Нора Робъртс
Уиски Бийч (24)

24.

Още щом стъпи в антрето, Абра смъкна подгизналия си анорак и изу мокрите си обувки.

— Студено, студено, студено — проплака с тракащи зъби, докато събличаше мократа блуза и събуваше прилепналите си панталони.

Видът на мократа гола и трепереща Абра забави Илай. Все още се разправяше с подгизналите си дънки, когато тя избяга навътре.

— Чакай малко!

Събу си дънките, отърва се и от боксерките, остави всичко на купчина сред езерце морска вода и влажни буци пясък, за да се втурне след нея.

Чу я как продължава да припява:

— Студено, студено, студено!

Настигна я точно след като душът протече едновременно с приглушения й вик на облекчение.

— Топло, топло, топло.

Изписка, когато той я сграбчи отзад.

— Не! Още си леден!

— Не за дълго.

Завъртя я във въздуха, притисна я към себе си и сграбчи кичур от косата й. Когато впи устни в нейните, усети как жегата се усилва.

Искаше да докосва тази влажна кожа, дългите линии, нежните извивки. Искаше да чува дрезгавия й смях, да слуша въздишките й. Сега тя трепереше от възбуда, от очакване, докато топлият водопад се лееше отгоре им.

Ръцете й се плъзгаха по тялото му, ноктите й леко го драскаха, докосването на пръстите й го възбуждаше. Двамата се завъртяха под душа, отново и отново под пулсиращия тропически дъжд, а влажните й топли устни жадно изпиваха неговите.

Искаше я щастлива, искаше да изтрие притеснението, което беше видял в очите й на плажа. Искаше да я предпази от бедата, която със сигурност предстоеше.

Беда, която сякаш прилепваше плътно към него като кожа.

Но поне тук и сега съществуваха само топлината, удоволствието и желанието. Тук и сега можеше да й даде всичко, което притежава.

Абра се притискаше към него, а той прокара ръце по тялото й, после тя обви ръка около шията му, за да го задържи близо до себе си и вдигна лице към душа.

Устните му вкусиха от извивката на шията й, рамото й, кожата й. А когато пръстите му слязоха надолу и се хлъзнаха в нея, тя изстена от удоволствие.

Тялото й копнееше за още. Продължи да я докосва, да я вкусва и с безмилостно търпение доведе копнежа й до дълбока и сладка болка.

Тя отново извърна лице към него, устните им се докоснаха, той я притисна към мокрите плочки и влезе в нея.

И сега бавно, бавно, усилвайки се като поток, падайки като вода… Те се понесоха върху плътните влажни облаци на удоволствието. Погледна го през мъглата право в очите и намери там отговорите си. Трябваше само да приеме това, което вече знаеше, само да задържи това, което сърцето й вече желаеше.

„Ти — помисли и се отдаде изцяло. — Чаках теб.“

Когато притисна лице към рамото му и двамата полетяха в екстаз, тя излъчваше единствено любов. Потънал в нея, той задържа за миг. Извърна лицето й към своето и притисна устни в нейните.

— Заради онзи пясък.

Смехът й направи мига съвършен.

 

 

Абра, стоплена и със сухи дрехи, стъкмяваше вечеря в кухнята. Илай сипа вино.

— Можем просто да си направим сандвич… — започна той.

— Не мисля така.

— Отново ли ще ме наказваш, задето пропуснах обяда?

— Не, приключих с това. — Тя сложи на плота чесън, няколко домата и буца пармезан. — Гладна съм и същото трябва да се отнася и за теб. Благодаря. — Взе виното и чукна чашата си в неговата. — Но след като повдигна въпроса, трябва да ми кажеш с какво толкова си бил залисан.

— Днес се срещнах с детективката.

— Да, ти спомена, че ще идва. — Заинтригувана, Абра спря да рови из хладилника. — Преди това ми каза, че разполага с нещо ново.

— Може да се каже. — Внезапно го осени една мисъл и той вдигна пръст. — Почакай. Искам да опитам нещо. Ще отнеме само две минутки.

Хукна към библиотеката за документите и измъкна снимката на Джъстин Съскайнд. Отнесе я в кабинета си я копира. Затвори очи и се опита да си представи рисунката от художника в полицията.

Взе молив, направи косата по-дълга и добави сенки около очите. Не би могъл да претендира, че е Рембранд… или дори Хестър Х. Ландън, но си струваше да опита.

Отнесе снимката и копието долу и отново се върна в библиотеката за документите и бележките си.

Когато се върна в кухнята, завари две тенджери на печката. Плитка купа с маслини, маринован артишок и люти чушлета стояха на плота, докато Абра кълцаше чесън.

— Как постигна това? — зачуди се той и лапна една маслина.

— Кухненска магия. Какви са всички тези бумаги?

— Докладите, които детективката остави, и бележките, които направих аз. Върнала се е чак в началото.

Докато й разказваше, като спря, преди да й съобщи за присъствието на Съскайнд в Уиски Бийч, Абра му сипа чиния с макарони с домати, босилек и чесън. Илай я загледа как стърже пармезан.

— Направи всичко това за около половин час. Да, да, кухненска магия — каза, преди тя да успее да му отговори.

Абра седна на табуретката до него и опита яденето.

— Става. Получи се. Значи и тя мисли, че всичко е свързано.

— Да, тя… Става ли? — попита Илай, а след като опита от своята купа, отбеляза: — Страхотно е. Трябва да запишеш рецептата.

— И да зарежа спонтанността? Ще говори с Вини, нали? И с детектив Корбет?

— Такъв е планът. Освен това разполага с някои нови неща, които може да предложи.

— Като например?

— Да опитаме първо това. — Обърна изрисуваното копие и го постави на масата. — Този да ти изглежда познат?

— Аз… Прилича на мъжа в бара онази вечер. Много прилича на него. — Взе копието и го огледа внимателно. — Прилича на него повече, отколкото успях да го опиша на художника. Откъде взе това?

Вместо отговор Илай й подаде оригиналната снимка.

— Кой е този? — прошепна Абра. — С по-къса коса е и очите му не са толкова уморени. Как е намерила мъжа, когото видях в бара?

— Не знае, че го е намерила. Това е Джъстин Съскайнд.

— Съскайнд? Онзи, с когото Линдзи е имала връзка? Разбира се. — На лицето й се изписа раздразнение и тя се плесна с длан по челото. — По дяволите! Видях негова снимка във вестника миналата година, но не се сетих, не успях да свържа нещата. Предполагам, че не съм обърнала голямо внимание. Какво е правил в бара?

— Дебнел е. Преди няколко месеца е купил Сандкасъл, вила в северната част.

— Купил е къща в Уиски Бийч? Но аз знам коя е — насочи Абра показалец към Илай. — Знам я. Правя сезонно почистване в къщата срещу нея. Илай, има само една причина да си купи имот тук.

— Да получи достъп до Блъф Хаус.

— Но това е тъпо, тъпо е, като си помислиш. Имал е любовна връзка с жена ти, а сега… Дали не се е захванал с Линдзи, за да се добере до информация за къщата? Може да се е надявал да разбере повече за съкровището? Или пък е научил за него по време на аферата им?

— Линдзи никога не се е интересувала особено от Блъф Хаус.

— Но тя е била връзката — настоя Абра. — Знаела е за „Калипсо“ и за Зестрата, нали така?

— Разбира се. Разказах й историята първия път, когато я доведох тук. Показах й и заливчето, където пиратите са акостирали. И откъдето сме прекарвали уиски през сухия режим. Сещаш се, дай да впечатлим момичето с местен колорит и знанията на Ландън.

— И тя какво, впечатли ли се?

— Не особено. Спомням си, че ме помоли да разкажа историята по време на два вечерни приема, но по-скоро като нещо, на което да се посмеем. Не мислеше много за това и за Уиски Бийч.

— Обаче Съскайнд явно е мислил. И тогава, и сега. Илай, работата става дебела. Той би могъл да е виновен за всичко. За проникванията в къщата, за падането на Хестър, убийството на Дънкан, Линдзи…

— Има алиби за Линдзи.

— Но нали му го осигурява жена му? Ако е излъгала…

— Разделили са се, обаче тя продължава да се придържа към първоначалните си показания. Малко неохотно според Шерилин, все едно че не е особено приятелски настроена към Съскайнд напоследък.

— Може все още да лъже. — Абра набоде малко от пастата. — Той е виновен по други престъпления.

— Невинен до доказване… — напомни й Илай.

— О, я не ми се прави на адвокат. Дай ми поне една смислена причина да купи онази къща.

— Мога да ти дам няколко. Харесва плажа, иска да направи инвестиция, бракът му отива на кино и той си търси място да се премести, някъде на спокойствие, където да може да мисли над станалото. Двамата с Линдзи са дошли тук по някаква прищявка, така че тя му е показала Блъф Хаус и той е купил вилата, за да му напомня за онзи съвършен ден.

— О, я стига глупости.

Илай раздразнен сви рамене.

— Основателно съмнение. Ако го представлявах, щях да вдигна голям шум, задето разпитват клиента ми просто защото си е купил къща край плажа.

— А ако аз бях прокурор, щях да вдигна голям шум заради поредицата съвпадения и връзки. Идването му тук, където семейството ти притежава фамилно имение… което, откак Съскайнд си е купил вилата, е жертва на серия прониквания с взлом.

Изсумтя и придаде сериозно изражение на лицето си.

— Ваша милост, твърдя, че обвиняемият е влязъл във владение на съответния имот с единствената цел да придобие възможност за незаконно проникване в Блъф Хаус, за да търси пиратско съкровище.

Той й се усмихна и се наведе напред, за да я целуне.

— Възразявам. Това са спекулации.

— Не мисля, че бих харесала адвокат Ландън.

— Може би не, но с това, което е тук, щях да отърва Съскайнд с едно щракване на пръсти.

— Ами щракни. Как адвокат Ландън би изградил делото?

— За начало щях да търся потвърждение, че е знаел и се е интересувал от Зестрата на Есмералда. Ключът щеше да е свързването на нишките, намерени в дома ти, с него. Проследяването на оръжието до него. Свързването на кой да е от инструментите в мазето с него. Дали баба ми би могла да го идентифицира като нападател. И щях да се върна чак до началото, за да разбия показанията на жена му. Още по-добре би било да намеря начин да докажа присъствието му в къщата, когато Линдзи е била убита, но това няма да стане. Да изкопая свидетел или свидетели, които биха могли да съобщят за някакви неприятности между него и Линдзи. Това би било добро начало.

Абра отпи от виното си и помисли.

— Обзалагам се, че у него ще се намерят книги, бележки и всякакъв вид информация за Блъф Хаус и за съкровището.

— Не и без съдебна заповед за претърсване. А не можеш да се сдобиеш с такава без основателна причина.

— Недей да увърташ по адвокатски. Могат да изследват и онези нишки и дрехите му. ДНК-то от пижамата ми.

— За всичко е необходима съдебна заповед, за която пък е нужна основателна причина.

— А пистолетът…

— Не е регистриран. Което значи, че вероятно го е купил на улицата с пари в брой. Или пък от съмнителен дилър, пак в брой. Не е толкова трудно да се направи в Бостън.

— Как може да се проследи нещо такова?

— Като се показва снимката му в района и се разпитват търговците, които се занимават с такава дейност. После трябва да се намери съответният търговец, после трябва да бъде принуден да идентифицира Съскайнд, после — да се съгласи да свидетелства — заобяснява Илай. — За всичко това ти е нужен същият късмет, както, за да спечелиш джакпота от лотарията.

— Но пък някой трябва да спечели, в края на краищата. Твоята детективка трябва да направи всичко това, което ми описа. Мисля, че трябва да оставим Хестър сама да си спомни как е паднала. А и честно, фактът, че е било тъмно? Не мисля, че наистина го е видяла. По-скоро сянка, силует.

— Тук съм съгласен с теб.

— С инструментите няма да е лесно. Сигурно ги е купил преди месеци. Кой си спомня човек, купил си кирка или чук? Обаче… Мисля, че трябва да идеш до Бостън и да разговаряш с жена му.

— Какво? Идън Съскайнд? За какво й е да разговаря с мен?

— Ох, Илай, това показва колко знаеш за жените. Особено ядосаните, предадени или тъжни жени. И двамата сте били мамени — нейният съпруг, твоята съпруга. Това по някакъв начин ви свързва. Споделяте тежко изживяване.

— Доста слабо ни свързва, ако тя си мисли, че съм убил Линдзи.

— Има само един начин да разберем. И докато сме там, ще можем да проверим и офиса на Кърби Дънкан.

— Какво? Ние ли?

— Разбира се, идвам с теб. Жена, която ти съчувства.

Сложи ръка на сърцето си и изписа на лицето си съчувствие.

— Това е добро. Бива си те.

— Ами аз наистина изпитвам съчувствие. Тя може да се почувства по-спокойна, ако там има друга жена, която може да изрази състрадание и разбиране. Освен това наистина трябва да покажем снимката на Съскайнд на хората около офиса на Дънкан.

— Това е работа на детективите.

— Разбира се, но не си ли любопитен? Не мога да го направя тази седмица, вече съм ангажирана, пък и трябва още малко да планираме. Ще успея да намеря време следващата седмица. Междувременно може твоята детективка да удари джакпота, а ние — да се оглеждаме за Съскайнд. И да държим под око Сандкасъл.

— Не бива да дебнем там. Ако ни забележи, може да се уплаши. Няма да ходиш до къщата му. Не подлежи на преговори — натърти Илай, преди Абра да е успяла да възрази. — Това е линията, която не трябва да прекрачваме. И не е начертана на пясък, а е издълбана на твърда скала. Няма как да сме сигурни, че той няма друг пистолет, но можем да сме доста убедени, че ако има, ще го използва. Дънкан имаше един регистриран, а не го откриха при тялото му, нито пък, доколкото знам, където и да било другаде.

— Протестирам. Спекулации… но с повечето съм съгласна. Не се налага да ходим да дебнем. Ела с мен, ще ти покажа.

Абра го отведе до телескопа на верандата.

— Според Майк предишните собственици са купили имота като инвестиция някъде преди пет години, точно преди балонът да се спука. Икономиката гонеше дъното, хората не ходеха много на почивки и така нататък — продължи тя, докато обръщаше телескопа на юг. — После къщата е била обявена за продан повече от година и се наложило непрекъснато да й намаляват цената. След това…

Изправи се рязко.

— О, за бога, аз съм идиотка. Трябва да говориш с Майк. Той беше брокер по сделката с имота.

— Шегуваш се.

— Не, просто не мислех. Той беше брокер при продажбата на този имот. Може пък да знае това-онова.

— Ще говоря с него.

— Засега можеш да гледаш. — Потупа телескопа. — Сандкасъл.

Илай се наведе и погледна през окуляра. Къщата беше кацнала почти на ръба на северния нос, двуетажна дървена постройка с широка тераса към плажа. Прозорците бяха затворени с капаци. Малък външен паркинг, но нямаше кола.

— Май няма никого вкъщи.

— Значи е идеалният момент да идем там и да поогледаме отблизо.

— Не — заяви Илай.

— Знаеш, че искаш да идеш.

Адски много му се искаше, но не желаеше тя да идва с него.

— Единственото за гледане е къщата със спуснатите си кепенци.

— На бас, че можем да отключим.

Това го накара да се изправи.

— Сериозно ли говориш?

Тя сви рамене и прояви благоприличието да се засрами.

— Предполагам, че да. Можем да намерим някакво доказателство, което…

— Ще бъде напълно неприемливо.

— Адвокат.

— Здравомислещ — настоя той. — Няма да проникваме в неговата… или която и да е друга къща. Особено далеч ще стоим от къщата на човек, който съвсем спокойно може да се окаже убиец.

— Щеше да го направиш, ако не бях тук.

— Не, нямаше. — Поне се надяваше, че не би го направил.

Абра заби поглед в лицето му, а после въздъхна.

— Нямаше да идеш. Поне ми кажи, че ти се иска.

— Това, което ми се иска, е той да е там. Искам да ида там, да избия вратата с ритник и после да смеля от бой оня кучи син.

Студената ярост в гласа му я накара да се ококори изненадано.

— О. Някога смилал ли си от бой кучи син?

— Не. Този ще ми е първият. Ще ми хареса… — Напъха ръце в джобовете си и закрачи по верандата. — Майната му. Не знам дали е убил Линдзи, но е твърде вероятно. И знам, знам, че е отговорен за случилото се с баба. Знам, че ти е посегнал. Че е прострелял Дънкан. Ще го направи отново, за да постигне целта си, а аз не мога да сторя нищо, за да го спра.

— Засега.

Илай се спря и опита да се освободи от чувството на безсилие.

— Засега, да.

— Какво можеш да направиш на този етап?

— Мога да говоря с Майк. Мога да помисля да разговарям с Идън Съскайнд и за най-добрия начин да подходя към нея, ако реша да го правя. Можем да кажем на полицията, че си идентифицирала Джъстин Съскайнд, което ще им даде причина да поговорят с него… но след няколко дни, за да дадем малко време на Шерилин. Няма голяма вероятност от това да излезе нещо, но би трябвало да го разтревожи. И мога да продължа с проучвания за съкровището и да се опитам да разбера защо, дявол да го вземе, си е въобразил, че ще го намери тук.

След като каза всичко това, Илай се поуспокои.

— Мога да се доверя на Шерилин, че ще си свърши работата. А като допълнителна застраховка бих могъл да измисля план, за да примамя Съскайнд у дома и да заловя копелето.

— Ние — поправи го тя.

— Оттук можем да наблюдаваме къщата му и е адски сигурно, че той пък може да наблюдава Блъф Хаус. Със сигурност следи поне кога влизаме и излизаме. Трябва да се уверим, че ни следи, а после да инсценираме, че напускаме къщата. Може дори да изнесем две чанти с багаж.

— Сякаш отиваме на кратко пътуване.

— Това ще му отвори идеалната възможност. После просто паркираме далеч от погледа му, връщаме се тук пеш и минаваме от южния вход. Вмъкваме се в коридорите с видеокамера. Потърсих в интернет за видеокамери.

— Страхотно, много активен си бил. Може да проработи. Ами Барби?

— По дяволите. Да, може да не влезе, ако тя се разлае. Ще я вземем с нас и ще я оставим при Майк. Дали ще могат да я гледат няколко часа?

— Със сигурност.

— Трябва да изгладим плана. — Илай искаше и да го проиграе и да прецени времето. — Но идеята е добра. Надявам се да успеем да го набутаме в ръцете на Шерилин и полицията, за да го заковат.

— Допада ми идеята да се спотайвам в таен коридор с любовника си. — При тези думи Абра обви ръце около него. — Където подготвяме засада за хладнокръвен убиец. Като сцена от романтичен трилър е.

— Само да не кихнеш.

— Точно така. И като си говорим за разни сцени от книга…

— Ох, да, сделката си е сделка. Ще избера една глава. Остави ме да помисля.

— Става. А сега за онази вратовръзка.

— Ама ти сериозно ли говореше?

— Напълно. Можеш да идеш да си избереш една, докато аз се оправя с тия мокри дрехи. Напълно бях забравила прането. После ще погледна докладите, докато ти се занимаваш с чиниите. А после Барби ще трябва да излезе, преди да си легне.

— Измислила си всичко.

— Да, постарах се. — Целуна го първо по едната буза, после и по другата. — Една вратовръзка, не забравяй.

С по-голяма неохота, отколкото бе предполагал, Илай се качи в стаята си и издърпа окачалките с вратовръзки от гардероба.

Харесваше си вратовръзките. Не че беше някаква емоционална привързаност, но разнообразието му допадаше. Обичаше да има избор.

Което обаче не обясняваше защо бе домъкнал всичките тук, на плажа, особено след като през последните шест месеца почти не бе слагал вратовръзка.

Добре де, може би имаше някаква емоционална привързаност. Беше печелил дела с тези вратовръзки… и беше загубил няколко. Беше си избирал вратовръзка всеки ден, като ходеше на работа. Отпускаше си ги късно вечер в кантората. Беше си ги връзвал и развързвал безброй пъти.

В друг живот, призна си.

Протегна ръка към една — на сини и сиви райета — промени решението си и взе кафява вратовръзка с дискретен десен на капки. После остави и нея.

— По дяволите.

Затвори очи и издърпа една на сляпо.

Естествено, оказа се „Ермес“.

— Готово.

Всъщност беше болезнено да я отделя от останалите. За да приглуши неприятното чувство, влезе в кабинета си.

Абра му беше казала, че е за добро, напомни си, като се опитваше да реши коя глава да й даде да прочете. Не би го излъгала.

Не му се искаше да й се налага да лъже. Откъсът трябваше да е хубав.

Странно, но осъзна, че знае коя точно глава ще й даде да чете — беше такава, че да може да се възползва от мнението й.

Затърси из черновата и намери страниците. Преди да си промени решението, ги разпечата.

— Я не бъди малодушен — нареди си Илай и ги отнесе заедно с вратовръзката на долния етаж.

Завари я да седи край плота. С босия си крак чешеше гърба на кучето, което се беше проснало на пода. Освен това носеше очила с дебели оранжеви рамки.

— Носиш очила.

Абра ги свали като малка мръсна тайна.

— От време на време, за четене. Особено когато шрифтът е дребен. Понякога е наистина прекалено дребен.

— Ами сложи си ги.

— Суетна съм. Неспасяемо е.

Илай остави страниците, взе очилата и ги постави обратно на носа й.

— Изглеждаш сладка.

— Мислех си, че ако си избера някакви ефектни рамки, ще е по-различно. Обаче пак си оставам суетна и мразя да ги нося. Слагам ги само за четене и когато правя бижута.

— Какви неща научава човек. Наистина си сладка.

Тя завъртя очи зад стъклата, но свали очилата, щом видя вратовръзката.

— Хубава е — каза, като я взе от него. Когато видя етикета, веждите й се извиха. — „Ермес“. Много добре. Дамите в магазина за дрехи втора употреба ще бъдат много доволни.

— Втора употреба?

— Ами не мога просто да я изхвърля. Някой може да я използва.

Илай заби очи във вратовръзката си, докато Абра се пресягаше за чантата си, за да я пъхне вътре.

— Мога ли да си я откупя?

Тя се разсмя и поклати глава.

— Няма да ти липсва. Това за мен ли е? — посочи разпечатаните листове.

— Да. Една глава. Само две страници са. Мислех, че ще успея да приключа с всичко наведнъж. Все едно издърпвам лейкопласт.

— Няма да боли.

— Вече боли. Не искам да ме лъжеш.

— Че защо ще те лъжа?

Илай издърпа страниците, когато тя понечи да ги вземе.

— Ти си родена утешителка и освен това спиш с мен. По-скоро ще умреш, отколкото да нараниш нечии чувства. Няма да искаш да ме засегнеш. А това ще е лъжа. Но искам да разбера дали става или не, дори да боли.

— Няма да те излъжа — протегна Абра ръка към страниците. — Сега не мисли с какво се занимавам, ами иди да заредиш съдомиялната.

Просна крак на втората табуретка и понеже очилата й бяха подръка, си ги сложи. Изгледа Илай над страниците и го отпъди с ръка, взе наполовина пълната си винена чаша и се зачете.

Прочете текста два пъти, без да каже нищо, докато чиниите се миеха и водата протече в мивката.

После остави страниците настрана и си свали очилата, за да може Илай ясно да вижда очите й.

Усмихна се.

— Можех малко да послъжа. Както обичам да казвам, „мека“ лъжа, защото е като възглавница — позволява меко приземяване и на двете страни.

— Мека лъжа.

— Аха. Обикновено така успявам да се освободя от вината. Но наистина се радвам, че не ми се налага да лъжа, дори и меко. Дал си ми любовна сцена.

— Ами да. Имах си причина. Не съм писал много такива. Може да се окаже слабо място.

— Но не е. Секси и романтично е, а освен това си показал и как се чувстват. — Сложи ръка на сърцето си. — Знам, че отново е наранен, ето тук — заяви Абра, като потупа с длан. — Тя иска да го достигне и същевременно ужасно желае той да я достигне. Не съм наясно с всички причини, но знам, че този миг е много важен за тях. Не е слабо място.

— Той не очакваше да я открие. Не очаквах, че ще я открие. За него тя е много важна, в книгата.

— А той важен ли е за нея?

— Надявам се.

— Той и ти не сте едно.

— Не съм и искал, но има някои елементи. И тя не е теб, обаче… адски сигурен съм, че ще носи очила за четене с оранжеви рамки.

Абра се разсмя.

— Моят дар за литературния ти шедьовър. Нямам търпение да го прочета, Илай, от началото до края.

— Има още малко време дотогава. Преди три месеца не бих могъл да напиша тази сцена. Не бих могъл да й повярвам, не бих могъл да я почувствам. — Приближи се до нея. — Даде ми повече от очила за четене.

Абра го прегърна и положи глава на гърдите му. Едва ли трябваше да се чуди, че след като веднъж предприе онази първа рискована стъпка, после толкова бързо беше хлътнала.

И въобще не съжаляваше.

— Хайде на разходка, Барби — подвикна тя.

При думите „разходка“ и „Барби“ кучето веднага се изправи и заподскача.

— Мога да ти дам и някои идеи, които ми хрумнаха за твоя нов кабинет на третия етаж.

— За моя кабинет.

Тя се усмихна.

— Само идеи. Включително — продължи, като вземаше каишката и едно от якетата му, тъй като нейното в момента се переше — наистина страхотна картина в магазина в града. Картината всъщност е на Хестър.

— Нямаме ли достатъчно нейни картини в къщата?

— Не и в новия ти кабинет. — Нави ръкавите на якето му и дръпна ципа. — Освен това атмосферата там трябва да е вдъхновяваща, стимулираща и лична.

— Знам точно какво може да ме вдъхнови и стимулира, както и да се квалифицира като лично. — Илай взе другото яке. — Твоя снимка в цял ръст, само по очила.

— Наистина?

— В естествен ръст — доуточни той, докато окачаше каишката на Барби.

— Това е възможност.

— Какво? — Илай надигна бързо глава, но Абра вече беше излязла. — Чакай. Сериозно?

В отговор тя се разсмя и двамата с кучето се втурнаха да я догонят.