Сюзън Елизабет Филипс
Бебето е мое (15)

13

Приятно! Беше казала, че било приятно! Кал седеше на любимата си маса в ъгъла на „Планинаря“, потънал в горчиви мисли. Обикновено около него нямаше свободни места, но тази вечер всички като че ли усещаха, че е в отвратително настроение и гледаха да стоят настрани.

Независимо от лекотата, с която беше отхвърлила случилото се между тях, той знаеше, че професор Роузбъд никога не бе имала по-добър любовник. Този път ги нямаше онези глупости с бутането на ръцете му настрани. О, не! Ръцете му бяха по цялото й тяло, без на нея и през ум да й мине да се противи.

Ала това, което не му даваше мира и му беше приседнало като кост в гърлото, бе фактът, че току-що беше преживял наяве една от най-страхотните сексуални фантазии в живота си, а никога не се бе чувствал по-незадоволен.

Може би сам си беше виновен, задето бе решил да се прави на интересен. Защо просто не я бе сграбчил в къщата, не я отнесе на горния етаж и не я люби в леглото си със запалено осветление и огледалото над тях? Там можеше наистина да се развихри… не че и тази вечер не се беше справил повече от добре, но ако бяха в спалнята му, щеше да види всичко, което искаше да види, и то — двойно.

Напомни си, че го правеха за трети път, а той все още не бе стигнал по-близо до момента да я види гола, отколкото в онази първа нощ. Започваше да се превръща в идея фикс. Само ако не беше угасил осветлението в колата, можеше да се нагледа на воля, ала въпреки че в приказките беше смела, Кал знаеше, че тя в действителност се бои, а я желаеше твърде силно, за да мисли трезво. И сега трябваше да се изправи срещу последиците.

Познаваше се достатъчно добре, за да е наясно, че единствената причина да мисли за нея по хиляда пъти на ден бе, защото все още нямаше чувството, че наистина бяха правили любов. Как би могъл, когато нямаше представа как изглежда? След като откриеше, всичко щеше да свърши. Вместо да се усилва с всеки изминал ден, привличането, което изпитваше към нея щеше да се изпари и той отново щеше да си бъде както преди — готов да броди на воля из плодородните поля на свежи млади момичета с безупречни лица и благ характер… Макар че сериозно започваше да обмисля дали да не вдигне минималната възраст на двайсет и четири, тъй като постоянните закачки започваха да му омръзват.

Мислите му си останаха при професорката. По дяволите, страшно беше забавна. И с ум като бръснач. През годините фактът, че е по-интелигентен от почти всички, го бе направил доста самонадеян, но това не важеше за нея. Тя крачеше до него, без да изостава, клетките на мозъка й щракаха и той почти можеше да усети как наднича във всяко прашно кътче на съзнанието му и си съставя общо взето точна преценка на онова, което виждаше вътре.

— Отново преживяваме трите изпуснати паса в мача срещу отбора на „Чийфс“ миналата година?

Кал вдигна рязко глава и се взря в лицето на своите кошмари. Мамка му!

Устните на Кевин Тъкър се извиха в нагла усмивка, която му напомни, че хлапето не трябваше да прекарва по трийсет минути под топлия душ всяка сутрин, за да раздвижи схванатото си тяло.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Чух, че по тези земи било много хубаво и реших да проверя. Наех си една от онези ваканционни вили на север от града. Приятно местенце.

— Значи съвсем случайно избра Салвейшън?

— Направо не е за вярване, нали? Вече бях в града, когато внезапно ми присветна, че ти живееш тук. Умът ми не го побира как можах да забравя.

— И на мен.

— Може да ми покажеш някои от местните забележителности. — Кевин се обърна към барманката. — Един „Сам Адамс“^[1] за мен. И донесете на Бомбардировача още едно от неговото.

Кал пиеше сода, но се надяваше, че Шелби ще си държи устата затворена за това.

Кевин се настани на масата му, без да чака покана, и се облегна в стола си.

— Така и нямах възможност да те поздравя за сватбата ти. Определено изненада всички. С новата ти съпруга доста трябва да сте се забавлявали, задето я сметнах за фенка в онази нощ, когато дойде в стаята ти в хотела.

— О, да, здравата се посмяхме.

— Физичка. Още не мога да го смеля. Вярно, че не изглеждаше като обикновена почитателка, но пък и на учен изобщо не приличаше.

— Външният вид лъже.

Шелби лично им донесе питиетата и спря поглед върху Кевин.

— Видях ви да излизате в последната четвърт срещу „Сан Франциско Фортинайнърс“ миналата година, господин Тъкър. Бяхте страхотен.

— Наричай ме Кевин, сладурче. И благодаря. Всичко, което знам, съм го научил от това старче.

Кал настръхна, ала не вървеше да му прасне един пред очите на Шелби. На нея й отне доста време, докато престане да флиртува с младия куотърбек, но най-сетне ги остави сами.

— Защо не зарежеш измишльотините, Тъкър, и не ми кажеш какво наистина правиш тук?

— Вече ти казах. Просто малка ваканция. Нищо повече.

Бонър преглътна гнева си, тъй като знаеше, че колкото повече го притиска, толкова повече хлапакът ще се наслаждава на ситуацията. Освен това имаше доста добра представа защо се бе появил в Салвейшън и тя изобщо не му харесваше. Келешът се опитваше да играе психологически игрички. Не можеш да избягаш от мен, Бонър. Нито дори извън сезона. Аз съм тук и възнамерявам да ти навирам присъствието и младостта си в лицето ти.

 

 

Около осем часа на другия ден Кал влезе в кухнята. Не беше в настроение нито за срещата си в девет часа с един от общинските съветници, организирана от Итън, за да обсъдят антидрога програмата, нито за обяда с майка си, на който възнамеряваше да се опита да я вразуми, но нямаше как да отмени никоя от тях. Може би ако се беше наспал, нямаше да е толкова кисел.

Само че не можеше да вини за калпавото си настроение нито липсата на сън, нито схванатите си стави. Виновна беше онази секс-усойница, за която се беше оженил. Ако не бе така обсебена от мисълта за нищо на света да не си свали дрехите, той щеше да спи като къпан предишната нощ.

Когато влезе в кухнята, я видя да седи до кухненския плот и да похапва здравословно на вид хлебче, намазано с мед. В сцената имаше нещо толкова по домашному уютно, че дъхът му спря. Не това искаше! Не искаше къща, жена и бебе, което скоро щеше да се роди, особено когато Кевин Тъкър беше само на пет километра оттук. Не беше готов за това.

Забеляза, че тя бе спретната както обикновено. Златистото й поло беше втъкнато в чифт панталони с цвят каки, които не бяха нито твърде тесни, нито прекалено широки, а косата й беше опъната назад с помощта на кафяво-зеленикава лента. Не носеше почти никакъв грим, освен малко червило. Във външния й вид нямаше нищо сексапилно. Защо тогава му се струваше толкова съблазнителна?

Извади нова кутия „Лъки Чармс“ от килера, а след това си взе купа и лъжица. Тресна млякото върху плота по-силно, отколкото беше нужно, и я зачака да му потърси сметка за начина, по който беше избягал снощи. Знаеше, че не беше постъпил особено кавалерски, но тя беше наранила гордостта му. Сега щеше да му се наложи да си плати за това, макар че последното, от което се нуждаеше в осем сутринта, бяха женски крясъци. Джейн повдигна вежди над ръба на очилата си.

— Все още ли пиеш полумаслено мляко?

— А не може ли?

Той отвори кутията „Лъки Чармс“.

— Противно на това, което милиони американци мислят, полумасленото мляко не е нискомаслено. За доброто на артериите си наистина би трябвало да минеш на обезмаслено или поне на такова от един процент.

— А ти би трябвало да си гледаш шибаната работа. — Зърнената закуска изтрополи в купата. — Когато ми потрябва…

Така и не довърши, неспособен да повярва на очите си.

— Какво не е наред?

— Погледни само!

— Мили боже!

Той се взираше в зърнената закуска. Парченцата маршмелоус липсваха! Видя цял куп захаросани овесени ядки, ала нито едно парченце маршмелоус. Никакви многоцветни дъги, зелени детелини, сини луни или лилави подкови, нито едно жълто каквото-там-му-беше-името. Нито едно-едничко парченце маршмелоус.

— Може би някой е направил нещо на кутията — предположи тя с хладния си глас на учен.

— Няма кой! Беше запечатана, когато я отворих. Нещо трябва да се е объркало във фабриката.

Той скочи от стола и отиде да си вземе друга кутия. Само това липсваше, за да му скапе напълно гадната сутрин. Изпразни първата кутия в кошчето за боклук, отвори новата и я изсипа в купата, но единственото, което видя, бяха овесени парченца. Никакви маршмелоус.

— Не мога да повярвам! Ще напиша писмо на президента на фирмата! Нямат ли никакъв контрол на качеството?

— Сигурна съм, че е изключение.

— Не ме интересува какво е. Важното е, че изобщо не би трябвало да се случва. Когато човек си купи кутия „Лъки Чармс“, има някакви очаквания.

— Искаш ли да ти приготвя едно хубаво пълнозърнесто хлебче с малко мед? И може би чаша обезмаслено мляко?

— Не искам хлебчета и със сигурност не искам никакво обезмаслено мляко. Искам „Лъки Чармс“! — Той отиде в килера и извади последните три кутии. — Гарантирам ти, че поне в една от тях ще има маршмелоус.

Обаче грешеше. Отвори и трите кутии, но не намери нито едно от скъпоценните парченца там.

Междувременно професорката беше приключила с хлебчето си и го наблюдаваше с хладни очи, зелени като липсващите детелини от маршмелоус.

— Мога да ти направя овесена каша. Или пълнозърнесто мюсли. Мисля, че имам такова.

Кал беше бесен. Нямаше ли нещо в живота му, на което можеше да разчита? Заради професорката умът му сякаш правеше акробатически премятания — Кевин Тъкър се беше материализирал от нищото, майка му бе напуснала баща му, а сега парченцата маршмелоус липсваха в пет кутии от любимата му закуска.

— Не искам нищо!

Тя отпи глътка мляко и го погледна съвършено спокойно.

— Не е никак здравословно да започнеш деня, без да си закусил добре.

— Ще рискувам.

Искаше му се да я метне през рамо, да я отнесе в стаята и да довърши онова, което беше започнал предишната нощ. Вместо това извади ключовете от джоба си и отиде в гаража.

Маршмелоус. Стотици миниатюрни маршмелоус покриваха седалките на колата му. Червени балони, розови сърца, сини луни. Бяха пръснати навсякъде. По контролното табло, върху седалките — и отпред, и отзад.

Пред очите му се спусна червена пелена. Затръшна вратата и връхлетя в кухнята. Щеше да я убие!

Тя седеше до плота и отпиваше от чаша с чай.

— Забрави ли нещо?

— О, да, и още как — пропуснах да те натупам здравата.

Джейн изобщо не изглеждаше сплашена. По дяволите! Независимо как й се заканваше и колко силно крещеше, тя дори не трепваше, навярно защото знаеше, че няма да я докосне и с пръст. Така че сега трябваше да се задоволи просто да увеличи децибелите.

— Ще ми платиш за това!

Грабна една от кутиите с „Лъки Чармс“ и я обърна, при което зърнената закуска се посипа навсякъде. Отвори я отдолу и точно както очакваше видя, че пликчето вътре беше срязано внимателно, а после залепено с тиксо.

Изскърца със зъби.

— Не мислиш ли, че постъпката ти е малко детинска?

— Определено. Както и морално удовлетворителна. — Тя отпи нова глътка чай.

— Ако си била ядосана заради начина, по който се изпарих снощи, защо просто не го каза?

— Предпочитам делата пред думите.

— Не мога да повярвам, че някой е способен на толкова незряла постъпка!

— Можех да направя нещо още по-лошо — например да ги изпразня в чекмеджето с бельото ти — но според мен отмъщението трябва да бъде изпипано фино.

— Фино! Изхаби пет съвършено добри кутии с „Лъки Чармс“ и ми съсипа целия ден.

— Колко жалко!

— Би трябвало да… Кълна се, че…

Дяволите да го вземат, ако не я отнесеше в спалнята точно в този миг и не я любеше, докато не започнеше да му се моли за прошка.

— Не се закачай с мен, Калвин. Само ще пострадаш. Честна дума.

Щеше да я убие. Погледна я с присвити очи.

— Може би няма да е лоша идея да ми обясниш защо си се ядосала толкова, че да направиш нещо подобно? Не е като снощи да се случи нещо кой знае колко важно, нали? Ти самата каза, че е било… как го нарече? А, да. Каза, че било доста приятно. Е, мен ако питаш, приятно не е равносилно на важно. — Той я изгледа изпитателно. — Но може би за теб е било повече от приятно. Може би е било по-важно, отколкото искаш да признаеш.

Въобразяваше ли си или дълбоко в детелинените й очи проблесна нещо.

— Не ставай смешен! Просто намирам липсата ти на любезност за обидна. Би било проява на добри маниери, ако беше останал наблизо, вместо да избягаш като някой хлапак, който бърза да съобщи на приятелчетата си, че го е огряло.

— Маниери? Това ли е причината за пет съсипани кутии с „Лъки Чармс“?

— Да.

Само едно добро попадение. Вече закъсняваше за срещата, но не искаше да си тръгне, без да е нанесъл едно добро попадение.

— Ти си най-долният тип човешко същество, което съществува!

— Какво?

— От ранга на Бостънския удушвач и Сина на Сам^[2].

— Не смяташ ли, че преувеличаваш мъничко?

— Ни най-малко. — Кал тръсна глава и я погледна отвратено. — Ожених се за шибана убийца на зърнени храни.^[3]