Нора Робъртс
Уиски Бийч (19)

19.

Хора, шум и движение изпълваха Блъф Хаус. Илай беше забравил усещането толкова много гласове да ти говорят наведнъж, толкова много хора да вършат толкова различни неща, толкова много въпроси, на които трябваше да се отговаря.

След първоначалния шок установи, че се радва на компанията и хаоса. Завлече багажите на горния етаж, внесе торбите с провизии и подносите в кухнята, гледаше как племенницата му щапука навсякъде и как провежда напрегнат диалог с кучето, отбеляза изненаданото одобрение на майка си, когато предложи отрупан с плодове и сирена поднос за почерпка след пътя.

Но най-голямо удовлетворение получи, когато видя баба си да стои на верандата, а бризът да развява косите й, докато тя гледа морето.

Излезе навън при нея и я остави да се облегне на рамото му.

Изтегнато на едно слънчево петно, старото куче Сейди вдигна глава, размаха опашка и отново заспа.

— Слънцето напича старите кости — каза Хестър. — Моите и на Сейди. Липсваше ми това.

— Знам. — Илай обви ръка около раменете й. — И аз си мислех, че ти липсва.

— Така си е. Засадил си теменужки.

— Абра ги посади. Аз само ги поливам.

— Работата в екип е хубаво нещо. Помагаше ми да знам, че си тук, Илай. Не само от практични съображения, в къщата да има някого, а защото ти си този някой. Мисля, че и на теб ти липсваше това.

Обля го познатото чувство на вина и разкаяние.

— Съжалявам, че толкова дълго стоях настрани. Съжалявам повече, отколкото си мислех.

— Знаеше ли, че мразех да плавам?

Той я изгледа с неподправена изненада.

— Ти, Хестър? Първи помощник-капитан Ландън? Мислех, че обожаваш плаването.

— Дядо ти го обожаваше. А аз трябваше да пия хапчета, за да не ми се обръща стомахът. Обичам морето, но ми е по-добре да го гледам от сушата. Бракът е поредица от компромиси, които в най-добрия случай създават живот, партньорство. Ти направи компромис, Илай, и няма за какво да се извиняваш.

— Мислех утре да те изведа.

Това я разсмя.

— По-добре не.

— Защо си запазила яхтата?

Когато го изгледа простичко и му се усмихна, той разбра. От любов, помисли си и я целуна по бузата.

Тя се отдръпна и го погледна в очите.

— Значи си имаш куче.

— Май да. Имаше нужда от дом. Мога да обясня.

— Кучето е здравословна стъпка. — Отново го огледа и се облегна на бастуна си. — Изглеждаш по-добре.

— Дяволски се надявам да е така. И ти изглеждаш по-добре, бабо.

— Дяволски се надявам да е така. — Отново се засмя. — Ние с тебе сме двама ранени воини, нали така, млади ми Илай?

— Които в момента се изцеряват и стават все по-силни. Да се прибираме вътре, бабо.

Хестър въздъхна и стисна пръстите му, а след това, подпирайки се на бастуна си, отиде до стола и седна.

— Още има да се лекувам.

— Можеш да се лекуваш и тук. Ще остана с теб толкова, колкото трябва.

Очите й проблеснаха. За миг Илай се притесни, че ще види в тях сълзи, но се оказа светлина.

— Седни — нареди му тя. — Определено възнамерявам да се върна, но сега не му е времето. Ще е непрактично и неразумно да се натреса тук, докато всички ония лекари и физиотерапевти ме чакат в Бостън.

— Мога да те водя за процедурите. — Досега не си беше давал сметка колко много иска тя да се върне, не и докато не я видя на верандата, вперила поглед в морето. — Можем да уредим терапията ти да се провежда тук.

— Боже, колко много приличаш на мен по начина, по който мислиш. Точно това обмислях от момента, в който се свестих в болницата. Завръщането ми тук е едно от основните неща, които ми дават сила. Идвам от здрав род и бракът ми с Ландън само ме подсили още повече. Ще им натрия носовете на ония лекари, когато се оправя и си стъпя отново на краката.

— Те не познават Хестър Ландън.

— А, вече ме познават. — Тя отново седна. — Но все пак ми е необходимо още време. Имам нужда от майка ти. О, и от баща ти също. Той е добър син и винаги е бил. Но ми трябва Лиса, Бог да я поживи, поне за още известно време. Вече почвам да си стъпвам на краката, но все още не съм толкова добре, колкото бих искала, толкова, колкото ще бъда. Така че ще остана в Бостън, докато не се оправя до степен да съм доволна от себе си. А ти ще бъдеш тук.

— Толкова, колкото пожелаеш.

— Добре, защото точно тук те искам. Чудех се дали няма да се окажа последната Ландън в Блъф Хаус. Последният член на семейството, който ще живее в Уиски Бийч. Питала съм се повече от веднъж дали причината така и да не харесам Линдзи не е в това, че тя те задържаше в Бостън.

— Бабо…

— Добре де, все едно колко е егоистично и себично, това си беше част от въпроса. Не целият, но част от него. Щях да го приема или поне бих опитала, ако тя те беше направила щастлив… така, както Триша е щастлива в семейството си и от работата си в „Ландън Уиски“.

— Тя определено случи, нали така?

— Тя е следващата след баща ти и дядо ти. Родена е и е отгледана за това. Ти си повече като мен. О, можем да се оправяме с бизнеса, когато се наложи, а и не сме глупаци. Но това, което ни влече, е изкуството.

Протегна се и го потупа по ръката.

— Дори когато се ориентира към правото, това, което те правеше щастлив, беше писането.

— Струваше ми се прекалено забавно, за да се нарече работа. А сега, когато ми е работа, вече не ми е толкова забавно. Когато практикувах право, имах чувството, че върша нещо важно, нещо солидно. А сега изливам фантазията си на хартия.

— Това ли е всичко, което представлява писането за теб? Фантазиране?

— Не. Линдзи го наричаше така. — Почти беше забравил. — Не че беше груба, обаче… няколко разказа не й изглеждаха толкова впечатляващи.

— Предпочиташе впечатляващите неща и не го казвам грубо. Тя си беше такава, каквато си беше. Но в поредицата компромиси Линдзи рядко правеше отстъпки. Или поне аз не ги виждах. Хората, които казват, че за мъртвите се говори само добро или нищо, просто нямат смелостта да кажат каквото мислят.

— Ти имаш достатъчно смелост.

Не беше очаквал да говори за Линдзи, не и тук, с баба си. Но може би точно това беше мястото някои неща да намерят покой.

— Вината не беше само нейна.

— Вината рядко е само на един човек.

— Мислех, че ще тръгнем по собствен път, ще обединим силите си, слабостите си, целите си. Обаче се ожених за принцеса. Баща й винаги я наричаше така. Принцеса.

— Да, спомням си.

— Винаги получаваше каквото иска. Беше отгледана с вярата, че може, трябва и ще бъде така. По природа беше чаровна, невероятно красива и вярваше безрезервно, че животът й ще бъде съвършен, и то точно по начина, по който го иска.

— А животът не е сборник с приказки дори и за принцесите.

— Предполагам, че не — тихо каза той. — Стана така, че животът й просто не беше съвършен с мен.

— Тя беше млада и разглезена. Можеше да получи шанс да съзрее и да спре да бъде толкова егоцентрична. Наистина притежаваше чар и прекрасен вкус за изкуство, обзавеждане и мода. С времето би могла да постигне нещо с това. Но суровата истина е, че тя не ти подхождаше, а и не беше любовта на живота ти. Нито пък ти — нейната.

— Не — призна той. — И двамата не бяхме един за друг.

— В най-добрия случай може да се каже, че и двамата допуснахте грешка. Тя плати твърде висока цена за грешката си и съжалявам за това. Беше млада и красива жена, а смъртта й беше безсмислена и жестока. Но вече е минало.

Не, помисли си Илай, не и докато виновникът не си плати.

— Имам въпрос към теб — продължи Хестър. — Щастлив ли си тук?

— Щях да съм луд, ако не бях.

— И работата ти върви добре?

— По-добре, отколкото очаквах или се надявах. През по-голямата част от изминалата година писането беше по-скоро бягство, начин да успея да се откопча от мислите си. Сега ми е работа. Искам да бъда добър в това, което правя. Мисля, че престоят ми тук ми помага.

— Защото твоето място е тук, Илай. Принадлежиш на Уиски Бийч. Триша? Всички знаем, че животът й, семейството й, домът й са в Бостън. — Погледна през вратата на верандата, където Селина се беше проснала на пода до изпадналата в екстаз Барби. — За нея това е място, където да дойде, да изкара уикенда, лятната си отпуска, някоя почивка през зимата. Това никога не е бил домът й.

— Това е твоят дом, бабо.

— Дяволски си прав, така е. — Хестър повдигна брадичка, погледът й стана дълбок и мек, когато се загледа над люлеещите се теменужки към плискащите се вълни. — На този плаж се влюбих в дядо ти през една омайна пролетна нощ. Знаех, че ще бъде мой и че ще устроим дома си в тази къща, ще отгледаме тук децата си, ще живеем живота си. Това е моят дом, а което е мое, съм готова да го отстъпя.

Обърна се към Илай и мекият поглед стана твърд като стомана.

— Освен ако не ми кажеш и не успееш да ме накараш да ти повярвам, че не го желаеш, ти ще заживееш тук и ще бъдеш щастлив. Ще направя постъпки да ти припиша къщата.

Той застина и се втренчи в нея.

— Бабо, не можеш да ми оставиш Блъф Хаус.

— Мога да правя всичко, каквото си поискам, младежо — чукна го тя с пръст по дланта. — Винаги съм възнамерявала да направя точно това.

— Бабо…

Отново го чукна с пръст, този път като предупреждение.

— Блъф Хаус е къща, а в къщите трябва да се живее. Тя е твое наследство и твоя отговорност. Искам да знам дали желаеш да я превърнеш в свой дом, дали желаеш да останеш, когато се върна, и после — когато си отида. Има ли друго място, където предпочиташ да бъдеш?

— Не.

— Ами тогава го уредихме. Един проблем по-малко, за който да мисля.

С доволна усмивка отново погледна морето.

— Просто така?

Тя се усмихна и нежно положи ръка върху неговата.

— Вече си имаш и куче.

Илай се разсмя, а Триша отвори вратата на верандата.

— Ако двамата успеете да се откъснете оттук, време е за боядисване на яйцата.

— Да се залавяме. Помогни ми, Илай. Мога да сядам, но още ми е трудно да се изправям.

Той й помогна да стане и обви ръка около раменете й.

— Ще се грижа добре за къщата, обещавам ти. Обаче гледай скоро да си дойдеш у дома.

— Такъв е планът.

Хестър му остави доста храна за размисъл, но боядисването на великденски яйца с малката Селина — да не говорим за неотстъпващия й по нищо петдесет и осем годишен дядо — затрудняваха мисленето доста. Така че Илай просто се примири. Когато звънецът на входната врата звънна, локви боя бяха зацапали вестниците, с които беше покрит кухненският плот.

С кучето до себе си, той отвори вратата на Абра. Две торби висяха от раменете й, а в ръцете й се крепеше покрит поднос.

— Съжалявам, нямах достатъчно ръце, за да си отворя сама.

Той се ухили и се наведе над подноса, за да я целуне.

— Тъкмо щях да ти звъня. — Взе подноса и се извъртя така, че тя да се озове до него. — Мислех, че ще дойдеш по-рано, но с нечовешки усилия успях да ти запазя няколко яйца.

— Благодаря. Просто трябваше да оправя някои неща.

— Проблем ли има?

— Какъв проблем? — Остави торбите. — Здравей, Барби. Здрасти.

Реши, че е по-добре да увърта, вместо да натресе тревожните вести на семейния празник.

— Пайовете отнемат време.

— Пайове?

— Пайове. — Взе отново подноса и тръгна към вътрешността на къщата. — По звуците мога да предположа, че купонът вече тече.

— Все едно са тук от цяла седмица.

— Това добре ли е, или зле?

— Добре е. Наистина е добре.

И сама видя, че е така, щом влязоха в кухнята. Всички се бяха скупчили около плота. Яйца, боядисани с различна степен на умение и творчески способности, вече бяха подредени в кошнички. Абра изписа на лицето си усмивка и се опита да забрави ужасния си ден, когато привлече вниманието им.

— Честит празник! — Втурна се да остави пайовете и веднага се обърна към Хестър. Прегърна я, затвори очи и я залюля. — Толкова е хубаво да те видя тук. Толкова е хубаво, че те виждам.

— Чакай да те огледам — отдръпна я Хестър назад. — Липсваше ми.

— Трябваше по-често да ти идвам на посещения.

— С твоя график? Да седнем — ти с чаша вино, а аз — с мартини, за да ми кажеш всички клюки. Понеже не ме е срам да си призная, че това също ми липсваше.

— В крак си с почти всички събития, но мога да заменя още някоя пикантна история за чаша вино. Роб. — Абра се изправи на пръсти, за да прегърне бащата на Илай.

Илай я наблюдаваше как се държи със семейството му. Прегръдките й идваха естествено — физическият контакт, интимното докосване. Но като я виждаше със семейството си, осъзна, че е влязла в живота им по начин, който му беше непонятен.

Даде си сметка, че е стоял… далеч. Беше се дистанцирал. Прекалено се беше отдалечил.

Само след минути Абра седеше до сестра му, използваше восъчен писец, за да рисува небоядисано яйце, и обсъждаше вероятни имена за новото бебе.

Баща му дойде при него.

— Докато са заети тук, хайде да ме заведеш долу и да ми покажеш тая работа в мазето.

Не беше най-приятната задача, но и това трябваше да се направи. Слязоха долу, тръгнаха през мазето и Роб се спря пред винарската изба.

Спря се там, мъжът, който беше предал телосложението си, ръста и очите на Ландън на сина си, с ръце, пъхнати в джобовете на панталоните му в цвят каки.

— По времето на баба ми тук всичко беше пълно с конфитюри, желета, плодове, зеленчуци. Щайги с картофи и ябълки. Тук винаги ми е миришело на есен. Баба ти продължи традицията, макар не чак в такива мащаби. Но дните на безкрайните изтънчени приеми останаха в миналото.

— Помня някои изтънчени приеми.

— Нищо не е като едно време — каза Роб, щом продължиха. — Стотици хора, десетки от тях оставаха с дни, че дори и седмици, докато траеше сезонът. За това бяха нужни купища свободно време, килери с храна и напитки, къща, пълна с прислуга. Баща ми беше бизнесмен. Ако имаше някаква религия, то това беше бизнесът.

— Никога не съм знаел, че е имало коридори за прислугата. Наскоро чух за това.

— Затворили са ги още преди да се родя, за което съжалявах ужасно, като бях малък. Мама заплаши да направи така и с част от мазето. Обичах да се промъквам там с приятелите си, един господ знае защо.

— И аз така правех.

— Да не мислиш, че не знаех? — Роб се изкикоти и плесна сина си по рамото.

Щом се озоваха до старата част, отново спряха.

— Боже всемогъщи. Да де, каза ми колко е голямо, но не ти повярвах напълно. Що за лудост е тая?

— Треска за съкровища, боя се. Нищо друго няма смисъл.

— Човек няма как да е отраснал в Уиски Бийч и да не е прихванал от треската, пък дори и леката й форма.

— Ти?

— Като юноша трескаво вярвах в Зестрата на Есмералда. Преравях книгите, издирвах карти. Взимах уроци по гмуркане, за да се подготвя за търсенето на съкровището. Надраснах го, но нещо от магията остана. Обаче това… това е безсмислено. И опасно. Полицията има ли някакви предположения?

— Засега не, или поне не ги споделят с мен. А и в момента имат убийство на главата си.

Илай го беше обмислял, бе изчислявал плюсовете и минусите на това да сподели всичко с баща си. Но до този момент не бе разбрал, че е решил да се довери.

— Мисля, че може да са свързани.

Роб го изгледа.

— Хайде да изведем кучетата на разходка, а ти ще ми кажеш защо мислиш така. И каква е връзката.

 

 

Абра седеше с Хестър в дневната.

— Хубаво е — обяви младата жена. — Толкова ми липсваха тези мигове.

— Грижила си се за къщата прекрасно. Знаех, че мога да разчитам на теб. — Хестър махна към саксиите с цветята на верандата отвън. — Знаех си и съм била права.

— Получих помощ, но не голяма. Илай не го бива много за градинар.

— Това може да се промени. Друг човек е, откакто е тук.

— Имаше нужда от време, от пространство.

— Не само от това. Виждам отблясъци от човека, който е бил, както и от този, в който се превръща. Това радва сърцето ми, Абра.

— По-щастлив е, отколкото като дойде. Изглеждаше толкова тъжен, така изгубен, с толкова гняв под всичко това.

— Знам, и причината не е само в събитията от изминалата година. Позволи си да изгуби голяма част от себе си, защото даде обещание, а спазването на обещания е важно.

— Той обичаше ли я? Не ми се струва редно да питам.

— Мисля, че обичаше някои нейни черти и искаше да постигнат заедно каквото могат, искаше го достатъчно, за да даде обещание.

— Обещанието е страшно нещо.

— За някои — да. За хора като Илай. И за теб. Ако бракът му се беше оказал щастлив, може би щеше да се превърне в друг човек, в някакво ново издание на самия себе си. В някой, който би могъл да е щастлив от работата си като адвокат, от живота си в Бостън, а щеше и да е изпълнил обещанието. Щях да изгубя момчето, което някога растеше в Уиски Бийч, но това нямаше да е нещо лошо. Същото би могло да се каже и за теб.

— Предполагам, че може.

— Среща ли се с хора?

— Харесва самотата си, ала тя върви с работата, която си е избрал. Но, да. Май си допаднаха с Майк О’Мали и поднови познанството си с Вини Хенсън.

— А, онова момче. Кой би си помислил, че полуголият нехранимайко, дето пушеше трева, ще стане градски полицай.

— Винаги си го харесвала — личи си.

— Ами беше толкова приветлив. Радвам се, че Илай отново се е свързал с него и че е приятел с Майк.

— Мисля, че той лесно създава и запазва приятелства. А, и прекара една вечер на приказки със Стоуни. В бара. Двамата наистина се харесаха.

— Леле боже. Надявам се някой да го е докарал вкъщи… нямам предвид Стоуни.

— Прибрахме се пеш. — Абра осъзна какво е казала в момента, в който Хестър вдигна вежди.

— Чудех се. — С лека усмивка Хестър вдигна чашата си с мартини. — Лиса ми се стори много възхитена, че ще си с нас за уикенда.

— Не искам да става неудобно. Хестър, означаваш толкова много за мен.

— Че защо да ти е неудобно? Когато помолих Илай да остане, се надявах да намери онова време и пространство, да намери самия себе си. Освен това се надявах вие двамата да почнете да се прибирате заедно.

— Наистина ли?

— Защо да те лъжа? Всъщност възнамерявах сама да се заема с тая работа, ако се наложи, след като си стъпя напълно на краката. Обичаш ли го?

Абра отпи голяма глътка вино.

— Бързо действаш.

— Стара съм. Нямам време за губене.

— Стара, да бе.

— Но не толкова, че да не забележа, че не отговори на въпроса ми.

— Не знам отговора. Харесва ми да съм с него, да го наблюдавам как се превръща в човека, за когото говориш. Знам, че нещата и за двама ни са сложни, но съм щастлива.

— Усложненията са част от живота. — Хестър помълча и опита една от маслините в чашата си. — Знам част от това, което е ставало тук, но не всичко, мисля. Всички около мен са ужасно внимателни. Имам дупки в паметта си, но съм си съвсем наред с ума.

— Естествено, че е така.

— А скоро и останалата част от мен ще е наред. Знам, че някой е влизал в Блъф Хаус и това е притеснително. Знам и че някой е бил убит и полицията е претърсвала къщата, а това е още по-притеснително.

— Главният детектив не подозира Илай — побърза да каже Абра. — Всъщност той не вярва, че Илай има нещо общо с убийството на Линдзи.

С изписани на лицето облекчение и раздразнение, Хестър се облегна назад.

— Защо никой не ми е казал това?

— Предполагам, че не са искали да те тревожат с всичко, което става. Но колкото и неприятна да е ситуацията, тя помогна на Илай да се съвземе. Той се вбеси, Хестър, сериозно се вбеси и вече е готов да стане и да се защитава. Това е хубаво.

— Много хубаво. — Хестър погледна навън към морето. — А това е много хубаво място човек да се защитава.

— Извинете, че ви прекъсвам. — Лиса влезе и потупа часовника на китката си.

— О, ето го и директора — измърмори Хестър.

— Трябва да си починеш.

— Седя. Пия страхотно мартини. Почивам си.

— Имахме договорка.

Със сумтене Хестър допи мартинито си.

— Добре де, добре. От мен се иска да си дремна точно като малката Сели.

— А ако не дремнеш, ставаш раздразнителна като Сели, ако си е пропуснала следобедния сън.

— Снаха ми хич не се притеснява да ме дразни.

— Затова ме обичаш — отвърна Лиса и помогна на свекърва си да се изправи.

— Не само по тази причина. Ще поговорим по-късно — каза на Абра.

Щом остана сама, Абра си позволи моментна депресия, миг на тревога. Дали не трябва да се извини и бързо да се върне вкъщи? За какво? За да е сигурна, че никой не е влизал и не е оставял други уличаващи доказателства?

Нищо нямаше да спечели, като се вманиачва, като постоянно трови съзнанието си. По-добре щеше да й е тук, реши, с хората. По-добре да се радва на мига.

Един бог знае какво може да стане после.

Изправи се и тръгна към кухнята. Би й харесало да сготви нещо, но си даде сметка, че в момента не е икономка, а гостенка.

Трябваше да занесе нещата си горе и да извади малките торбички с подаръци, които беше направила за семейството.

Трябваше да бъде заета.

Обърна се, когато Лиса влезе.

— Хестър все се оплаква за почивката, обаче редовно спи като пън за час.

— Винаги е била толкова активна и независима.

— Все едно не знам. Но един час почивка е нищо. В началото след злополуката рядко оставаше будна за цял час. Но опроверга всички лоши прогнози, а и аз не бих очаквала по-малко.

— Нека ти сипя вино. Чудех се с какво мога да помогна. С вечерята, с каквото и да е.

— О, ще ти обясня за вечерята. И сама мога да се оправям в кухнята, когато нашата Алис ме остави. Но не съм Марта Стюарт. А ти трябва да си чудесна готвачка.

— Трябва?

— Хестър така казва, а и сама мога да видя доказателствата. Илай е спрял да се топи и е почнал да трупа килца. Задължена съм ти за това.

— Обичам да готвя, а той се сети, че обича да яде.

— И си е спомнил, че обича кучета и разходки по плажа. И компания. Благодарна съм ти, Абра.

— Радвам се, че го накарах да си спомни.

— Няма причина да се притесняваш. Поддържаме приятелски връзки още преди да почнете да се виждате с Илай.

— Права си — въздъхна с облекчение Абра. — От дълго време не съм имала връзка с никого, особено с човек, който е близък със семейството си. Истината? Толкова съм свикнала да върша всичко, което трябва да се свърши тук, и все да търся нещо, което трябва да се направи. Не съм сигурна какво трябва да правя и какво не трябва, като съм гостенка.

— Защо не спреш да си гостенка и не приемем, че сме семейство? Хестър мисли за теб като за част от семейството. Илай също. Защо не почнем оттам?

— Би ми харесало. После мога да спра да се терзая.

— Накарах Макс да занесе нещата ти в спалнята на Илай. — Лиса се усмихна непринудено и намигна. — Не виждах смисъл в терзаенето.

Абра се засмя изненадано и кимна.

— Това улеснява нещата. Защо не ми кажеш какво предвиждаш за празничното меню, за да се погрижа?

— Можем да го направим. Но когато ни се отвори свободна минута, искам да ми кажеш точно какво става тук. Илай е навън и използва онова симпатично куче и горкичката стара Сейди като извинение, за да сподели с баща си всички подробности, които е премълчал пред мен. Да защитим женорята, че да не си разтревожат красивите главици.

Абра сви юмруци и постави ръце на кръста си.

— Наистина?

— Е, не е чак толкова зле, но не съм и много далеч. И аз преживях изминалата година, Абра. Всеки ден от нея. Всеки час. Искам да знам какво става със сина ми.

— Тогава ще ти кажа.

 

 

Надяваше се, че е постъпила правилно, но това, изглежда, беше единственият начин. Прямите въпроси изискваха директни отговори. Сега, ако можеше да се довери на преценката на Лиса, и двамата родители на Илай бяха запознати със ситуацията.

Без повече заобикалки и избягване на неприятните факти.

А и какво вършеше самата тя? Нима не заобикаляше и не избягваше неприятните факти? Илай определено имаше правото да знае за подхвърления пистолет, за претърсването на полицията. Не трябваше ли да му се довери напълно, да се разкрие напълно?

— А, ето ви. — Илай влезе усмихнат, с разрошена от вятъра коса. — Барби дезертира от мен и се предаде на баща ми и на новата си най-добра приятелка Сейди. Мисля, че твърде лесно се поддава.

— Добре, че е кастрирана. Някой хубав пес би могъл да я прелъсти.

— Наистина се радвам, че си тук. Разказах на татко за всичко, до най-дребните и неприятни детайли. Реших, че е време.

— Добре, защото тъкмо разказах същото и на майка ти.

— Какво…

— Илай, тя ме попита директно. Аз отговорих. А и ще се тревожи по-малко, като знае, вместо да се чуди.

— Само исках да се чувства спокойна и в безопасност за два дни.

— Разбирам. И аз си помислих същото и затова не… Това не е ли Хестър?

Крясъкът още не бе стихнал, когато Илай беше вече вън от стаята, преди Абра да е успяла да довърши въпроса си. Хукна към спалнята на баба си.

Въпреки токчетата си Абра също се втурна и видя Хестър, бяла като платно, да седи в леглото. Дишаше учестено и ръцете й трепереха, като ги протегна към Илай.

Бързо отиде в банята да сипе вода.

— Всичко е наред. Тук съм. Успокой се, бабо.

— Ето, Хестър, пий малко вода. Контролирай дишането си. — Гласът на Абра беше като балсам. — Дръж й чашата, Илай, докато наместя възглавниците. Искам да се облегнеш и да дишаш.

Хестър продължи да стиска Илай за ръката и бавно отпи, преди да остави Абра да я намести на възглавниците.

— Чух шум.

— Хукнах нагоре — започна Илай. — Не помислих.

— Не. — Без да сваля поглед от него, Хестър поклати глава. — Онази нощ. Онази нощ чух шум. Събудих се, защото чух шум. Спомням си… Помня, че станах.

— Какъв шум?

— Стъпки. Помислих си… Но после реших, че си въобразявам. В старите къщи има шумове. Свикнала съм. Реших, че е вятърът, но онази нощ беше лек, почти нямаше вятър. Само къщата, която скърцаше като някаква старица. Реших да си направя чай, от оня специалния, билковия, дето ти ми го даде, Абра. Успокоява. Щях да си направя чай и отново да заспя. Станах и тръгнах към стълбите. Откъслеци. Само откъслеци.

— Всичко е наред, бабо. Не е нужно да си спомняш всичко.

— Откъслеци — повтори тя. — Дали запалих осветлението? Не съм сигурна. Имаше ли достатъчно лунна светлина? Не съм сигурна. Исках чай и тръгнах надолу по стълбите.

Стисна още по-силно ръката на Илай.

— Видях нещо. Някого. Някого в къщата. Побягнах ли? Паднах ли? Не помня.

— Кого видя?

— Не знам. Не съм сигурна. — Гласът й заглъхна крехък като кристал. — Не мога да видя лицето му. Опитах се да тръгна нагоре, но той беше зад мен. Мисля… Реших, че няма да успея да се кача, затова хукнах надолу. Чувам го, чувам го как идва зад мен. А после не мога да си спомня нищо до момента, в който се събудих в болницата. Ти беше там, Илай. Първо тебе видях, когато се събудих. Знаех, че ще се оправя, защото те видях.

— Ти се оправи.

Целуна я по ръката.

— Имаше някого в къщата. Не съм сънувала.

— Не, не си сънувала. Няма да го оставя да се върне, бабо. Няма да те нарани отново.

— Сега ти си в къщата, Илай. Трябва да се пазиш.

— Ще се пазя. Обещавам ти. Сега Блъф Хаус е моя отговорност. Довери ми се.

— Вярвам ти повече, отколкото на всеки друг. — Хестър затвори очи за миг. — Зад гардероба на третия етаж… големия двоен гардероб, там има механизъм, който отваря стена.

— Мислех, че коридорите са запечатани.

Дишането й отново се ускори и когато пак отвори очи, погледът й беше изпълнен с решимост.

— Да, повечето са затворени, но не всички. Любопитните момченца не могат да помръднат този тежък гардероб или етажерките в мазето, в старата му част, където дядо ти за известно време си беше направил работилница. Има още една стена зад етажерките. Останалото го запечатах. Компромис.

Сега успя да му се усмихне.

— Дядо ти ми правеше отстъпки, аз също му правех отстъпки. Така че не затворихме тези двата, за да не зазидаме окончателно традициите на Блъф Хаус. Никога не казах на баща ти, дори когато порасна достатъчно, за да не се прави на глупак.

— Защо?

— Мястото му е в Бостън. Твоето е тук. Ако ти се наложи да се криеш, да бягаш, използвай подвижните стени. Никой друг не знае, освен Стоуни Трибет, ако въобще помни и той.

— Той си спомня. Направи ми скица на коридорите, как са били някога. Но не ми каза, че има два отворени.

— Лоялност — простичко отвърна Хестър. — Помолих го да не казва на никого.

— Добре. Сега знам и не трябва да се притесняваш за мен.

— Трябва да видя лицето му, на мъжа, който беше в къщата онази нощ. Ще го видя. Ще събера парчетата.

— Защо да не ти направя от онзи чай? — предложи Абра.

— Мина му времето на чая. — Хестър изправи рамене. — Можеш обаче да ми помогнеш да стана и да сляза долу. А после да ми сипеш една хубава чаша уиски.