Сюзън Елизабет Филипс
Бебето е мое (10)

8

Кал влезе във всекидневната, стиснал чантата на Джейн в ръка и отиде до Френските прозорци, които извеждаха на задната веранда, но от нея нямаше и следа. Което можеше да означава само едно — бе отишла в планината.

Знаеше, че тя се разхожда почти всеки ден, но когато я попита, тя го увери, че никога не ходи надалече. Е, днес очевидно се беше отдалечила… толкова, че се бе изгубила! За някой с коефициент на интелигентност над 180, определено беше най-глупавият човек, когото бе срещал.

— По дяволите!

Той запрати чантата на дивана, при което закопчалката се отвори и съдържанието й се изсипа.

— Нещо не е наред ли, Кей-мен?

— Какво? Ъъъ, не.

Беше забравил за по-малкия си брат. Когато Итън се бе появил на портата преди двайсет минути, Кал му пробута някакво измислено оправдание, че трябва да позвъни по телефона, и го бе наврял в тази стая, докато се опитваше да разбере къде се е дянала жена му.

Да си спечели известно време, преди да представи съпругата си на семейството, се оказваше дори по-трудно, отколкото бе предполагал. Итън се бе върнал от ски ваканцията си преди три дни, родителите му от почивката си — преди два, и оттогава непрекъснато го тормозеха.

— Търсех си портфейла — излъга той. — Мислех, че може да е в чантата на Джейн.

Брат му стана от едно кресло близо до камината — която бе толкова голяма, че в нея би се побрала и кола — и отиде да надникне през френските прозорци. Гневът на Кал поомекна, докато го гледаше. С другия си брат Гейб бяха изпъкнали на спортното игрище, ала Итън се бе проявил в театралната трупа на училището. Въпреки че не беше лош атлет, не си падаше особено по организирания спорт, тъй като никога не успя да разбере защо някои хора толкова държат да победят.

Русокос, с по-фино телосложение от това на братята си и поразяващо красив, от тримата само той приличаше на майка им.

Изглеждаше като модел от списание и това бе причина да понася множество закачки от страна на Кал и Гейб. Имаше светлокафяви очи с гъсти ресници и нос, който никога не беше чупен. Тъмнорусата му коса бе късо подстригана и винаги грижливо сресана. Обикновено носеше официални ризи, прилежно изгладени елегантни панталони и мокасини, ала днес си бе сложил дънки и прастара тениска на рок групата „Грейтфул Дед“, които върху него изглеждаха като марково облекло. Кал се намръщи.

— Да не си изгладил тениската?

— Само мъничко.

— Исусе, Ит, трябва да престанеш да правиш такива глупости.

Итън му отправи една от усмивките си на светец, само защото знаеше колко много им се дразни батко му.

— Някои от нас държат на външния си вид. — Изгледа окаляните ботуши на Кал с неодобрение. — Други май изобщо не ги е грижа как изглеждат.

— Я да мълчиш, задник такъв.

Езикът на Кал винаги се разваляше в присъствието на Итън. Имаше нещо в невъзмутимостта на хлапето, което просто го караше да ругае. Не че братчето му се впечатляваше особено. Като най-малък в семейство с три момчета, бе закален от братята си още от най-ранна възраст. Дори като деца Кал и Гейб бяха усещали, че Итън е по-уязвим от тях и се бяха погрижили да го научат да се защитава. Въпреки че никой никога не го беше признал на глас, всички в семейство Бонър тайно обичаха най-много Итън.

Освен това Кал го уважаваше. Брат му бе прекарал един разюздан период в живота си — докато беше в колежа и малко след това. Пиеше твърде много и спеше с прекалено много жени, но когато откри призванието си, реши да живее така, както проповядваше.

— Да посещавам болните е част от работата ми — каза Итън. — Защо просто не се отбия за малко при новата ти съпруга?

— Няма да й хареса. Нали ги знаеш жените? Иска да бъде докарана както си му е редът, преди да се запознае със семейството, за да направи добро първо впечатление.

— И кога ще е това според теб? Сега, когато мама и татко се прибраха, и двамата нямат търпение. А пък Ани все ги дразни, защото тя я е виждала, а ние не сме.

— Не съм аз виновен, че всички решихте да се развявате насам-натам.

— Върнах се от ски ваканцията преди три дена.

— Е, както ви казах, когато дойдох на вечеря снощи, Джейн се разболя точно преди да се приберете. Проклетият му грип. След няколко дни би трябвало да се почувства по-добре… най-късно следващата седмица… и тогава ще я доведа у дома. Но не очаквайте да я виждате често. Страшно държи на работата си и точно сега не може да се откъсва от компютъра за дълго.

Итън беше само на трийсет, но очите, които изгледаха Кал, бяха мъдри като на старец.

— Ако имаш нужда да поговориш с някого, Кей-мен, аз съм насреща.

— Няма за какво да говоря, напразно всички в това семейство се опитват да си врат носа в личните ми работи.

— Без Гейб.

— Така е. Не и Гейб. — Кал мушна ръце в задните джобове на дънките си. — Ще ми се да не бе така.

И двамата се умълчаха, погълнати от мисли за душевно ранения им среден брат. Той беше в Мексико, мъчейки се да избяга от самия себе си.

— Ще ми се да се върне у дома — отбеляза Итън.

— Напусна Салвейшън преди година. За него тук вече не е „у дома“.

— Предполагам, че никое място не е дом без Чери и Джейми.

Гласът на Итън пресипна и Кал извърна поглед. Търсейки начин да разсее внезапното униние в стаята, започна да събира вещите, изсипали се от чантата на Джейн. Къде беше тя? През последните две седмици си бе заповядал да се държи настрана и да остави гнева му да поутихне.

Освен това искаше жена му да почувства изолацията и да разбере, че той държи ключа за затвора й. За съжаление, не беше забелязал това да има някакъв ефект върху нея.

Итън се приближи, за да помогне.

— Ако съпругата ти е толкова зле, може би трябва да отиде в болница.

— Не. — Кал посегна към малък калкулатор и химикалка, за да не се налага да поглежда брат си. — Попрекали с работата, но като си почине малко, ще се почувства по-добре.

— Определено не прилича на обикновените празноглавки, с които излизаш.

— Откъде знаеш как изглежда? — Кал вдигна глава и видя, че Итън изучава снимката на шофьорската книжка, изпаднала от портфейла й. — Никога не съм излизал с глупачки.

— Е, не бяха и атомни физички. — По-младият мъж се засмя. — А тази всъщност е. Най-буквално. Още не мога да повярвам, че се ожени за физичка. Доколкото си спомням, единствената причина да избуташ физиката в гимназията беше, че ти преподаваше треньорът Гил.

— Това е шибана лъжа. Завърших с А^[1].

— А заслужаваше С.

— С минус.

Итън се ухили и размаха шофьорската книжка.

— Нямам търпение да кажа на татко, че печеля баса.

— Кой бас?

— За възрастта на жената, за която ще се ожениш. Той каза, че ще трябва да планираме сватбата около церемониите й в скаутската организация, а аз твърдях, че ще се вразумиш. Вярвах в теб, братко, и ето че се оказах прав.

Кал се подразни. Би предпочел семейството му да не научи, че Джейн е на двайсет и осем, но след като Итън беше видял датата й на раждане върху шофьорската книжка, нямаше как да го отрече.

— Не изглежда и с ден по-стара от двайсет и пет.

— Не знам защо си толкова докачлив. Няма нищо лошо в това да се ожениш за някого на твоята възраст.

— Тя не е точно на моята възраст.

— Две години по-млада. Не е кой знае каква разлика.

— Две години? Какви ги дрънкаш, по дяволите? — Кал издърпа шофьорската книжка от ръката на брат си. — Не е две години по-млада от мен! Тя…

— О! — Итън отстъпи назад. — Май е по-добре да си вървя.

Бомбардировача беше прекалено слисан от онова, което пишеше в шофьорската книжка, за да забележи развеселените нотки в гласа на брат си, нито пък да чуе шума от затварянето на входната врата след няколко секунди. Не бе в състояние да асимилира нищо друго, освен датата върху документа в ръката си.

Потърка ламинираната повърхност с палец. Може би беше просто някакво петно, заради което годината й на раждане изглеждаше така. Или пък беше печатна грешка. В проклетата служба, където издаваха документи за управление на моторни превозни средства, нищо не можеха да свършат като хората.

Ала всъщност знаеше, че не е печатна грешка. Тези мрачни, осъждащи цифри не можеха да бъдат сбъркани. Жена му беше на трийсет и четири години, а той току-що бе изигран както никога не му се беше случвало на футболния терен.

 

 

— Калвин скоро ще дойде да те прибере — каза Ани Глайд.

Джейн отпи от чая си и остави древната керамична чаша, върху която се забелязваха останки от ваденка с американското знаме, и погледна към бабката през претрупаната с какво ли не всекидневна. Въпреки нетрадиционния си декор, тази къща имаше излъчването на дом и тук човек можеше да се почувства на мястото си.

— О, не мисля така. Той не знае къде съм.

— Много скоро ще се досети. Кръстосва тез’ планини, откакто носеше пелени.

Джейн не можеше да си представи, че Бонър някога е бил повито вързопче. Несъмнено беше роден с войнствен нрав и космати гърди.

— Не мога да повярвам колко близо е къщата ти до неговата. В деня, в който се запознахме, имах чувството, че карахме няколко километра, преди да стигнем до онази отвратителна порта.

— Така е било. Пътят заобикаля планината Хартейк и пресича града. Тази сутрин си минала напряко.

Джейн доста се бе изненадала, когато достигна клисурата в планината и от другата страна видя ламаринения покрив на къщурката на Ани Глайд. В първия миг не я беше разпознала, но след това забеляза пъстрия ветрен конус, който се развяваше на ъгъла на верандата. Въпреки че бяха минали почти две седмици, откакто се бяха срещнали, старицата я поздрави, сякаш я бе очаквала.

— Можеш ли да правиш царевичен хляб, Джейни Бонър?

— Правила съм няколко пъти.

— За нищо не става, ако не сложиш малко суроватка, от таз’, дето се получава, като се избива масло.

— Ще го запомня.

— Преди да се разболея, сама си правех ябълково масло. Няма нищо по-хубаво от студено ябълково масло върху топъл царевичен хляб. Ама трябва да намериш страшно меки ябълки, когато го приготвяш и да внимаваш докат’ ги белиш, че никой не обича да захапе дебело парче кора, когат’ очаква хубаво, гладко ябълково масло.

— Ако някога се заловя да приготвям такова, ще го имам предвид.

Ани правеше все същото, откакто Джейн бе дошла — подхвърляше й разни рецепти и късчета народни мъдрости. Джинджифилов чай против болки в корема, девет глътки вода против хълцане, цвеклото се садяло на двайсет и шести, двайсет и седми или двайсет и осми март, но не по-късно, защото се раждало дребно.

Въпреки че бе малко вероятно някога да използва тази информация, се улови, че я попива. Съветите на бабичката представляваха приемствеността между две поколения. В тези планини бяха пуснати дълбоки корени и като някой, който открай време се чувстваше изтръгнат от основи, всяко късче информация й се струваше здрава връзка с едно семейство, което имаше история и традиции — все неща, за които тя копнееше.

— … ако правиш кнедли, сложи едно яйце в тестото и щипка градински чай. — Ани се закашля и Джейн я погледна разтревожено. Когато се съвзе, старата жена размаха ръка с лакирани в яркочервено нокти. — Чуй ме само как съм се разприказвала. Цяло чудо е, дето още не си ми рекла: „Ани, затваряй си устата! Проглуши ми ушите“.

— Страшно ми е приятно да те слушам.

— Ти си добро момиче, Джейни Бонър. Учудвам се, че Калвин се е оженил за теб.

Джейн се засмя. Ани Глайд беше напълно непредвидима. Самата тя бе познавала само едната си баба — егоцентричната и тесногръда майка на баща й.

— Липсва ми градината. Оня безполезен Джоуи Нийсън я изора преди две седмици, макар че хич не ми е приятно наоколо да се навъртат чужди хора. Калвин все изпраща чужди хора да оправят разни неща в къщата, ама не е познал. Не ми харесва, даже когато някой от семейството се опитва да ми се бърка в работите, да не говорим пък за разни непознати. — Тя поклати глава. — Надявах се, че ще съм достатъчно силна, та да си насадя градината тая пролет, обаче само се заблуждавах. Итън каза, че щял да дойде да ми помогне, ама горкото момче си има толкоз работа в църквата, че сърце не ми даде да му кажа друго, освен че бърка, ако си мисли, че ще оставя някакъв женчо да ми сади градината. — Хвърли кос поглед на Джейн с хитрите си сини очи. — Е, вярно, бахчата ще ми липсва, ама за нищо на света няма да оставя някакви си непознати да я засадят.

На по-младата жена не й беше трудно да прозре намека на старицата, но и през ум не й мина да се подразни. Вместо това се почувства странно поласкана.

— С удоволствие ще ти помогна, ако ми кажеш какво да правя.

Ани сложи ръка на сърцето си.

— Ще го сториш за мен?

Джейн се разсмя на престореното й изумление.

— Ще ми бъде приятно. Никога не съм имала градина.

— Много добре тогаз. Накарай Калвин да те докара утре раничко сутринта и ще се заловим с картофите. Вече е късно — предпочитам да го правя в края на февруари, по новолуние — но още може да изкараме нещо, стига да ги засадим веднага. След това ще насеем лук, а след него — цвекло.

— Звучи чудесно. — Джейн подозираше, че бабата не се храни редовно, и се изправи. — Защо не приготвя нещичко за хапване? Взех да огладнявам.

— На туй му се вика добра идея. Амбър Лин се върна от пътуването си и ми донесе малко от нейната бобена чорба. Може да я притоплиш. Вярно, не я прави, както аз съм я учила, ама такава си е щерката.

Значи родителите на Кал се бяха върнали. Докато вървеше към кухнята, се зачуди какво ли оправдание бе измислил, задето не я бе завел да се запознае с тях.

Поднесе супата в една порцеланова и една пластмасова купа, заедно с парченца царевичен хляб от един панер. Докато се хранеха на масата в кухнята, Джейн си помисли, че никога не се бе наслаждавала повече на някое ядене. След две седмици изолация беше прекрасно да бъде с друго човешко същество, особено такова, което не се ограничаваше единствено с даване на резки заповеди и хвърляне на свирепи погледи.

Изми съдовете и тъкмо носеше чаша чай на Ани, която се бе върнала във всекидневната, когато сред купищата картини, керамични балерини и стенни часовници, които висяха до вратата, забеляза три дипломи.

— На внуците ми са — обясни Ани. — Но те ми ги дадоха. Знаят, че хич не ми хареса, дето трябваше да напусна училище след шести клас, та ми ги дадоха в деня, в който завършиха. Оназ’ най-отгоре е на Калвин.

Джейн взе очилата си от кухненската маса и се взря в най-горната диплома. Беше от Мичиганския университет и удостоверяваше, че Калвин Е. Бонър е бакалавър, завършил естествени науки… с пълно отличие.

Summa cum laude^[2].

Джейн вдигна ръка към гърлото си и рязко се обърна.

— Кал е завършил summa cum laude?

— Тъй му казват, когато някой е много умен. Мислех, че като си професорка, ще го знаеш. Моят Калвин открай време е страшен акъллия.

— Той… — Джейн преглътна мъчително, борейки се да продължи, докато в ушите й се надигаше оглушително бучене. — Какво е завършил?

— Че не ти ли е казал? Много спортисти карат само лесни курсове, но не и моят Калвин, той не беше като тях. Взе диплома по биология. Открай време обича да скитосва из горите и да събира разни работи.

— Биология? — Младата жена имаше чувството, че са я ударили в корема.

Ани присви очи.

— Странно ми се чини, че не го знаеш, Джейни Бонър.

— Предполагам, че не е станало дума.

Стаята започна да се върти около нея, струваше й се, че ще припадне. Обърна се тромаво, разливайки горещ чай върху ръката си, и се върна в кухнята с несигурна стъпка.

— Джейни? Нещо не е наред ли?

Не беше в състояние да говори. Дръжката на чашата се счупи, когато я изпусна в умивалника. Притисна ръка до устата си, борейки се с надигащата се вълна на ужас. Как можа да бъде толкова глупава? Въпреки всичките кроежи си беше докарала на главата именно онази катастрофа, която толкова отчаяно се бе опитала да избегне, и сега детето й изобщо нямаше да бъде обикновено.

Стисна ръба на умивалника, докато суровата действителност помиташе бляновете й. Знаеше, че Кал е учил в Мичиганския университет, но и през ум не й бе минало, че се е отнасял сериозно към образованието си. Та нали спортистите обикновено изкарваха само минималния брой курсове, необходими да се дипломират? Това, че бе учил биология и завършил с отличие в един от най-престижните университети в страната, имаше толкова ужасяващо значение, че тя не бе в състояние да го асимилира.

Интелигентността клонеше към средното положение. Този факт отекваше в ума й. Единственото, което ценеше у него — глупостта му — не бе нищо повече от илюзия. Заблуждение, което той нарочно бе поддържал. А като не бе прозряла през него, Джейн бе обрекла детето си на същия живот на изолация и самота, който и тя бе водила.

Обзе я паника. Горкото й дете! Щеше да бъде някаква откачалка, досущ като нея.

Не можеше да допусне това да се случи. По-скоро би умряла, отколкото да позволи детето й да страда като нея. Щеше да се премести! Щеше да заведе бебето в Африка, в някоя затънтена и първобитна част на континента. Сама щеше да го обучава, та скъпото й отроче никога да не познае терора на другите деца.

В очите й запариха сълзи. Какво беше сторила? Как бе могъл Бог да допусне да се случи нещо толкова жестоко?

Гласът на Ани проникна през мъглата на нещастието й.

— А, туй ще да е Калвин. Казах ти, че ще дойде да те вземе.

Чу шум от врата на кола, а после тежки стъпки по предната веранда.

— Джейн! Къде е тя, по дяволите?

Тя се втурна във всекидневната.

— Ти, копеле!

Той пристъпи напред с разкривено лице.

— Дължиш ми солидно обяснение!

— Господи, ненавиждам те!

— Не повече, отколкото аз — теб!

Очите му горяха от гняв, но в тях Джейн съзря още нещо, което сега бе толкова очевидно, че не можеше да повярва как не го бе забелязала по-рано — остър, пронизващ ум.

Искаше да се нахвърли отгоре му и да издере очите му, да разбие черепа и да изтръгне ума му. Трябваше да е глупав! Нали четеше комикси! Как можа да я предаде по този начин?

Изгубила и последното късче самоконтрол, тя разбра, че трябва да се махне, преди да е рухнала. С яростно възклицание се обърна рязко, изтича в кухнята и изхвръкна през разхлопаната задна врата.

Докато тичаше, чу зад себе си гневен вик.

— Върни се тук! Не ме карай да те последвам или ще съжаляваш!

Искаше да удари нещо. Имаше желание да се хвърли в най-дълбоката дупка и да остави земята да я погълне — всичко, само и само да спре ужасяващата болка, бушуваща в тялото й. Бебето, което вече обичаше повече от всичко друго на света, щеше да бъде откачалка.

Не го беше чула да се приближава зад нея и ахна, когато той я обърна рязко.

— Казах ти да спреш!

— Съсипа всичко! — извика тя.

— Аз? — Лицето му беше побеляло от бяс. — Ти, проклета лъжкиньо! Ти си старица! Шибана бабишкера!

— Никога няма да ти го простя!

Джейн сви ръка в юмрук и го цапардоса в гърдите с такава сила, че болката от удара плъзна чак до рамото й.

Кал беше освирепял от гняв. Опита се да улови ръцете й, но в този миг за нея съществуваше само желанието да си отмъсти и не можеше да бъде удържана. Този мъж беше навредил на нероденото й дете и тя, която никога не беше удряла човек, искаше кръвта му.

Направо обезумя. Очилата й отхвръкнаха, ала не я беше грижа. Риташе, дращеше и се опитваше да му причини болка по всевъзможен начин.

— Престани веднага! Спри! — Ревът му разтърси върховете на дърветата.

Отново се опита да я удържи, но тя впи зъби в ръката му.

— Ох! — Очите му се разшириха от ярост. — Заболя ме, мамка му!

Насилието я караше да се чувства добре. Вдигна коляно, за да го забие в слабините му и почувства, че губи почва под краката си.

— Да не си посмял…

Бонър политна заедно с нея, омекотявайки падането й с тялото си, след което се извъртя, притискайки я към земята.

Сбиването беше изцедило силите й, ала той си изкарваше хляба като понасяше удари и сега не беше дори запъхтян. За сметка на това бе побеснял от гняв и си го изля върху нея.

— Веднага се успокой, чуваш ли ме? Държиш се като луда! Ти си луда! Излъга ме, измами ме, а сега се опитваш да ме убиеш, да не говорим, че да се държиш така надали се отразява добре на бебето. Кълна се, че ще те заключа в някоя психиатрия и ще заръчам да те наблъскат с антидепресанти.

Очите й запариха от сълзи, които искаше да скрие от него, но беше безсилна да удържи.

— Всичко съсипа!

— Аз? — Той настръхна от озлобление. — Не аз се държа като обезумял. И не аз казах на всички, че съм на двайсет и осем шибани години!

— Никога не съм ти казвала такова нещо. И не ругай!

— Ти си на трийсет и четири! Трийсет и четири! Някога възнамеряваше ли да ми го споменеш?

— И кога по-точно трябваше да го сторя? Когато нахълта в класната стая или когато ми крещеше по телефона? Или когато ме натъпка в самолета? Или може би докато ме държеше заключена в къщата си? Тогава ли трябваше да ти кажа?

— Не се опитвай да увърташ! Знаеше, че е важно за мен и преднамерено ме подведе.

— Преднамерено? Каква сложна дума от устата на един тъп футболист. Мислиш си, че е страшно интересно да се преструваш на необразован селяндур, та всички да те сметнат за глупак, така ли? Това ли е представата ти за забавление?

— За какво говориш?

Тя буквално изплю следващите думи насреща му.

— Мичиганският университет. Summa cum laude.

— А, това ли!

Част от напрежението напусна тялото му и тежестта отгоре й поолекна.

— Господи, ненавиждам те! — прошепна тя. — Щях да имам по-добри шансове, ако бях опитала с донор на сперма.

— Което и трябваше да направиш.

Въпреки думите си, вече не звучеше чак толкова ядосан, ала Джейн имаше чувството, че отвътре я разяжда сярна киселина. Знаеше, че трябва да го попита, въпреки че се ужасяваше да чуе отговора, но преглътна с усилие и успя да зададе въпроса си:

— Какъв е коефициентът ти на интелигентност?

— Нямам представа. За разлика от теб, аз не го нося татуиран върху челото си.

Той се претърколи на една страна и тя най-сетне успя да се изправи.

— Ами резултатите ти от изпитите CAT^[3]?

— Не си спомням.

Тя го изгледа остро.

— Лъжеш! Всички си спомнят резултата си от CAT.

Той се изправи, изтупвайки няколко мокри листа от дънките си.

— Говори, по дяволите!

— Нищо няма да ти кажа. — Звучеше подразнен, но не особено опасен.

Това обаче не я успокои. Тъкмо обратното — Джейн отново усети как в нея се надига истерия.

— Кажи ми още сега, или се кълна, че ще намеря начин да те убия! Ще сложа стрихнин в храната ти! Ще те накълцам със сатър докато спиш! Ще изчакам да влезеш под душа и ще хвърля вътре някой електрически уред! Някоя вечер ще те причакам до вратата и когато влезеш, ще ти разбия главата с бейзболна бухалка!

Той спря да си отупва дънките и я погледна някак с любопитство вместо с тревога. Джейн осъзнаваше, че като се държи по този начин изглежда още по-ирационална и това съвсем я влуди.

— Казвай!

— Ама че си била кръвожадна! — Бонър поклати глава с леко слисано изражение. — Това с електрическия уред… ще ти трябва удължител или нещо такова, за да стигнеш чак до душа. Или може би не възнамеряваш да го включиш?

Тя стисна зъби. Чувстваше се пълна глупачка.

— Ако не е включен, няма да може да те изпържи, нали така?

— Имаш право.

Пое си дълбоко дъх и опита да си възвърне здравия разум.

— Кажи ми резултата си от CAT. Поне това ми дължиш.

Кал сви рамене и се наведе, за да вдигне очилата й.

— Някъде около хиляда и четиристотин или нещо такова. Може да е и по-малко.

— Хиляда и четиристотин!

Джейн го удари с всичката сила, която имаше, а после се отдалечи от него, потъвайки в гората. Бомбардировача беше лицемер и измамник и тя се чувстваше отвратена до дъното на душата си. Дори Крейг не бе умен колкото него.

— В сравнение с теб аз съм направо тъпак — извика той и я последва.

— Да не си ми проговорил никога вече.

Кал се доближи до нея, но не я докосна.

— Хайде де, Роузбъд. Трябва да се успокоиш достатъчно, за да мога да те нахокам заради това, което ми причини… а то е далеч по-лошо от проклетите ми резултати от CAT.

Тя се обърна рязко към него.

— На мен не си ми сторил нищо! Направи го на детето ми, не го ли разбираш? Заради теб едно невинно дете ще порасне, смятано за откачалка.

— Никога не съм ти казвал, че съм глупав. Ти реши, че е така.

— Говореше с граматични грешки! Първата ни нощ заедно го направи няколко пъти!

Ъгълчето на устните му трепна едва забележимо.

— Просто за цвят. Няма да ти се извинявам за това.

— Из цялата къща е пълно с комикси!

— Само се опитвах да отговоря на очакванията ти.

В този миг Джейн не издържа и рухна. Обърна му гръб, кръстоса ръце върху ствола на най-близкото дърво и подпря чело върху китката си. Всички унижения от детството й се завърнаха — подигравките и жестокостта, ужасната изолация. Никога не се бе чувствала на място, а сега същото очакваше и детето й.

— Ще заведа бебето в Африка — прошепна тя. — Далеч от цивилизацията. Аз ще го уча, за да не се налага да израсне с гаврите на другите деца.

Учудващо нежна ръка докосна тила й и започна лекичко да я разтрива.

— Няма да ти позволя да го направиш, Роузбъд.

— Ще го сториш, когато видиш, че всички го смятат за откачалка.

— Никой няма да мисли по този начин. Така ли гледаше баща ти на теб?

Всичко в Джейн се вцепени. Тя се отдръпна от него, извади носна кърпичка от джоба на якето си и бавно избърса очите си и си издуха носа, опитвайки се да възвърне самоконтрола си. Как можа да допусне да се срине по този начин? Нищо чудно, че той я мислеше за луда.

Подсмръкна за последен път и когато Кал й подаде очилата, си ги сложи, без да обръща внимание на парченцата мъх, които стърчаха от едната дръжка.

— Съжалявам, че направих такава отвратителна сцена. Не знам какво ми стана. Досега не бях удряла никого.

— Усещането е страхотно, нали?

Той се ухили широко и за нейно изумление върху суровата му буза се появи трапчинка. Поразена, тя я погледа в продължение на няколко дълги мига, преди да успее да събере мислите си.

— Насилието не решава нищо, а можех да те нараня сериозно.

— Не се опитвам отново да те изкарам от релси, Роузбъд, но когато става въпрос за юмруци, изобщо не те бива.

Кал я улови за ръката и я поведе обратно към къщата.

— Аз съм виновна. От самото начало вината е единствено моя. Ако не бях допуснала да повярвам на всички възможни клишета за спортистите и южняците, щях да преценя по-добре умствените ти способности.

— Аха. Разкажи ми за баща си.

Джейн почти се препъна, но ръката му над лакътя й я задържа да не падне.

— Няма нищо за разказване. Работеше като счетоводител в компания, произвеждаща перфоратори за хартия.

— Умен мъж?

— Интелигентен. Не брилянтен.

— Май схващам картинката.

— Не знам за какво говориш.

— Не е имал представа как да те отгледа, нали?

Тя ускори крачка.

— Правеше най-доброто, на което бе способен. Наистина не ми се говори за това.

— Да ти е минавало през ума, че проблемите ти като дете са имали повече общо с отношението на баща ти, отколкото с коефициента ти на интелигентност?

— Нищо не знаеш.

— Дипломата ми казва друго.

Джейн не можа да отговори, тъй като в този миг стигнаха къщата, където Ани ги чакаше до мрежестата врата. Тя измери внука си с гневен поглед.

— Ти наред ли си? Ядосаш ли бременна жена по тоз’ начин, то ще бележи бебето, със сигурност.

— Какви ги говориш? — Кал настръхна войнствено. — Кой ти каза, че е бременна?

— Инак нямаше да се ожениш за нея. Акълът не ти стига да го направиш.

Джейн беше трогната.

— Благодаря ти, Ани.

— Ами ти? — нахвърли се бабата върху нея. — Какво си мислеше, та се държа тъй? Ако побесняваш всеки път, щом Калвин те ядоса, бебето ще се обеси на пъпната връв много преди да е успяло да си поеме първата глътка въздух.

Джейн си помисли дали да не изтъкне физическата невъзможност на нещо такова, но реши да си спести усилието.

— Ще внимавам повече.

— Следващия път, когато те вбеси, просто му извади една пушка.

— Гледай си твоята работа, стара кукумявке — изръмжа Кал. — Тя и бездруго има предостатъчно идеи как да ме пречука.

Старицата наклони глава към нея и изведнъж сякаш я обзе тъга.

— Чуй ме, Джейни Бонър. Не знам какво се е случило между теб и Калвин, та е трябвало да се ожени за теб, но от туй, дето видях преди няколко минути, ми е ясно, че не преливате от любов един към друг. Той се е оженил за теб и аз се радвам, но ти казвам направо — ако си му погодила някой номер, за да го вържеш, гледай Амбър Лин и Джим Бонър да не научат за това. Те не са широко скроени като мен и ако дори само заподозрат, че си сторила нещо лошо на момчето им, ще те съсипят, ако ме разбираш.

Джейн преглътна мъчително и кимна.

— Добре. — Ани се обърна към Кал. Тъгата й изчезна, а очите й станаха лукави. — Учудвам се, че някой, дето е толкоз закъсал от грип като Джейни, е намерил достатъчно сили да прехвърли планината.

Кал изруга под нос, а съпругата му я зяпна.

— За какво говориш? Не съм болна от грип.

Бонър я сграбчи за ръката и я затегли.

— Хайде, Джейн, да си вървим у дома.

— Почакай малко! Искам да знам какво имаше предвид с това.

Той я издърпа зад ъгъла на къщата, но не и преди тя да чуе пронизителното кискане на Ани.

— Не забравяй какво ти казах за пъпната връв, Джейни Бонър, ’щото ми се чини, че Калвин е на път отново да те ядоса.