Нора Робъртс
Уиски Бийч (15)

15.

Тревожеше се как ще го завари. Потънал в депресия и мрачни мисли? Гневен и изпълнен с презрение?

Каквато и да беше реакцията му, не би могла да го вини. Животът му беше съсипан. Отново. Нравствеността му беше поставена под въпрос, отново. Нахлуха и в личното му пространство… не само полицията, но и хора като Хедър. Отново.

Подготви се да прояви разбиране, което можеше да означава както твърдост и прямота, така и подкрепа и съчувствие.

Не беше очаквала да го открие в кухнята край разхвърляния плот с ядно изражение на лицето, стиснал глава чесън.

— Така. Какво става тук?

— Хаос. Който очевидно се генерира, когато се опитвам да готвя.

Абра постави настрани таблата с шоколадови кексчета.

— Готвиш, а?

— Опитвам се е ключовата дума.

Опитването й се стори едновременно сладко и положително.

— Какво опитваш?

— Ами някакво пиле с ориз. — Илай разроши косата си и се намръщи на бъркотията, която беше сътворил. — Намерих рецептата в интернет, като търсих „готвене за идиоти“.

Това я подтикна да се доближи до плота и да погледне принтираната рецепта.

— Добре изглежда. Искаш ли малко помощ?

Сега се намръщи на нея.

— След като се квалифицирам като идиот в тази област, би трябвало да съм способен да се справя.

— Чудесно. Нещо против да си сипя чаша вино?

— Давай. Можеш да сипеш и на мен. Във водна чаша.

Макар самата тя да намираше готвенето за успокояващо, разбираше раздразнението и отчаянието на новаците или на тези, които готвят само от време на време.

— И кое вдъхнови тази домашна благословия? — запита го, щом взе чашите — винени въпреки репликата му.

Очите му се присвиха, докато тя се вмъкваше в килера за виното.

— Ти да не си търсиш ритник в задника?

— Всъщност търся хубаво пино гриджо — отвърна му Абра. — А, ето го. Надявам се да съм поканена на вечерята — продължи и внесе бутилката в кухнята. — Доста време мина, откакто някой ми е готвил.

— Това е идеята. — Наблюдава я известно време как се опитва да отвори бутилката, която преди това май сама беше сложила в охладителя. — 911 дали ти е на бързо набиране?

— Да. — Подаде му чаша и приятелски го целуна по бузата. — И ти благодаря.

— Недей да ми благодариш, докато не избегнем изпепеляването на кухнята и потенциалното хранително отравяне.

Рискът й се стори приемлив, така че седна на стола и се наслади на първата глътка вино.

— Кога за последно си ял нещо, което не си извадил от консерва или кутия?

— Има разни самодоволни хора, които се подсмихват на храната от консерви и кутии.

— Така правим. Много ни е срам.

Илай отново се намръщи на чесъна.

— Предполага се, че трябва да обеля и нарежа този чесън.

— Добре.

Той я изгледа, а тя се премести и взе ножа.

— Ще ти демонстрирам процедурата.

Отдели една скилидка и я постави на дъската за рязане, след което я сплеска с ножа. Обелката се смъкна леко като дрехата на стриптийзьорка. След като я наряза, му върна останалия чесън и ножа.

— Разбра ли?

— Да. — Горе-долу беше разбрал. — Имаме си готвач. Винаги сме си имали готвач.

— Никога не е прекалено късно да се научиш. Даже може да ти хареса.

— Не мисля. Но би трябвало да успея да сготвя по рецептата за идиоти.

— Вярвам в теб.

Илай се опита да повтори нейната демонстрация със скилидката и леко се обнадежди, след като не си отряза пръста.

— Мога да позная прекомерната веселост, когато стоя насреща й.

— О, да, но съм и привързана. Достатъчно привързана към теб, за да те науча на един трик.

— Какъв трик?

— Лесна и бърза марината за това пиле.

В гласа му отекнаха паника и неохота.

— Нищо не пише за марината.

— А трябва. Почакай малко.

Абра се изправи и отиде до килера за провизии. Първоначално се сепна, като видя безпорядъка там. После се сети за полицията. Без да каже нищо, взе бутилка микс за „Маргарита“.

— Мислех, че сме на вино.

— Правилно. Това е за пилето.

— А къде е текилата?

Тя се засмя.

— Този път ще мине и без нея. Всъщност пилето, което използвам за супа тортиля, пие текила, това обаче ще опита само микса.

Взе голяма торба, пъхна пилето вътре и изсипа течността. Затвори торбата и я разклати няколко пъти.

— Това ли е?

— Да, това е всичко.

— Тази част би трябвало да е за нас, идиотите. И аз можех да го направя.

— Следващият път. Става и за риба, само за информация.

Когато Абра отново си седна, Илай се съсредоточи върху рязането на чесъна, а не на пръстите си.

— Полицията днес беше тук, цял ден. Имаха разрешително. — Погледна я. — Обаче ти вече знаеш.

— За това, че са били тук, да. Предположих за претърсването. — Протегна се през плота и леко докосна китката му. — Съжалявам, Илай.

— След като си тръгнаха, минах през няколко от стаите и върнах нещата по местата им. Започнах отново да се ядосвам, така че подхванах нещо друго.

— Не се тревожи за това. Аз ще се заема.

Той само поклати глава. Възнамеряваше да оправя по две стаи наведнъж, докато къщата не се върне към нормалното си състояние. Сега Блъф Хаус и всичко в нея беше негова отговорност.

— Можеше и да е по-зле. Можеха да потрошат всичко. Бяха внимателни, но съм виждал претърсвания и преди. Не си претупваха работата.

— Добре, точка за тях, обаче пак не е честно. Не е правилно.

— Нечестни и грешни неща стават всеки ден, да.

— Това беше тъжна и цинична гледна точка.

— Реалистична — поправи я той.

— Я да върви по дяволите цялата тая работа. — Гневът й изригна и тя осъзна, че през цялото време си е бил там и е къкрел. — Това просто е извинение да не правиш нищо по въпроса.

— Имаш ли предложение как би трябвало да постъпя пред прецизно съставена заповед за обиск?

— Необходимостта да приемеш нещо такова не е като да се примириш с живота. Не съм адвокат, но бях отгледана от адвокат и ми е пределно ясно, че е трябвало да натискат, и то здравата, за да получат заповедта. И е повече от ясно, че натискът е бил упражнен от бостънското ченге.

— Не оспорвам.

— Трябва да бъде санкциониран. Трябва да го съдиш за тормоз. Трябва да си бесен.

— Бях. Освен това говорих с адвоката си. Ако онзи не отстъпи, ще говорим за иск.

— Защо още не си ядосан?

— За бога, Абра, готвя пиле по рецепта от интернет, защото обикалянето из къщата да подреждам ме вбеси и трябваше да направя нещо за гнева си. Нямам повече място за гняв.

— Май аз имам, и то достатъчно. Само не ми казвай, че несправедливото и грешното са в реда на нещата. Системата не предполага хората да бъдат тормозени, а аз не съм достатъчно наивна, за да вярвам, че обратното никога не се случва. Но съм достатъчно човек, за да негодувам.

— Имам нужда от малко въздух.

Тя отиде до верандата и отвори вратите.

Илай замислено остави ножа, разсеяно избърса ръце в дънките си и я последва.

— Не ти помогнах. — Абра преметна ръка през кръста му и излязоха навън. — Нищо от това, което ти казах, не ти помогна, знам.

— Не съм убеден.

— Кипнах още като чух и не ми мина дори след като изгълтах две огромни кексчета.

Илай знаеше за класическото упование на жените в шоколада, макар самият той да предпочиташе бирата.

— Как научи за това?

— На сутрешния ми клас по йога, от една от жените. Клюкаренето е нейната религия. Държа се като кучка. Мразя кучките. Негативни вибрации — измърмори Абра, като разтърсваше ръце, сякаш искаше бризът да отнесе въпросните вибрации. — Там е работата, че тя е толкова уверена в собствената си правота, толкова загрижена, толкова натъпкана с такива неща… Говореше така, сякаш са изпратили десантчици да заловят откачен убиец, когото не съм преценила добре и съм преспала с него. И се държеше така, като че ли просто се тревожи за обществото и естествено — за мен, сякаш ще ме удушиш, докато спя, или ще ми разбиеш главата, или… О, боже, Илай. — Млъкна внезапно, ужасена. — Съжалявам. Съжалявам. Това беше тъпо. Тъпо и жестоко, сякаш съм безчувствена кучка — нещата, които най-много мразя да бъда. Предполагаше се, че трябва да повдигна духа ти или да те подкрепя, или и двете. Вместо това те нападам и ти говоря ужасни, глупави неща. Спирам. Или ще отнеса скапаното настроение със себе си.

Лицето й се изчерви от гняв и неудобство. В очите й оживя ужасено извинение. А морският бриз развя косите й и дивите къдрици затанцуваха.

— Нали се сещаш, семейството ми и приятелите ми, които оставих, не говорят за това. Чувствам как заобикалят темата, сякаш е… не слон в стаята, а скапан тиранозавър. Понякога ми се струва, че ще ме погълне цял. Но те го заобикалят и не искат да говорят за това повече, отколкото е крайно наложително. „Не разстройвайте Илай, не го карайте да мисли за това, не го депресирайте.“ Дяволски депресиращо беше да знам, че не могат или не искат да ми кажат как се чувстват, какво мислят, освен „всичко ще се оправи, с теб сме“. Оценявам подкрепата им, но крещящото мълчание на онзи тиранозавър и чувствата, които таят в себе си, направо ме убиват.

— Обичат те — започна Абра. — Страхуват се за теб.

— Знам. Не дойдох тук само защото баба искаше да има човек в къщата. Вече бях решил да се махна от дома на родителите си и да си намеря място… не можех да събера сили да го направя, но знаех, че трябва да избягам от онова ужасяващо мълчание заради себе си и заради тях.

Разбираше го чудесно. Много хора около нея се бяха държали по същия начин след нападението на Дерек. Страхуваха се да не кажат нещо погрешно. Страхуваха се въобще да кажат нещо.

— Било е ужасно изпитание за всички ви.

— И днес отново се повтори, защото трябваше да им кажа какво става, преди да го научат от някого другиго.

Състраданието отново я завладя. Не беше мислила за това.

— Било ти е трудно.

— Трябваше да стане. Смекчих нещата, предполагам, че това е начинът на Ландън да се оправят. Ти си първата, която ми казва какво мисли, без да го прикрива. Първата, която не се прави, че тиранозавъра го няма, че някой е разбил главата на Линдзи и мнозина си мислят, че това съм аз.

— Такива бяха мислите, чувствата и начинът на изразяване вкъщи.

— Кой би предположил?

Това успя да предизвика бледа усмивка.

— Нямаше да кажа нищо, но май съм изразходвала дневната си квота търпение, когато устоях да не сритам Хедър в задника.

— Силно момиче.

— Владея тай-чи. — Изрита с крак.

— Мислех, че това е кунгфу.

— И двете са бойни изкуства, така че внимавай. Но вече не съм толкова бясна.

— Аз също.

Приближи се до него и обви ръце около шията му.

— Да сключим сделка.

— Добре.

— Слагаме мислите и чувствата на масата, когато е необходимо. А ако в стаята влезе динозавър, няма да се правим, че не го виждаме.

— Както с готвенето. Ти винаги ще си по-добра от мен, но ще опитам.

— Става. Трябва да влезем, за да те гледам как готвиш.

— Добре. Сега, когато… сложихме всичко на масата, има някои неща, които трябва да кажа.

Поведе я към кухнята. Застана на плота, вдигна една чушка и я загледа, сякаш се опитваше да си представи как да я нареже.

— Пак ще ти покажа.

Докато тя мачкаше и кълцаше, Илай взе виното си.

— Корбет знае, че не съм убил Линдзи.

— Какво? — Абра рязко изправи глава, ръката й застина върху ножа. — Той ли ти го каза?

— Да. Нямам причина да мисля, че ме поднасяше. Каза, че е чел досието, прегледал е всичко и знае, че не съм я убил аз.

— Току-що напълно си промених мнението за него. — Абра се пресегна и хвана ръката му. — Не е чудно, че не беше така вбесен като мен.

— Повдигна духа ми. Има още какво да се желае, но част от облаците се разсеяха.

Докато й разказваше за Корбет, отново се пробва с чесъна.

— Значи и той мисли, че е възможно този, дето беше в къщата онази вечер, да е идвал и когато Хестър е паднала? И може би да е застрелял и Дънкан?

— Мисля, че по тази версия работи. Адвокатът ми ще побеснее и с право, ако разбере как съм говорил с Корбет и какво съм му казал. Обаче…

— Понякога се налага да се довериш.

— Не знам за доверието, но той разполага с най-добрата възможност да открие убиеца на Дънкан, а ако това стане, ще получим някои отговори.

Дръпна зелената чушка настрани и взе червената.

— Междувременно тук някъде има човек, който иска да проникне в тази къща, онзи, дето те нападна и рани баба ми. Има някой, който е убил човек. Може да е един и същ. Може да е партньор или съперник.

— Съперник?

— Много хора вярват, че Зестрата на Есмералда съществува. Когато иманярите откриха останките на „Калипсо“ преди около трийсет години, не намериха съкровището. И още не е намерено, а все повече хора го търсят. При това няма никакво солидно доказателство, че съкровището е било на борда на кораба, когато се е разбил край Уиски Бийч, нито пък че някога е било на него. Единственото, което се знае, е, че потеглило с доверен човек на семейството, когато „Калипсо“ атакувал „Санта Катерина“. Може пък довереният им човек да е офейкал със съкровището и да си е живял дебел и богат в Западните Индии.

— Офейкал. Това ми звучи шик.

— Че аз съм си шикозно момче — отвърна Илай и наряза чушката. — Повечето са само слухове и те си противоречат. Но който и да е бил готов да си навлече тази беля и е стигнал до убийство, значи наистина вярва.

— Мислиш, че ще се опита отново да се вмъкне в къщата, докато ти си тук.

— Мисля, че ще изчака известно време, докато нещата поутихнат. А после наистина ще се завърне. Това е едно на ръка. Другото е, че в града има хора, хора, които познаваш, с които работиш, които идват на твоите курсове — като оная, как й беше там името — и които ще повярват, че съм го направил. Или най-малкото ще се колебаят. Това те поставя между чука и наковалнята, ще станеш предмет на клюките им. Не искам това.

— Не можеш да контролираш какво казват или правят хората. Освен това мисля, вече доказах, че мога да се защитавам при евентуално нападение.

— Не е имал пистолет… или не е мислил, че ще трябва да го използва.

Тя кимна. Не можеше да отрече, че забележката му я обезкуражи, но много преди това беше взела решение да не живее живота си в страх.

— Да предположим, че ме убие или убие и двама ни в съня ни или пък докато търкам пода. Така само отново ще привлече полицията. Мисля, че това е последното, което иска. Той трябва да избягва да привлича внимание — не само към себе си, но и към Блъф Хаус.

— Има логика. Но гледам голямата картина и виждам, че досега не е постъпвал особено логично. Не искам да те нарани. Не искам отново да се разправяш с някого, както ти се е случило тази сутрин, защото имаш връзка с мен.

Абра го изгледа хладно и отпи от виното.

— Прощална вечеря ли ми приготвяш, Илай?

— Мисля, че ще бъде по-добре, ако малко си починем.

— Не става въпрос за теб, а за мен… Така ли излиза?

— Виж. Това е защото… защото означаваш много за мен. Беше си оставила някои неща в къщата и ченгетата днес бърникаха из тях. Корбет може и да ми вярва, но Улф — не, и няма да спре. Ще направи всичко, за да те дискредитира, защото твоите показания ме изваждат от уравнението за убийството на Дънкан.

— Той ще го направи, все едно дали съм с теб или не.

За момент се замисли какво ли ще е да се чувства пазена — от грозните клюки или някой да не я нарани. Реши, че би могла да го понесе, макар да нямаше намерение да го позволи.

— Оценявам гледната ти точка. Мислиш, че трябва да ме защитаваш, да ме пазиш от зло, от клюки, от полицията, а аз реших, че би ми харесало да бъда с мъжа, който иска това. Илай, истината е, че вече съм минала през всичко това и дори повече. Няма сега да седна и да се предам, защото може отново да преживея същото. И ти означаваш много за мен.

Вдигна виното си и го огледа преценяващо.

— Бих казала, че сме импас, ако се изключи само едно.

— Какво?

— Зависи как ще отговориш на въпроса ми. Който е дали вярваш, че жените трябва да получават еднакво възнаграждение като мъжете за една и съща работа.

— Какво? Да. Защо?

— Добре, защото разговорът ни щеше да завие в друга посока, ако беше казал „не“. Вярваш ли и че жените имат право на избор?

— Боже. — Илай прокара пръсти през косата си. — Да.

Ясно виждаше накъде го води и започна да съчинява опровержение.

— Чудесно. Това ни спестява дълъг и разгорещен дебат. Правото идва с отговорностите. Аз избирам как ще живея живота си, с кого ще бъда, за кого да ме е грижа. Имам правото да направя този избор и поемам отговорността.

Присви очи и го изгледа.

— О, продължавай.

— Какво?

— Отгледана съм от адвокатка — напомни му тя. — Виждам как харвардското адвокатско мислене се опитва да извърти сложен аргумент, за да ме опровергае по всички точки. Така че продължавай. Можеш да използваш и правни термини, все ми е едно. Решението ми е взето.

Това го накара да свие платната.

— Наясно ли си колко ще се тревожа?

Абра наклони глава. Погледът в присвитите й очи стана твърд като стомана.

— Това винаги минава при майка ми — измърмори той.

— Ти не си ми майка — напомни му тя. — Свързани сме с теб, Илай. Ако ти избереш да скъсаш с мен, трябва да е защото не ме искаш или пък искаш някоя друга, или нещо такова. Ако аз си тръгна, ще е по същите причини.

Чувствата на масата, помисли си той.

— Линдзи отдавна няма значение за мен, но всеки ден съжалявам, че не можах да предотвратя това, което я сполетя.

— Някога е имала значение за теб и не е заслужавала да умре така. Ако си можел, щял си да я защитиш.

Изправи се, отиде при него и обви ръце около кръста му.

— Аз не съм Линдзи. Двамата с теб ще се грижим един за друг. И двамата сме умни. Ще се справим с това.

Илай я придърпа към себе си и остана така, притиснал буза към нейната. Нямаше да позволи да й се случи нещо. Не знаеше как ще изпълни това неизречено обещание, но щеше да направи всичко възможно, за да я предпази.

— Умен? Готвя по рецепта за идиоти.

— Това е първият ти работен ден.

— Предполага се, че трябва да нарежа пилето на хапки. Какво ще рече това?

Абра се отдръпна, а после отново се приближи за дълга и удовлетворителна целувка.

— Ами пак ще ти покажа.

 

 

Влизаше и излизаше от къщата. Ранни курсове по йога, чистене — в това число и Блъф Хаус — пазар, частни уроци, гледане на таро по партита за рождени дни.

Илай почти не я чуваше, когато се задълбочеше в работата си, макар веднага да усещаше, когато тя отсъства. Енергията на къщата — беше започнал да мисли като Абра — сякаш изчезваше, когато нея я няма.

Разхождаха се по брега и макар твърдо да беше решил, че готвенето никога няма да стане неговия метод за успокоение, винаги се включваше да помага.

Трудно му беше да си представи къщата без Абра. Да си представи дните си, нощите си без нея.

Но когато тя го помоли да дойде следващата вечер в бара, когато беше на смяна, той си намери извинение.

Искаше да продължи да разследва за зестрата и за кораба. Носеше книги на верандата да чете, докато още имаше достатъчно светлина, сядаше край големите керамични саксии, в които Абра беше засяла пурпурни и жълти теменужки.

Точно като баба му всяка пролет, припомни си той.

Щяха да издържат на хладните вечери, дори и на по-рязко застудяване, ако ги сполетеше такова. А това беше доста вероятно въпреки топлото време, на което се радваха през последните няколко дни.

Хората се тълпяха на плажа, възползвайки се от хубавото време. Дори видя Вини през телескопа. Носеше се по вълните със същата бързина и енергия, както когато беше още юноша.

Топлината, цветята, носените от вятъра гласове, веселата синева на морето почти навяваха мисълта, че всичко е наред, че нещата вече са се успокоили.

Това го караше да се чуди какъв ли би бил животът му, ако това беше истина. Ако устрои дома си тук, ако започне да работи тук, ако пусне тук корени без досадната тежест, която висеше като камък на шията му.

Абра влизаше и излизаше от къщата, пълнеше я с цветя, свещи, усмивки. С топлина и светлина, с обещанието, което той не знаеше дали ще може да спази.

Чувствата и мислите на масата, напомни си. Но не знаеше как да опише чувствата си към нея. Не беше и напълно сигурен какво да прави с тези чувства.

Знаеше едно — че с нея е по-щастлив, отколкото без нея. По-щастлив, отколкото някога бе вярвал, че ще бъде, независимо от всичко.

Мислеше за нея — високи токчета, къса черна пола, прилепнала бяла риза, как се плъзга из шумния бар, понесла подноса.

Не би имал нищо против една бира, малко шум или да види усмивката й, щом влезе вътре.

Тогава си припомни, че е занемарил изследването през последните дни, и отново се зае с него.

Не че можеше да види ползата от четенето на истории, защото те си бяха точно такива, за пирати и съкровища, за злочести любовници и жестока смърт.

Но каквото и да бяха, те бяха единственият му отворен канал към вероятната причина за убийствата и може би, само може би, далечен шанс да си изчисти името.

Чете около час, преди светлината да почне да помръква. Изправи се, отиде до парапета на верандата, за да погледа как морето и небето чезнат едновременно, загледа се в младо семейство — мъж, жена и две момченца, които по шорти цапаха в плитчините и бързо като рачета бягаха на брега.

Може би все пак щеше да изпие онази бира, да си вземе кратка почивка и после да изкара още час с бележките, които си беше водил — за легендата и изкривената реалност.

Събра всичко, влезе в къщата и хвърли нещата, за да вдигне телефона. Видя номера на родителите си на дисплея и както винаги напоследък сърцето му подскочи от страх, че баба му може да е паднала отново. Или по-лошо.

Все пак вложи в гласа си колкото се можеше повече веселост.

— Здрасти.

— Здравей, здравей. — Успокои се, като чу гласа на майка си. — Знам, че е малко късно.

— Още няма девет часа, мамо. А и утре не съм на училище.

Усети усмивката в гласа й.

— Не отлагай домашното си за неделя вечерта. Как си, Илай?

— Добре. Четях книга за Зестрата на Есмералда.

— Йо-хо-хо!

— Как е баба? Как са тате и Триша?

— Всички са добре. Баба ти се чувства все по-добре. Все още се уморява по-бързо, отколкото ми харесва, и знам, че понася малко тежко терапията, но се надявам всички да сме толкова силни на нейните години.

— Дай боже.

— Тя наистина с нетърпение очаква да те види за Великден.

Той потрепна.

— Мамо, наистина не мисля, че ще мога.

— О, Илай.

— Не искам да оставям къщата празна за толкова дълго време.

— Да не е имало още неприятности?

— Не. Но тук ми е добре. Ако полицията има някакви предположения кой е влизал в къщата, не казват. Така че просто не е разумно да я оставям празна дори за ден или за два.

— Може би трябва да я заключим и да наемем охрана, докато не хванат онзи, дето е проникнал вътре.

— Мамо. В Блъф Хаус винаги трябва да има някой Ландън.

— Боже. Същият си като баба си.

— Съжалявам. Наистина. — Знаеше колко много означават празничните традиции за майка му и вече твърде много пъти я беше подвеждал. — Трябваше ми място и тя ми го даде. Длъжен съм да се грижа за него.

— Добре — въздъхна майка му. — Ти не можеш да дойдеш в Бостън. Значи ние идваме в Уиски Бийч.

— Моля?

— Няма причина да не дойдем. На Хестър ще й хареса, ще се уверим, че лекарите й нямат нищо против. Сестра ти и семейството й също ще бъдат доволни. Мина ужасно много време, откакто сме се събирали за празник в Блъф Хаус.

Първата му реакция беше да се паникьоса. После обаче се отпусна. Майка му беше права, много време беше минало.

— Искрено се надявам да не очаквате от мен да ви пека бут.

— Аз ще се погрижа за това и за всичко останало. Селина ще търси яйца… Спомняш ли си колко обичахте това двамата с Триша? Идваме в събота следобед. Така ще е по-добре. По-добре, отколкото ти да дойдеш тук. Трябваше още в началото да се сетя.

— Радвам се, че го реши. Чуй, мамо, искам и Абра да дойде.

— Ще бъде чудесно. Хестър специално ще иска да я види. Абра през няколко дни се обажда да си говори с баба ти. Радваме се, че я имаме.

— Добре, чудесно, защото аз всъщност се виждам с нея.

Последва дълга пауза.

— Виждате се в смисъл, че… се виждате?

— Аха.

— О, Илай, ама това е чудесно! Толкова, ама толкова много се радвам да го чуя. Обичаме Абра и…

— Мамо, не е като… ами ние само се виждаме. Виждаме се де.

— Позволено ми е да се радвам. Ти не си… Мина толкова време, откак си нямаш никого. А ние особено много държим на Абра. Обичам те, Илай.

Нещо в гласа й накара стомаха му да се свие.

— Знам. И аз те обичам.

— Искам да си върнеш живота. Искам отново да си щастлив. Липсва ми моето момче. Липсва ми да те виждам щастлив.

Чу сълзите и затвори очи.

— Връщам си го. С всеки ден се чувствам много по на себе си. Хей, дори съм качил пет килограма.

Когато тя избухна в сълзи, паниката му се върна.

— Мамо, не плачи. Моля те.

— Щастлива съм. Просто съм щастлива. Нямам търпение да те видя с очите си. Ще кажа на баща ти и на Хестър, ще се обадя на Триша. Ще донесем храна. За нищо не се тревожи. Само продължавай да се грижиш за себе си.

Когато затвори телефона, Илай постоя за момент, за да събере мислите си. Все едно дали беше готов или не, семейството му идваше в Блъф Хаус. А това „за нищо не се тревожи“ на майка му изобщо не облекчаваше нещата.

Дяволски добре съзнаваше, че баба му ще очаква Блъф Хаус да свети, а не искаше да стовари всичко на Абра.

Щеше да се справи. Разполагаше с повече от седмица. Щеше да направи списък.

Реши да е по-късно. Сега обаче установи, че наистина иска онази бира. И я искаше в шумен бар. С Абра.

Така че щеше да вземе душ и да слезе пеш до градчето. А тя можеше да докара и двамата обратно, след като й свършеше смяната.

Когато тръгна към стълбището, осъзна, че се усмихва. Да, чувстваше се много по-добре от дълго време насам.