тревожи за нея в най-неочаквани моменти. Кой би могъл да знае в колко хотелски стаи беше попаднала напоследък с фантасмагорията си за ДСН и духовни наставници? Като нищо вече можеше да се е прехвърлила на играчите от „Беърс“ и без сам да го иска, той се чудеше за кого ли от тях отказваше да се съблече сега.

— Коя е тя, Джоди?

Мацето бе облечена в униформата си на хостеса — впита блузка с дълбоко деколте и къса пола с райета на зебра — и зъбите й бяха започнали да тракат.

— Проститутка, на която попаднах случайно.

Част от ума му прошепна, че може би е най-добре да се откаже, да спре дотук. Откъде да е сигурен, че не навлиза в неща, които е по-добре да не узнава? Ала едно от качествата, които го правеха толкова добър куотърбек, беше умението му да надушва опасностите и по някаква причина, която не разбираше, косъмчетата на тила му бяха започнали да настръхват.

— Лъжеш ме, Джоди, а аз не обичам да ме мамят.

Пусна ръката й, но едновременно с това се приближи на няколко сантиметра от нея, приклещвайки я между себе си и тухлената стена.

Момичето извърна очи.

— Тя е просто някой, когото срещнах, ясно?

— Искам име.

— Не мога… Виж, не мога да го направя. Обещах.

— Не е трябвало.

Джоди започна да разтърква ръце, зъбите й тракаха.

— Господи, Кал, тук е студено като в морга.

— Аз пък не усещам.

— Тя… Името й е Джейн. Само това знам.

— Не ти вярвам.

— О, я стига!

Дръпна се настрани, мъчейки се да мине покрай него, но той премести тежестта на тялото си, препречвайки й пътя. Знаеше, че я плаши и нямаше нищо против. Искаше да приключат с това възможно най-бързо.

— Джейн коя?

— Не си спомням.

Джоди стисна ръце още по-здраво и сви рамене.

Упорството й го подразни.

— Да се навърташ около момчетата е страшно важно за теб, нали?

Тя го изгледа подозрително.

— Не е лошо.

— Мисля, че е много повече от това. Мисля, че то е най-важното нещо в жалкия ти животец. И знам, че никак няма да ти хареса, ако играчите престанат да идват в „Зебрите“. Ако никой от тях не иска да си прекарва времето с теб, дори резервите.

Сигурен бе, че току-що спечели, но мацето направи един последен опит да се съпротивлява.

— Тя е наистина свястна дама, която преживява труден период, и не искам да й навредя.

— Името!

Джоди се поколеба, ала най-сетне отстъпи.

— Джейн Дарлингтън.

— Продължавай.

— Само това знам — навъсено каза тя.

Кал понижи глас почти до шепот.

— Това е последното ми предупреждение. Кажи ми каквото искам да знам или ще направя така, че никой от отбора повече да не се доближи до теб.

— Ти си истинско лайно.

Той не каза нищо. Просто си стоеше там и чакаше.

Джоди потри ръце, за да се стопли, и го изгледа войнствено.

— Тя е професор по физика в „Нюбъри“.

От всичко, което очакваше да чуе, това изобщо не бе в списъка.

— Професор?

— Аха. Освен това работи и в някаква лаборатория. Не знам точно коя. Тя е страшно умна… но наоколо й няма много мъже и… Нямаше лоши намерения.

Колкото повече отговори получаваше, толкова повече кожата на тила му настръхваше.

— Защо точно аз? И не ми пробутвай разни измислици как е фенка на отбора, защото знам, че не е вярно.

Тялото на момичето вече се тресеше от студ.

— Обещах й, разбираш ли? Това е целият й живот.

— Търпението ми се изчерпа.

Кал буквално можеше да види как Джоди се мъчи да реши дали предпочита да спаси собствената си кожа, или да остане вярна на приятелката си. Знаеше какво ще избере, още преди да бе проговорила.

— Иска дете, ясно? И не желае ти да знаеш за това.

Бонър усети, че го пронизва тръпка, която нямаше нищо общо с температурата.

Джоди го гледаше неспокойно.

— Не е като да се кани да ти цъфне на вратата, когато детето се роди, и да ти иска пари. Има си добра професия и е умна, така че защо просто не забравиш цялата тази история?

Беше му трудно да диша.

— Да не искаш да ми кажеш, че е бременна? Че ме е използвала, за да забременее?

— Да, но не е като детето да е наистина твое. Ти си по-скоро нещо като донор на сперма. Тя така гледа на нещата.

— Донор на сперма? — Имаше чувството, че ще изригне… че главата му буквално ще избухне. Ненавиждаше всичко постоянно — дори не можеше да живее на едно и също място твърде дълго — а ето че сега бе създал дете. Трябваше да положи усилие, за да запази самоконтрол. — Защо аз? Защо е избрала мен?

Под враждебността на Джоди отново се появи страх.

— Тази част няма да ти хареса.

— Бас държа, че е така.

— Ами, тя си е направо гений. И понеже е много по-умна от всички останали, докато е растяла, се е чувствала като някаква откачалка. И, разбира се, не иска детето й да преживее същото, затова държеше да намери някой напълно различен от нея самата за донор на сперма.

— Някой напълно различен от нея? Какво искаш да кажеш?

— Някой, който… ами… който не може да се нарече гений.

Кал искаше да я разтърси, докато тракащите й зъби не изпопадат до един на земята.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Защо е избрала мен?

Джоди го изгледа предпазливо.

— Защото мисли, че си глупав.

 

 

— Връзката между трите протона и седемте неутрона на изотопа е разкъсана. — Обърнала гръб на студентите в класа си — шестима мъже и две момичета — Джейн продължи да чертае по дъската. — Отнемете един неутрон от Li-11 и още един ще се откъсне, свързвайки останалия след тях Li-9, с двата откъснали се неутрона, и образувайки система от три тела.

Толкова беше погълната от това да обяснява сложните на неутроните ореоли в изотопите на лития, че не обърна внимание на лекия шум, надигнал се зад нея.

— Li-11 се нарича боромеево ядро, заедно с… — Изскърца стол. Разнесе се шушукане. — Заедно… — Изшумоляха листове. Още шепот. Озадачена, тя се обърна, за да види какво става.

И видя Кал Бонър, облегнат на стената, скръстил ръце на гърдите си и пъхнал пръсти под мишниците си.

Пребледня и за първи път в живота си Джейн си помисли, че ще припадне. Как я беше открил? За миг си позволи да си внуши, че няма да я разпознае в строгото й професионално облекло. Носеше консервативна вълнена рокля, а косата й бе прибрана на френски кок, за да не й пречи, докато работи. Пък и нали беше с очила — Бонър не я бе виждал с тях. Само че не можа да го заблуди дори за миг.

В стаята настана пълна тишина. Всички в класа явно го бяха разпознали, но той не обръщаше никакво внимание на реакциите им. Гледаше единствено нея.

Джейн никога досега не беше попадала под прицела на подобна неприкрита ненавист. Присвитите му очи бяха убийствени, сурови бръчки се бяха появили около устата му и докато го гледаше, тя се почувства също така разкъсана отвътре, както и ядрото на изотопа, който бе описвала току-що.

Под погледите на толкова любопитни очи, тя нямаше друг избор, освен да се овладее. До края на часа оставаха още десет минути. Трябваше да го разкара, за да може да довърши лекцията си.

— Ще ме почакате ли в кабинета ми, докато приключа тук, господин Бонър? Надолу по коридора е.

— Никъде няма да ходя. — За първи път той се обърна и изгледа осемте студенти. — Часът свърши. Махайте се!

Студентите побързаха да се изправят и се заеха да затварят тетрадки и да си обличат палтата. Тъй като не можеше да се скара с него пред тях, Джейн заговори възможно най-спокойно:

— И бездруго почти бяхме свършили. В сряда ще продължим оттам, докъдето стигнахме.

Те се изнесоха от стаята за броени секунди, като поглеждаха крадешком към нея и Бомбардировача. Той се отдръпна от стената, затвори вратата и врътна ключа.

— Отвори вратата — заповяда тя незабавно, уплашена да остане насаме с него в малката класна стая без прозорци. — Можем да разговаряме в кабинета ми.

Бонър отново зае предишната си поза, облегнат на стената. Ръцете му бяха мускулести и загорели. Една дебела вена пулсираше там.

— Иска ми се да те разкъсам на парчета.

Джейн си пое рязко дъх, обзета от паника. Стойката му сякаш изведнъж придоби значение — на мъж, който се опитва да се удържи.

— Нищо ли нямаш да ми кажеш? Какво има, доктор Дарлингтън? Предишните пъти не млъкваше.

Джейн се мъчеше да запази спокойствие, надявайки се противно на всяка логика, че той просто е открил истинската й самоличност и бе дошъл, за да си възстанови воинската чест.

„Моля те, нека да е само това“, помоли се тя.

Кал се приближи бавно към нея и жената неволно отстъпи назад.

— Как живееш със себе си? — процеди презрително. — Или гениалният ти мозък е толкова голям, че е заел мястото и на сърцето ти? Наистина ли мислеше, че няма да ми пука, или разчиташе никога да не разбера?

— Да разбереш какво? — Гласът й бе по-тих и от шепот. Тя се блъсна в дъската, докато по гръбнака й плъзваше вледеняващ ужас.

— Грижа ме е, професоре. И то много.

Кожата й беше едновременно гореща и лепкаво студена.

— Не знам за какво говориш.

— Лъжкиня! Това са пълни глупости.

Той продължаваше да се приближава решително и Джейн имаше чувството, че се опитва да преглътне памук.

— Искам да се махнеш.

— Бас държа, че е така. — Вече беше толкова близо, че ръката му докосваше нейната, а в ноздрите й нахлу миризмата на сапун, вълна и гняв. — Говоря за бебето, професоре. За това, че си си наумила да забременееш от мен. И чувам, че си успяла.

Силите я напуснаха и тя се свлече безжизнено до поставката за тебеширите.

„Не и това. Моля те, Господи, не и това.“

Струваше й се, че тялото й изключва; искаше й се единствено да се свие на кълбо, за да се предпази от това, което се случваше.

Той не каза нищо повече. Просто чакаше.

Джейн си пое въздух, дълбоко и накъсано. Знаеше, че е безсмислено да отрича, ала й бе трудно да оформи каквито и да било думи.

— То няма нищо общо с теб. Моля те. Просто забрави за това.

Бонър беше светкавично бърз. Гърлен писък се откъсна от устните й, когато я сграбчи за раменете и я откъсна от стената. Устните му бяха здраво стиснати от едва потискана ярост, вената на слепоочието му туптеше.

— Да забравя за това? Искаш да забравя?

— Не мислех, че ще те е грижа! Не мислех, че ще има значение за теб.

Той изрече през зъби:

— Има значение.

— Моля те… толкова отчаяно исках дете. — Тя потръпна, когато пръстите му се впиха в ръцете й. — Нямах намерение да те въвличам във всичко това. Изобщо не трябваше да научаваш. Никога… никога не съм правила нещо такова. Просто… в себе си усещах толкова силна болка… и не можех да измисля друг начин.

— Нямаше право.

— Знаех… знаех, че онова, което върша, е нередно. Но не ми се струваше така. Единственото, за което бях в състояние да мисля, бе да си имам бебе.

Той я пусна бавно и Джейн почувства, че едва успява да запази самоконтрол.

— Имало е и други начини. Начини, които не включват и мен.

— Банките за сперма не бяха приложима алтернатива в моя случай.

Очите му я изгледаха с неприкрито презрение, а от заплашителните нотки в мекия му, провлачен говор, Джейн изтръпна.

— Приложима алтернатива? Не ми харесва, когато използваш такива сложни думи. Виждаш ли, аз не съм прочут учен като теб. Аз съм просто тъп спортист, така че карай по-простичко.

— Не беше подходящо да използвам банка за сперма.

— И защо не?

— Коефициентът ми на интелигентност е над 180.

— Поздравления.

— Заслугата не е моя, така че не е нещо, с което се гордея. Родих се така и може би е по-скоро проклятие, отколкото благословия, затова исках нормално дете. Ето защо трябваше много да внимавам в избора си. — Тя сплете пръсти пред себе си, чудейки се как да продължи, без да го вбеси още повече. — Нуждаех се от мъж със… ъъъ… средна интелигентност. Донорите в банките за сперма обикновено са студенти по медицина и други такива.

— А не селяндури от Каролина, които си изкарват прехраната като хвърлят топка.

— Знам, че постъпих несправедливо с теб — тихо додаде Джейн, играейки си с едно от медните копчета на дрехата си, — ала вече няма какво друго да сторя, освен да ти се извиня.

— Можеш да направиш аборт.

— Не! Обичам това бебе с цялото си сърце и никога не бих го сторила!

Очакваше той да започне спор, но Бонър не каза нищо. Тя се обърна и като обви ръце около тялото си, отиде в другия край на катедрата, за да е възможно най-далеч от него, да защити себе си и бебето си.

Чу го да се приближава и изпита усещането, че я наблюдават през мерника на снайпер. Гласът му беше тих като шепот и някак странно безплътен.

— Ето как ще стане, професоре. След няколко дни двамата с теб ще отпътуваме до съседния щат, в Уисконсин, където пресата едва ли ще ни надуши. Отидем ли веднъж там, ще се оженим.

Дъхът й секна при злобата, изписана по лицето му.

— Не си прави илюзии за меден месец в уютна къщичка и градинка с рози, защото това не е брак по любов. В мига, в който церемонията свърши, всеки от нас ще си тръгне по пътя, докато бебето се роди. След това ще се разведем.

— За какво говориш? Няма да се омъжвам за теб. Изобщо не разбираш. Не ми трябват парите ти. Не искам нищо.

— Слабо ме вълнува какво желаеш.

— Но защо? Защо го правиш?

— Защото не вярвам в безпризорни деца.

— Моето дете няма да е такова. Не е…

— Замълчи! Имам цял куп права и ще се погрижа да бъдат уважени до едно, включително и за съвместно упражняване на родителските отговорности, ако реша, че го искам.

Джейн изпита чувството, че в дробовете й не е останала и капка кислород.

— Съвместно упражняване на родителските отговорности? В никакъв случай. Бебето е мое!

— Не бих се обзаложил.

— Няма да ти позволя да го направиш!

— Изгуби правото си на глас, когато намисли гадния си малък план.

— Няма да се омъжа за теб.

— Ще го направиш и още как! И знаеш ли защо? Защото ще те унищожа, преди да допусна мое дете да бъде отгледано като копеле.

— Времената вече са други. Има милиони самотни майки. За хората това няма значение.

— Но за мен има. Чуй ме! Опитай да се съпротивляваш и ще настоявам за пълни родителски права. Мога да те влача по съдилищата, докато останеш без пукната пара.

— Моля те, не го прави. Бебето е мое! Единствено мое и на никой друг!

— Кажи го на съдията.

Джейн не бе в състояние да изрече каквото и да било. Беше се озовала на място, изпълнено с толкова болка и горчилка, че да говори беше невъзможно.

— Свикнал съм да се търкалям в калта, професоре, и честно да ти кажа, не ме притеснява особено. Дори ми харесва. Така че можем да го направим насаме, чисто и незабелязано от никого, или пък пред очите на всички, с цялата гадост, която това ще доведе след себе си, да не говорим пък за парите, които ще коства. И в двата случая аз решавам.

Тя се мъчеше да осмисли думите му.

— Това не е честно. Та ти не искаш дете.

— Последното, което ми е нужно, е дете и ще те проклинам до края на дните си. Но то не е виновно, че майка му е лъжлива кучка. Както казах — не искам детето ми да е копеле.

— Не мога да го направя. Не искам.

— Това си е твой проблем. Утре адвокатът ми ще се свърже с теб и ще ти връчи хубавичко, тлъсто предбрачно споразумение за подпис — съставено така, че след развода и двамата да запазим точно това, което сме имали преди брака. Аз няма с пръст да пипна твоите авоари и ти няма да имаш достъп до моите. Финансовата ми отговорност е само към детето.

— Не искам парите ти! Защо не ме слушаш? Спокойно мога да се грижа за бебето сама. Не искам нищо от теб.

Той не й обърна никакво внимание.

— Скоро трябва да се връщам в Северна Каролина, така че ще го направим веднага. По това време следващата седмица вече ще сме женени, а след това ще използваме адвоката ми, за да си разменяме информация за детето и да уреждаме посещенията му.

Бонър съсипваше всичките й блянове. Каква каша беше забъркала само! Как би могла да остави детето си да посещава варварин като този, дори и за кратко?

Щеше да се бори. Той нямаше никакво право да предявява претенции към нейното бебе! Не я беше грижа колко милиони имаше, нито колко скъпа щеше да й излезе една съдебна битка — това дете беше нейно. Нямаше да позволи на този тип да нахлуе в живота й и да го превземе. Нямаше никакво право…

Възмущението й се блъсна челно в съвестта й. Имаше право. Цялото право на света. Благодарение на нейната непочтеност, той беше баща на детето и независимо дали на нея й харесваше, или не, това означаваше, че има право на глас за бъдещето му.

Трябваше да погледне истината в очите. Дори ако можеше да си позволи дълъг съдебен спор, нямаше да го направи. Беше се озовала в тази ситуация, обръщайки гръб на принципите си, убеждавайки сама себе си, че целта оправдава средствата, и ето докъде я бе довело това. Повече не можеше да го прави. От тук насетне всяко нейно решение щеше да се основава на един-единствен критерий — какво е най-добро за детето.

Джейн грабна листовете от катедрата и се отправи към вратата.

— Ще си помисля за това.

— Направи го. Имаш време до четири часа в петък следобед.

 

 

— Доктор Дарлингтън го подписа в последния момент. — Брайън Делгадо, адвокатът на Кал, потупа предбрачното споразумение, което лежеше в средата на бюрото. — Пристигна съвсем малко преди четири и беше много разстроена.

— Добре.

Дори след цяла седмица футболистът все още бе бесен заради онова, което тя му беше причинила. Съвсем ясно я виждаше в класната стая, облечена в тъмнооранжева рокля, пристегната здраво с две редици златни копчета. За миг не я беше разпознал. Косата й беше прибрана назад в практична прическа, а зелените й очи бяха скрити зад чифт големи очила. Приличаше повече на изпълнителен директор на някоя компания, отколкото на някоя от жените в живота му.

Приближи се до прозорците и зарея невиждащ поглед към паркинга навън. След два дни щеше да бъде женен. Мамка му! Всичко в него се бунтуваше, всичко, освен моралния кодекс, с който беше възпитан и според който един мъж никога не изоставя детето си, дори да не го е искал.

От мисълта за такъв ангажимент имаше чувството, че се задушава. Улегналият живот беше за след края на кариерата му, за времето, когато щеше да е прекалено стар, за да хвърля топка, не за сега, когато все още беше в разцвета на силите си. Щеше да изпълни дълга си към това дете, ала доктор Джейн Дарлингтън щеше да му плати, задето манипулираше живота му по този начин. Той не позволяваше да го разиграват. Никога не го беше допускал и нямаше да го позволи и за в бъдеще.

— Искам да бъде наказана за това, Брайън — процеди той. — Открий всичко, което можеш, за нея.

— Какво точно търсиш?

— Искам да знам уязвимите й места.

Делгадо все още беше млад, но имаше очите на акула и Кал знаеше, че е най-подходящият човек за тази работа. Представляваше го от пет години насам. Беше умен, агресивен и от офиса му никога не бе изтичала информация. Понякога можеше да е прекалено ревностен в желанието си да угоди на най-ценния си клиент — на няколко пъти беше действал необмислено — но според Кал на света имаше и по-лоши недостатъци. Засега адвокатът се бе справил с тази бъркотия бързо и ефикасно и Бонър изобщо не се съмняваше, че и занапред ще продължи по същия начин.

— Няма да й се размине, Брайън. Женя се за нея, защото нямам друг избор, но това не е краят. Тя ще открие, че е избрала погрешния човек, когото да разиграва.

Делгадо изглеждаше замислен, докато потупваше предбрачното споразумение с писеца на химикалката си.

— Изглежда, води тих живот. Съмнявам се да има кой знае колко срамни тайни.

— Тогава разбери какво е важно за нея и я пречупи по този начин. Възложи го на най-добрите си хора. Проучете професионалния й живот. Открийте на какво най-много държи. Научим ли го, ще знаем точно какво да й отнемем.

Кал почти можеше да види как зъбчатите колелца в главата на адвоката се въртят, докато пресява наум предизвикателствата в новата задача, която му бяха възложили. Друг, не толкова агресивен човек, би опитал да се измъкне от подобен ангажимент, но не и Брайън. Той бе от онези, които обичаха да пируват с трупа на плячката си.

Докато си тръгваше от офиса му, Бонър реши да защити хората, на които най-много държеше, от стореното от Джейн Дарлингтън. Семейството му все още оплакваше смъртта на Чери и Джейми и той нямаше намерение да ги наранява още повече. Що се отнася до бебето… Хората открай време го наричаха кораво копеле, но освен това беше справедлив и нямаше да допусне детето да плаща за греховете на майка си.

Засега предпочиташе да не мисли много-много за него. По-късно щеше да се оправя с тези отговорности. За момента го интересуваше единствено отмъщението. Можеше и да отнеме известно време, но щеше да й причини болка и щеше да го направи по начин, който тя никога нямаше да забрави.

 

 

Нощта преди сватбата Джейн бе толкова ужасена, че не можа нито да спи, нито да сложи каквото и да било в уста. Церемонията обаче протече почти без проблеми. Проведе се в кабинета на един съдия в Уисконсин и отне по-малко от десет минути. Нямаше цветя, приятели, целувка. Когато всичко свърши, Брайън Делгадо, адвокатът на Кал, й съобщи, че Бомбардировача се връща в Северна Каролина следващата седмица и че той ще се погрижи за общуването между тях. Ако не се брояха рязко изречените сватбени обети, Кал не бе казал нито дума.

Тръгнаха си от церемонията в различни коли, точно както бяха пристигнали, и когато се прибра у дома, Джейн бе замаяна от облекчение. Беше свършило. Нямаше да й се налага да го вижда в продължение на месеци.

За съжаление, не беше включила в сметките си „Чикаго Трибюн“. Два дни след церемонията един от спортните журналисти на вестника, позовавайки се на информация, получена от анонимен чиновник от Уисконсин, разгласи историята за тайно сключения брак на най-популярния куотърбек на Чикаго и доктор Джейн Дарлингтън, изтъкната преподавателка по физика в колежа „Нюбъри“.

Медийният цирк беше започнал.